Данте Алигиери
Божествена комедия — Ад (25)

ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ПЕТА

СЪДЪРЖАНИЕ. Поетът продължава, да описва седмия ров, когато се появява Как, преобразен Кентавър, който, покрит цял със змии и възседнат от един дракон, тича подир богохулника Вани Фучи. После вижда разни знаменити флорентинци, които са се били провинили в обществени кражби и които претърпяват тука най-чудесни преобразования от човеци в змии и от змии в човеци.

Ръцете си стисна при тез слова,

след туй с закана яростна нагоре

издигна ги над своята глава

 

и с глас той светотатствен изговори:

„Теб, Боже, пращам таз закана аз,

теб, кой владееш на небето горе!“

 

Една змия уви му се тогаз

на шията и в гърлото пресече

гласа му нечестив. От тоя час

 

змиите мен не са омразни вече.

А друга на ръцете му скочи

и тутакси надолу кат ги свлече,

 

на търкало се окол тях сгърчи.

О, пистоезци! Сами изгорете

града си, та за срам да не стърчи,

 

защото дори своите деди клети

задминахте с злодейски си дела!^[1]

Йощ нийде, де стъпиха нозете,

 

не бях видял душа аз толкоз зла;

тъй Бога не е презирал в душата

ни онзи, кой в Тиванските поля

 

е в бездните потънал на земята.^[2]

След тия думи стана като ням

и с другите избяга в мрачината.

 

Един кентавър отърча и там

извика: „Де е гоя звяр нечисти?“

Марема^[3] не кърми брой тъй голям

 

змии по своите поля блатисти,

тук колко виждаха се да пълзят

кентавру по плещите. Змей лучист

 

стоеше прав над него на гърбът,

и той изгаря всеки, кой препречи

случайно тука на кентавра път.

 

„Това е Как, учителя ми рече,

кой толкоз кръв проля при Авентин.

С измама чуждо стадо той завлече

 

и затова е в тоя дол самин,

далеч от своите братя и другари;

сто удари Алкменовия син

 

въз него с боздугана си стовари

и на злодейства му положи край.“^[4]

Кентавра из дола напред удари

 

и без ни аз, ни вожда да узнай,

три духа бяха се под нази спряли

от тез, кои живеят в тоя край.

 

В кентавра бяхме се вгледали

и не съгледали ги бихме ний.

с висок глас да не бяха те казали

 

и трима изведнаж: „Кои сте вий?“

Дор поглед там стремях — без да успее

лице всред тях познато да открий, —

 

един от тях извика: „Чанфа^[5] де е?“

Тогаз към вожда с трепет се възвих

и знак като че давах да немее,

 

на устните аз пръста си сложих.

Четецо, можеш да не хванеш вяра

в словата мои: не те бих винил.

 

Как мога теб виновен да намера,

кога сам с мъка вярвам, кой видях,

тъй изумен останах извън мера.

 

Додето поглед в грешните стремях,

змия там шестонога се подаде

и в миг хвърли се на един от тях:

 

в нозете си сграби го изотзади,

със предните ръцете му възви,

пък с средните в корема му се вяде,

 

с опашката краката му уви,

през тях издигна я нагоре права,

а бузите захапа му с зъби.

 

Бръшлян космати тъй не се споява

с дървото, о кое се вий в лесът.

Змия и грешник — едно тяло става;

 

почнаха кат смола да се топят,

и тъй размесиха си цветовете —

не бе възможно да се различат.

 

Кога хартия до огън допрете,

така от него сив добива цвет,

в кой бялото и черното са слети.

 

А всички други, с дух от страх обзет,

извикаха високо с глас: „Що става,

о, Аньел^[6], с тебе? О, другарю клет,

 

виж как се измени! Не се познава

дали змия си или человек.“

Глава една се видеше, че шава

 

без никакъв определен белег,

че две лица са там съединени,

а като че е тъй била от век.

 

 

Ръце, крака, гърди, корем — смешене

таквоз досущ извършило се бе,

какво не вижда человешко зрене,

 

ни с думи може да се назове.

Вид никой първобитен не личеше,

кой за тела да наумява две,

 

и тоя призрак страховит вървеше

така със бавни крачки нанапред,

а с ужас в него погледи стремеше-

 

на грешниците многобройний свет.

Както когато летен пек настава,

кат огнена светкавица на глед

 

проблясва гущер, кой место менява,

така видях аз в тъмната мъгла

към другите двамина, че прошава

 

змийче пламнало, черно кат смола;

и злобно, като си дигна главата,

жегна с език, по-остър от игла,

 

едина по корема му в средата;^[7]

над себе си след туй се завъртя

и се просна пред него на краката.

 

Злочестий грешник нито изпъхтя,

а сбра нозе и тежко се прозина,

като че в миг го треска залюля,

 

и гледаха се грешник и гадина:

на първий раната, а на зверът

устата черна, като два комина,

 

в въздуха силно зеха да димят.

Духът Луканов нек се не обиди,

защото ще поискам тоя път

 

да млъкне за Сабелий и Насидий,^[8]

а нека също тъй не се гордей

за Кадм и Аретуза^[9] ни Овидий,

 

че първия преобразил е в змей,

а извор бистър втората направи.

Духът му не могъл е да посмей

 

природи две да противопостави

и да накара да се изменят

взаимно вид, лице, тело и стави.^[10]

 

Това сториха грешний и зверът.

Опашката си раздвои змията,

а грешника, при туй, из един път,

 

спои съвсем нозете и краката

и скоро измениха си видът

отдолу от петите до бедрата.

 

Опашката, що бе си раздвоил зверът,

крака човешки зе да става;

след туй почнаха кожа да менят:

 

в змията почна тя да се смекчава,

у грешника почерня и се втвърди;

ръце му. сраснати с змийска направа,

 

увиснаха под черните плещи,

кат счупени ръце у просек бедни.

В вид на ръце о своите гърди

 

увиваше зверът нозете предни,

а пол си даде друг, като провре

между краката си нозете средни.

 

Димът, що те изпущаха, не спре,

а продължаваше да ги увива,

така че с мъка можах ги съзре.

 

Единият оста с глава плешива,

у другий дълги рошави косми

увиснаха отдире като грива.

 

Змията цяла се тогаз посви

и горе на нозете се изправи,

а грешний долу се изтърколи,

 

но очи нечестиви и лукави

един на друг не снеха ни на миг,

додето, според другите й стави,

 

змията не доби човешки лик,

а грешний долу, като охлюв чърни

кой крий рогата си, щом чуе вик,

 

съвсем изгуби нос, уши и бърни;

езика му при туй се раздвои,

а бързо, докато око да зърне,

 

езика у змията се спои,

тогаз димът се прекрати веднага:

опашка новата змия възви

 

и из дода зе пълзешком да бяга,

а прежцата захвана да я плюй

и мръсни прякори Да й прилага,

 

доде верва, че може да я чуй;

а като се обърна, с озлоблене

каза на другий: „Тука доде плуй,

 

тъй искам Бозо^[11] да пълзи кат мене.“

Така си измениха те видът,

и новостта нек бъде извинене,

 

не сладко ако ми звучи стихът.

Виденьето напълно ме омая,

смути ми и очите, и духът,

 

но пак успях Шанкато да позная:

той само тука не се измени,

а другий беше онзи^[12], за кого изтрая.

 

Гавиле, Толкова злочестни!

БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ПЕТА