Карл Май
Смъртта на императора (15)

15. Обсадата на Керетаро

Обсадата на Керетаро бързо напредваше. Обсадените наистина не гледаха бездейно. До 6 май бяха предприели петнадесет вилазки, ала сега и средствата за отбрана бяха почти изчерпани. Макс бе опитал да завърже преговори с Ескобедо. Той предлагаше да предаде града при условие, че на него, европейските войници и придружителите му бъде разрешено свободно напускане на страната, а на неговите мексикански привърженици гарантират безнаказаност. Ескобедо отговори лаконично:

„Аз имам заповед да превзема Керетаро, а не с някакъв самозван император на Мексико — такъв аз не познавам — да преговарям. Впрочем кръвта на онези, които бяха избити заради така наречената империя и разстреляни следствие Декрета от 3 октомври, крещи до небесата за мъст. Освен това на ерцхерцога от Австрия многократно е предоставяна преднамерено възможността да избегне заслужената участ. А че той не е последвал тези предупреждения, си е негова работа.“

Отблъснат така от Ескобедо, Макс се бе обърнал лично към Хуарес, ала не получи отговор. Също толкова бе провървяло и на Мирамон. Той бе отправил различни предложения до Хуарес, Ескобедо и други лица, но надеждата да се измъкне от капана, досега бе напразна.

В момента се бе оттеглил в стаята си и пред него стоеше полковник Мигел Лопес. Той беше рицар на френския Почетен легион и минаваше за личен приятел на императора, тъй като този бе станал дори кръстник на неговия син. Макс първо го бе направил комендант и губернатор на крепостта и замъка Чапултепек, а после полковник на полка на императрицата, както и командващ нейната лична охрана. Причина — достатъчна да прояви към своя император най-голяма благодарност и привързаност.

Сега стоеше пред Мирамон. Двамата мъже бяха мрачни, ала все пак изразът им бе различен. Генералът имаше вид на човек, който се счита за загубен, който вече не храни никаква надежда и все пак с готовност би се уловил за всяка сламка. Той осъзнаваше, че е безвъзвратно загубен. Напротив, полковник Лопес показваше мрачна решителност. Той изглеждаше на човек, който знае наистина своето положение, но за когото всяко средство да се измъкне от него е добро.

— Току-що се връщам от един оглед — рече Мирамон. — Ние сме в състояние да издържим най-много още няколко дни. Серо де лас Кампанас е напълно опустошен от снарядите на неприятеля, градът е разрушен, укрепленията унищожени и само форт Ла Крус все още оказва съпротива.

— Той се счита за непревземаем — заяви Лопес.

— Сега вече не е така. За късо време Ескобедо ще влезе тържествено и ние ще доловим страховитото ехо на Кървавия декрет.

— Нима няма спасение?

— Геройската смърт с оръжие в ръка.

— Ба! — изхили се Лопес. — Може да е красиво да умреш за императора си, но в действителност къде по-красиво е да живееш за себе си.

— Не сте неправ — отвърна Мирамон замислено. — А какво означава за нас смъртта! Това е отказване от всякакви придобивки, всякакви надежди и въжделения, всякакви проекти, върху които в продължение на десетилетие сме градили и работили. Не ми се ще да умирам с мисълта, че тоя Хуарес, тоя индианец е отново президент на Мексико и е величан като спасител на отечеството.

— Все трябва да има някакво средство да спаси всички нас.

— Има едно. То е средство, което човек едва ли и на себе си смее да довери, камо ли на някой друг.

— В такъв случай аз не бива да го чуя?

— Само, ако бихте бил ням.

— Е, тогава съм ням — увери полковник Лопес.

— Добре. Ще ви се доверя. Готов ли сте да станете мой пратеник до републиканците?

— Да — заяви Лопес след кратко колебание.

— Времето настъпи.

Лопес метна кос поглед на командира си.

— Вие вече сте мислил върху тази възможност?

— От няколко дни.

— Толкова по-добре. При това положение смея да се надявам, че всичко е зряло обмислено.

— Тъй е.

— Остава главното — да намерим някое лице, към което можем без риск да се обърнем.

— То е вече намерено, а и също така донякъде подготвено — генерал Велес, с когото наскоро влязох във връзка.

