Франсоаз Долто
Основни етапи на детството (70)

Откриването на действителността изисква много промени

„Родители и учители“, март-април 1980 г.

РОДИТЕЛИ И УЧИТЕЛИ: Без много да се замисляме, ние често изричаме думите: „Такъв е животът!“ Например, когато детето се оплаква от някоя несправедливост или лошо отношение, раздразнени от неговото хленчене или в желанието си да го накараме да се бори, му отговаряме: „Такъв е животът!“ Бихме искали да знаем какво мислите за този израз и дали го смятате за добър начин за подкрепа на младия човек да се изправи пред трудностите по своя път.

ФРАНСОАЗ ДОЛТО: Вие имате предвид начина да се отървем лесно от някого, който болезнено изживява някакво изпитание, като му кажем: „Такъв е животът!“ Тези думи наистина често се повтарят в разговорите на майките с децата им: „Виж, такъв е животът…“ — „Да, но никак не е забавен!“ — „Така е… И все пак би предпочел да си жив, отколкото да не си, нали?“ — „Е, да.“ — „Нали разбираш, всички сме минали оттам…“ Това всъщност е начин да помогнем, като казваме: „Не е чак толкова ужасно, нали сме живи… Е, получил си няколко драскотини, но ще ти мине, щом приемеш, че животът е такъв…“ Ако използваме медицински език, можем да кажем, че така се опитваме да се имунизираме срещу илюзията, че защитеността на детството ще продължи вечно.

Да казваме: „Такъв е животът!“ означава да се придържаме към безличната форма. Това показва колко малко говорят майките за себе си, за собствените си моменти на разочарование, подобни на тези, които сега хвърлят децата им в отчаяние. Всички изпитания обаче са индивидуални; затова не смятам, че този израз може да помогне на човек. Може да му бъде от помощ да разбере какво стои зад сблъсъка на въображаемото с реалното; да разбере, че зад въображаемото стои цяла структура, изградена върху доверието към човека, който е направил възможно съществуването на това въображаемо.

Да вземем например дете, което се връща от училище и разказва, че е било набито. Някакво другарче го спънало, ритнало, оскубало или му съборило чантата. А родителите му казват: „Такъв е животът, трябва да свикнеш… Просто трябва да го отбягваш… Просто трябва това, просто трябва онова“ — и спират дотук. Но това няма да бъде достатъчно на детето. Щом се оплаква, значи сигурно цялата му вселена от ценности е рухнала. Може би родителите са го учили да не отвръща на насилието с насилие, а ето че неговото приятелче го е фраснало и те сега му казват, че такъв бил животът. „Но защо тогава не са ме научили, че има и подлеци, че не трябва да им се оставям, че трябва да се защитавам и да отвръщам и аз с юмруци?“ Щом се оплаква, значи сигурно изобщо не е разбрало причините за насилието, на което е било подложено. Вярно, че има и подлеци, но онзи приятел може просто да е неуверен, да не познава още никого и да иска да мине за много силен. Щеше да е толкова по-различно, ако то беше отвърнало по същия начин, като добави например: „Все пак и двамата сме нови тук. Защо си против мен?“ С други думи, щеше да използва същия език, но без да бъде отрицателно настроен. Има начин да се възпитават децата така, че да бъдат подготвени за всякакви видове ценностни системи, с които могат да се сблъскат. Много често детето става жертва на свои другарчета, които не са по-лоши от него, но просто имат различен от неговия език. В такъв момент то се чувства беззащитен пленник на собствената си ценностна система.

Възможно е още удареното дете да има прилика с братчето на нападателя, което той именно не може да понася, или пък му е неприятен неговият глас… Всичко е език при хората.

А може и да е въпрос на обличане: майка му го е нагласила като богаташко дете, като по този начин е предизвикало яда на други, които не могат да си имат хубаво пуловерче. Всичко това трябва да се изясни с майката и бащата, на които е разказана случката на връщане от училище. „Ти познаваш ли това момче? Имали ли сте други пререкания досега?“ — „Не.“ — „Той с всички ли се държи така?“ — „Не, само на мен си го изкарва.“ — „Да не би да му напомняш на някого? Виж, опитай да разбереш какво става. Ако сега се е държал зле, не означава, че това ще продължава вечно. Може би такъв е неговият начин да установи връзка с теб…“

Да се задоволим с израза: „Такъв е животът!“ не изяснява и не оправя нещата. Ако е свързано с облеклото, детето няма повече да се облича по вкуса на родителите си — ще се облича като буржоа у дома, а за училище ще си слага „работното облекло“. Животът сред другите е непрестанна взаимопомощ и сътрудничество, дори в отрицателните проявления, а сблъсъците са неизбежни. Затова е излишно да се добавят фактори, затрудняващи съжителството.

