Франсоаз Долто
Основни етапи на детството (65)

Детето и играта

С любезното съгласие на Франсис Мартенс и Рашел Крамерман, юли 1987 г.

„Млъкни“, „Не пипай“, „Престани да шаваш“ — непрестанни заповеди, с които някои деца са обсипвани от сутрин до вечер и които представляват всъщност забрани за изявата на желанието и търсенето на удоволствие. Тези заповеди изграждат основите на невротичната личност още преди втората година. Поради подчинена зависимост от възрастния, който е сляп и глух за жизнеността, търсеща изява и общуване, детето се оставя да бъде потиснато. То безмълвно притаява в себе си желания, удоволствия и болки, за да стане „послушно“, т.е. безучастно и необщително.

За да чувстват сигурност, децата се нуждаят от ограничения, но само такива, които се отнасят за реални опасности и чието нарушаване би застрашило целостта на техния или чужд организъм. Това, че не може „да прави всичко“, което пожелае, не означава, че не може да изразява своите желания, радости и болки. Езикът предшества речта и я изпреварва — в мимиките, жестовете, действията на тялото и сетивата, както и в пасивността, която установява безмълвно съучастничество между детето и неговото обкръжение. Когато това общуване не се нрави на възрастните и те не понасят продължителните игри, присъщи на всяко жизнено дете преди възрастта на цялостното овладяване на речта, насилственото им потискане предизвиква нарушения в неговата психична и социална хармония, които ще се проявят в късното детство.

Всеки знае, че здравото дете е това, което се забавлява и може да се занимава или да изследва всичко, което му попадне подръка. Това, което се отнася за дете, оставено само, е валидно също и за детето сред други хора. Да го лишим от игра е все едно да го лишим от удоволствието да живее. Още на два и половина — три месеца игривите действия с ръцете, погледите, отчетливите и променливи звуци на пеленачето към майка му, баща му и близките, за негова радост и тази на разнежените му наблюдатели, карат неговото лице да грейне, дишането му да се оживи, а променливите му припявания издават неговото задоволство, макар и крайниците му да се движат във все още неопределени посоки. Моментите на предразположеност към игра следват удовлетворяването на нуждите след кърмене и смяна на пелените. Уморено от хубавата поредица игри след вечеря, бебето затваря очи, майка му го полага в люлката и то заспива. При своето събуждане, още преди гладът да го е подтикнал да изкрещи спешните си нужди, здравото бебе започва да гука с отворени очи. То си припомня действията, последвали предишното кърмене — зрителните, слуховите, осезателните и обонятелните образи на докоснатите предмети, хора и гласове, като се опитва да съживи тези възприятия за връзка с обкръжението. С все още непохватното си гърло то измисля своите първи „агъ“, своето гукане и едва доловими наченки на думи и песни, които му се иска да чуе отново и които си мисли, че преповтаря.

Ден след ден, съпътствано от подкрепата на нашето желание да се занимаваме с него за удоволствие, освен за обичайните му нужди, детето започва не само да разпознава близките си хора, но и всички дребни предмети наоколо, и най-вече ориентирите за общуване в познатото му пространство, допълващи неговата самоличност. Първите му играчки са предмети, които слага в уста, хвърля и после пак намира с радост, за да ги облизва и изследва, докато отново не ги захвърли с удоволствие. Тези начални игрови техники, пренесени върху достъпни дребни предмети, не напомнят ли всъщност удоволствието, което бебето изпитва от грижите на майката за него по време на редуващите се потребности на храносмилателна му система, от сученето до почистването на изцапаното дупенце?

Не е ли човешкото дете като почти всички останали новородени бозайници? Малките от други животински видове, изглежда, наистина си играят. Видрите например са толкова забавни, когато се пързалят по склоновете на заснежените хълмове, а младите жребчета и теленца обичат да подскачат из ливадите още докато бозаят. Действията им обаче не са нито съзидателни, нито разнообразни, а повторяеми и сякаш подтикнати от нуждата от движение, присъща на потребностите на техния вид. Животните, които са домашни любимци на човека и на които не се налага да търсят храна, обичат да играят не само докато са малки: котките например играят с движещите се предмети и показват голямо изящество в тази игра, която толкова ги увлича. Кучетата се забавляват да гризат някой камък или топка, оказващи съпротива на захващащата им челюст, и ако хвърлим предмет, те с радост и ловкост го улавят във въздуха или го търсят, за да го върнат обратно на хвърлящия. Тези животни имат игрова дейност, но тя не е особено многообразна; може да се каже, че е по-скоро еднотипна и присъща за техния вид. Котенцата явно се подготвят за бъдещата си роля на ловци на мишки, а кучетата си припомнят ловното преследване в услуга на своя господар — човека.

