Франсоаз Долто
Основни етапи на детството (68)

Насилие без думи

„Училище за родители“ юни 1984 г.

Според мен може да се определи, че има насилие там, „където (вече) не се говори“. Тогава се нахвърляме на другия тяло срещу тяло… Насилието съществува на всички равнища, като се започне още от първите месеци на живота, и то по начини, които невинаги са очевидни за долавяне.

Ако докато кърми или дава биберон на детето си, майката го обсипва с милувки, тя му причинява насилие. Установено е, че бебета, прекалено много обсипвани с нежности по време на кърмене, започват да хапят след прохождането. Няма хапещи сред децата, чиито майки са им говорели, докато ги хранят, без да си играят с ушите и косите им, или да пощипват бедрата и прасците им. Ако обаче е обезпокоявано в момент на задоволяване на неотложна нужда от сън или храна, или е непрестанно целувано, по-късно това дете се превръща в „хапеща уста“. Ненаситността на майката по някакъв начин сякаш го превръща в „гърда“, докато в такъв момент то трябва да бъде „уста“. Подобно поведение, създаващо „усти“ и „гърди“, преждевременно насажда у детето езика на хапането като модел за език между големите.

Насилието се проявява също и във всичко, на което е подложено детето още след раждането. Често се говори за това… В родилния дом новороденото се взема от майката и се занася в друго помещение, където бебетата крещят отчаяно, а отнесено у дома, то често спи в друга стая. Защо е нужно да го затваряме, при все че то обича да усеща присъствието на други същества, като в някакъв вид съпричастие? Доказателство за това е, че в помещението, където са се събрали всички, то престава да крещи, ако му се говори, а когато има нужда, спи точно толкова, ако не и по-добре, отколкото оставено самичко в друга стая.

По-късно идва и яслата. Обществото е измислило яслите с основание, но сред други хора малкото има нужда от сигурното присъствие на своите родители, защото все още не знае кое е то, а то е синът на еди-кой си и на еди-коя си. От момента, в който получи увереност, че майка му и баща му няма да го забравят и ще се върнат да го вземат, вече може да бъде оставено. Но внимание — вечер не се нахвърляйте да го обсипвате с милувки. Трябва първо да му се говори, за да свикне с промяната, а у дома вече можем да се прегръщаме.

Най-често детето се приспособява добре към живота в група, като частица от голямата говореща маса на яслата, но когато се върне при майка си, отново регресира, прилепва се и повече не предприема нищо без нея. То вече не прави езикова връзка с нея, докато през седмицата не се държи така с учителките и децата. Тази двойствена ситуация упражнява известно насилие над него и го раздвоява: от една страна, го поставя в среда на групова активност, където му се говори, и то се изразява като член на групата, а от друга — го връща към състояние, в което миговете на майчино отсъствие сякаш могат да се запълнят единствено от телесната връзка.

Да откъснем детето от любимата бавачка е също известно насилие. Трябва да сме наясно, че ако бавачката е добра, детето ще обича майка си дори още повече. То може да има много майки, но му е необходимо да знае, че родната майка е само една — тази, която го е носила в утробата си. Всяка друга личност, заместваща майката, може да бъде наречена „майка“, но това няма да обърка детето, което знае коя е или е била (ако още я има) неговата родна майка — единствената. Изоставено от майка си, детето може да загине, а ако не умре, значи предварително е получило достатъчно обич, за да издържи на изоставянето. (Нищо не може да се поправи или замести, може само да се продължи нататък.) Трябва обаче да му се говори за събитията, които са ги разделили. Деца с разстроено развитие, които не са живели с майките си, и водени при психоаналитик, внезапно се оживяват, когато им се говори за нея — за родната им майка. Дълбоката им болка често се отприщва в плач. Заместващите служителки (жени от персонала на детските социални служби, отговорни за децата, чиито майки не могат да се грижат за тях, а само ги посещават в предварително уговорено време), които се грижат за тях, се притесняват от тези сълзи: „Защо им причинявате болка?…“ Те не разбират, че същата тази болка възвръща човешкото у детето. Говорейки за неговата история, ние заедно се връщаме към момента, когато е видяло майка си за последен път. Ако по това време вече е било поверено на заместничката, установяваме заедно с нея, че никога не му е говорила за майката, дори ако тя например е пропуснала цяла седмица посещенията си, а служителката все пак е забелязала, че детето е в очакване…

