Карл Май
Смъртта на императора (16)

16. Осъден

Курт пристъпи към действие. Закрачи към горичката и при това не си даваше труда да заглушава стъпките си.

— Стой! Кой е там? — прозвуча насреща му, когато почти бе стигнал първите дървета.

— Парламентьор — отвърна той.

— Спри или ще стрелям! — му бе викнато предупредително.

Курт спря. Настъпи пауза, по време на която не долавяше нищо друго, освен пращене на клони и пукане на съчки. Но въпреки тъмнината му се струваше, че вижда цевите на няколко насочени към него пушки. Едва след доста време друг глас подвикна:

— Кой е там?

— Парламентьор на генерал Хернано.

— Demonio! — чу да се ругае. — Как му дойде на оня на ума да ни праща парламентьор?

— Ще ти кажа, ако разрешиш да приближа.

— Колко души сте?

— Сам съм.

— Тогава чакай!

Макар да напрягаше зрение и слух, след минута пред Курт изникнаха от земята осем-десет фигури, без да ги е усетил. Единият запита:

— Кой си?

— Това ще кажа на заместника на коронела. Моля да бъда отведен при него.

Курт бе сграбчен и повлечен от няколко ръце, което той спокойно остави да се случи. Не бяха проникнали кой знае колко навътре в горичката и се натъкнаха на група мъже, пред които спряха.

— Ето го човекът, майоре — доложи водачът.

Един гърлен глас отговори:

— Дръжте го здраво! Има ли оръжия у себе си?

— Хич и не сме го питали.

— Смотани типове! Претърсете го!

— В качеството на парламентьор не нося оръжия — обади се Курт.

— Затъквай си муцуната! — повели майорът. — Претърсете го!

Това бе извършено старателно и понеже освен ракетата не намериха нищо друго, един лейтенант извести:

— Наистина не е въоръжен. Но в ръката си държи някаква странна вещ.

— Това е ракета — поясни Курт.

— Caramba, ракета! С каква цел?

— Ще ти обясня, след като си ме изслушал.

— О, не, ще ти вземем ракетата, преди да сме те изслушали. Подобни неща са опасни. Вържете го!

Взеха на Курт ракетата и се натъкмиха да го вържат.

— Ще се оставя да ме вържете — каза той, — макар да не е международно правно да се поставя във въжета един парламентьор.

— Не е възприето също така и парламентьорът да носи в себе си ракети — изръмжа майорът.

— Признавам го. Взел съм фойерверка само от най-добри подбуди, както по-късно ще разбереш. А и обстоятелството, че ви се предавам посред нощ в тъмната гора, трябва да ви убеди, че храня честни намерения.

— Ще видим. Готови ли сте?

— Да — отговори един от тези, които бяха вързали Курт.

— Тогава можем да почваме. И тъй, кой те праща при нас?

— Генерал Хернано, както вече казах на сеньор лейтенанта.

— Хернано? — удиви се майорът. — Как стигна тоя човек до идеята да те прати насам?

— Много просто. Той знаеше, че се намирате тук.

— Невъзможно! Как го е узнал?

— Днес при вас е дошъл един пратеник на Мирамон и ви е връчил заповед от генерала. Ние се запознахме с тази заповед, да, дори мога да ви покажа един дословен препис.

— Та това би било най-мръсното предателство в тая игра.

— Не мога да взема отношение по въпроса.

— У теб ли е преписът?

— Да. В десния джоб на панталона ми е пъхнат. При претърсването не бе обърнато внимание на малкото листче.

Курт почувства как вземат бележката от джоба му. Тя бе предадена на майора.

— Светнете! — заповяда този.

Миг по-късно загоря малък потаен фенер, на чиято светлина майорът прочете редовете.

— Това е най-непростимото предателство! — ревна яростно той.

Някакъв мъж, който стоеше до него, прошепна:

— Отговаря ли всъщност, майоре?

— Съвсем точно. Какво ще кажеш за това, сеньор?

— Че ми е напълно необяснимо, тъй като зная, че тя е известна единствено на Мирамон.

— Беше ли при него, когато я пишеше?

— Да, и никой не разбра, понеже веднага потеглих.

— Да не би Мирамон да е говорил с някого? Или той самият… а, не, това е немислимо. — И обръщайки се към Курт, подпита: — Знаеш ли как е попаднала тая заповед в ръцете на хората ви?

