Данте Алигиери
Божествена комедия — Ад (20)

ПЕСЕН ДВАЙСЕТА

СЪДЪРЖАНИЕ. Поетите минават в четвъртия ров, дето се наказват ония, които са лъгали света с гадания и магии. Лицето им е обърнато откъм гърба и те, като не могат да гледат отпреде си, вървят надире Виргилий посочва на Данте някои грешници, между които е Манто, и разказва как родният му град Мантова е бил основан и е получил името си от тая магесница.

За нови мъченици аз ще пея.

Долината ехти от плачове:

кога от връх от моста взрях се в нея,

 

между дълбоките й брегове

видях аз в сълзи грешници обляни:

движеха се те в дълги редове

 

полека, кат в селата християни,

кога в духовно шествие вървът.

Под нас, оттамо, дето бяхме спряни,

 

надвесих се аз още над долът

и на нещастните видях лицата,

че са обърнати откъм гърбът.

 

Пристъпяха те опипом с краката,

а тъпо на обратната страна

блуждайха им очите в тъмнината.

 

Песни ми ако могат те трогна,

познай по свойто собствено вълненье,

четецо мой, с каква горчивина,

 

с какво неизмеримо съкрушенье

видях тук человешкото лице

в таквоз безмилостно изопаченье!

 

Преля от жалост моето сърце,

опрях се мълком на скалите голи

и кат закрих очи със две ръце

 

оплаках с сълзи тежките неволи,

що бяха поразили моя глед.

„За тези ли плачеш, кои минават доле? —

 

каза тогаз великият поет. —

Безумство е, прибави, да се жали

за тез, кои престъпно в горний свет

 

със Бога да се мерят са мечтали.

Дигни глава и онзи, кой ридай,

виж там. Тиванци него са видяли,

 

когато под нозе му в техний край

внезапно се разтворила земята

и вик всеобщ се чул: «Амфиарай,^[1]

 

къде потъваш тъй?» А той в тъмата

пропаднал е на черний тоя Ад,

де тъй изместена му е главата.

 

Туй на безумье сляпо е печат,

че в бъдещето да чете мислил e

тук гледа не пред себе, а назад,

 

А тамо виж Тирезий^[2], кой менил е

дваж своя пол: от мъж жена станал.

И изново вид мъжки придобил е,

 

кога двете змии е пак срещнал,

увил ги е на своята тояга

и като първий път ги е чукнал.

 

Аронт^[3] движи печалната си снага

до него и в ужасний тоз затвор

оплаква горко светлината блага:

 

от връх от Луни, над Карара, взор

към синьото море и към звездите

скитал в безграничния простор.

 

Оная гледай, на коя гърдите

покриват се под гъстите косми,

а голи зеят й отзад плещите.

 

Тя Манто^[4] е, която из страни

скитала се е чужди, неприветни.

и там, де дига своите стени

 

градът ми родни, спряла се най-сетне.

С вниманье, моля, слушай ме сега

аз искам нивга да ти не излетне,

 

кое ще чуйш, от паметта. Кога

умрял баща й и в злочеста Тива

стъпила неприятелска нога.

 

Тогава Манто с скръб и горест жива

тръгнала е по чужди брегове,

робиня в робски край а не изнива.

 

Под белите алпийски върхове

на север езеро в Италья има,

кое Бенако^[5] се зове:

 

чрез извори безбройни то приима

и в своите ширни брегове струи

водата, що от Алпите се снима

 

и плодородните поля пои

от Гарда до Дол Камоника.

Всред езерото островче стърчи.

 

де може брешианския владика

владици двама на молебен свят

от Тренто и от Веронез да свика.

 

От своя връх Пескара, крепък град,

брешани и бергамци застрашава,

там дето е брегът по-полегат.

 

Водата лишна там се отделява

и надалеко на река се вий,

която Минчио се назовава,

 

нивя и паши плодоносни мий,

додето при Говерно в По се влива,

но преди надалеко да завий,

 

в блатисто едно място се разлива

и кат се застоява в летний пек,

разнася тя навред зараза жива.

 

Там дивата девица в своя бег

обширна гола суша е съзряла,

къде не е имало жив човек.

 

В таз суша с своите люде се е спряла

далече от човешко общество,

и там до свойта смърт е тя гадала.

 

Туй място от самото естество

зарад водите, що са окол текли,

тъй лесно за отбрана е било,

 

че скоро люде много там се стекли,

над гроба неин основали град

и Мантова за нея го нарекли.

 

Той многолюден бил е и богат,

додето Казалоди^[6] лековерни

не бе се вплел чрез пагубен преврат

 

на Пинамонте в замислите черни.

Така градът ми основан е бил

и всички други разкази — неверни —

 

за тебе нека бъдат.“ — „Вожде мил,

чрез тебе истината мен говори,

и кой пред мене би се осмелил

 

за туй, кое ми тук разкри, да спори?

Кажи ми, има ли всред таз тълпа

таквиз, кои да са познати горе?“

 

Отвърна ми поета с тез слова:

„Посред онез, що тамо са се сбрали,

виж онзи, кому гъстата брада

 

се спуща по плещите изгоряли:

кога в земята дивна на Парнас

деца на нянка само са остали

 

от юг до север, той с Калхас

в Авлида крайбрежна знак са дали,

че за отплуване дошъл е час.

 

Там Еврипил^[7] са него наричали:

кои са чели моите песни

кат теб, туй име тамо са срещали.

 

А онзи дребний, който там страни,

е Скот Мишел^[8]: с лъжлива си наука

той вред е бил достигнал да гърми.

 

Бонати^[9], виж, Асденте^[10], който тука

със плач скърби, че е оставил там

иглите си и кожите, и чука.

 

Онези виж, що идат нанасам:

те вещици били са на земята

и за магиите си тук мислят с срам.

 

Но следвай ме сега, защо луната

на край на своя път е и клони

веч скоро, зад Сезилия богати,

 

да зайде в океанските вълни.

В небето снощи пълна тя светеше,

кога в лесът се бе — загубил ти.“^[11]

 

Приказваше тъй с мене и вървеше.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ДВАЙСЕТА