Карл Май
Смъртта на императора (12)

12. Съдбоносно решение

Самотен конник яздеше в тръс по пътя от столицата към Керетаро. Между двата града е разположено градчето Тула. Мъжът го прекоси, без да спира, въпреки че конят му изглеждаше много уморен. Но когато остави Тула зад гърба си, напусна оживеното от военни шосе и свърна към полето. Там се виждаха развалините на някаква къща. Почернелите зидове издаваха, че постройката е станала плячка на пожар. Това вероятно се бе случило по време на настоящата война, тъй като развалините не бяха стари. Човекът слезе от животното, остави го да пасе свободно и седна в сянката на една полусрутена стена. Едва го бе сторил и трепна.

— Пст! — ето какво бе чул.

Огледа се, ала не можа да види нищо.

— Пст! — чу отново.

Извади револвера и обходи с очи всички видими ъгли — напразно.

— Сеньор Хиларио! — повика се сега полугласно.

Тогава той скочи. Кой го познаваше тук?

— Сеньор Хиларио! — повтори се.

По звука сега разбра посоката, от която идеше гласът. Обиколи стената, до която беше седял. Там стоеше… дребният, охранен съзаклятник, който го посрещна ухилен.

— Какъв сюрприз, а? — попита той.

— Вие тук? — смая се лекарят. — Как се озовахте насам?

— Тайната лига е вездесъща. Вас изчаквах тук. Бях още веднъж в Санта Барбара и говорих с вашия племенник Манфредо. Вие бяхте заминал едва преди час. Да яздя след вас, беше несигурно, тъй като не знаех по кой път сте поел. Следователно лесно бих могъл да ви пропусна. Но аз знаех, че отивате в столицата и понеже нямаше как да срещнете там императора и по принуда щяхте да се насочите към Керетаро, то предпочетох да си подиря някое местенце между двата града, където бях убеден, че ще ви пресрещна. Това местенце трябваше да лежи на открито и ето как избрах тези останки от пожар.

— Значи имате да ми съобщите нещо крайно необходимо?

— Да.

— Как стоят нещата в Санта Барбара?

— Тоя пък въпрос защо? — Арастро изгледа стария с удивен, изпитателен поглед.

— Ее, че той си е съвсем естествен. Когато човек е отдалечен от домашното огнище, ратува да научи нещо за него.

— Я стига! Та нали казах, че бях там само час след вашето тръгване. Какво толкова би могло да се случи за това кратко време?

— Знае ли човек.

— Вие май се занимавате там с някакви мистериозни дела, за които не бива да знам нищо.

— Тук се заблуждавате. Ние обаче живеем във война и всеки миг може да внесе някаква промяна.

Малкият огледа остро Хиларио.

— Да не ви се е дощяло да си поиграете на криеница с мен? Би могло да ви излезе през носа.

— Нямам нищо за криене. Какво искахте да ми кажете?

— От деня, когато ви връчих заповедта, едно-друго се попромени. Дойдох, за да облекча съществено вашата мисия. Лигата изпрати отряди в няколко намиращи се зад гърба на републиканците селища, за да подхванат там военни действия.

— Аха! Това ще забави хода на президента.

— Да, но и нещо повече. На вас то ще допринесе голяма полза при императора. Тези начинания привидно ще са подети в негов интерес.

— А-а, разбирам. Вследствие Макс ще повярва, че броят на неговите привърженици е по-голям, отколкото е предполагал. Куражът и доверието му ще пораснат и няма да помисли да напусне Мексико като беглец.

— Така е. Максимилиан ще сметне положението си за по-добро, отколкото е в действителност и по тоя начин ще се предостави в ръцете на републиканците. Заради декрета му те няма да го помилват и той ще бъде разстрелян. Сетне Хуарес ще се яви негов убиец и ще бъде клеймосан от цял свят.

— Къде ще се проведат тези действия?

— Първото в Сантяго.

— В Сантяго? — шокира се старият. — Защо точно там?

— Тайната лига така реши.

— Ще бъде ли засегнат от това Манастира дела Барбара?

— Дори по забележителен начин. Манастирът е строен като крепост. Той предлага защита срещу всякаква атака. По тая причина бе окупиран от нашите хора в нощта на вашето заминаване.

— Caramba! И аз не съм там!

Хиларио направи физиономия, която не остави съмнение за тягостното му състояние.

— Защо се вълнувате чак толкова? — стрелна го с поглед дебелият.

— Ее, според мен е лесно за отгатване. Известно ви е все пак, че съм управител на манастирската болница. Значи нося отговорността за всичко, що се отнася до болничното заведение.