— Но ще бъде ли упълномощен да сключи един контракт като възнамерявания?

— На Ескобедо може само да е приятно да овладее града без по-нататъшни жертви и да ни остави да офейкаме с австриеца!

— Тогава би трябвало преди всичко да се предаде форт Ла Крус.

— Така е. Значи ще се наемете с тези преговори?

— Да. Решен съм.

— В такъв случай ето ключа от изходната портичка. Днес към полунощ Велес ще се промъкне до нея.

— Той лично?

— Да. Разчита на думата ми, че нищо няма да му се случи.

— Какви условия поставяте?

— Свободно изтегляне за императора и нас двамата.

— Какви гаранции искате?

— Какво ли бих могъл да искам! Да изисквам подпис, не мога. Никой генерал не би имал непредпазливостта да състави текста на един такъв пакт.

— И ще трябва да се задоволим с честната дума на този човек?

— Да. Велес никога не е нарушавал своята дума.

— Значи това е цялата ми директива?

— Цялата. Искам само още да добавя, че часът трябва да бъде точно фиксиран. Тази вечер няма да си лягам, додето не дойдете да ми съобщите резултата от преговорите.

Лопес едва бе в състояние да дочака полунощ. Струваше му се, че денят и вечерта пъплят като охлюв. Но все пак най-сетне времето дойде. Той се промъкна до изходната портичка, отвори я тихо и отново заключи, като се намери на открито. Недалеч от него се бе облегнала на стената една човешка фигура.

— Кой е там? — прошепна онзи.

— Пратеник на Мирамон — отвърна той също така тихо.

— Добре дошъл! — С тези думи фигурата приближи.

— Генерал Велес? — осведоми се полковникът.

— Да. А вие?

— Полковник Лопес.

— Аха! Познавам ви! Какви претенции предявява Мирамон?

— Свобода за императора и нас двамата.

— Хм. Тогава ми кажете, знаете ли точно къде и как живее дон Максимилиано.

— Обитава манастира Ла Крус тук над нас и добре познавам неговото жилище.

— Аз пък искам да бъда пуснат да вляза в определен час оттук.

— Определете го тоя час!

— Да кажем, в нощта на 14 срещу 15 май отваряте в два часа тази портичка. После ще имате пълен един час за свободно оттегляне, за изчезване. След това аз ще вляза с двеста души. С тези хора ще се уверя дали и вие сте си заминали. Повече човешки живота не бива да рискувам. Уверя ли се, че сте сдържали думата си и сте били дискретни, ще пратя за подкрепления. Съгласен?

— Напълно.

Двамата мъже си подадоха ръка, след което се разделиха. Генерал Велес се упъти към лагера си, а Лопес се върна при Мирамон, който го очакваше с копнеж.

— Е, как мина? — посрещна с тези думи той влезлия, преди онзи да е намерил време да поздрави.

— Ще бъдете доволен, генерале — отвърна полковникът. Сетне докладва как е протекла срещата.

— Слава Богу! — рече Мирамон с въздишка на облекчение. — Почти не ме свърташе от безпокойство. Намерението да се встъпи в преговори с вражи офицер на такива основания, е винаги едно рисковано начинание, което може да не сполучи и после човек трябва да си тегли неприятните последици.

Лопес повдигна вежди и отвърна:

— Рисковано начинание? И кой всъщност се зае с това рисковано начинание?

— Ние двамата, разбира се.

— Бих желал да го оспоря. Вие стояхте на заден план, а мен изпратихте напред. Следователно при една неудача на предприятието аз бих бил онзи, когото щяха да пипнат.

— Но пък аз съм този, който ви е натоварил с поръчението, поради което навярно щяхте да се позовете на мен. Виждате, че и двамата сме били подхвърлени на същата опасност.

— Нека е тъй — рече Лопес, съзнавайки, че трябва да се примири. — За щастие мога да окачествя нашия рискован замисъл като успял.

— Каква гаранция получихте?

— Каква друга, освен честната дума на Велес.

— Хмм! Дали това ще е достатъчно?

— Съмнявате се в лоялността на генерал Велес?

— Още не съм чувал да е нарушил думата си, но в този случай… хмм!

