Данте Алигиери
Божествена комедия — Ад (14)

ПЕСЕН ЧЕТИРИНАЙСЕТА

СЪДЪРЖАНИЕ: Третият отдел от седмия кръг, дето стигат поетите, е една поляна, насипана с нажежен пясък, над която ад пит едри огнени пламъци. Там се наказват ония, които са извършили престъпление против Бога, против природата и против обществото. Между първите Данте среща Капанео. Дохождат подир това до една огнена река и Виргилий обяснява тайнственото произхождане на реките, които текат в подземния свят.

Накара ме любов към родний. Край

да събера покъсаните ветви.

Дървото йощ се чуйше, че ридай

 

с въздишки, пререкания и клетви,

а аз по стъпките на вожда мил

веч готвех се да гледам нови жертви,

 

кои гняв Божи тука е хвърлил.

В пустиня ние се найдохме дива,

де нивга стрък зелен не е побил:

 

наоколо лесът се в кръг извива

и с сухи си дървета прави он

венец на таз долина песъчлива,

 

подобна на оназ, коя Катон

газил е под нозете си в Либия.^[1]

О Божа мест! Неумолим закон!

 

Как трябва да ти се боят ония,

кои би чели туй. що виждам днес!

Отвред печална вейше страхотия.

 

Души безчет, кат листче есенес

от вятър мразовит в леса капнали,

с глас плачеха над горката си чест.

 

Едни тук бяха по гърба легнали,

едни се бяха свили на кълбо,

а други тичаха кат побесняли,

 

и те най-много бяха на число,

а най-малцина тези, що лежеха,

но те по-люто сещаха тегло

 

и с викове по-горестни пищяха,

Над тая горка сган, всред лютий пек.

полека капки огнени валяха,

 

както вали на планината снег

при тихо време. Пламъци видял е

да падат тъй на Инд на стари, брег

 

Великий Александър, който дал е

там заповед на своята войска

с нозе пръстта да тъпче и възпял е

 

да се не палят парите така,

кои са излизали от земята.^[2]

О, горки грешници! С една ръка

 

и с друга, без почивка, от телата

изтърсваха тез пламнали стрели,

кои се спущаха из мрачината

 

и караха ги от болежки зли

да скачат и реват със глас ужасно.

О, вожде, кой в най-тъмните ъгли

 

на пъкъла ме водиш безопасно,

кажи ми, моля, кой е онзи там —

попитах ази, — който тъй безстрастно

 

лежи всред пясъка, надмен и ням,

като че болки той не претърпява

на дъжда огнен от парливий плам?

 

Щом грешника зачу, че дума става

за него. даде ни сами ответ:

„Мен огън никакъв не ме смущава.^[3]

 

Такъв съм тук, какъвто бях в онзи свет;

нек гръмовержеца ме прострелява

и нека ме измъчва страшен глед,

 

вулкана в помощ нека призовава,

Циклопи всички нек стрели коват

във Монжибело^[4], нека се раздава

 

на всички наковални там шумът,

като при Флегра^[5] в страшното сражение;

над мен не излива си гневът:

 

не ще постигне нивга свойто мщение!“

Учителят извика с глас тогава:

„О, Капанео, няма ли смирение

 

да земеш ти от никакъв урок?

За твойта гордост твоя бяс по-люта

е казан и от жребия жесток,

 

за които тука твоя дух се лута.“

А после каза мене с глас по-мил:

„Тоз дух, кой с тебе гордост си нечута

 

и тука е донел, се е числил

между царете, от кои град Тива

е дълго някога обсаждан бил;

 

презрял е Бога с смелост нечестива,

и чу ти, че презира го до днес,

но казън зла душа му горделива

 

намира в собствений си глупав бес.

Сега върви внимателно след мене

и пътя дръж покрай самия лес.“

 

Пред нази скоро там с вълни червени

поточе едно малко се яви

и в мен подигна страх и изумление:

 

от голий лес излиза и върви

далек по жежкий пясък в тъмнините;

брега не кичат никакви треви;

 

от камък са леглото и страните,

и всичко там от кръв се аленей.

„Откак си влязъл в тоз край страховити

 

през портата, която вечно зей

и всекиму свободен вход открива,

каквото и да си видял, бледней

 

пред таз река, коя кат смок увива

горещий пясък с своите вълни

и в себе всички пламъци попива“ —

 

към мен тез думи вожда устреми

и смисълта, която в себе крият,

помолих ази да ми обясни.

 

До днес слова му в моя ум се вият:

„Далечен остров има с име Крит,

кого морета две с вълни си мият,

 

безславен днес, а нявга знаменит;

там цар блажен е някога управа

творил над век невинен и честит.

 

Там Ида планина се възвишава,

с реки богата нявга и с гори;

но слънцето сега не осветлява

 

ни цвят, ни дърво с своите зари:

полите й безплодни са и голи.

Отрок ек мили Рея^[6] там укри,

 

а после Хорифанти тя помоли

край него постоянно да реват;

тъй че предпазиха го от неволи:

 

заглъхваше му в техний вой плачът.

Грамаден великан^[7] всред планините

издига се, тъй стар като светът:

 

обърнат към Дамьета е с плещите,

а погледа му в Рим е устремен.

Главата му е от злато, гърдите,

 

 

ръцете от сребро, от мед излен

е кръста, от желязо е ногата

му лява, десний крак е построен

 

от глина и със него на земята

той стъпя. С пукнатини зей отвред

телото негово освен главата

 

и сълзи леят се от тях безчет,

кои през тайни пътища минуват

и кат се спущат в тоз подземен свет,

 

Стикс, Ахерон и Флегетон те образуват;

а после, като минават тоз усой,

в най-долний кръг в Коцита вкуп нахлуват

 

Кога млъкна, попитах вожда свой:

От наший свят потока като иде,

защо пръв път се нам явява той?“

 

Каза: „Тоз край, де Божиите обиди

наказват се, е кръгъл; затова

при всичко че се пътя дълъг види

 

и скоро с тебе щем се озова

там, де ще срещнем горест и печали,

които не изказват се с слова,

 

цял кръг не сме досега извървяли,^[8]

ти прочее не се чуди — неща

очи ти нови, ако би съзряли

 

в тез жилища печални на скръбта.“

„Но Флегетон — попитах ази — де е

и Лета?“^[9] Отговори с тез слова;

 

„Пред теб е Флегетон, а Лета лее

вълни си тамо, де простений грех

надежда блага вижда да свет

 

забвение душите черпят в тех.

Но ти сега върви край бреговете

оттук ще те прекарам аз с успех:

 

там пламъците гаснат под нозете.“

БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ЧЕТИРИНАЙСЕТА