— Да, но ми е запретено да говоря по този въпрос.

Странна бе тая картина. Пламъчето на малкия фенер осветяваше лицето на кипналия майор. Другите фигури, както и тази на вързания Курт, дърветата, с техните чезнещи в пълния мрак върхари, тънеха в тъмата на нощта.

— Вие сте обкръжени — наруши мълчанието Курт. — Да се измъкнете е невъзможно, така че се предайте и ще избегнете по тоя начин ненужното проливане на кръв.

— Смърт и Сатана!

Майорът хвърли на земята бележката, която пратеникът му бе върнал и я стъпка с крак. Стоящите край него офицери, както и онези от състава, които се бяха стълпили наоколо и чули думите на Курт, бяха обладани от същия гняв. Заплашително ръмжене пробяга по лагера.

— Тихо! — изсъска майорът. — Трябва да сме предпазливи. — И като се обърна към Курт, запита, докато всички останали се заслушаха с най-голямо напрежение: — Кой ни обгражда?

— Едно подразделение на генерал Хернано.

— Колко човека брои?

— Сеньор — отговори Курт, — аз съм офицер, не безумец. Само ще поясня, че Хернано е пратил подразделение, достатъчно силно, да срази петкратно по-голям брой от вашия. Ние сме уведомени за всичко. Вие сте ни повече, ни по-малко от четиристотин души.

— Demonio! Отново предателство!

— Ще признаете, че щом човек знае броя ви, то и ще има благоразумието да изпрати насреща ви отряд, срещу когото не бихте могли да направите нищо. Ние държим гората в такова обкръжение, че и един-единствен човек не може да се изплъзне. За ваша собствена изгода ще ви помоля да не затъвате в грешката, която е захванал вашият коронел!

— Коронелът? Ах! Той още не се е върнал.

— Напълно вярвам, тъй като той попадна в ръцете ни.

— Мария и Йосиф! Той е ваш пленник? Аха! Сега зная и как сте научили нашия брой, защото само коронелът би могъл да ви уведоми. Тъй ли е?

— Не съм упълномощен да ви давам информация.

— Но при всички случаи е така. Ние сме предадени от няколко страни. Знаеш ли, сеньор, това е много лошо за теб, тъй като няма да напуснеш жив това място!

— Хм! Значи да се считам за покойник!

— И го приемаш толкова спокойно?

— Че какво друго да сторя? Та нали се намирам във ваша власт! Само че нашите имат заповед да ви очистят до един, не съм ли при тях в рамките на един час.

— Трудничко ще им бъде. Ние ще се отбраняваме!

— Което няма да промени участта ви. Ние сме достатъчно силни. Впрочем при вас дойдох с убеждението, че ще преговарям с предводителя на един уважаван редовен войскови отряд, а не с някакъв бандитски главатар.

— Ако виждаш някаква разлика, моля за разяснение.

— То е много просто. Както се отнесете към мен, така ще се отнесат и с вас. Убиете ли ме, ще ви разстрелят като убийци. А ако съблюдавате спрямо мен международното право, съдбата ви ще е най-много да станете военнопленници, които след сключване на мира ще бъдат освободени.

— Значи изисквате от нас да се предадем?

— Да. Всяка съпротива би била безполезна, давам честната си дума, че говоря истината.

— И при положение, че се предадем, ще бъдем само военнопленници? Означава ли това, че ще ни оставят нашата собственост?

— То се подразбира. Вярно е, че ще бъдете обезоръжени, ала Хуарес не е кръволок, та да обяви някой военнопленник за убиец и да нареди да го разстрелят.

— Как ще докажеш, че всичко, което ни каза, е истина и да повярваме, че сме обградени от сила, срещу която съпротивата е безполезна?

— Тъкмо за тая цел трябваше да послужи ракетата. Щом я изстрелям нагоре, моите хора ще осветят целия кръг, който сме сключили около гората. Това ще е достатъчно да се уверите, че съм казал истината.

Дали ядът на майора, че е предаден, се оказа толкова мимолетен, дали бе подтикван от благоразумие или страх, ала евентуалната съпротива явно много не го очароваше. Поразмисли миг-два и после каза:

— Добре, ще се уверя. Сеньор Гарденас, умееш ли да боравиш с ракети?

— Да — отговори един от присъстващите офицери.