Мирамон замълча. За момент му стана трудно да продължи подхванатото изречение. Лопес го разбра и попита усмихнато:

— Защо мислите, че точно в този случай ще направи изключение?

— Защото… защото… той ще ни счита… за предатели, които не се включват в нашето споразумение.

— Думата не е красива, но по същество е правилна. Има хора, които се водят по странната максима, че човек не е длъжен пред някой пре… Caramba, тая проклета дума!… че човек не е длъжен пред някой предател да спазва думата си.

— Дали Велес принадлежи към тези хора?

— Надявам се, не, пък и не би било възможно да се добие каквото и да е по-нататъшно поръчителство. Велес тогава би поискал и от наша страна такова. Ние обаче какво бихме могли да му предложим?

— Хм! Нищо, освен нашата дума.

— Следователно виждате, че не се намира в ни най-малко по-изгодно положение от нас.

— О, напротив! Ситуацията, в която сме изпаднали, за него трябва да е достатъчно поръчителство, че ще изпълним обещанието си.

Лопес разказа още някои подробности и си тръгна. Мирамон отиде да спи. За да събуди у Максимилиан някои радостни надежди за бягство от Керетаро, той беше пратил вестител до един негов привърженик, предводител на гвериляси, за когото знаеше, че се придържа към местността между Саламанка и Гуанахуато. Тайният пратеник носеше писмена заповед, която гласеше:

„След получаване на настоящето, потеглете с вашия отряд, за да предприемете в гърба на Ескобедо следващата нощ една атака и с викове огласявайте, че сте привърженици на императора. Тази атака за вас наистина ще е безполезна, но за нас ще има големи последици. Бийте се, докато е възможно и се изтеглете.

генерал Мирамон“

Куриерът бе инструктиран, в случай че не му се удаде да се промъкне през неприятеля или бъде заловен, да смачка на топче тази бележка и я погълне, за да не стане достояние нейното съдържание. С настъпването на нощта бе потеглил и преминал благополучно линията на обсадителите. През деня му провървя да издири получателя и онзи веднага се приготви да изпълни заповедта.

 

 

Курт беше назначен към една войскова част под заповедите на генерал Велес. Неговият щаб бе разработил нов план, който би трябвало да облекчи завладяването на града. Велес наистина го бе обявил за безполезен, защото знаеше, че крепостта по друг начин ще падне в ръцете му, но тъй като не биваше да казва нищо по въпроса, планът бе приет, въпреки възражението му, и сега провеждането му се нуждаеше само от одобрението на генерал Ескобедо. За да бъде получено, трябваше да се изпрати до пълководеца куриер, който да съумее да представи плана във всичките му достойнства. Бе избран Курт Унгер.

Беше следобед, когато Курт потегли. Той скоро се срещна с генерал Ескобедо, установил Главната си квартира само на час път от Керетаро, и получи одобрение на предложенията, разбира се, след обстойно обсъждане и междувременно вечерта настъпи. Беше тъмно и за да се прибере по-бързо, Курт се отклони от правата посока. Тя щеше да го отведе сред обсаждащите войски, при което разни задръжки биха забавили ездата му. Ето защо реши да язди към фланга на обсадителите. Поради мрака и липсата на проправен път, човек лесно би могъл да сбърка възнамерявалата посока и Курт наистина се заблуди на известно разстояние в полето. Забелязал го, той спря да намери вярното направление.

Докато размишляваше сред тревистата равнина, стори му се, че чува пред себе си пръхтенето на кон — там, където се забелязваше една по-тъмна ивица в нощния мрак и в която не бе трудно да се разпознае гора. Последва второ, а после трето и четвърто изпръхтяване. Там навярно имаше няколко, може би много коне. А където има коне, има и ездачи. Приятели ли бяха, или врагове? По всяка вероятност врагове. Войските на Ескобедо бяха разположени отсреща вляво и при това нямаше нужда да се крият в гората.

Курт обърна коня си и се върна дотолкова, че ако животното изпръхтеше, да не бъде чуто от спотайващите се ездачи. Върза го за колче и закрачи обратно към гората. В нейна близост залегна в тревата и започна да се придвижва по маниера на прерийните ловци. Не мина много и проникна между дърветата в периферията на гората. Тогава чу отляво полугласно воден разговор. Запромъква се към този район, но скоро бе принуден да спре, тъй като бе стигнал до едно дърво, близо до което седяха двама мъже и разговаряха помежду си. Можеше да разбира всяка тяхна дума.