— На мен това не влиза в работата.

— Но на мен толкова повече пък. Колко войници разположихте?

— Към двеста.

— Е, там аз имам пациенти — едни в тежко състояние, други в по-леко, оздравяващи, слабоумни. Можете да си представите какво влияние ще им окажат данданията и безредиците, неизбежни при едно военно присъствие в Манастира.

— Ами нека си мрат!

— Репутацията на моето заведение ще пострада!

— Ба! Вие виновен ли сте за окупацията?

— Не, но последиците все таки ще паднат върху мен.

— Я виж ти! — изхили се Арастро. — Че откога пък станахте толкова чувствителен и угрижен? По моему вашето униние се дължи на съвсем друга причина!

Тлъстият съзаклятник имаше право. Старият мислеше за затворниците, които бе принуден да остави под надзора на племенника си. Какво ли не би могло да се случи! Колко лесно би могла да излезе наяве тайната! Въпреки това той отвърна:

— Не знам каква друга причина бих могъл да имам.

— Е, тогава няма защо да се вълнувате. Та, тия военни се настаниха в Манастира, а на утрото завладели Сантяго за императора.

— Това сигурно ли е?

— Да. Аз наистина не съм присъствал, но съм убеден в успеха на замисъла, та нали там нямаше кой да окаже съпротива. Подобни псевдоразмирици са се състояли и в други селища. Ето списъка им. — Тантурестият измъкна един лист и го подаде на стария.

— Мога ли да го задържа? — попита Хиларио.

— Да. Трябва да го покажете на майор Орбанес, адютантът на генерал Мирамон в Керетаро.

— Орбанес също ли членува в нашата лига?

— Това не ви засяга. Явете се при него, а останалото ще си дойде от само себе си.

— Дали и другите нападения са успели?

— Да. Можете да се закълнете в това.

— Е, в такъв случай съм сигурен, че ще задържим императора.

— Аз също. Някакъв друг въпрос да имате?

— Не.

— Тогава продължете спокойно ездата си! Когато стане необходимо, пак ще се видим.

— Накъде поемате оттук?

— За Тула.

— Значи също към Керетаро?

— Не. Няма да яздя през Керетаро, а ще го заобиколя.

— Защо? Бихме могли все пак да пътуваме заедно.

— Не. Заедно не е нужно да ни виждат!

В следващия миг Арастро изчезна зад купчина отломъци, след което се появи с един кон, яхна го и препусна. Хиларио също така продължи пътя си, като се насочи отново към шосето. Това, което беше чул, не му създаваше розово настроение. В Керетаро той се отправи към майор Орбанес, чието жилище лесно узна с питане. Онзи го изгледа проучвателно.

— Вие ми се представихте като доктор Хиларио. Аз ви познавам от доста време.

— За съжаление нямам честта да си спомня кога и къде…

— О-о — прекъсна го адютантът, — имах предвид, че ви познавам само по слухове, и то като заслужил лекар.

— Засрамявате ме.

— И като верен привърженик на Негово Величество императора. Или в това отношение се заблуждавам?

— Не. Аз съм готов да жертвам живота си за императора.

— Така и очаквах — натърти Орбанес с пронизващ поглед. — Впрочем за вашата визита вчера бях уведомен от един приятел, който също ви познава и чието име сега не ми се иска да споменавам. Какви новини носите, сеньор доктор?

— Нося ви както добрата, така и важна вест, че няколко селища са въстанали за императора.

— Ах! Та това е изключително ценно. Кои са тези селища?

— Ето списъка им.

Офицерът взе листа и прочете имената.

— Ама това са все градове, разположени в тила на армията на Хуарес — възкликна с добре изиграно удивление Орбанес. — Могат ли тези бунтове да се окачествят като успешни?

— Да, всички. На един от тях аз бях свидетел.

— Имате предвид Сантяго?

— Да. Присъствах, когато военните се настаниха там и побиха императорското знаме на зъберите на Манастира.

— Как се държеше населението?

— Отлично. Когато настъпи утрото, то ликуваше към имперския флаг.

— Бихте ли повторил тези думи в присъствието на императора.

— На драго сърце.

— Веднага ще ви отведа при него. Почакайте за миг!

Орбанес влезе в съседната стая привидно да се приготви за визита при императора. В тази стая обаче стоеше… Арастро.

— Е, как се държа той? — прошепна този.

— Безукорно!

— Потвърди всичко?

— Хиларио направо твърдеше, че е присъствал на пуча в Сантяго.

— Я го гледай, не очаквах да се окаже толкова покорен. Той е оръдието, което човек строшава, след като си е послужил с него.