— Нека сеньорес се разпределят наоколо по периферията на гората, та обзорът да е пълен. После Гарденас ще изстреля ракетата и вие ще се върнете да ми докладвате. Напред!

Настъпи тишина, която трая може би пет минути, след което майорът даде знак на споменатия Гарденас. Ракетата изсвистя нагоре и същевременно се забеляза една тъмна линия, очертана не съвсем далеч на нощния хоризонт.

— Твоите хора ли са това, сеньор? — попита майорът, посочвайки линията.

— Да — отвърна Курт.

— Доста неясничко се виждат.

— Само изчакай! Ето, ето!

В този миг откъм равнината се чу да прозвучава висока заповед, която започна да се предава в кръга наоколо и секунди по-късно се издигнаха пламъци, искри и ярки кълба, които осветиха почти като ден цялата околност на горичката.

— Diabolo! Вярно било! — извика майорът.

Той бе съгледал един кръг от войски, които стояха с насочени за стрелба пушки.

— Е, сега убеди ли се? — осведоми се Курт, когато отново настана мрак.

— Почакай още!

Не мина много и офицерите се върнаха. На всички бе направила впечатление огряната от ярките, цветни зари военна сила.

— Какво мислите, сеньорес? — поиска да знае майорът.

— Съпротивата е безсмислена — осмели се да каже един.

— Не съм толкова глупав да го оспорвам — рече майорът. — Не съм пропит също така и от безумие, та без полза да превърна себе си, вас и всичките ни хора в пушечно месо, толкова повече, че бяхме предадени. Свалете ремъците на парламентьора!

Когато това се случи и Курт отново стана господар на крайниците си и се приготви да се върне при генерал Хернано, пратеникът на Мирамон го улови за ръката.

— Чакайте, сеньор, само още няколко думи! Ще бъда ли включен и аз в споразумението?

— Вие не принадлежите ли към този отряд?

— Не.

— А, да! Чух, че сте куриерът, предал заповедта от генерал Мирамон? Щекотлив въпрос наистина! Навярно съзнавате с какво мерило се оценява човек, измъкнал се нелегално от някоя крепост със секретна заповед и мисия?

— И все пак се надявам, че не ме смятате за… за… за шпионин!

— Точно такова е мнението ми за съжаление.

— Аз не съм шпионин.

— Аха! Адютант на Мирамон ли сте?

— Не.

— Офицер ли сте? Ако не сте такъв, питам ви, военен ли сте изобщо?

— Не — промърмори пратеникът.

— И въпреки това доставяте военни заповеди?

Отговор не последва.

— Не отговаряте, значи сам се осъждате.

— Сеньор, на мен не ми бе известно значението на моята мисия.

— Не ми правите впечатление, като да не сте съзнавал ясно важността на донесената от вас заповед. Оправданията ви са несъстоятелни.

Тогава майорът отбеляза:

— Сеньор, заявявам, че няма да се предам, в случай че бъде изключен някой от тези, които в момента се намират при мен.

— В такъв случай гарантирам да повлияя на моя командир да прояви снизхождение.

— Това не е достатъчно. Аз трябва да имам вашата дума.

— Е, не ми се ще да бъда коравосърдечен, напротив, вярвам, че действам според разбиранията на президента, включвайки този сеньор в контракта.

Курт тръгна. Той и понятие нямаше кому е подарил живота.

Що се отнася до републиканците, те още от самото начало бяха отписали Курт. Но когато видяха да се издига ракетата, започнаха да се надяват и сега той бе посрещнат с радост. Командирът даде съгласието си за всичко, което немецът бе обещал. Той съзнаваше, че за да се избегне кръвопролитието, все пак биха могли да се направят някои отстъпки.

Четвърт час по-късно той и Курт се срещнаха с майора и придружителите му да уговорят необходимите подробности. Главният резултат бе, че пленниците още през нощта предадоха оръжията си, след което трябваше да изчакат утрото, за да бъдат отведени в лагера на републиканците пред Керетаро.

За сън и дума не можеше да става. Офицерите на гвериляс бяха дали честното си слово да не бягат, поради което им бе позволено да се движат свободно. Какво не би дал да се радва на тази привилегия и един друг — пратеникът на Мирамон.