— Колко ли е часът? — запита единият.

— Дявол знае — изръмжа другият. — Трябва да е към единайсет.

— Значи още един час.

— Смяташ, че ще потеглим към полунощ?

— Да. За да започнем атаката в един часа. Всъщност един безумен план. Ние сме четиристотин, а неприятелят брои двайсет и пет хиляди.

— Глупости! Та нали ще си имаме работа само с една малка част! Но все пак не е нищо друго, освен тичане към смъртта.

— Аз не си представям толкова зле нещата. Докато стоях днес на пост, мина нашият коронел^[1] с пратеника на генерал Мирамон и ми се удаде да подочуя няколко думи от техния разговор. Коронелът негодуваше, че трябва да се жертва.

— А пратеникът?

— Оня го успокои, изяснявайки, че изобщо не се касае за сериозно сражение. Само трябвало да се покаже, че императорът има в тила на неприятеля си привърженици, готови да се бият за него.

— Ама че тъпотии! И какво би му помогнало това в неговото безнадеждно положение?

— Знае ли ти някой? Не съм генерал, нито пък министър. Нападаме и се изтегляме, щом засвирят куршумите на враговете.

— Да, да, и същевременно няма да правим нищо друго, освен да се оставим да ни трепят и да врещим „Вива Максимилиано!“. С охота бих останал тук, а да кряска който си ще.

— Да не би да те е бъз?

— Какво ти скимна! Все пак има голяма разлика дали ще се бия за някоя кауза, която има бъдеще, или някаква, дето предварително зная за обречена.

— Обречена? Имаш предвид каузата на императора? Само да не те чуе коронелът. Веднага би наредил да ти теглят куршума в главата.

— В такъв случай би бил достатъчно глупав. Истината човек не награждава с куршум.

— Ба! Истината! Понеже сега търпим безобразен неуспех, си мислиш, че и тъй ще продължава? Само че тук страшно се мамиш. Мирамон е способен. Нима не беше президент? Той навярно знае какво прави. И тоя номер, който днес трябва да скроим, сигурно влиза в неговите сметки. Може би се налага да насочим вниманието на Ескобедо към нас, та да се удаде на нашите от града възможност за вилазка, която ще е пагубна за обсадителите.

Към края на разговора Курт бе доловил приближаващи стъпки, което обаче се бе изплъзнало на двамата събеседници. Някакъв дълбок, властен глас запита:

— Какво ви хрумна да дрънкате толкова високо?

— Ах! Коронелът! — извикаха двамата, подскачайки.

Курт предполагаше, че същинският отряд станува във вътрешността на гората, а в окрайнината й са разположени двойки постове. Такъв пост вероятно представляваха и двамата, които бе подслушал. Че мнението му бе правилно, щеше веднага да разбере.

— Тихо! — повели коронелът. — Нали съм дал заповед на пост да не се говори!

Двамата се чувстваха виновни и премълчаха. Коронелът продължи:

— Нещо да се е случило?

— Не — отвърна единият.

— Тогава се дръжте по-мирно, отколкото досега! Говорите ли високо, вас ще чуят, вместо вие да чуете някой. Аз ще отида да поразузная наоколо. Възникне ли през това време нещо, докладвайте на майора!

Курт не можеше да види коронела, но по шума от крачките разбра, че идва към дървото, зад което бе залегнал. Ето защо се надигна и се сниши плътно и ниско до ствола на дървото. За да не се блъсне някъде, полковникът държеше ръцете си напред. Той напипа стеблото и поиска да го заобиколи, ала се закачи в крака на Курт и се просна на земята.

— Проклятие! — изруга. — Имам чувството, че се спънах в ботуша на някакъв човек. Бързо насам, вие двамата!

Курт едва има време да се отмести светкавично встрани и, промъквайки се край няколко дървета, да се притаи зад друго стебло — толкова бързо се отзоваха двамата мъже. Полковникът веднага се бе изправил.

— Имате ли кибрит? — попита той.

— Да.