„Такъв е животът“ би могло да бъде увод към следващото: „Е, какъв всъщност е животът?“, и да продължим да обсъждаме. Тези три думички могат да бъдат изходната точка на определена житейска философия, която се усвоява ден след ден в семейството и сред приятелите. „Животът“ е безлично понятие, а проблемът на всеки отделен човек е да погледне в лице този живот, т.е. да се изправи срещу непрестанните преображения на света — вътрешния и външния; това е индивидуалната среща на всеки човек с външния свят.

За съжаление всички хора реагират на външния свят според предварително усвоени модели на поведение. Децата обикновено изграждат себе си в затворена социална среда като семейната, която съответства на определен начин на говорене и общуване. Те смятат, че и навън ги очаква същото, но не е така, независимо от какво семейство произлизат. Децата реагират на външния свят с очакването да могат да отвърнат или да бъдат разбрани така, както е било в тяхното предишно обкръжение.

Необходимо е всеки ден да се изправяме пред действителното състояние на нещата и да ги изучаваме такива, каквито са. Разбира се, невъзможно е да попречим на въображаемото, но можем само да се надяваме, че то няма винаги да тегли към миналото, а ще бъде насочено към бъдещето. Можем да приемаме събитията такива, каквито са. Това е здравословният начин. Трябва да можем да си кажем: „Какво всъщност е станало? Защо правиш от мухата слон, като се връщаш в миналото… Продължавай напред…“ Предпочитаме да избегнем настоящото страдание, вместо да изследваме неговите причини.

Р. У.: Как обаче да помогнем на детето да премине от вътрешния си свят, обхванат от въображаемото, към света на фактите?

Ф. Д.: Можем да го постигнем единствено като му дадем пример, като го направим самите ние. Толкова много човешки същества се затварят в старите си рани: „Ах, такъв е животът… Ах, колко е смазващ…“ А всъщност всеки от нас може да промени положението си в действителността, ако изобщо има желание за промяна.

Да вземем например дете, което след връщане от училище казва на майка си: „Ще се проваля на края на годината, учителят ме е нарочил.“ Майката може да му каже: „Виж, не мога да ти сменя учителя, нито да ходя да те защитавам пред него, но ако искаш, мога да се срещна с него, да разбера какво мисли за теб и после ще ти кажа. Кажи ми все пак, той добре ли обяснява, ти разбираш ли го?“ — „Да.“ — „Е, това никак не е малко, защото работата на учителя не е да ти бъде майка, баща или да бъде «мил», а му се плаща, за да ви преподава знания. Ако го прави добре, това е достатъчно. Все пак е възможно и да не те харесва, но не може всички да те харесват. Достатъчно е да те харесват майка ти, баща ти и твоите приятели. Така че не обръщай внимание на мнението му, а на неговото преподаване, и ще си завършиш годината.“

Нашата работа във възпитанието на детето е да му помогнем да разбере какво иска и да използва по най-добрия начин наличните за момента възможности. Ако иска да си смени училището, ще му кажем, че семейството не може да си позволи друго, освен държавно училище, за което родителите плащат чрез данъците. А ако иска да го смени с друго държавно училище, тогава ще трябва да си смени местожителството и да отиде да живее у чичо си или у баба си. „Това ли искаш наистина?“

Р. У.: Това означава да покажем на детето докъде се разпростират правомощията му…

Ф. Д.: Не, желанията му. Детето си казва: „Аз съм безсилен срещу някой, който не ме обича…“ — „Но защо е нужно да те обича? Това не е негово задължение, както и ти не си длъжен да го обичаш.“ Всъщност в подобна ситуация децата искат да бъдат разбрани от родителите си за ненавистта, която изпитват към някой учител. И защо не? „Сигурно от време на време ти се случва и мен да ме ненавиждаш… Сигурно и аз в даден момент съм те пренебрегвала… Когато се роди братчето ти например — сигурно тогава си решил, че съм те нарочила.“