При малките на човека още от първите игрални занимания се наблюдават изобретателност и творчество, без никакво еднообразие. Именно когато детето е отпаднало, не играе, погледът му не е привлечен от нищо наоколо или е обхванато от продължителни повтарящи се жестове, без промяна в настроението, нито изобретателност, тогава разбираме, че страда от депресия по някаква неотдавнашна причина, или е в ранен стадий на зараждащо се разстройство в общуването, макар и физическото му здравословно състояние да изглежда напълно задоволително.

Психосоциалното пробуждане на детето се осъществява между два и половина и шест месеца, макар и тогава то да изглежда повече пасивно, отколкото активно, сякаш е заспало. Въпреки това в нагоните за дебнене и бдение, зад този пасивен и сънен аспект, неговият дух се пробужда за общуване и непрестанно работи върху връзките между всичко, възприемано в заобикалящата го езикова среда, дори звуците на природата и околните предмети. То обръща внимание на всяка отправена към него дума, макар и да изглежда, че не разбира езика. Именно от този период нататък, най-вече след тримесечна възраст, майката и бавачката трябва да се постараят, освен грижите за тялото, да осигуряват на детето моменти без такива грижи, в които да установяват словесна връзка с него, сетивен и емоционален обмен. Необходимо е да слагат в неговия обсег малки предмети, приятни за слуха, погледа и сетивата, които може да лапа или хвърля без опасност.

За бебето една от първите забавни закачки с възрастния е да скрива и отново да показва лицето си, но то обича също и да се заиграва със самото себе си, а това прави човешкото дете различно от малкото животинче. То например си играе с предмет, вързан на връвчица, като го хвърля, така че той да изчезне от погледа му, и с голямо задоволство го връща обратно, дърпайки връвчицата. Знаем, че Фройд подробно е описал тази игра, наричана от него „Fort. Da!“, което може да се преведе като: „Изчезна. А, появи се!“. В нея той е разпознал упражнението за овладяване на отсъствието на майката, на което е подложено детето, а после и на задоволството от нейното завръщане, за което то отново е зависимо от волята на възрастния. Според Фройд играта с макарата, толкова очарователна за детето, има смисъл на експеримент с личността, която остава неизменна въпреки отсъствието на другия, посредством когото то разпознава своята самоличност. Чрез тази игра самото дете се утвърждава като субект на своето последователно съществуване в света. Така то преодолява изпитанието, причинено от необяснимите отсъствия на майката му или друго предпочитано същество — обект, непоследователен във времето и пространството, благодарение на когото то разпознава себе си като съществуващо и общуващо. Играта „Изчезна. А, появи се!“ може също да бъде наречена игра за изобретяване на „съществото Себе си“ дори когато си сам и ограничен от измеренията на своето тяло; свързан, но независещ от присъствието на другия.

След петия-шестия месец желанието да общува и играе активно запълва все по-голяма част от деня на детето. Израстването му позволява постепенно да пълзи, да седи или свободно да обикаля на четири крака. С всеки изминал ден нови начинания насърчават неговия нарастващ стремеж за овладяване на свое свободно пространство. В процеса на завършване на своята нервно-мускулна система детето става способно на осезателно разпознаване. Възможностите му за пасивно разграничаване са такива, че ако е предхождано от близнаци, които близките невинаги успяват да различат, последното дете в семейството, макар и още да не е проговорило, никога не ги обърква и за всяко от близначетата издава определен звук, ясно разграничим от звуците, предназначени за другото. Това наблюдение ми е било многократно разказвано от майки, чието новородено е демонстрирало въпросната способност, очароваща цялото семейство. Детето действително развива способността да играе (защото за него това е само игра) и обича да сравнява формите, звуците и цветовете; или, ако е възможно, да ги създава, като къса хартийки, драска или премахва неща с докосване; и всичко това само за забавление.