Курт се шмугна още по-назад.

— Запалете! — заповяда офицерът. — Но няколко клечки едновременно! Да светне по-добре.

Курт долови драскането по кибрита и миг по-късно пламъчето освети мястото, където стояха тримата мъже. Щастие бе, че сиянието не можеше да проникне до него.

— Виждате ли нещо? — запита коронелът.

— Не — гласеше отговорът.

— Осветете земята!

Двамата мъже се подчиниха.

— Ах! — въздъхна облекчено офицерът. — Има някакъв корен. Обрасъл е с мъх и неговата мекота ме заблуди, че е крак. На него съм се закачил.

— Сигурно, сеньор — подкрепи го единият часови.

— Човек винаги трябва да е много предпазлив — рече наставнически коронелът, — особено в положението, в което се намираме ние. Затова дръжте ушите си отворени, омбрес!

След това предупреждение офицерът закрачи към края на гората. За Курт опасността премина. Коронелът вероятно възнамеряваше да направи един обход по равната степ около гората. При тази мисъл в главата на младия мъж светкавично се оформи едно решение. Какво би станало, ако плени полковника? Начинанието сигурно нямаше да е лесно, но той се чувстваше достатъчно ловък да го осъществи.

Последва приведен офицера. Онзи действително бе излязъл в тревистата равнина и сега крачеше бавно край периферията на гората. Курт се промъква известно време след него, додето излезе от слуховия обсег на двамата постови. Сетне го настигна и сключи здраво пръсти около гърлото му. Офицерът изстена приглушено и размаха ръце във въздуха да улови нападателя, ала не му се удаде. Последва по-силно стягане на пръстите на Курт, едно хъркащо, постепенно стихващо стенание и офицерът се смъкна на земята.

Немецът незабавно извади носната си кърпа и я върза през устата на изпадналия в безсъзнание пленник, след което разви ласото от кръста си и го омота здраво около ръцете и краката на онзи, та като се свести да не може да мръдне. После го метна на раменете и побърза към коня си, когото въпреки мрака успя да намери. Намести пленника напреко пред себе си и подкара животното — отначало бавно и предпазливо, после толкова бързо, колкото позволяваха тъмнината и теренът.

Вместо да се придържа към първоначално избраната посока по протежение веригата аванпостове на републиканците, той се насочи към тях, докато му бе подвикнато и бе принуден да спре. След като изрече паролата, се осведоми за командващия офицер, който се оказа наблизо.

— Кой е вашият командир?

— Генерал Хернано — отговори запитаният.

— Заведете ме бързо при него! Около един часа ще бъдете нападнати.

— Demonio! Кого мъкнете на коня?

— Един пленник. Но нямам време за обяснения. Нека побързаме, моля!

Офицерът заповяда на хората си да поддържат най-голяма бдителност, върна се с Курт до поста си, където бе конят му, възседна го и двамата препуснаха към квартирата на генерала. Тя се намираше в едно селце отстоящо на може би половин час от Керетаро. Командващият седеше с щабните си офицери на среднощна закуска, когато му доложиха за Курт.

— Немско име — промърмори Хернано. — Вероятно нещо маловажно. Да влиза!

Без много-много да се церемони, Курт заметна пленника на рамо. При необичайния му вид офицерите подскочиха.

— Valgame Dios! Кого сте домъкнал? — запита генералът удивен.

— Един пленник, сеньор — отвърна Курт, като положи коронела на пода и отдаде чест.

— Това е видно! Кой е човекът?

— Един имперски полковник.

— Хм. Не изглежда на такъв тоя тип. Май сте уловил мишка вместо слон.

При тези думи по устните на генерала заигра присмехулна усмивка, а офицерите счетоха за свой дълг да я наподобят.

— Убедете се сам, моля — рече невъзмутимо Курт.

— Ами че той не носи императорска униформа!

— И все пак е от императорската армия. Аз също не нося униформата на Ескобедо или президента, а мексиканско облекло като тоя пленник.

— И при все това сте републиканец? Това ли искате да кажете?

— Не.

— А какъв иначе? Бяхте ми докладван като оберлейтенант.

— И съм такъв. Служа в кралската армия на Прусия, дошъл съм в Мексико по семейни работи и по известни причини понастоящем съм се присъединил към каузата на президента.