— Искате да го жертвате?

— Какво друго? Или да пропаднем ние вместо него? Нека ви обърна внимание, че всички тия настъпления, чийто списък той притежава са измислица, с изключение на онова в Сантяго. Впрочем не е жалко за тоя тип. В Манастира той крие някакви тайни, до които тепърва предстои да се добирам. Или той ще умре, или двамата сме изгубени.

— Следователно трябва да отведа Хиларио при императора — рече адютантът.

— Или по-напред при Мирамон, а той да го въведе в работния кабинет на императора в манастира Ла Крус.

— А къде ще се срещнем пак с вас? — попита офицерът.

— Аз тозчас напускам Керетаро — отвърна дебелият. — Всички известия пращайте до моето жилище в Тула!

Арастро напусна помещението през една странична врата. Адютантът пък се върна в стаята, в която чакаше Хиларио. Физиономията на Орбанес беше на радушен доброжелател, когато се обърна към него:

— Най-напред ще отидем при генерал Мирамон. Нали знаете, че човек не може да се добере до коронованите особи, без съответната церемония.

— На ваше разположение съм.

Излязоха от стаята и тръгнаха по един коридор, където офицерът отвори някаква врата. Влязоха и се намериха в своего рода вестибюл. Сетне Орбанес почука на една от вътрешните врати и отвори на високо прозвучалото, властно „Влез!“. Когато затвори след себе си грижливо вратата, застана пред прочутия генерал. Мирамон хвърли въпросителен поглед на Орбанес.

— Някакви новини?

— Трябва да ви представя един човек — доктор Хиларио от Сантяго.

— Какво желае той от мен?

— Доктор Хиларио съобщава за едно успешно въстание в Сантяго на верни на императора мексиканци.

— Странно и едва ли е за вярване. Пуснете човека да влезе!

Хиларио бе пропуснат. Генерал Мирамон го огледа остро:

— Казаха ми, че сте от Сантяго. Какво имате да съобщите за ония места?

— Там се настани императорска войскова част и развя знамето на империята.

Челото на Мирамон се сбърчи.

— Искате да кажете група безумци. Защото една такава проява си е чисто безумие, не е ли подкрепена от други подобни офанзиви.

— Та тъкмо такъв е и случаят.

— Как? И на други места ли са предприети такива ходове?

— Да. Ето списъка, генерале. Освен това съм уверен, че движението все повече ще се разпространява.

— Ах, вие ми носите една много добра новина! Бихте ли могъл да отстоявате нейната истинност?

— Залагам главата си за нея.

Генералът прочете списъка.

— Тези офанзиви навсякъде ли са успешни?

— Да, напълно.

— И казаното от вас е предназначено за мен?

— Не само за вас, сеньор. Аз се надявам моята радостна вест да ми осигури достъп до Негово Величество.

Лицето на Мирамон прие учуден израз.

— Искате да отидете при императора?

— Моля за разрешение.

— Достатъчно е, дето донесохте новината на мен. Сигурно ви е известно, че тук съм главнокомандващ?

— Зная, сеньор. Но нали всеки честен поданик има желанието да види поне веднъж своя владетел лице в лице и аз лелея надеждата, че моята вест е подходяща да допринесе за изпълнението на това желание.

— Признавам — рече разколебан Мирамон, — че това, което чух от вас, заслужава награда. И тъй, в състояние сте да гарантирате всичко?

— С главата, с живота си!

— В такъв случай съм склонен да ви осигуря достъп до императора.

Мирамон препаса сабята, която бе облегнал в един ъгъл и каза на стоящия до вратата в очакване майор Орбанес:

— Благодаря ви! Ще се видим отново!

Офицерът отдаде чест и изчезна, а генералът даде знак на Хиларио да го последва.

 

 

Император Макс се бе установил на квартира в манастира Ла Крус в Керетаро. Той стоеше до прозореца и гледаше със сериозен израз надолу към манастирската градина. А в средата на стаята стоеше неподвижно мъж с набита фигура в богатата мексиканска униформа на генерал. Лицето му — също така сериозно като на императора — беше до тъмно обгоряло и ощавено от слънцето и вятъра. Човекът, чийто индиански произход лесно се догаждаше, беше… генерал Мехиа.

Споменал пред Стернау за маршал Ней, най-храбрият сред храбрите, Хуарес бе дал тази класификация за своя генерал Порфирио Диас. Но и император Макс със същото право би могъл да нарече генерал Мехиа най-храбрият сред храбрите. Както Ней за Наполеон, така и той жертва своя живот за Максимилиан. Двамата очевидно бяха имали много сериозен разговор, прекъснат сега от пауза. В един момент императорът я наруши, като каза, без да се обръща:

— Значи Пуебла също е загубена?

