Франсоаз Долто
Основни етапи на детството (66)

Словесният обмен с най-малките

Сп. „Родители“, януари 1979 г.

ШАРЛ КОЕН-САЛМОН: Лесно ще се съгласим, че думите, които казваме на детето от деня на неговото раждане, са важни, защото така то опознава гласовете от своето обкръжение. Загадъчно обаче ми изглежда казаното и написаното от Вас, според което детето явно долавя смисъла на нашите думи във възраст, далеч по-ранна от усвояването на езика.

ФРАНСОАЗ ДОЛТО: Така е и най-любопитното е, че то е способно да го долови на всички езици, не само на езика на своите родители, но и на езика на всички, които го обичат и се интересуват от него, дори да са чужденци, изричащи думи, каквито никога не е чувало. И за мен си остава загадка. Детето сякаш непосредствено разбира онова, което искаме да му съобщим, стига да почувства уважение и заинтересованост в нашето отношение тогава, когато говорим с него като с равен, а не като на бебе. Много хора говорят на децата както на домашните си любимци, със същия тон. Напротив, бебето разбира какво му се казва и ние го посвещаваме в речта само ако му говорим като на възрастен. Но, изглежда, то разбира дори много повече; смятам, че още преди да е схванало граматиката на езика, то възприема несъзнаваното послание, отправено към него с дълбоко уважение и желание да му се обяснява. То разбира нашето желание да му обясним от какво страда и какво предстои да му се случи. Във всеки случай всички родители и педиатри, които познавам и които са опитвали да говорят така на бебетата, започват с думите: „Тя сигурно е луда, но нека опитаме“, а резултатите са наистина изключителни. Всеки път детето се преобразява в отношението към своя педиатър — този чужд човек, който се грижи за него.

Ще ви разкажа една история, която цитирам в „Записки за новороденото“^[1]. Става дума за зряла жена, която в труден момент от своя живот сънува сън, описан от нея като миг на пълно и изключително щастие. Този сън бил съпроводен от безсмислени думи и срички, които ние записахме. Тъй като знаех, че е прекарала първите девет месеца от живота си в Индия, отгледана от индийска бавачка, която обожавала, аз й казах: „А дали тези думи не са на хинди?“ Тогава дадохме фразата на индиец, който се разсмя и каза: „Но така говорят всички наши бавачки на бебетата и то означава: Моето малко мъниче с очи, по-красиви от звездите.“ След деветмесечната си възраст жената не беше имала повече никаква връзка с онази страна, нито с езика хинди, който не владееше. Тя обаче беше преживяла отново тези думи и този език не като неутрален, а като езика на майчината обич, вписан в нейната памет още от бебе.

И така, аз не мога да ви дам обяснение за това. Смятам, че деветте месеца, през които бива носено от възрастен човек, човешкото същество участва в неговите емоции не само физически, но в дълбока свързаност, почиваща на гласовете и на нещо като телепатична интуиция, която явно съществува при бебетата. Още от своето зачеване човешкото същество е езиково същество. Това е много объркващо, защото нямаме психологическо обяснение, но сме убедени, че при всеки опит да проведем истински диалог с детето се постигат значителни успехи в отношенията родители — дете.

Ш. К.-С.: В „Записки за новороденото“ д-р Тис говори за вълшебните приказки. Легендата разказва, че фея или стара вещица се надвесва над люлката на детето още след раждането и нейните първи произнесени думи предопределят неговото бъдеще.

Ф. Д.: Не можете да си представите множеството разстроени деца, за които майките ни казват: „Едва половин час след неговото раждане акушерката или лекарят ми каза: Този, малкият, какви ли няма да ви ги сервира! Или: Мила госпожо, горко ви с тази малката!“ Обикновено някоя свекърва или семейна приятелка казват такива неща с подобна истинска или престорена злоба. А първите думи, произнесени в мигове на много силна чувствителност, оставят дълбоки следи в паметта.

Ш. К.-С.: Фактът, че откриваме тази сцена в повечето приказки, означава, че хората винаги са вярвали в това.

Ф. Д.: Хората знаят, че раждането и видът на едно щастливо семейство предизвикват и изострят чувствата на завист. Раждането на дете извиква у всеки необикновени емоции. Ние толкова сме свикнали с него, че вече не му обръщаме никакво внимание, но това все пак си остава голяма загадка. А приказките се обръщат към въображаемото и така успяват да изразят реалността по символен начин.

Ш. К.-С.: Съществуват ли особени обстоятелства, при които словесният обмен с най-малките е още по-важен?