— Виж ти! И по какъв начин служите на президента?

— Като инженер по фортификационните съоръжения — поясни Курт спокойно. — Причислен съм към инженерните войски пред Керетаро.

— Хм. Аз ценя кавалерията. Инженерът е червей-дървояд, боящ се от дневната светлина. Бяхте ми докладван като оберлейтенант Уммер. За първи път чувам името.

Курт много добре разбра какво трябваше да значи това, ала все пак отвърна спокойно:

— В такъв случай въпросният офицер криво е чул или няма умението да изговори едно немско име. Не се казвам Уммер, а Унгер.

Тогава генерал Хернано бързо дигна поглед.

— Унгер? — попита той. — Служите във войската на генерал Велес?

— Така е.

— А-а! Това е нещо друго. Прощавайте! Ако ми беше предадено правилно името, приемът щеше да е друг. Сеньорес, пред вас стои един от най-изтъкнатите представители на нашата обсадна дейност.

Офицерите пристъпиха към Курт и приятелски му подадоха ръка. Сетне генералът продължи:

— Сега нека се върнем към причината на настоящето ви присъствие. Наистина ли окачествявате този пленник като императорски полковник?

— Да, но съм на мнение, че се касае само за един бандитски главатар. Той беше наречен от хората си в мое присъствие коронел, следователно полковник.

Курт разказа преживелицата си, а присъстващите го изслушаха с внимание. Накрая генералът извика:

— Diableria — дяволски номер! Значи искат да ни нападнат, а ние си губим тук времето с безполезни реплики!

— Не е моя вината — рече Курт, дигайки рамене.

— Защо веднага не ми обърнахте внимание?

— Вие сте генерал, а аз само оберлейтенант — отговори Курт, сега на свой ред усмихнат иронично.

— Господа прусаците вежливи явно не са. Веднага ще наредя едно подразделение да се придвижи към гората. Ще имате ли добрината да им служите като водач?

— На драго сърце ще се поставя на ваше разположение, но ще помоля преди това да се позанимая за миг с този коронел.

— Защо? Времето напира.

— Не чак толкова, че да не можем да му зададем няколко въпроса и претърсим джобовете му.

— Това е вярно — съгласи се Хернано. — Казахте, че атаката ще се състои в един часа, поради което ще започнат приготовленията си към полунощ?

— Така е.

— Сега едва прехвърля единайсет, следователно има още доста време. Да го развържем!

Междувременно пленникът бе дошъл на себе си. Забелязаха го по тъмните очи, които беше отворил и плъзгаше с израз на ярост от един към друг. Освободиха го от носната кърпа и ласото и му казаха да се изправи. Той го стори, като протегна изтръпналите си крайници.

— Как се казвате! — попита го генерал Хернано.

Запитаният назова името си.

— Чухте ли какво ни разказа този сеньор?

— Да.

— Признавате ли, че е истина?

— Като генерал вие съзнавате, че не мога да отговоря на тоя въпрос.

— Искате да кажете, че вашият дълг ви налага мълчание? Добре, съгласен съм с това. Но все пак трябва да запитам дали в действителност се касае за нападение над нас.

— И сега не мога да отговоря.

— От кого получихте заповедта, тази нощ…

— Стойте! — викна в същия миг Курт, прекъсвайки генерала.

Пленникът предпазливо и както си мислеше незабелязано, бе мушнал ръка в джоба и се канеше да я поднесе към устата си. Ала Курт го бе държал под око и стисна китката на вдигнатата вече ръка. Пленникът отчаяно напрегна сили да я изтръгне, но не му се удаде. Тогава бързо се наведе. Държейки го здраво с лявата ръка, Курт го удари с юмрук под брадичката по такъв начин, че главата му се отметна. Втори удар по слепоочието прекъсна съпротивата му и го просна на земята, при което Курт продължаваше да стиска ръката на отново изпадналия в безсъзнание гвериля.

— Caramba! — извика генералът. — Това пък защо беше?

— Човекът измъкна нещо от джоба си, което искаше да поднесе към устата си и вероятно да го погълне.

Курт разтвори ръката му и намери една силно омачкана хартия, оглади я и я предаде на генерала. Онзи я прочете.