— Безвъзвратно, Ваше Величество.

— А аз мисля, че все пак ще си възвърнем това селище. Нямаме ли петнадесет хиляди души на разположение?

— Не можем да се лишим от нито един, защото сме застрашени от Ескобедо.

— Станът му е все още в Сакатекас.

— Но пък е изнесъл толкова далеч своя авангард, че може да ни достигне за три дни.

Императорът рязко се обърна.

— Охо! Вие се страхувате от Ескобедо?

Мехиа не отговори.

— Е? — попита нетърпеливо Максимилиан.

— Не се страхувам от него — заяви мрачно Мехиа.

— Но сте угрижен.

— Не за себе си, а за своя император.

— Е, да, но вашата грижа се състои в това, завинаги да отпишем Пуебла.

— Защото не виждам средство да си я върнем.

— Е, ами щом се нуждаем тук от войските си, заповядайте тогава на Маркес в столицата. Той разполага с достатъчно сили.

— Той също се нуждае от тези сили. Заплашва го Диас.

— Следователно вие считате Диас за толкова опитен генерал като Ескобедо?

— За по-опитен!

— На Маркес е по силите да се справи с него.

— Нека Негово Величество позволи да се съмнявам. Маркес е ненавиждан. Той управлява столицата със страх и ужас. Твърде муден е и не е верен. Тъкмо неговата мудност, неговото протакане носи вината за сполуката на Порфирио Диас да завземе Пуебла.

— Мили Боже! Каква перспектива само ми откривате!

— За жалост! Ваше Величество, ние сме обкръжени.

— Искате да кажете, че не можем да стигнем до морския бряг?

— Сега вече не.

— Също и да се съединим? Аз разполагам с общо над тридесет хиляди души подбрана войска. Ако реша да изоставя столицата и Керетаро, тези войски ще ме отведат в безопасност до Веракрус. Какво ще речете? И в това ли се съмнявате?

— За съжаление, да.

— Каква е причината? — попита Макс негодуващо.

— Първо. Аз не вярвам на тези „добри войски“. И второ, Порфирио Диас ни е препречил пътя.

— Ние сме по-силни от него. Ще го унищожим.

— Ескобедо веднага ще му се притече на помощ с един флангов марш.

— В такъв случай ще ударим първо единия и после другия.

— Помислете, Ваше Величество, ще ни чакат открити сражения, без каквото и да е укритие, а тук поне това имаме!

Макс не беше военен. Неговите съждения се лутаха ту до най-високите стъпала на стълбата на надеждата, ту се снижаваха отново и рязко до най-долните.

— Значи вашето мнение е, че всичко е изгубено? — попита той обезкуражено.

— Всичко! — потвърди сериозно Мехиа.

Императорът започна трескаво да глади брада. Изпълнени с упрек, очите му се спряха на генерала.

— Знаете ли, че не сте никакъв придворен?

— Никога не съм бил такъв, Ваше Величество. Аз съм войник и обичащ истината, верен на императора си поданик.

Тогава Макс му подаде ръка и каза радушно:

— Зная го. Вярно, винаги сте бил вестител на нещастия, но сте го правел с добър умисъл.

— Вестител на нещастия? — попита Мехиа с преливащо от чувства сърце. — Не, не, Ваше Величество! Аз предупреждавах, откак кракът на Негово Величество стъпи на земята на тази страна. Моите предупреждения оставаха без отглас. Сега аз ще загина със своя император.

Отново настъпи пауза, по време на която Макс със свито сърце гледаше през прозореца. После се обърна бавно.

— Генерале, ще ми се да призная, че сега желая от време на време да се бях вслушвал в мнението ви.

Мехия сграбчи ръцете на императора и ги целуна, оросявайки ги със сълзи.

— Благодаря, хиляди благодарности за словата, Ваше Величество. Това ме обезвъзмездява за всичко, което тихо съм понасял.

— Да, да. Вие сте верен и благонадежден. И наистина ли смятате, че трябва да отстъпим?

— Да отстъпим? О, не, няма как да го сторим. Накъде изобщо бихме могли да отстъпим?

— Хм! Не зная.

— Изход няма. Неприятелят ще завземе Мексико сити и Веракрус и ще ни смаже тук.

— Значи ще се бием.

— Ще се бием и умрем!

— Последната дума не ми се нрави. Аз не се боя от смъртта на героя на бойното поле. Все таки никой няма да се осмели да сложи ръка на живота на един син от дома Хабсбург.