Той бе на мнение, че в лицето на Курт ще открие една снизходителна, милозлива натура и го помоли за разговор. Мислейки, че се касае за някое важно съобщение, оберлейтенантът се постави на негово разположение.

— Какво желаете? — попита Унгер.

— Позволете едно допитване. Офицерите са свободни под честна дума, нали? Не бих ли могъл да постигна същото и аз за себе си?

От изумление отначало Курт не обели дума, ала после запита с тон, който в никой случай не вдъхваше надежда:

— За вас…? Но, човече, с ума ли сте? Вече ви казах, че човек нагърбил се със задача, каквато сте изпълнил вие, се класифицира като шпионин. Вие дължите живота си на мен.

— Моят живот ви принадлежи.

— Ще се лиша от това притежание. Знаете ли също, че човек числи шпионите към хора, които нямат чест? А който няма чест, не може да даде и честна дума.

Това за онзи и бездруго бе от ясно по-ясно. Той отвърна:

— Сеньор, все пак вие не знаете кой съм. Считате ме за шпионин, само, че аз съм лекар, казвам се Флорес и живея в манастира Ла Крус в Керетаро.

— Напразно си давате труда! За мен вие сте куриер, поел по пътя на шпионина да отнесе една бойна заповед. Няма да ви разрешат свободно движение.

Бе започнало да се зазорява, ала все още беше тъмно. Въпреки това Курт видя очите на така наречения доктор, приковани с пламтящ поглед върху него. Бяха очите на дива котка, която се готви за скок. След къса пауза човекът смирено додаде:

— Съдите за мен погрешно. Аз вярвах, че служа на своя император.

— Лично аз бих уважил тези възгледи и чувства, ала иначе никой не би проявил охота да ги признае. Значи вие сте верен привърженик на императора?

— Да! И като го признавам открито пред вас, привърженикът на Хуарес, давам доказателство, че не съм страхлив шпионин.

Същевременно от очите на лекаря лумна странен, заплашителен огън. Разбрал това, той се опита да го потуши, ала Курт го бе забелязъл. „Какъв поглед! — помисли си. — Тоя Флорес е зъл и опасен човек. Трябва да се пазя от него!“

Най-сетне се развидели и шествието можеше да потегли. С пленниците по средата, тръгнаха към лагера на Керетаро. Победителите бяха взели под надзор конете на победените. Пътят бе преминаван в голям ред, докато стигнаха една клисура, която прорязваше вляво едно възвишение и бе обрасла с гъсти храсталаци.

Флорес беше бесен, дето не му бе разрешено да се присъедини към пленените офицери, на които бяха оставили конете. В дрезгавината на утрото, разбиващо обикновено всякакви илюзии, той виждаше бъдещето си в една не толкова благоприятна светлина, както в края на нощта. Щеше да бъде отведен в Главната квартира и по-късно навярно в Керетаро. Какво щеше да стане, ако някой го познаеше там? Ако се разбереше, че не е лекарят Флорес от манастира Ла Крус, а доктор Хиларио от дела Барбара? Бягството беше единственото спасително средство за него. Само че напразно се оглеждаше за евентуална възможност.

Но когато стигнаха споменатата клисура, която трябваше да заобиколят, му се предостави случай да се измъкне. Пътят тук беше много тесен. Пешеходци и ездачи бяха принудени поединично да се следват. Хиларио плъзна поглед наоколо. Като че никой не му обръщаше внимание. Удадеше ли му се да достигне храстите, щеше да се шмугне в тях и никой куршум не би могъл да го улучи. Точно при входа на клисурата хвърли последен поглед около себе си. Миг по-късно се стрелна наляво.

— Дръжте го! — кресна човекът зад него.

Едва сега хората видяха беглеца да се носи с дълги скокове към храсталаците. Десет, двадесет пушки се вдигнаха. Изстрелите прокънтяха. Твърде късно! Клоните се бяха сключили зад бягащия пленник. Хиларио навлизаше в гъсталака. Радостта в сърцето му бе толкова голяма, че я изрази в силен вик.

Само че тоя вик бе прибързан. По-скоро интуитивно, отколкото умишлено, един го бе държал под око — Курт Унгер. Той яздеше встрани зад него и когато дойде въпросната местност, смуши коня си още по-близо, без лекарят да забележи. И веднага щом Хиларио драсна с най-голяма бързина по дерето надолу, дирейки прикритие в храсталаците, Курт рязко обърна коня наляво, смушка го с шпорите и препусна в галоп на известно разстояние по периферията на клисурата, додето прие, че е изпреварил проправящия си в гъсталака път беглец.