— Заповед на генерал Мирамон! — възкликна той.

Присъстващите дадоха израз на изумлението си къде с физиономии, къде с разните въпроси, които наваляха.

— Фактът, че тая хартия е попаднала в ръцете на този човек — рече генерал Хернано — е доказателство, че или градът не е обсаден както трябва, или че нашите постове не са достатъчно бдителни. — Той прочете гласно заповедта на генерал Мирамон и добави: — Значи Мирамон е съзнавал, че от тази атака няма да има непосредствена полза. Нашите предни постове биха вдигнали тревога. Но той загатва за някаква косвена изгода. Каква ли може да е?

Един от присъстващите офицери се обади:

— По мое мнение е лесна за отгатване. Мирамон е замислил някаква вилазка след полунощ и иска да отклони вниманието ни.

— Значи мнимо сражение?

— Но което все пак ще си изпълни предназначението. И друго, за невъзможно ли считате императорът да се измъкне тайно? На пратеника на Мирамон се е удало да се промъкне незабелязано. Което за оня не е било невъзможно, ще си е напълно възможно и за императора.

— Хм. Ще трябва да бъдем по-бдителни — заяви Хернано.

Курт Унгер вмъкна предупредително:

— Много добре зная, че от една определена страна все още се правят усилия императорът да бъде спасен. Но при всички случаи е необходимо незабавно да се изпрати на Главнокомандващия тази заповед на Мирамон, както и да се уведоми за проектираното внезапно нападение и взетите срещу него мерки.

— Ще бъде направено. Колко души броят тези гвериляс?

— Четиристотин, както подслушах.

— Кавалеристи или пехотинци?

— Чух да пръхтят коне и ми се струва, че двамата постови носеха шпори. Долових звънтенето им. Такива отряди обикновено са на коне.

— Според вас, да изчакаме ли атаката?

— Не, защото в такъв случай малко или много от нашите ще паднат.

— Значи ние да ги нападнем?

— Също не. Те са скрити в гората и ще ни награждават с куршумите си, макар и тъмнината да не предоставя възможност за добър прицел. Ще ги обградим.

Те ще направят опит за пробив.

— Няма да им се удаде, тъй като вие ще имате добрината да изпратите достатъчен брой хора!

— Разбира се! Но опитът за пробив ще ни коства убити и ранени, а вие нали тъкмо това желаете да избегнете.

— И ще го избегнем, като изобщо осуетим подобни опити. Ще обградим гората и просто ще ги уведомим с някой парламентьор.

— Diablo! Рисковано начинание! Тези хора не почитат никакви парламентьори. Ще го намушкат като нищо.

— Не бих се страхувал от това, ако се прати човек, който ще съумее да говори с тях.

— Забравяте, че нямате работа с редовна войскова част, а с банда. Никой мой офицер не би дръзнал да се яви като парламентьор.

— Добре, тогава ще го сторя аз.

— Вие? Наемате се да преговаряте с тези гвериляс? — изуми се Хернано. — При това положение предварително ви обявявам за покойник.

Курт поклати глава.

— Не мисля да се оставя току-тъй да бъда разстрелян или обесен от тия типове. Само че съм принуден да поставя условието да ми дадете един препис от заповедта на Мирамон

— Веднага ще бъде изготвен, преди да сме пратили бележката на Главнокомандващия.

Хернано даде листчето на един офицер и за броени мигове то бе преписано. Генералът продължи:

— Какво ще кажете, сеньор Унгер, два батальона ще бъдат ли достатъчни?

— Сигурно — отговори Курт. — Подберете добри стрелци и раздайте факли и ракети, защото при всички случаи ще се наложи да осветим местността.

Генералът издаде необходимите заповеди, след което плененият коронел бе претърсен. Не се намери нещо друго значимо у него и той бе откаран в ареста.

Малко по-късно Курт се намираше с два батальона на марш, провеждан без много шум. Нямаше още дванайсет, когато стигнаха в близост до горичката и за десетина минути тя бе напълно обградена. Уговорено беше, че ако Курт изстреля една ракета, републиканците на свой ред ще възпламенят наоколо няколко, за да се уверят гвериляс, че наистина са обкръжени.