Мехиа протегна ръка във възпиращо движение.

— Ще се осмелят, Ваше Величество!

— Мислите ли? — попита Макс почти заплашително и изпъна гордо снага. — Това би било убийство на император.

— Жителите на страната казват, че не познават никакъв император.

— За мен биха отмъстили.

— Кой?

— Великите сили.

— Англия и Испания съумяха ли да постигнат нещо? Те изтеглиха войските си още в първия миг. Постигна ли нещо Франция? Наполеон навреме се измъкна от примката и ни изостави. Коя страна ще отмъсти за нас?

— Гласът на историята. — Тези думи бяха изговорени с най-дълбоко убеждение.

— Историята? — удиви се Мехиа. — Тя винаги ли е безпристрастна?

— Невинаги, ала бъдните поколения ще осъдят нашите съдии.

— А може и тези идни поколения да осъдят нас, заставайки на страната на мексиканците.

— Сиреч на страната на нашите убийци?

— Позволете ми, Ваше Величество, да разгледам тази точка обективно. Хуарес не признава никакъв император на Мексико. Той нарича ерцхерцога от Австрия нашественик, който е залял страната с кръв.

— Генерале, впускате се в силни изрази.

— Само че тези изрази охарактеризират много точно гласа на републиканците. И във връзка с това моля да си спомните Декрета от 3 октомври.

— Не ми го припомняйте! — извика Макс с протестен жест.

— И все пак съм длъжен да го сторя. Тогава аз ви посъветвах да не слагате подписа си, но това бе извършено. А от мига, в който окачествихме републиканците като убийци и ги третирахме като такива, от тяхна гледна точка те имаха двойно по-голямо право да постъпват също така с нас. Попадне ли в ръцете им ерцхерцог Макс, те ще го подведат под съдебна отговорност, без да се допитват до присъдата на Великите сили или гласа на историята.

— Това би било ужасно.

— Да, с нас ще се отнесат като към обикновени убийци и ще ни разстрелят.

— Преди туй ще съм загинал с шпага в ръка.

— Не винаги на човек се отдава възможност за такава смърт.

— Значи няма средство да се избегне тази ужасна съдба?

— Има едно.

— Имате предвид оттегляне?

— Оттегляне? Накъде? Изключено. Оттеглянето беше възможно, когато Базен чакаше да вземе на борда Негово Величество. Оттеглянето беше все още възможно, когато Пуебла ни принадлежеше и пътят към Веракрус бе още открит. Сега случаят вече не е такъв.

— Ее, тогава какво спасително средство имате на ума си?

— Бягството.

— Бягството? Не, никога!

— То е единственият път за спасение.

— Впрочем и бездруго считам този начин на спасение за невъзможен. Цялата страна е заета от моите врагове.

С блеснали очи Мехиа постави ръка на сабята.

— Няма ли Негово Величество няколко стотици унгарски хусари, които са готови да оставят живота си за своя владетел? С тези хора гарантирам да отведа Негово Величество невредим до морския бряг на някой кораб.

— Не мога да жертвам тези верни хора.

— Това ще се случи и ако Ваше Величество остане тук.

— А какво ще стане с моите генерали, ако ми се удаде да избягам? Те ще бъдат заловени!

— Такава е съдбата им.

— И ще е възможно ли после човек да се застъпи за тях?

— Никой няма да се вслуша в това застъпничество.

— В такъв случай биха били изгубени всички — Маркес, Мирамон…

Мехиа се осмели да прекъсне императора:

— Вярва ли наистина Негово Величество да спаси Мирамон с ходатайство? Той ще е първият, когото ще дадат под съд.

— Той стои под моя закрила.

— Никой няма да признае тази закрила. Мирамон е смятан от цялата страна за изменник.

— Генерале!

— Зная го и мога да го потвърдя.

— Генерале! — извика още веднъж строго Макс.

Мехиа не го взе под внимание. Той продължи:

— Хората стоварват върху него вината за всичко, което се е случило.

— Докажете го!

— Слушал ли е Негово Величество за Джекър?

— От само себе си се разбира!

— Този имигрирал във Франция швейцарец зае през 1859 на тогавашния президент на Мексико Мирамон седем милиона франка. Той му връчи три милиона в брой, а останалите в ценни книжа. После Джекър получи от Мирамон полица, издадена от името на република Мексико, и то на сума седемдесет и пет милиона франка. Следователно над шестдесет и осем милиона са били придобити чрез мошеничество.

— Генерале!

— Този шарлатански дълг купи несъщият брат на Наполеон мосю Морни.