След игрите за наблюдение и изследване идва играта за придобиване и прибиране на предмети в кошници и куфари, които пълни и разнася след себе си. След това идват игрите за правене — сглобяване и разглобяване на двуизмерни картинки и пъзели или на триизмерни конструктори. Впоследствие, с израстването, децата откриват своите особености на момчета или момичета. Момчетата обичат конструкторите, но само заради удоволствието да разрушат построеното, докато момичетата предпочитат да съхранят или да употребят например направената къщичка. Към третата година малките палавници сред момчетата започват шумните и въоръжени игри за надмощие — те играят на война и всички са генерали, а момиченцата започват игрите с кукли и нанизване на герданчета, за да се разкрасяват и да се правят на принцеси.

Много преди откриването на отделните възрастови групи и търговията с подходящите за всяка възраст играчки, скъпо и сложно изработени и обявени за образователни, любящите възрастни са правели играчките за своите деца. Детски гробници от праисторическата епоха, открити днес, доказват съществуването на специализирани играчки за малките момичета и момчета, в зависимост от техния пол. Ценностите, удоволствието и метафората на желанието се разкриват по различен начин, в зависимост от половата предопределеност на детето, което родителите с нежност са положили в земята заедно с любимите му играчки.

Това е ключът към играта и изобщо към всички игри на човешкото същество, не само на децата. Всяка игра е посредник на желания, носи удовлетворение и дава възможност те да бъдат изразени пред другите в споделени игри.

В тази връзка трябва да отделим специално място на игрите с вода, пясък и пръст и на игрите за запълване, изсипване и ровене с разни съдове.

Става дума не само за игри във водата (при които детето е обект на самата стихия), но също и за игрите с вода, в които край кофата или легена детето е господар на чешмите или на другите управляеми водоизточници. След възрастта на прохождането няма детско напрежение или изнервяне, което да не отстъпва пред възможността на детето да играе на свобода и да се потопи в магията на тази течност — синоним на живота, преминаваща между пръстите и течаща от чешмите, чиято технология то открива. Когато играе с водата, край която остава с часове сред малки предмети и съдове, може да се каже, че то всъщност се зарежда с живот и ден след ден развива своята интелигентност благодарение на задачите, които тя му поставя — нейната плътност, плаващите и потъващите предмети.

Много е учудващо, че голяма част от майките се страхуват от тези толкова полезни игри, сякаш те крият всевъзможни морални отклонения или прословутото „настиване“. Напротив, дори да се забавлява със студена вода, стига да е с предпазна престилка и дръпнати ръкави, детето е в такова оживление, че е напълно загрято, макар да не играе в затоплена стая. Толкова много зимни ринофарингити са излекувани по този начин, за изненада на майките, които виждат как другите деца играят и все пак не смеят да позволят това и на своето.

Игрите с въздуха, друга основна стихия, са по-трудни за описване, като изключим надуваемите балони. Що се отнася до игрите с огъня — те са опасни и е важно за детето да усети опасността и да знае как да избягва риска. Понякога четири-петгодишни деца, сами или в група, които не са били научени да се пазят, а огънят само им е бил забраняван, могат да изпаднат в такова очарование и изкушение от играта с него, че тя за жалост рискува да се окаже фатална за тях.

Когато чувства сигурност, детето се интересува от всичко, което забележи, и се опитва да го хване, отвори или разглоби. Камъче, цвете, листа, парче връв или хартия — и то вече е насочило вниманието си и е погълнато от заниманието да слага в уста, да хвърля, да връща обратно и отново да захвърля и озвучава с различни звуци тази дейност на опознаване и овладяване. Осезание, миризми, вкусове, форми и цветове — то се нуждае да опита от всичко. Щастливо е, ако другият присъства, за да подчертае и утвърди ценността на неговия обект на внимание, като го вземе или назове. От мига, в който започне да ходи, изригва неговото изследователско и изобретателско любопитство към всички предмети, които е виждало, без да може да докосне. Неговата жажда за знания го подтиква да се добере до тях и да ги изпробва, за да ги употребява и овладява наученото от тях. Всеки предмет, особено ако се движи или може да бъде задвижен, интригува детето във възрастта на „всичко да пипне“, както я наричаме. Да, но преди всичко това е етапът, когато посредством езика, думите и подходящата техника за боравене с всеки предмет, усвоени от възрастния, детето се научава да чувства сигурност в заобикалящото го пространство. То обича да среща затруднения и да ги преодолява, да отвръща на предизвикателството от предмети, оказващи съпротива, да достига границите на своята свобода, за да се упражнява да ги премахва. Когато децата играят заедно, правилата, които си поставят, понякога са по-вълнуващи за тях от самата дейност на мисловна или физическа игра. В своите самостоятелни игри детето понякога си поставя правила, но отново заради удоволствието да ги наруши, заради радостта от надхитряването. Нима в реалността именно опитът да властва над невъзможното не е това, което хвърля нарушителя в ръцете на закона?