Виждала съм как дете изпада в аутизъм от момента, в който е сменена единствената заместваща служителка, познавала майка му, защото тя представлявала неговата последна връзка с майката. То беше на шестнадесет месеца, а неговото равнище на общуване беше напълно спряно на девет месеца. Излекува се, когато осъзна желанието си да умре след раздялата си с въпросната служителка.

В основата на бъдещите неврози стои някаква възлова истина, която не е била изречена. Успях да се уверя в това в „Зелената къща“ — квартален дом за деца до тримесечна възраст, придружавани от родителите си, където всеки има възможност да говори и да бъде изслушан. Там възрастните си отпочиват, срещат се с други и говорят за живота си, а персоналът преразказва на децата онова, което са казали майката или бащата. В даден момент родителите осъзнават, че отношенията с детето им са дълбоко променени, след като ясно му е било представено всичко, разказано за техния живот, свързано с него и премълчавано дотогава от тях. Настъпва истински обрат както за родителите, така и за цялото обкръжение. От този момент детето започва „да слуша“ всичко, което се отнася за него. От мига, в който е изговорено страданието на майката, нейните разочарования след раждането му и семейните трудности, детето вече няма потребност да проявява своите неразположения — приключва се с приспивателните сиропи или отказите от хранене. Дотогава му е липсвало цялото очовечаване, което предоставят откровените думи за мъката и страданието, в които е било потопено от началото на своята история като желаещ субект. С болка установяваме, че много от най-чувствителните човешки същества, отрано отправили внимание към своето обкръжение, което говори, но без да им разказва за личностните или семейните си изпитания, днес вече образуват утайката на нашата цивилизация, подложени на насилие още преди да са получили достъп до задължителното за всички наши емоции очовечаване чрез посредничеството на езика.

Когато виждаме как детето хапе или събаря друго дете, неговото поведение „се очовечава“ посредством думите на възрастните, които се опитват да дадат смислено обяснение на постъпките му. Ако успеете, без да осъждате действията на децата, да „преведете с думи“ насилието, което представлява допирната им точка, тогава тези двамата могат дори да станат най-добрите приятели на света.

Например възпитателка от „Зелената къща“ казва на две малки деца, които се карат за някаква играчка: „Я виж ти, между вас се случи нещо, какво стана?“ Тогава потърпевшият отива да се оплаква на майка си, плаче в скута й три секунди, сочейки с пръст „лошия“, но щом се успокои, се връща при своя нападател. „Видял е, че няма нищо страшно, и иска да се върне да играе“ — коментира възпитателката пред майката. Всеки извлича поука от играта на „силен и слаб“, която не е нито добра, нито лоша, а просто изразява същността на преживените отношения. Началото на някое приятелство може да бъде провалено, ако поради безпокойство възрастният започне да се кара и да се ядосва, когато малкото е нападнато от някое по-голямо или голямото — от някое тригодишно. Напротив, трябва да се намесим с думи, които се опитват да придадат смисъл на разпаленото поведение на децата: „Явно имате да си кажете някои неща, но не е лесно, при положение че единият е по-силен, а другият — по-слаб. На теб, като по-голям, ти е приятно да победиш малкия, но колкото и да ти е забавно, няма как отново да станеш малък.“ В този миг погледът на по-големия е изключително заинтригуван: той явно е разбрал! „Големият“ напада малкото — онова малко дете, което все още е заложено у самия него — и така го подтиква към регресия, защото не иска отново да стане малък. При човешкото същество „да обичаш“ първоначално означава „да станеш като“. Да използва играчката на малкия означава за големия да стане като него и той предпочита да разрушава, за да остане по-големият. След като са проумели причината за своето насилие, децата се съюзяват и започват да се забавляват заедно, независимо от разликата във възрастта.