И понеже Хуарес не пожела да плати сумата, то…

— Генерал Мехиа! — извика още по-заплашително Макс.

Ала Мехиа не се подведе от неговия плам.

— … то Наполеон нахлу с войска в нашата красива страна!

— Аха, вие ме правите съпричастен на Наполеон! — разгневи се Макс.

— Не, далеч съм от тая мисъл! Нека Бог ме пази от нея! Считам само за свой дълг да обърна внимание на Негово Величество върху гласа на страната, на народа, който може би един ден ще стане… гласът на историята.

— Вие сте повече от дързък!

— Такъв съм, само за да спася Негово Величество. Трябваше да докажа, че Мирамон не може да очаква нищо, нито милост, нито състрадание. А Маркес, Видаури и останалите, под чийто гнет пъшкат жителите на столицата, също няма да се отърват, ако Негово Величество се жертва за тях. Главата на Негово Величество е много по-ценна, отколкото всички тези мъже събрани заедно. Аз присъединявам своята жарка молба към тези на всички ваши верни слуги и поданици, Ваше Величество. Думата бягство в случая няма онова грозно звучене, както се струва на пръв поглед! Ваше Величество, доверете се на мен! Върнете се в Европа, за да съберете сили да подхванете наново Голямата игра, за която разумът ни съветва, че засега е изгубена и тогава ще спечелите.

Мехиа беше коленичил пред Макс и притискаше ръцете му.

— Аз… не мога! — промълви императорът.

Тогава Мехиа изигра своя последен, най-добър коз:

— Нека Негово Величество помисли за нашата височайша императрица! Може би спасението за нея все още е възможно. Може би нейните очи пак ще се оживят, когато паднат върху човека, комуто принадлежат душата и сърцето й. Дали не е изпаднала в мрака на неспасяема душевна гибел, приемайки, че този човек е починал, умрял в някой тъмен ъгъл от ръката на престъпник?

Императорът издърпа ръцете си от генерала и захлупи смъртнобледото си лице.

— Коя… кого споменахте?

— Нейно Величество императрицата, която Ваше Величество вероятно би могъл да спаси, спасявайки сам себе си.

— Шарлот, о, Шарлот!

При този болезнен вик между пръстите на императора покапаха сълзи. Той беше дълбоко развълнуван. Гърдите му се издигаха и спускаха, а иззад скриващите лицето ръце се чу хлипане.

— Ваше Величество! — прошепна умолително все още коленичещият Мехиа.

Тогава Макс смъкна ръце и пророни под обилни сълзи:

— Мехиа, вие докоснахте една струна, на чийто акорд никога не бих могъл да противостоя.

Преданият Мехиа подскочи.

— О, милостиви Боже, нима си насочил сърцето на моя император?

— Да, Той го насочи — отвърна Макс. — Моята съпруга, моята Шарлот не бива да остава в безумието си, ако съществува възможност да върна светлината на нейния дух. Значи считате спасението за възможно?

— Да, но единствено чрез бягство!

— Имате предвид тайно бягство?

— Не. Тайно да бягам, аз също съм твърде горд. Наистина не е необходимо всеки да знае предварително, че Негово Величество се кани да напуска страната. Начело на верните хусари аз ще отведа Негово Величество в безопасност до морето.

— А републиканците?

— От тях не се страхувам!

— Те ще се научат и ще ни преградят пътя.

— Те ще ни оставят да се изтеглим.

— След като сме ги отблъснали, да. Но аз искам да се пролее по възможност по-малко кръв.

— Няма да се пролее нито капка. Хуарес ще ни закриля.

— Хуарес? — смая се императорът. — Що за гатанка! Хуарес да закриля моето бягство?

— Да — отвърна изпълнен с упование Мехиа. — Мога ли да припомня за онази сеньорита Емилия, която на няколко пъти говори с Негово Величество?

— Тя действително неколкократно направи настойчиви предложения за бягство.

— Мога ли да попитам дали същевременно се е позовавала на Хуарес?

— Стори го, но аз я считах за авантюристка!

— Може и такава да е. Но Хуарес си служи с нея при мисии, които не бива да носят официален характер.

— Аха! Значи е негова шпионка?

— Не, негов емисар.

— Поддържате ли все още връзка с нея?

— Да.

— За вас това би могло да се яви подозрително, генерале!

— Хуарес не желае смъртта ви, Ваше Величество. Той знае, че няма да е в състояние да направи нищо, попаднете ли в ръцете на републиканците и е упълномощил тази дама да изрази негласно неговото желание. Тя се обърна към мен.

— Има ли тя ясно определени нареждания?