Да имаш, да загубиш, да откриеш, да направиш, да развалиш, да пренаправиш, да твориш, претвориш или възстановиш отношенията към другите или към нещата — ето кое изглежда винаги ново и запленяващо в човешката игра, в търсенето на удоволствие и вечното завоюване на нейните обновени възможности. Тя е също и опит за надмощие именно поради нашата липса на власт над същността на природата и обществото, на които човекът е бил винаги подчинен и същевременно господар. Тя е свободната организация на фантазиите в интимните желания, които той иска да вкара в игра, за да намери и сподели безопасно своето удоволствие със себеподобните си. Следователно играта е тясно свързана с изучаването на езика не само в смисъл на „говорене“, но и като правилник за значението на жестовете и поведението. Символната функция е непрестанно будна у човешкото същество, което разгръща интелигентността за себе си, за заобикалящия го свят и за другите посредством игрите с предмети. Тя изгражда мрежа от аналогии и съответствия с конкретната действителност на телесния и мисловен опит за справяне и общуване.

Да бъдеш, да имаш, да правиш, да взимаш, да даваш, да обичаш, да мразиш, да живееш, да умираш — всички тези глаголи добиват смисъл единствено посредством играта. Детето ги проумява посредством своите забавни занимания на проба и грешка с нещата и живите същества. Всички те, а без съмнение и много други глаголи, биха останали за човешкото същество само мисловни абстракции и архаични сетивни образи, ако преди това детето не е могло да се наслади на своята подвижност, играейки.

Играта винаги е надежда за удоволствие. Постигнато или не, то представлява опит със самия себе си, всеки път успешен и създаващ обновено себеосъзнаване, а понякога и познание за другите, дори ако „играчката завърши с плачка“, както се казва.

Както казах, детето проявява вкус към активните игри от шестмесечна възраст, следователно можем да наблюдаваме неговата игрова дейност. Трябва обаче да имаме предвид, че някои деца са способни да изпитват интензивно удоволствие в привидно пасивни състояния. Удоволствието да слушат, да гледат, да усещат, да наблюдават за тях означава да играят или, ако щете — да се забавляват с възприятия, на които обръщат внимание и придават смисъл по силата на самата символна функция, която непрестанно ги подбужда. Трябва да зачитаме подобни мигове на презареждане у такива привидно пасивни деца, които при други обстоятелства са въодушевени от игрите. Понякога те остават блажено неподвижни на плажа или върху някоя скала, задълбочено наблюдават морето или листата на дърветата в градината, цветята, птиците и облаците, слушат музика — не непременно инструментална, а музиката от звуците на живота.