Една майка, която се отбила в детската градина, се обърнала към учителката: „Това момиченце изглежда странно!“, а детето се приближило до нея и казало: „Застото имам една хромозома в повече.“ — „Какво говори то?“ — „Казва ви, че има тризомия 21 или синдрома на Даун“. Втрещена, майката възкликнала: „Боже мой, и го знае?!“.

Действително, това дете го знаеше. То изкара много добре годината в детската градина, но после учителката от предучилищната паралелка не пожела да го приеме и трябваше да отиде в частно училище. Голяма част от трудностите при децата с тризомия са на генетична основа, но много други се дължат на това, че не им се говори откровено.

Същото дете (на две години и половина) беше нападнато от петнадесетмесечно момченце с нейната големина и с много агресивно поведение. Съборено на земята, момиченцето придоби страдалческо изражение, а после се изправи без дума. Тогава аз се обърнах към малкия нападател: „Тя изглежда странно, защото е с тризомия 21, но и за теб говорят, че изглеждаш странно, макар да ти няма нищо. Нямаше нужда да я блъскаш! Тя обаче не ти е ядосана и би могла да ти стане приятелка.“ Той започна да се върти около нея, а после й донесе някакъв предмет. Тогава тя го прегърна през врата и го отведе при баща си, който беше дошъл да я вземе. Настъпи помирение без нито дума! Всъщност момченцето само е търсело начин да установи връзка с нея, което за малко да не се осъществи…

Всеки път, когато виждаме някое дете да напада друго, това е защото е заинтригувано, любопитно или иска да вземе предмет, притежаван от другото. Като цяло то прави проба, както в случая с малкото, което е много гордо, ако се сдобие с предмета, от който се интересува голямото. Дори да не знае как да си служи с него, ще се почувства голямо, ако притежава нещо от първородното. Обяснявайки това на децата, насилието изчезва, при условие че тяхното поведение не се взема прекалено на сериозно от възрастните. За съжаление, възрастният се изкушава да отхвърля поведението на деца, които са поели някакъв риск и са подложили на опасност себе си или друго дете.

Дори в клас отговорният за децата възрастен трябва да знае, че борбата срещу вторичното насилие се осъществява посредством думите и езика. Що се отнася до първичното насилие, винаги трябва да го тълкуваме като своеобразен опит за връзка, без никога да упрекваме победения.

Никога не трябва да изискваме от по-силното дете да защитава по-слабото! Ако трябва да бъде слабо, за да заслужи защитата на възрастния, тогава то никога няма да пожелае да стане силно. От нас зависи внимателно да подбираме необходимите думи и ако прекалено много страда, да му кажем: „Ти си още много малък, за да ходиш с големите; когато станеш по-силен, ще можеш без опасност да отиваш при тях.“ Това е всичко. Никога не трябва да задължаваме голямото да бъде снизходително към малкото. Големите нямат майчино или бащино чувство, а ако (привидно) го имат, това е по-скоро зле, отколкото добре — не трябва да ги хвалим за това, защото не знаем какво вършим… Много добра и напълно достатъчна образователна насока би била децата да приемат взаимно своите различия до седем-осемгодишна възраст, когато най-често Едиповият етап е вече преминал.