Слезе от коня, върза го и предпазливо се спусна през храстите в клисурата. Там се сниши и се ослуша. Не се наложи дълго да чака и ето че чу приближаващи крачки, все по-усилващо се пращене и учестено дишане. Няколко секунди по-късно гъсталакът се раздели и се появи бързащият Хиларио. Оставаха му броени крачки до началото на същинската гора. Достигнеше ли я, щеше да е извън всяка опасност. Курт се изправи непосредствено пред него.

— Добро утро, сеньор Флорес! — поздрави го насмешливо. — Накъде така рано и толкова забързан?

Заговореният за миг остана като окаменял и с ококорени очи. Да види офицера пред себе си, след като предполагаше, че всички са зад гърба му, бе направо магьосничество.

— Поврага! — нададе възглас най-сетне и отскочи същевременно встрани да изкатери откоса на клисурата.

— Стой! — викна Курт, измъквайки револвера си. — Спри или ще стрелям!

— Стреляй, куче! — изкрещя Флорес-Хиларио.

Едновременно с това запъхтя с всички сили нагоре с надеждата, че несигурният револверен куршум може би няма да улучи. За минута щеше да стигне ръба. Курт замисли нещо друго. Вероятно би било по-добре да залови човечето живо. В миг бе свалил ласото и оправил примката. Вдигна ръка… късо завъртане… свирещо процепване на въздуха и примката падна върху жертвата.

— Demonio! — проплака лекарят.

Тъкмо бе достигнал ръба на клисурата и се виждаше спасен. Ръцете му внезапно бяха пристегнати с голяма сила към тялото и едно могъщо дръпване го свали презглава обратно в дерето. Стори му се, че от Рая се е сринал в Ада. Затвори очи. Когато ги отвори отново — лежеше горе до коня на Курт, с вързани ръце и крака. Насреща му се смееше загорялото лице на оберлейтенанта.

— Е, сеньор Флорес, как го намираш спускането?

— Върви по дяволите! — гласеше явният отговор. — Защо не ме остави да избягам?

— Защото един шпионин не го заслужава.

Заловеният сдържа яростта си.

— Ако хората не разберат, че си ме хванал, бих ти направил едно много приемливо предложение.

— Не мога ли да го чуя при настоящите условия?

— Първо ме развържи!

— Не, скъпи мой! Иначе може да се наложи пак да те залавям, а един път е достатъчно. При това не е изключено да не стане толкова нежно, пък мен ме боли да се отнасям грубо с теб.

— Подиграваш ли се? Да знаеше какво мога да сторя за теб, надали би го правил! Мога да те направя богат, като заплатя свободата си.

— Ба! Твоята свобода не чини нищо. Не давам и едно песо за нея.

— Но затова пък аз. Предлагам ти пет хиляди долара. Аз съм богат.

— Хайде бе! В такъв случай ще можеш да платиш и повече.

— Добре. Предлагам десет хиляди.

— Ascuas! Явно страшно ти е необходимо да си отново свободен.

— Това е вярно. Имам на легло няколко тежкоболни, които без мен ще трябва да умрат.

— Жал ми е за болните, ама за лекаря в никой случай. Според мен от нашия пазарлък нищо няма да излезе. Хайде, сеньор! — Курт дигна вързания пленник и го сложи на коня.

— Петнайсет хиляди! — викна оня.

— Глупости!

— Давам двайсет хиляди!

— Млъкни, не се нуждая от парите ти. — Курт се качи на коня и намести мнимия Флорес пред себе си.

— И все пак имай малко състрадание! — замоли в дълбоко отчаяние Хиларио. — Предлагам ти трийсет хиляди долара!

Курт подкара коня и нареди на пленника си:

— А сега се дръж кротко, иначе ще ти тикна в устата някой парцал. Фактът, че даваш толкова за свободата си, те прави крайно подозрителен пред мен. Ще се осведомя какви причини те подтикват да предлагаш такива суми само и само да офейкаш. Съвестта ти май е далеч по-обременена, отколкото съм си мислел.