— Възможно е още да ги няма. Но разбере ли, че Негово Величество иска да я изслуша, ще помоли за кратка аудиенция.

— Все пак съзнавате, генерале, че никак няма да е умно, да се уведоми една довереница на Хуарес, че проектирам бягство. Но да видим какво има да ми съобщи. Наредете да я доведат!

— Тя е вече в градината.

— Подозирам, че сте й назначил среща или сте я довел с вас.

— Прощавайте, Ваше Величество! Аз се молих на Всевишния, моите горещи молби да бъдат чути от моя император. Бях убеден, че Бог ще каже „Да“ и „Амин“ и поръчах сеньорита Емилия да дойде в градината, та в случай на нужда да е под ръка.

— Добре! Вървете да я доведете!

Мехиа се отдалечи. Вън срещна Мирамон, който идваше насреща му с някакъв непознат. Двамата генерали се поздравиха хладно и се отминаха равнодушно.

— Почакайте тук! — рече Мирамон на Хиларио.

Той нареди да съобщят за него и после влезе. По лицето на императора бе отпечатано нещо, което генералът не бе в състояние да си обясни. Мехиа беше тук. Въпросът така или иначе бе да се заличи впечатлението, което онзи бе оставил.

— Нещо ново ли носите? — запита императорът сериозно.

— Една твърде важна новина, Ваше Величество — захвана генералът с дълбок поклон.

— Важна? Но и навярно нерадостна?

— Напротив, извънредно радостна.

— На което за жалост отдавна съм отвикнал.

— О, Негово Величество скоро пак ще си върне щастието и още дълго ще продължи управлението за благото и славата на народа. Хуарес ще се откаже от Керетаро.

— Ах — възкликна във висша степен удивен императорът.

— А Диас от столицата и Пуебла.

— Би ми било непонятно.

— Хуарес ще бъде принуден поради въстанието на нашите верни хора.

Императорът устремно приближи.

— Има въстание? Въстание срещу Хуарес?

— Да. На много, много места.

— Назовете ги!

— На първо място за споменаване е Сантяго.

— Не беше ли разположен този град доста на север от Сакатекас? Но това означава, че въстанието е в тила на Хуарес.

— Така е.

— А другите селища?

— Всички те също се намират в гърба на републиканците.

— Откъде имате тези вести?

— От достоверен източник.

— Той къде се намира?

— Пред вратата на Негово Величество.

— Ах, вие сте го довел?

— Казах си, че може би Негово Величество ще има желанието да чуе една толкова важна новина от неговите собствени уста.

— Благодаря ви. Кой е човекът?

— Той е известен лекар, доктор Хиларио, управител на болницата дела Барбара край Сантяго.

— Пуснете го да влезе!

Странно! Поведението на императора в миг се бе променило. Той вече не мислеше за оттегляне и бягство. Неговите очи блестяха, страните му бяха поруменели, а погледът, с който огледа влезлия бе доброжелателен.

— Вие се наричате доктор Хиларио?

— На вашите услуги, Ваше Величество — поклони се кажи-речи до земята старият.

— И сте политическа личност?

— Занимавал съм се само с моите пациенти.

— Това е много похвално. Казаха ми, че сега спокойствието на вашето лечебно заведение е силно нарушено?

— Негово Величество има предвид въстанието, което избухна в Сантяго?

— Да. То значително ли беше?

— Бе подхванато от около двеста души, но после взе участие населението на целия град и околностите. Хората се въоръжиха, развяха знамена и флагове, забиха камбаните и изпратиха вестители до съседните енории, за да сформират роти, батальони и полкове, които да потеглят на помощ на нашия император.

— На какъв брой възлизаше числото на въстаниците в Сантяго?

— Изпървом двеста, а вечерта може би три хиляди.

— Говори се, че и други селища са се разбунтували?

— Имам у себе си техния списък.

— Покажете го, добри човече!

Старият подаде листа. Максимилиан прочете имената и обръщайки се към Мирамон, отбеляза:

— Всички в тила на Хуарес.

— Толкова по-добре за нас.

— Тези бунтове също така успешни ли са, както този в Сантяго?

— Определено. Вълнението се разпространява като огън. По мои пресмятания в гърба на Хуарес стоят трийсет хиляди души, които от час на час стават все повече.

— Трябва да им се прати изпитан предводител.

— Моля за разрешение да обсъдя въпроса с Негово Величество. Но ние виждаме, че идеята за империя е пуснала дълбоки корени и трудно могат я откъсна разни републикански увлечения.

— Само военните последици от тези прояви са неоценими — заяви сияещ от радост подлъганият император.