Ф. Д.: Трябва да осведомяваме бебето за всичко, което го засяга, което правим или предстои да направим за него в непосредствено или близко бъдеще. Докато му пълним ваната, трябва да му кажем: „Пълня ти ваната“, „Ще ти приготвя шишето с мляко“. Това го знаят всички майки.

Ш. К.-С.: Те обаче не се сещат да му говорят например за яслата, в която го дават.

Ф. Д.: Би трябвало да му кажат: „Оставям те тук, при еди-кой си, а аз ще се върна вечерта и ще мисля за теб.“ Това „ще мисля за теб“ е много важно. То чува тези думи и вечерта, когато майка му отиде, тя не трябва да се учудва, ако детето й е сърдито и няколко минути не иска да я вижда. Тогава може да му се каже: „Имаш право, станало ти е мъчно и се страхуваш, че ако ме заобичаш отново, пак ще страдаш, когато се разделим. Вярно, такъв е животът, но ще видиш, че ще свикнеш, защото се налага. Аз трябва да си отивам и да се връщам, а ти си на сигурно място тук с еди-кой си.“ И отново да му се поговори за човека, който се грижи за него.

Ш. К.-С.: Следователно този обмен е още по-необходим, когато детето се разделя с майка си.

Ф. Д.: Не само тогава. Майката трябва винаги да говори на детето си, защото думите остават и след изчезването на този, който ги е изрекъл. Затова деца, на които не се говори достатъчно, имат истинска фобия и към най-малката раздяла. Освен това детето открива езика единствено защото чува майка си да говори на друг човек, а после и на самото него по същия начин. Така то много бързо научава езика. Ако обаче майката се обръща към него като към куче или котка, то ще говори лошо и ще има майка на бебе, а не такава, която го извисява в живота, за да го превърне в истинско човешко същество. Да тласнеш и разгърнеш детето си за живота означава да му говориш без притеснение и да му разкриваш чувствата си, да му казваш например: „Прекаляваш!“, когато то иска прекалено много. Не е нужно да се разтапяме, а трябва да му говорим откровено. Строгата майка трябва да му разкаже за своята строгост; милата и нежна майка ще му говори за своята нежност, но важното е винаги да му казва всичко, което прави, мисли, преживява или усеща.

Ш. К.-С.: Дали, вместо значението на думите, детето не изпитва по-скоро известно облекчение, обземащо неговите родители, когато изразяват гласно някои чувства или проблеми?

Ф. Д.: Отчасти да, но това преди всичко означава, че детето също може да се изразява. Ако например майката е напълно вцепенена, детето го забелязва и усеща напрежението в обстановката. Ако му каже: „Това не е насочено срещу теб, миличко, напротив — ти ми носиш радост, но сега имам грижи и ти не си виновен за тях“, тогава у детето веднага настъпва облекчение, а вероятно и у майката. Но най-важното е, че в подобен обмен още от раждането се отнасяме към детето като към равен събеседник.

Когато детето плаче или крещи, майката и бащата трябва да разберат значението на тези писъци и рев, като му кажат: „Не знам защо плачеш, но явно искаш да ми кажеш нещо.“ Трябва да знаем, че за него всяко нещо има своето значение — нищо не е случайно, нищо не е животинско. Може да става дума за безпокойство, ревност, завист или разочарование. Тогава то трябва да изрази с думи страданието и напрежението си — само така ще му дадем възможност да се очовечи. Няма да премахнем неговата болка, но ще я очовечим посредством желанието за взаимно разбирателство. Такова психологическо общуване е трудно, защото децата не знаят правилата на възрастните, нито възрастните познават правилата на децата. Трябва да слушаме какво казва детето, а ако се изморим или не разбираме, имаме право да се ядосаме и да му кажем защо сме ядосани. За всичко това може и трябва да се говори, за да бъдат очовечени възможно най-бързо отношенията родители — дете.

Ш. К.-С.: Но все пак не можем да казваме всичко на детето.

Ф. Д.: Трябва да му казваме всичко, което го засяга. Например смятам, че майката трябва да му каже какво е почувствала при неговото раждане. Тя трябва да може да му признае: „Знаеш ли, бях много разочарована, че си момиче или че си момче.“ Тогава последствията от разочарованието са незабавно изтрити, защото то е било изречено. Педиатрите, работещи с мен, вече знаят това и разпитват майката: „Разочарована ли бяхте след раждането?“ Ако тя отговори: „О, да, толкова искахме момиче“, тогава я питат: „Казахте ли му, че сте била разочарована?“ Обикновено тя отговаря: „Не, не съм се сещала, а и това би го наранило.“ Трябва да знаем, че детето ще бъде много по-наранено, ако сме неспособни да му кажем: „Сега вече го знаеш“, защото то сигурно е почувствало онова разочарование. За сметка на това всичко изречено става вече овладяно, очовечено.