Голямо удоволствие за децата е също да наблюдават работата на баща си, майка си, занаятчиите и работниците. Това е пасивно, интелектуално, съзерцаващо, а понякога и вглъбяващо удоволствие. Телевизията дължи недоверието към нея заради привидната пасивност на децата, които обичат да я гледат. За много родители това означава да си губиш времето, без нищо да вършиш. „Хайде, иди да си играеш“, казват те на детето, ако го заварят да наблюдава как другите работят или да гледа телевизия. Понякога то им отговаря: „Защо? На мен така ми е приятно.“ Родителите обаче не го възприемат такова неподвижно и прехласнато. Според тях детето трябва да играе. Нека имаме предвид, че за всяко чувствително и умно дете е добре, а понякога дори много добре, да играе мълчаливо със себе си или с околните, в телесна и душевна хармония с пространството, отминаващото време, и потопено в обстановката, в която се чувства щастливо. Възрастните се страхуват от онова, което смятат за душевна празнота у децата си, вероятно защото в своите собствени мигове на бездействие не изпитват блаженство, а само нахлуване на тревоги и купища задължения. Те се опитват да избегнат подобно „отпускане“ на духа посредством развлекателни дейности, дори в периода, когато отиват на така наречената си „почивка“. През останалото време са заети с работна дейност. По този начин желанията, активно насочени към определена цел, не им позволяват да усещат остатъчната тревожност, свързана с всичко, което не върви особено добре в техния живот. Така те приписват състоянието на тревожност върху предполагаемото бездействие на детето си, което не върши нищо, но е цяло в слух, зрение и обоняние, потопено в средата със своя буден дух.

Същевременно състоянието на вътрешно успокоение, което според много одухотворени възрастни се постига чрез практикуване на медитация, може да бъде съвсем непринудено при много деца, които междувременно са будни, весели и като всяко друго дете обичат също и активните игри — сами или с приятели. В името на тези и на всички останали деца, да живеят игротеките — местата, където те могат да заемат играчки за известен период и после да ги върнат, за да вземат нови. За децата е много важно да разнообразяват играчките, с които усъвършенстват своя усет и интелигентност. Играчка, която вече не крие никаква изненада или загадка, е напълно излишно да бъде съхранявана — тя само заема място. Естествено, не говоря за любимата плюшена играчка или кукла — тези прелестни малки същества, които детето милва и притиска към себе си, докато си смуче пръстчето, преди да заспи. На професионален език наричаме тези играчки „преходен обект“. За детето още от малко те са част от неговия свят в скута на майка му и утеха в нейното отсъствие, в миговете, в които се нуждае от нея. Те не са като играчките от игротеката и не могат да бъдат заменени.

В игротеките има всякакви детски книжки, конструктори, така наречените главоблъсканици или играчки за движение, изобретателност и творчество. Ако види, че друг се занимава с играчка, която вече не го вълнува, детето проявява голямо любопитство. То вижда себе си такова, каквото е било, преди да я опознае, и не мога да кажа какво мисли, но винаги съм наблюдавала, че е много изненадано да установи как играчката, която повече не го интересува, представлява интерес за друго дете. Това означава още, че то се научава на задружни и общи занимания с другите деца, но приема също и моментите за различен начин на забавление на някои от тях. Не е „глупаво“ дете, което, противно на преценката на някои деца и дори на много родители, употребяващи тази дума, се занимава с играчка, която те не намират за образователна или която им изглежда безинтересна. Трябва да избягваме да пренасяме собствените си преценки върху начина, по който играят децата. Ако детето проявява интерес към някакъв предмет, значи то със сигурност намира забавен и очарователен смисъл в това да го съзерцава и да се занимава с него или с мислите, предизвикани от него.

Да живеят игротеките и местата за игри! Играчките, както и игрите, трябва често да се подменят, за да се развива сръчност, изобретателност и творчество; за да се откриват във всеки предмет закономерностите на изграждащия го материал и неговите скрити свойства и да се изследва докрай цялото удоволствие, което предлага дадена играчка. Да играеш, означава да се научиш да бъдеш, да се научиш да живееш както със себе си, така и с другите, в обмен на играчки. Но внимание — само не и любимото плюшено мече или кукла, макар да са напълно остарели! Те са синоним на първата любов и никога не трябва да бъдат унищожавани, освен от самото дете, когато порасне, в момент на носталгия по детството и с решението да влезе в пубертета — време за откриване на все по-нови и различни игри и играчки. Разкриват му се измеренията на езика, нови трудности за преодоляване, различни интереси и най-вече удоволствия, а ако даден предмет не носи удоволствие, се разсъждава върху причините да бъде наречен играчка, желана от други деца. Различията в интереса към играчките вече поставят въпроса за толерантността към другите и осъществяват пробив в подражанието между децата, което е неизбежно, но толкова вредно за тяхната неповторима индивидуалност. Желателно е да има игротеки във всяка община, за да могат децата ни, играейки, да пробудят своите интелигентност и общителност.