— А те няма да се забавят. Републиканците ще бъдат принудени да се обърнат на север към новия неприятел. На нас това ще осигури въздух и пространство за нови действия.

Докато императорът разговаряше с Мирамон, въодушевен от наново възкръсналите надежди, от градината дойде Мехиа с Емилия.

— Негово Величество сам ли е още? — попита генералът един лакей.

— Не — отвърна този.

— Кой е при него?

— Генерал Мирамон и някакъв непознат.

Челото на Мехиа се намръщи. Той предугади опасност и решавайки бързо като войник, каза на Емилия:

— Елате! Влизайте заедно с мен!

Действията му бяха в разрез с етикецията. Поради това Мирамон навъси лице, като забеляза Мехиа. Императорът обаче бързо пристъпи към него.

— Генерале, разбрахте ли, че провеждането на нашия план вече стана безсмислено?

При тези думи Мирамон се озадачи. Що за план е бил скроен без негово знание?

Мехиа се поклони студено.

— Щастлив бих да чуя, че са настъпили събития, които правят този план ненужен. Мога ли да помоля за информация?

— О, нещата са много прости! Хората са се надигнали срещу Хуарес, и то в десет селища в неговия тил. Сега той ще е принуден да се отправи с войските си назад, което ще ни позволи да предприемем настъпателни действия и да го притиснем между два огъня.

Разсъдливият Мехиа поклати глава.

— Има ли Ваше Величество доказателства?

— Да. Ето пратеникът.

Генералът се обърна към Хиларио. Онзи не бе посмял да извърне лице към вратата, когато тя се отвори и следователно не беше видял Емилия.

— Кой сте вие? — попита го Мехиа.

— Това е един сеньор, когото аз представих на Негово Величество — остро отвърна Мирамон.

По устните на Мехиа заигра невъзмутима усмивка.

— Което не изключва възможността аз също да се запозная с него — възрази той. — Негово Величество не беше така милостив да ми назове името, следователно трябва сам да се осведомя.

— Този сеньор е доктор Хиларио от Манастира дела Барбара край Сантяго — обяви императорът.

Мехиа не съумя да прикрие един израз на изненада. Погледът му прелетя към Емилия и после обратно към стария, върху когото се спря сурово и пронизващо. Сетне се обърна към императора:

— Ще позволи ли Негово Величество да отправя няколко въпроса на този човек?

— Говорете! — кимна Максимилиан.

— Кой ви изпрати в Керетаро? — запита Мехиа лекаря.

— Населението на Сантяго. Заедно с населението на други градове то се обяви за Негово Величество императора. Ние броим над трийсет хиляди души и сме готови да нападнем Хуарес.

— Кой е вашият предводител?

— Все още нямаме и молим за такъв.

— При подобни случаи хората пращат депутация, а не един-единствен човек. Къде са удостоверенията ви?

— Една депутация с документи би попаднала в ръцете на Хуарес. Ето защо дойдох сам.

— Надявам се да сте честен човек. Познавате ли тази дама?

Старият се обърна. Той позна Емилия, но притежаваше достатъчно сила да не изгуби самообладание.

— Да — отвърна спокойно. — Тя е шпионка на Хуарес, която не съм очаквал да видя тук.

— Я гледай ти! — възкликна Мирамон, визирайки Емилия.

Мехиа го изгледа студено.

— Негово Величество знае коя е дамата. От нея аз научих, че е била в Манастира дела Барбара. Изглежда там не всичко е наред.

Тогава Мирамон се изстъпи напред. Той предусети какво е било възнамерявано и вметна бързо:

— Частните отношения на този сеньор не ни интересуват. Нас ни касае преди всичко неговата вест.

— На която аз не вярвам — отсече Мехиа.

— Сеньор! — викна Мирамон.

Мехиа приближи плътно до него.

— Що за тон в присъствието на нашия всемилостив император! Аз повтарям, не вярвам на думите на този човек, освен ако приведе доказателства.

Императорът махна с ръка и се обърна към Мирамон:

— Генерале, вие въведохте човека. Убеден ли сте в достоверността на онова, което той извести?

— Напълно.

— Това е достатъчно. — И обръщайки се към Мехиа, продължи: — Искам да ви съобщя, че повече не се нуждая от тази дама. Можете да я придружите.

Мехиа стисна пестници, но се въздържа. Поклони се дълбоко, ала само пред императора и се отдалечи с Емилия, оставяйки противника си при властелина. Едва час по-късно и Мирамон напусна жилището на императора с Хиларио. Той препоръча на последния една вента, в която да се настани.