За да разберем враждата, трябва да потърсим евентуалната опасност от приятелството. За човешкото същество тази опасност се състои в загубата на самоличност пред другия, превръщайки се в негово подобие. Това често се наблюдава в двойките, които идват за съвет. Следователно трябва винаги да поддържаме самоличността на детето по отношение на всеки друг, включително на майка му и баща му. Всичко, свързано с различието между вещите и хората, между живите същества и неодушевените предмети, които не загиват, а само се чупят, представлява изключителен интерес за децата. Това разграничаване е начин да преодолеем насилието, защото детето смята, че когато нападне другото, то ще се счупи като предмет… „Не, няма да се счупи!“ — може да му каже възрастният.

Като цяло обаче, вместо да им говорим за живота, който се определя единствено по отношение на смъртта, ние искаме да им внушим, че е лошо да се бият, докато всъщност това не е нито добро, нито лошо, макар и да е лошо за тялото. Всъщност става дума за непълноценно, безмълвно общуване между две същества в опасност, които рискуват да загубят своята самоличност, ако започнат да се обичат по пагубния начин, на който единствено са способни преди речта. Възрастният може да им даде сигурност по отношение на тяхната самоличност — еди-кой си, син или дъщеря на еди-кой си, и еди-коя си, брат или сестра на еди-кои си, и т.н. Те ще могат да съхранят тази сигурност дълбоко в себе си, независимо от всички промени, победи или изпитания!

Такова отношение се прилага също и в караниците между най-малките в детската градина за следобедната закуска — закуската, към която детето е привързано, защото е приготвена от майка му, вложила частица от самата себе си в нея. „Ще вземеш закуската на другия, ако искаш да имаш майка, различна от твоята. Докато не можеш сам да си приготвяш закуската, ще имаш само тази от майка ти, а не нечия друга!“ Докато е зависимо от майка си, и дума не може да става да свързваме детето с нечия чужда майка!

Детето трябва още да познава границата на правата, които имат върху личността му възрастните, грижещи се за него. Еди-кой си възрастен е нает с такива и такива задължения, за да поеме еди-какви си отговорности, но никога — за да „го обича“.

Какво представлява самоличността? Това е да бъдеш едновременно дете на своите родители и да имаш история на полово същество. Името — мъжко или женско — бележи тази история. Когато детето добре разбере това, вече можем да го оставим сред другите. То ще търси начин да общува, да напредва и да се съревновава с тях, но без опасност да се отчужди от своята собствена личност.

При най-малките, в яслата или детската градина, откриването на правилните думи за значението на тяхното поведение — което трябва да се дешифрира — премахва телесното насилие. Що се отнася до словесното насилие — на него винаги трябва да се обръща внимание. Понякога то се изразява чрез майчиния език на детето, който е различен от нашия — така трябва да бъде и този начин на изразяване трябва да се запази. Да се говори никога не е лошо, но да се извърши изреченото понякога е забранено — това трябва винаги да се обяснява.

Литературните текстове, предназначени за деца, съдържат и полезен дял агресивност. Познавам момче на девет години, очаровано да слуша как брат му разпалено декламира проклятията на Хермиона. За какво служи детската литература? Децата изпитват истински чувства. Гледах по телевизията как малчугани от детската градина говорят с млад психолог. Едно от тях довери: „Надявам се, че мама не слуша. Какво ли щеше да ми се случи, ако знаеше, че си имам гадже!“ А веднъж дете от предучилищния клас ми каза: „Аз повече никога няма да обичам, беше ужасно! Щях да умра от любов.“ — „Кога се случи това?“ — „В първата детска градина… Сега вече мога да го кажа, защото тя си тръгна. Непрекъснато мислех за нея, а когато отивах, нищо не можех да й кажа. Говорих с приятеля ми, но това никога не трябва да се прави, защото той после ми я открадна!“

Същата дълбочина на чувствата откриваме у шестгодишното момиченце, което говори за приятелството и любовта сред няколко свои другарчета: „Не е едно и също да имаш приятел и да обичаш! Когато имаш приятел, му помагаш да си облече якето и му даваш бонбони.“ — „А когато обичаш?“ — „Когато обичаш, нарочно дразниш другия, за да провериш дали той още те обича. Колкото повече го дразниш, толкова повече те обича, нали така?!“ — обръща се то към своя приятелка. „Вярно е!“ — „Да, но като ни писне, си тръгваме!“ — протестира едно от момчетата „Тогава има и други, да не си само ти!“ — отговаря момичето.