Ш. К.-С.: Да вземем някое обичайно събитие, за което родителите почти никога не смеят да говорят, като смъртта на някоя от бабите например.

Ф. Д.: Детето понася много добре такъв вид новини, но задължително, при условие че му се говори за тях. За родителите не е много приятно да слушат въпроси от рода: „А тя сега напълно ли е изгнила, или не съвсем?“ Но децата говорят по този начин за смъртта и трябва да им кажем: „Тялото й — да, но сърцето й никога няма да изгние, защото я обичаме.“ Така всичко минава добре. Разграждането на тялото на любимо същество е нещо непоносимо и все пак децата говорят за него по най-реалистичен начин. За тях това е нормално и не се страхуват от смъртта. Тяхното желание е много по-важно от грижата да запазят тялото си именно защото при тях желанията не се изчерпват с него, а се намират във въображаемото, което е по-важно от тялото.

Ш. К.-С.: Да се върнем на смъртта на бабата. Ако не говорим на детето за нея, тогава то ще изпитва ли страдание?

Ф. Д.: Виждала съм деца, на които не беше говорено за смъртта на бабата. Едно от тях за три месеца изостана с цели два класа, до степен да забрави да пише. То беше седем-осемгодишно. След деветата година започнало да се съмнява в своите родители, които ми казват: „Не разбираме, вече не споделя с нас, а преди си имахме доверие.“ Когато ги питам дали са скрили някакво събитие или нечия смърт, те отговарят: „Да, не искахме да му казваме, защото не спазвахме траур, а и тя беше далечна роднина.“ Някой ден обаче детето ще каже: „Виж ти, аз мислех, че имаше там една баба.“ Ще му отговорим: „Да, но знаеш ли, тя почина.“ Тогава то ще се учуди: „Но защо никой не ми е казал?“ — и ще се почувства предадено. За детето роднинството е нещо знаменателно, много повече, отколкото за възрастните, които вероятно са се отчуждили от един или друг негов член.

Ш. К.-С.: А за него част от роднините представляват също гласовете, думите и имената?

Ф. Д.: Първото нещо, което трябва да се направи след раждането на човешко същество — мъж или жена, — е да го представим на всички. То се ражда и трябва да го посрещнем и да назовем неговото място с думи, като представим един след друг членовете на семейството, както бихме постъпили с новодошъл. Ние не осъзнаваме добре, че новороденото е бъдещ мъж или жена, започващи своя път от това малко тяло, в което всичко ще се развива и всяка дума ще бележи неговото достойнство на пълноценно същество, на което засвидетелстваме и уважение, разбира се, успоредно със закрилата, от която се нуждае.

Ш. К.-С.: Следователно, когато детето се появи, трябва ли да му се представим с думите „Аз съм твоята майка“?

Ф. Д.: Да: „Аз съм майка ти, аз съм баща ти, това е брат ти, сестра ти, баба ти и т.н.“ В Китай има много красив обичай, при който след раждането на детето китайската майка трябва ритуално да произнесе: „Във ваше лице, господине, сине мой, поздравявам…“ Или: „Във ваше лице, госпожо, дъще моя, поздравявам достойната потомка на предците на своя съпруг.“ Това е както ние казваме: „Здравей, бебе“, ритуалният поздрав, с който майката посреща детето си. Приветстването на бебето трябва да се извърши с думи, и то с точните думи, отправени към човешката личност, пристигнала на този свят със своя пол, със своето непроменимо лице и тяло, които разпознаваме и откриваме за първи път. Смятам, че това е много важно.

Ш. К.-С.: И това представяне му помага да приеме другите и себе си сред тях?

Ф. Д.: В началото педиатрите бяха напълно стъписани при моите съвети: „Когато при вас дойде пеленаче за първи път, започнете с представяне, назовете го по име, а когато майката говори нещо по негов адрес, повторете му го, като винаги изговаряте името му. Говорете с жената също и за нейния съпруг, а на бебето — за баща му. Ако майката отговори: «Мъжът ми го вижда толкова рядко», тогава се обърнете към бебето с думите: «А, значи не виждаш често татко си, защото е много зает.» Използвайте всички реплики на майката, за да се обърнете към детето.“ В началото те изобщо не вярваха, а после идваха да ми казват: „Опитах така с дете, което плачеше още щом го докоснех. Втория път то бе напълно променено, а на третия дойде и протегна ръце към мен, защото бях говорил лично с него.“

