Франсоаз Долто
Основни етапи на детството (42)

„Френски жени“, 15 и 22 февруари 1947 г.

Откритията на психологията и най-вече на психоанализата са установили, че много неврози при възрастни и характерови разстройства при деца се коренят във възпитанието до тригодишна възраст.

Действително на три-четиригодишна възраст, когато започва моралното възпитание, то не покълва върху необработена почва, а върху психологическата основа, която вече е формирала понятията за добро и зло, макар и възрастните да смятат, че детето все още не знае нищо по въпроса.

Разбира се, детските понятия за добро и зло по нищо не приличат на нашите, както ги подразбираме като възрастни. Забравяме, че нашето отношение към основни потребности от живота на детето го кара да усеща изискванията ни към тях като свързани с доброто и злото, следвайки именно отношението на възпитаващия възрастен. Много често, ако не и в повечето случаи, чуваме майката да казва на детето си за нещо: „Това е акано.“ В езика, използван от възрастните към децата, „акото“ става синоним на лошото и това отъждествяване между грозното, мръсното и злото се превръща за някои деца в цялостна основа на погрешно морално възприятие, което понякога е сериозно осакатяващо.

Вярно е, че в наше време някои възрастни са все още в плен на именно такива представи за доброто и злото. За „лошо“ се смята всичко онова, което според възрастния е грозно и мръсно, или действие, несъответстващо на онова, което обичайно вършат „хората“, а не което е злонамерено спрямо другите или самия себе си и чиито последствия биха навредили на собствените или чужди жизнени сили.

И така, голямото изопачаване на моралните преценки се корени в ранното възпитание.

Дресирането на децата на чистота е най-голямата грешка спрямо бъдещата личност, която може да бъде извършена в нашето общество. В клиничната и педагогическата практика установяваме, че колкото по-рано е станало чисто, толкова по-зле се чувства детето, израствайки, и толкова повече трудности среща в бъдещата си изява.

Предусещам изненадата, която ще предизвикам у много свои читателки: „Трябва ли тогава да оставим детето да живее дивашки?“ И понеже става дума за „диваци“, научих, че в така наречените „примитивни“ племена научаването на детето на естествено изхождане не представлява проблем, защото при тях няма деца след три — три и половина годишна възраст, които да продължават да се изпускат.

И без възпитаване на дисциплина в изхождането (на урината и изпражненията), човешкото същество я придобива закономерно. И обратно, ако му е наложена по-рано от собственото му усещане за такава необходимост, то проявява характерови разстройства, а понякога дори същински натрапливи неврози. В това да се дисциплинира детето към изхождане по-рано от естествения ход на нещата и с ограничаващата намеса на възрастните няма никакво възпитателно предимство, освен спестяване на усилия и неуместна гордост в полза на възрастния.

Напротив, съществуват много недостатъци, тъй като това възпитание изисква да се привлече вниманието на детето върху ануса и пикочния канал, като им се придава естетическа и морална стойност на „красиво“ и „добро“ — ако не се е изцапало, и „лошо“ — ако е било невнимателно. Така за него тази област става повод за одобрение или неодобрение в зависимост от реакцията на заобикалящите го възрастни.

Нервната система на човешкото дете не е цялостно изградена веднага след раждането. Тя продължава да се развива и е напълно завършена едва към осемнадесетия месец. Може да се каже, че детето е способно на волево управление на своите мускули, когато успее да изкачи и слезе самостоятелно по стълба или стълбище. Докато не съумее само да се изкачва и слиза по стълбище, е опасно да смята за добре да задържа изпражненията и урината си само за да доставя удоволствие на възрастния. Трябва от съвсем рано да внушим на децата си, че живеем, израстваме, храним се и управляваме тялото си не за да доставяме удоволствие на възрастните, а заради удоволствието от своето личностно овладяване. Те трябва да разберат, че пишкането и акането са част от свидетелствата за начина, по който функционира живота посредством тялото, и не е най-важното нещо, а по-важно е как ще използваме тази жизнена енергия.

Ако се замислим, в така нареченото съвременно възпитание на най-малките, повечето конфликти с възрастните се въртят около техните забрани и изисквания относно изпражненията, които детето „иска“ или „не иска“ да даде на възрастния, който го задължава и упреква за изпускането. Ще си дадем сметка, че отстраняването на подобна загриженост от страна на възрастните може съществено да облекчи емоционалната връзка между майката и детето.