С бърз тръс Курт последва другите и ги застигна малко пред лагера. Хиларио повече не бе отворил уста. Изглежда засега се бе предоставил на съдбата си. Свалиха го от коня, за да направи „тържественото“ си влизане пеша, при което не се мина без някой и друг удар и тласък. Със своя опит за бягство постигна единствено, че бе тикнат в един арест, докато останалите бяха отведени в пленническия лагер, където участта им бе по възможност облекчена.

Генерал Хернано беше много радостен от благоприятния изход на начинанието. При споменаването на мнимия лекар Флорес и бягството му, той обяви решението си да събере най-подробни сведения за неговата личност. Курт бе освободен с голяма радушност. Той тъкмо възнамеряваше да възседне коня си, когато видя един ездач да препуска в бърз кариер насам. Позна го отдалеч — беше Стернау.

— Я гледай, ти тук? — викна насреща му. — Каква изненада!

— Теб търся, момчето ми. От известно време няма битки, няма сражения, така че разполагам с малко време и вчера реших да те посетя. Узнах, че си при Ескобедо, но щял си да се върнеш вечерта. Изчаках вечерта, чаках цялата нощ — напразно. Тогава потеглих. За да разгледам шанцовите работи, поех в настоящето направление и… те срещам.

— Което ми доставя огромна радост.

— На мен също. Но я кажи, къде се беше напъхал!

— Имах едно щастливо приключение. Но слез и да влезем тук за няколко минути! В квартирата на Хернано все ще се намери местенце да побъбрим, а и някоя глътчица за облекчаване на приказката.

— Да опитаме!

Намериха каквото търсеха и като се настаниха, Курт започна да разказва. Стернау го слушаше внимателно, без да го прекъсва. Когато Курт свърши, кимна леко на себе си.

— Странно! Осведомен ли си как стоят нещата понастоящем в манастира Ла Крус в Керетаро?

— Не.

— Е, в Главната квартира хората са по-добре осведомени. По-раншните обитатели трябвало да опразнят манастира. Доколкото зная също, там не е имало никакъв лекар. Не би ли имал добрината да ми опишеш тоя Флорес?

Курт изпълни желанието му. Лицето на Стернау придобиваше все по-нарастващо изумление и когато Курт приключи, той дори подскочи.

— Имаш ли изобщо представа кого си заловил? Това трябва да е старият Хиларио! Нямаш ли вече достъп до него?

— Мога да вляза, когато поискам.

— Да вървим веднага! Но първоначално няма да влизам с теб. Ще ми се да го сюрпризирам. На първо време ще говориш сам с него.

— Добре! Горко му, ако е той! Незабавно ще изтичам да уведомя генерала.

Прекъснаха беседата си и се отправиха към ареста. Като такъв служеше приземният етаж на една отделно издигаща се къща, която произхождаше от по-раншни времена и бе много здраво построена. Стените й бяха повече от половин метър дебели, а по всички прозорци се виждаха орнаментални решетки от ковано желязо. Войникът, комуто бе поверен ключът, позна Курт и без да се опъва му отвори килията на лекаря. Не заключи вратата и я остави открехната. Стернау застана отвън, за да може да слуша водения разговор. Хиларио се учуди, виждайки да влиза оберлейтенантът.

— Отново си тук? — изръмжа той. Сега не беше вързан и се надигна от голия под, на който седеше.

— Както виждаш — отговори Курт.

Погледът, който метна на затворника, бе съвършено различен отпреди. Това направи впечатления на онзи.

— Какво те води насам? — провлече.

— Един въпрос. Казах ти, че високата сума, която ми предлагаш събужда подозрения и че ще събера сведения. Няма ли да е по-добре, ако ми спестиш труда и си кажеш откровено каква е причината за страха ти да бъдеш разпознат?

— Да бъда разпознат? От кого? Аз не се страхувам от никаква среща. Който познава доктор Флорес само може да ми бъде от полза.

— Хм, ти жадуваше така заветно свободата си не защото те чакат болни, а затворници. Да речем на първо място някой си Гаспарино Кортейо и един друг, който се казва Хенрико Ландола.

Хиларио се видя демаскиран. Чувстваше се като ударен с боздуган по главата. Въпреки това на нехранимайкото се удаде бързо да се окопити.

— Не знам такива имена — отвърна с добре изиграно безразличие.

— Други сигурно ще са ти по-добре известни. Ще спомена Пабло Кортейо и дъщеря му Хосефа.