Когато майките учудени ми кажат: „Но то нищо не разбира“, аз им отговарям: „Вижте, може би нищо не разбира, но на каква точно възраст човек става интелигентен? Не се знае, нали? Следователно да започнем веднага, като просто помогнем на детето, без да го плашим.“ После и те забелязват промяната. На идване му казват: „Ще ходим на доктор“, и тогава детето не плаче както обикновено, а е доволно — срещнало е приятел, който може и да му причини болка с ваксинирането, но ще му обясни: „Това е, за да не се разболяваш; разбираш ли, длъжен съм да го направя, ще те заболи и имаш право да плачеш.“ И така се приключва — след сълзите детето раздава широки усмивки.

Ш. К.-С.: Изглежда, че името на детето има особено значение в общуването?

Ф. Д.: Да, името и фамилията са от огромно значение. Впрочем детето се назовава във всички церемонии, свързани с раждането — тогава то получава своето име. Така е при кръщаването, при обрязването и други ритуали за посвещаване. Да се именува детето означава да му се определи място като член на обществото. Неговото име го приобщава. То е звукосъчетанието, което ще чува всеки път, когато някакво действие се свързва с него, докато най-после се идентифицира и разпознае като цялостно същество.

Ш. К.-С.: Днешните родители четат много повече от преди, особено книги за хигиена. Смятате ли, че грижите за чистотата и здравето изместват общуването?

Ф. Д.: Преди имаше повече хора в семейството — някоя баба, прислужници и други, така че къщата не беше ту препълнена, ту празна. Днешният апартамент е пуст, освен през нощта, известно време сутрин, а после чак в събота и неделя. Децата вече не се отглеждат сред речевия фон, създаван от едни и същи хора.

В други времена може би не майката е била най-важната, а къщата и човекът, който най-често я е населявал с този езиков фон, върху който майката и бащата се появяват и изчезват. Сигурността на детето е била съвсем различна, затова смятам, че сега трябва повече да му се говори.

Днес отглеждаме децата за утрешния ден, без да възпроизвеждаме начина, по който ние сме били отгледани. Ние сме изживели едно, а те са други — раждат се в нови условия и трябва да им предоставим сигурност и увереност в самите тях много по-бързо и по-рано, отколкото във времето, когато сигурността е била най-добре предоставяна сред близките и местни хора.

Ш. К.-С.: Братята и сестрите са също по-малобройни от преди?

Ф. Д.: Да, много по-малобройни, а ражданията са все по-раздалечени едно от друго, сякаш имаме няколко единствени деца. Току-що роденото бебе възприема седемгодишното братче или сестриче като възрастен, като допълнителен член към родителската двойка. По-голямото се грижи за бебето като възрастен и ние му се възхищаваме: „Истински малък баща/малка майка.“ Но и за двете страни е много лошо да се казва това. Шест-седемгодишното дете си е дете и трябва да има своето място в семейството като такова, както и приятели връстници. А бебето има прекалено много родители и трудно изгражда онази съществена триадична връзка майка-баща-дете.

Ш. К.-С.: И все пак общуването между деца от различни възрасти може да бъде обогатяващо за тях, нали?

Ф. Д.: Да, но за жалост в яслите всички деца са разпределени по възраст — такова е правилото. Откакто говорих за това по радио „Франс Ентер“, някои ясли започнаха да експериментират. Те смесват децата още от тяхното влизане в яслата на два месеца до излизането им на четири години. Да бъдат обединени около обща учителка деца от всички възрасти е много по-добре за тяхното въвеждане в обществения живот. Големите се научават да възприемат малките като същества, нуждаещи се от закрила, а малките искат да пораснат, за да говорят като големите.

Ш. К.-С.: Значи този вид проблеми засяга не само психолозите, но и всички хора, свързани с бъдещето на децата?

Ф. Д.: Без съмнение това се опитахме да направим в „Записки за новороденото“, което току-що излезе в издателство „Сток“ със заглавието „Да се родиш, а после?“. Задълбочаваме този въпрос, откакто установихме, че трябва да се върнем назад във времето и да се занимаваме с децата още от тяхното раждане. Голяма част от разстройствата при деца с отклонения в развитието и адаптацията на възраст около четири-пет години са започнали много по-рано. Те са можели много по-лесно да бъдат преодолени, ако им е било обърнато внимание в момента на тяхното възникване. Тогава обаче лекарите не са го знаели и са се занимавали единствено с тялото, а не с връзката майка-баща-дете. Детето е било възприемано като малко очарователно същество, но не и като личност.