Това са примери за човешката същност, която се изразяваше откровено, защото психологът слушаше откровено, докато пред родителите си децата никога не биха говорили така. Учителите дори не подозират всичко, което се случва в един клас и което е по-важно от уроците.

Ако направим тестове за любовта и желанието преди осем-деветгодишна възраст, резултатите ще бъдат изненадващи. На този възраст се изричат и чуват верни неща относно любовта. Преди деветгодишна възраст децата могат да говорят за нея с някой възрастен, при условие че той не чете морал, а ги изслушва с безпристрастие и уважение. Нашата най-редовна грешка е да ги нараним, като им кажем например: „Не знаеш какви ги говориш! Това, което казваш, не е хубаво!“ Изговарянето не е нито хубаво, нито грозно, а е правилно, ако думите не са мръсни. Действието може да бъде добро или лошо, но не и говоренето. Впоследствие към дванадесет-тринадесетгодишна възраст, ако се правеха тестове за любовта, те биха притеснили децата. На тази възраст чудесно може да се чете „Тристан и Изолда“ на спокойствие у дома, а в час най-добре да не правим тестове за любовта, особено в смесените класове, защото свенливостта бди над децата, за да не бъдат провалени любовните пътища единствено от еротични нагони.

В помощните паралелки децата изостават в нивото на поривите на своите нагони. Те дълго време остават лишени от представи, които да посредничат на техните колкото чисти, толкова и еротични афективни пориви. Липсва им речник, в цялостния смисъл на това понятие. Затова се изразяват единствено чрез насилие или тревожност, която е страх от насилието. Те биха се изразявали чрез нежност, ако разполагаха с текстове, позволяващи да разкрият техните естетически, синовни, приятелски или любовни чувства. Такива текстове биха ги въвели в езика по начин, който ще ги запали за културния живот. Речникът, който ние им предоставяме (в съответствие с така наречените им лични интереси), не ги вълнува, защото не отговаря на онова, което чувстват или се опитват да кажат. Колкото по-малко разполага с речник за изразяване на своите чувства, толкова повече тялото на детето става плячка на насилието и еротизма.

Нашето образование учи децата, че не знаят нищо, а възрастният знае всичко. Но те все пак разполагат с опита от всичките си преживявания и ако им предоставим необходимите думи с помощта на литературата, песните и поезията, те ще могат да го изкажат и така да страдат по-малко. Но разбира се, точно както и при възрастните, думите отговарят единствено на преживяния личен опит. Какъв точно е синият цвят, който виждате, когато говорите за синьото?

Понякога срещам млади майки, които идват на консултация, за да научат как да приготвят първите зеленчукови пюрета на своето бебе (когато не използват готовите бурканчета). Те си въобразяват, че това пюре е много по-различно от пюрето, което биха приготвили за себе си, че трябва да е стерилизирано и т.н. Какво насилие трябва да е преживяла такава млада жена още от детство си, за да се окаже така объркана пред нещо толкова просто и естествено! Ако не беше убедена, че „учените“ са различни от нея, щеше да може да си го направи…

Ние не само че настоятелно убеждаваме децата си, а често и психолозите (педагози, лекари, както и родителите), че нищо не знаят, но и през цялото време им вдъхваме страх. Да се отглежда дете не означава да бъде упреквано за постъпки, които тревожат самите нас. Например какво голямо насилие упражняваме над детето, което иска да тича! „Ще се изпотиш и ще настинеш“ — казват някои майки. Страхът от болести може да стане обсебващ и да скове детето. Но не са ли грижите също част от майчината радост?