— Тия двамата действително са ми известни, но само като на всеки друг мексиканец, който знае окаяната роля, която играеха.

— Хмм! Те сега играят една още по-окаяна роля — в подземието на дела Барбара, приковани към стената.

Курт поднасяше сведенията лека-полека, на малки порции. Старият стана тебеширенобял в лице. Гласът му забележимо трепереше, когато попита:

— Как го каза? Не те разбирам. Не зная какво искаш.

— Наистина ли? Е, в такъв случай съм принуден да назова още неколцина други затворници, да кажем граф Фернандо де Родриганда от Севиля. Познаваш ли го?

Коленете на доктор Хиларио се разтрепериха.

— Не го познавам.

— Мариано, Унгер, Малкия Андре, Бизоновото чело и Мечешко сърце също не?

— Не. Те са ми съвършено непознати.

— Сигурно и Стернау, а?

Сега старият се облегна в ъгъла. Той се опасяваше, че в противен случай ще се строполи. Все пак изрече на пресекулки:

— Това име… още… не съм чувал.

— Всички тези мъже бяха оковани в едно сводесто помещение, надзиравани от Манфредо, твоя племенник. Аз самият ги освободих.

— Ка… ка… квооо? — провикна се старият.

— И същевременно затворих племенника ти. Той очаква наказанието си, което и ти ще споделиш с него.

Вторачил поглед в говорителя, Хиларио не отговаряше. Кога се е случило това? Нямаше ли понастоящем войници в Манастира? Веднага получи информация, тъй като Курт продължи:

— А и другите ти машинации са разкрити. Твоят съзаклятник, дето те прати в Керетаро, след кратък разпит бе обесен. Сеньорита Емилия бе спасена от мен и Малкия Андре. Аз бях този, който плени проникналите в Манастира императорски войници. И най-главното. Онова масово убийство, което си бил замислил в хасиендата дел Ерина, било осуетено. Никой не е пил от сока на Листа на Смъртта, който си сипал в казана.

Това беше повече, отколкото дори старият бе в състояние да издържи. Очите му приеха изцъклен вид. Бе чул имена и дела, за които си бе въобразявал, че държи в най-дълбока тайна. Почувства се изгубен, ала с внезапно преминал почти във фалцет глас опита да се оневини:

— Аз не разбирам… не проумявам нищо.

— Наистина ли, мерзавецо? — прозвуча в този миг откъм входа.

Високата фигура на Стернау се появи в рамката на вратата. Хиларио го съгледа. Очите му станаха стъклени, устните се обезкръвиха. Започнала лови с ръце въздуха за опора.

— Стер… Стер… Стер… ер… — Искаше да извика името на влезлия, ала съумя само да повтори първата сричка. Запъваше чезнещите звуци, които преминаха в неразбираемо гъргорене. Ръцете се вдигнаха нагоре, олюля се насам-натам и рухна като чувал на земята, където остана да лежи с гъста пяна на устата.

Курт се извърна, а Стернау коленичи да прегледа стария. Когато бе свършил и отново се бе изправил, заяви:

— Този ние няма да съдим. Него го осъди Бог.

— Ах! Мъртъв ли е?

— Още не.

— Може ли да бъде излекуван?

— Не. Ще угасне бавно сред мъчителни болки и пълно съзнание. Като съдя по погледа, духът му не е засегнат.

— Ужасно!

— Аз ще го наблюдавам дали няма някаква надежда да проговори.

— Той чува ли какво говорим?

— Сигурно. Не виждаш ли, че очите му са отправени със страх към нас?

— Да. Бог наказва справедливо. Но ако Хиларио умре, някои тайни ще си отидат с него загубени за нас.

— Това не ме безпокои. Имаме достатъчно свидетели и доказателствен материал. Хиларио най-много ще е в състояние да гъгне. Но и тази му способност постепенно ще чезне. В пълно съзнание ще чувства как догаря окаяния му живот… Хайде! Да си вървим!

Повикаха ключаря да го уведомят за срива на стария. Малко по-късно затворническият лазарет прие жалките останки на човека, господствал неограничено над тайните подземни зандани на дела Барбара. Сетне Стернау побърза да отиде при генерал Хернано да му съобщи необходимото, а Курт яхна коня, тъй като от вчера отсъстваше от поста си и присъствието му вероятно бе наложително.