Данте Алигиери
Божествена комедия — Ад (9)

ПЕСЕН ДЕВЕТА

СЪДЪРЖАНИЕ — Додето двамата поети-разговарят, на кулата се появяват Фуриите, които Данте съглежда с ужас и трепет. Виргилий го предпазва от злокобните им замисли. Един небесен пратеник пристига в това време и отваря вратите на града, в който влизат поетите и намират, че там се наказват ония, които са се провинили на земята като епикурейци и еретици.

Като видя какъв ме страх тревожи

по бледния ми лик, водача мой

сам своето смущенье уталожи.

 

До мене с вид угрижен спря се той

и като да се вслушваше, защото

тъй мрачен беше адский тоз усой,

 

че нищо не съзираше окото.

„Да, трябва, каза той, да победим

тез проклети изчадия на злото:

 

но тоя, кой през мрачний иде дим…

Ликът му скоро няма ли да блесне?“

От тез слова на моя вожд любим, —

 

прекъснато изречени, неясни,

в сърцето страх усетих по-голям;

смутен и блед, премеждия опасни

 

стори ми се, че предвещават нам,

и всуе всякак мъчих се белези

от отчаяние външни да не дам.

 

„Учителю, попитах, от онези,

що в първий кръг са, в тия глъбини

случва ли се някой си да слезе?“

 

„Тоз страшен път, по кой вървиме ний,

е рядко виждал, вожда отговори,

съжител друг от горните страни;

 

но аз слизал съм вече тук отгоре,

по волята на Ерихтон^[1], тогаз,

кога из тез, увити с вечен мрак простори

 

зовеше духове тя жални. С глас

зачух я, мене като призовава,

и в бездната най-мрачна слязох аз,

 

де Юда плаче и се изтезава,

и дух един оттамо призовах.

Тез пътища познавам оттогава

 

и крепко повери се мен без страх.

Отвред ограждат тез води вонливи

печалний град, де скоро лют замах

 

очаква стражите му нечестиви.“

И много още вожда мой неща

разказа ми за тез усои диви,

 

кои избягват ми от паметта;

в тоз час очи ми бяха се вгледали

във кулите, пламнали всред нощта.

 

Над тях на върха бяха се подали

три Фурии^[2] с подобье на жени,

препасани с зелени смоци, цяли

 

облени в кърви. Нямаха коси,

змии тям виеха се на главите

и скриваха им грозните страни.

 

„Туй Евменидите са страховити,

тогаз каза ми вожда, кой позна

тез диви дъщери на мрачините. —

 

Мегера е от лявата страна,

до нея Тезифона е в средата,

Алета е отдясно.“ И млъкна.

 

Трите с нокте си късаха месата

и с викове таквиз и бесен вой

въздуха цепеха, че с страх в душата

 

прилепнах тутакси до вожда свой.

„Да викнеме Медуза^[3], отмъщение

нек прегърне Тезей^[4], тогаз покой

 

и мир ще найде нашто озлобление.“

Така казаха страшните сестри

и тук наведоха се те над мене.

 

И вожда мен: „Душа си ободри,

но обърни се и закрий очите,

защото няма светлите зари

 

да видиш вече, ако тук в тъмите

Горгона страшна с змейското сърце

покаже се и зърнеш й чертите.“

 

При тез слова сам моето лице

обърна и очите ми склопени

закри веднага с двете си ръце.

 

О вий, кои сте в мъдростта влибени,

под булото на моите песни

търсете скрита мисъл и значение!^[5]

 

Внезапно Стикс захвана да шуми,

със трясък страшен в мрачни брегове

се бийха разбеснелите вълни.

 

Тъй буен вятър с страшен глас реве,

когато затрещи в гората глуха,

пречупва, кърти клоне й дърве

 

и надалече шири се в въздуха;

кънтежа чуй се всред кълба от прах,

които целий шир увиват: духа,

 

и зверове и пастири, от страх

обзети, бягат лудо пред бедата.

От страшния шум уплашено трепнах,

 

но вожда, кои прочете ми в душата,

очите ми откри и с мерен знак:

„Виж там, къде по-гъста е мъглата“ —

 

каза ми. Както жабите с луд бяг

подскачат и укриват се веднага,

змия щом зърнат на блатистий бряг,

 

тъй грешната тълпа видях, че бяга

пред едното, по черните вълни

кой минуваше, без да ги досяга:

 

като да знайше тия глъбини,

към нас вървеше бързо и пред себе

с ръка двоеше гъстите тъми.

 

Додето тръпнех йощ за свойто жребе,

познах по светлия му дивен лик,

че пратен е от Божието небе.

 

Към вожда се обърнах в същий миг,

но знак ми даде мълчалив с ръката,

да го посрещна с поклон. С яд велик

 

застана светлий Ангел пред вратата,

до нея с пръчица една допря

и тя разкри се начаса. В тъмата

 

тогаз от страшний праг, къде се спря,

извика той: „О, клетници изгнани,

злостта ви и до днес ли не умря?

 

Кой смел е против оня да въстане,

чиято воля нивга се не вий,

и грозно не нашъл е наказание?

 

Кое упорство няма да разбий?

Не помните ли Цербер плътояден

защо досега в тия бездни вий?“

 

Като човек, във своите мисли вдаден,

към пази. без да се обърне, в път

впусна се той из края безогладен.

 

Със бодър дух влезнахме ний в градът^[6]

без нийде никакво съпротивление.

Очи обръщах аз към всеки кът:

 

отвсякъде представи се пред мене

поле печално, пълно с гробове,

като при Арли^[7], де се Рона пени

 

и толкоз скръбни спомени зове,

като при Пола^[8], до Карнаро, дето

до чужди край допират родни брегове.

 

С по-тъжен вид е туй поле проклето

от гробищата, що се виждат там.

Гробовете, с които е посето,

 

изпушат непрекъснат огнен плам

и със такава сила те светяха,

че посред нощний мрак стори се нам

 

разжежено желязо кат да бяха:

те зееха открито и от тех

въздишки, вопли жалостни летяха.

 

„Кои са тез души и какъв грех

тез мъки е навлякъл тям ужасни?“

Към вожда с тия думи реч подзех.

 

Отвърна ми: „Тез клетници нещастни

на ереси^[9] водачи са били,

и с тях които са били съгласни,

 

еднакви теглят тук патила зли.

Подобни тук лежат с подобни:^[10]

не може никой да ги изчисли.

 

Различни са ученията злобни,

които водят тука. затова

горят неравно тия пеши гробни.“

 

Надясно той зави при тез слова

и ази, пълен с мисли жаловити,

тръгнах по него с климнала глава

 

между тез мъченици и стените.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ДЕВЕТА