Говорим, изясняваме нещата и обясняваме, че учителите не са там, за да бъдат обичани. Познавам много деца, преминали през подобна ситуация, а училището ги праща на консултация в болницата за преглед на интелектуалното им равнище поради съмнения за умствена изостаналост. „Моята учителка ме мрази и аз я мразя.“ Най-често това се случва с деца, които в детската градина или предишната година са имали „злощастието“ да се привържат към учител, заради когото дори искат да повторят годината и да останат при него. „Тя ни каза, че ако не внимаваме, ще останем да повтаряме с малките.“ — „Наистина ли искаш да останеш с по-малките и да загубиш годината? Ако предпочиташ това, кажи го и на баща си… Но помисли също, че догодина ще продължаваш да срещаш същата учителка — тя няма да се пенсионира, а и живее близо до училището, така че си остава наоколо. Освен това ти си на възраст, в която се стремиш да изкараш годината и да преминеш в по-горен клас, за да останеш с приятелите си. Какво те интересува тази учителка, която сега не харесваш и която сигурно също не те харесва? Хайде, ще поговорим отново за това следващата седмица…“ А след седмица то пристига: „Знаете ли, тя вече не е толкова лоша…“ — „Така ли?“ — „Даже получих добри оценки. Освен това вече ми е все едно.“ — „В началото си получил лоша оценка?“ — „Да, исках да се върна в предишния клас.“ Тук става дума за дете, чието желание беше да има в училище същите отношения както в семейството, а неговата предишна учителка беше откликнала на това желание, след което то бе попаднало неподготвено на учител сухар.

Трябва да излекуваме детето от морални оценки като: „този е много мил — онзи не е никак мил“, защото това е безплодна ценностна система. Удоволствието от даден предмет в училище е по-важно от учителя и неговата компания. Всяко изпитание е полезно за този, който го преминава, за да намери къде и как постига или може да постигне резултати в насока, активна за него и новаторска и творческа за другия (в случая — учителя). Подобна е ситуацията с детето, което се оплаква, че най-добрият му приятел повече не иска да играе с него и го е зарязал заради друг: „Според теб онзи другият струва ли си?“ — „Да.“ — „Е, тогава защо не?“

Ако не бяха ходили на психоаналитична консултация, тези деца щяха да повтарят учебната година. Трябваше да проиграем заедно с тях всички въображаеми възможности, за да видим, че вероятно има и друго решение — да свикнат да се пренастройват и възприемат възрастните като хора, които не са безгрешни, а имат лични трудности и не могат да направят много повече от това да вършат работата, за която им се плаща. Уверявам ви, това никак не е малко!

Р. У.: Ние може би често проявяваме изопачено желание за съчувствие, което в крайна сметка потиска силите на детето и ги притъпява.

Ф. Д.: Силите на детето стават огромни от мига, в който престане да се чувства виновно за своето отрицателно отношение. Първо трябва да го освободим от тази вина за неговите негативни реакции. Силата му нараства значително, ако заедно с него проиграем във въображаемото всички възможни решения на затрудненията, пред които е изправено. За тази цел обаче трябва първо да се отнесем справедливо към него и да признаем, че състоянието му е напълно основателно, вместо да му доказваме, че греши и че се заблуждава.

Р. У.: Може ли малко да поясните израза „да проиграем във въображаемото“?

Ф. Д.: Това означава: „Да, имаш право, не е приятно, но какво да се прави? Ти какво решение намираш? Искаш ли да повтаряш? Но тогава се връщаш назад и изоставаш… Искаш да си смениш училището? Тогава ще се отървеш от този учител, но и няма повече да виждаш приятелите си, а и така затрудняваме семейния бюджет…“ Много е важно да запознаем детето с доходите на семейството. То най-често не проумява, че и родителите имат затруднения също като него. Съчувствието трябва да бъде „градивно“, а не „подкопаващо“.

Убедена съм, че субектът е способен да извлече положителен опит от всичко. Ролята на неговите близки е да му помогнат да се изгради и да се закали в изпитанията. Разбира се, има и много тежки изпитания, в които детето се нуждае от подкрепа. Тогава трябва дълго да поговорим за символния шок, който е претърпяло, за да му покажем, че има сили да се справи. Не става дума да го утешаваме, а да му помогнем да преодолее изпитанието, като го подкрепим в това, така да се каже, болестно състояние.

Р. У.: Оттук и вашите понятия за „градивно съчувствие“ и „подкопаващо съчувствие“.

Ф. Д.: Подкопаващо и дори бих казала, връщащо в развитието, като например такова, което твърди, че предпазва, но отказва да обсъжда. „Не трябва да говорим за това.“

Към края на лятната ваканция майката на десетгодишно момченце загива при автомобилна катастрофа в Париж. По това време детето е при баба си — майката на майка му, която е разтърсена от смъртта на дъщеря си. Въпреки това тя не казва нищо на внука си под предлог, че не трябва да му разваля последните дни от ваканцията и би било по-добре да му го съобщи бащата веднага след завръщането му в Париж. Бащата ми звъни по телефона силно притеснен и ми обяснява, че тъща му, придружена от другата си дъщеря, е дошла в Париж за погребението, като е оставила внука си при приятели. Момчето питало къде е майка му, а бабата все още била на мнение, че не трябвало да му се съобщава за смъртта й, този път, за да не му се развали първият учебен ден, а искала да му каже, че майка му е все още на почивка.

Не разбрах какво стана после, но от други подобни случаи съм установила, че за да свикне детето със съществуването на смъртта, не е достатъчно само веднъж да му се говори за нея. Бащата се чуди: „Но аз вчера му казах, че майка му е починала, а днес той отново ме пита кога щяла да се върне.“ — „Но аз съм сигурна, че и на вас самия вече се е случвало да се събудите сутрин и да не проумявате, че жена ви я няма. Трябва да говорите с детето. Скръбта по мъртвите трае дълго. Синът ви може би е усетил вашето объркване, когато е опитвал да ви говори, и затова вече не смее. Разделил се е с майка си, която е била напълно здрава, после нищо не сте му казали, не е присъствал на погребението, как искате да реагира? Говорете му за това явление, което ни кара да не вярваме в нечия смърт, ако не сме я видели с очите си…“

Р. У.: Вие казвате: „Скръбта по мъртвите трае дълго.“ Позовавайки се на всичко, за което говорихме досега, можем да кажем, че детето скърби дълго по своите илюзии и откриването на своите реални сили.

Ф. Д.: Разбира се. На детето е необходимо време дори за да приеме нов член в семейството, като новороденото или новия партньор на майката, която е вдовица или е живяла сама. То вижда новороденото и очаква на следващия ден да го няма. Родителите изобщо не си дават сметка, че му е нужно време. Майката е имала девет месеца да се подготви за раждането или няколко месеца, преди да заведе у дома мъжа, когото обича, а същевременно очаква от детето веднага да приеме новата връзка, която ще има важни последствия за неговото изграждане. Това е невъзможно. Откриването на действителността не е лесно и изисква редовно обсъждане. „Сигурно ти се иска да е различно?“ — „Всъщност да.“ — „И как би искал да бъде — като преди?“ Разбирате ли, да можем да говорим е от съществено значение — да говорим за всички свои въображаеми желания с някой, способен да признае, че желанията са си желания, но реалността е нещо друго. А когато срещнем човек, който ни помага, после и сами ще успеем да се справим, но изисква време.

Р. У.: Това ни връща към казаното от вас преди малко относно отрицателните мисли и колко е важно детето да може да се освободи от чувството за вина.

Ф. Д.: Именно, това е много важно. Отрицателните мисли са част от въображаемото и детето има нужда да ги изрази в общуването, защото изгражда себе си в това общуване. Всъщност ако няма възможност да промени отрицателните си намерения в разговор с другия, то е принудено да пристъпи към враждебни действия, вредни както за него, така и за останалите. От този момент нататък като автор на своите действия то вече се озовава в състояние на вторична вина, от която не можем да го освободим.

Възможно е да освободим някого от неговото въображаемо, но никой не може да премахне вината от постъпка с лоши последствия — действието е извършено и извършителят упреква сам себе си. Тогава, тъй като не е могъл да изкаже отрицателните си желания, той навлиза в състояние на невротично самообвинение. Езикът позволява на човека да изговаря своите желания, вместо да ги извършва тогава, когато те всъщност противоречат на неговата ценностна система. За да извършваме доброто, което желаем, е необходимо да можем да изричаме своите желания за зло. Всъщност това ни позволява културата като цяло. Тя дава възможност (чрез изкуството, литературата, спорта, науката) за въображаемо задоволяване и успокояване на желанията, като същевременно позволява обогатяване на общуването в обществото. Човешкото същество е изпълнено с противоречия и всяко желание има потребност да бъде изречено. Има реалност, има въображаемо, но има също и живот в символното, осъществен в срещата с другия, с когото се разбираме, и вече не съм сам със собствените си противоречия.