Франсоаз Долто
Основни етапи на детството (41)

Моята дъщеря винаги казва „Не“

„Френски жени“, 18 и 25 май 1946 г.

Една майка ни пише:

„Имам две дъщери, едната на петнадесет месеца, другата — на петнадесет дни. Ние много се грижим за тях. По-голямата в момента проговаря и непрекъснато казва «Не!». Достатъчно е да я попитаме: «Ще кажеш ли добър ден?», за да отвърне категорично: «Не!» Опасявам се да не затвърди и занапред този навик да противоречи на околните.

Изобщо не можем да я накараме да пусне онова, което държи в ръцете си. Понякога й вземам предмета с възклицанието: «Благодаря, много си мила!», и после й го връщам, за да покажа, че не съм искала да си го присвоя за постоянно.

Радвам се, че се роди малката й сестричка, за да се научи може би по-лесно да дели с другите, защото в живота е важно да умее да го прави. Впрочем тя обожава сестричката си, но можете ли да ме посъветвате как да я накараме да придобие навика да дава?“

Поведението на голямата ви дъщеря е много типично: тя „не се дава“, а „отказва“ да прави като другите и да казва „добър ден“, когато това не съответства на някакъв неин вътрешен порив. Тя отказва да се раздели с предмета в ръцете си, към когото нейният моментен интерес не може да бъде изместен от нищо друго.

Знаем какво правят децата: ревностно стискат нещо, което ги интересува, за да го захвърлят веднага щом вниманието им бъде привлечено от друго. Те са категорични: „да даваш назаем“ няма никакъв смисъл за тях, докато „да вземаш“ отговаря на истинска потребност. За тях последователността не съществува: ще пазят нещо дотогава, докато (им изглежда, че) им е нужно. В този смисъл предметът е сякаш неразделна част от самите тях: да отказват да дават означава всъщност „да не се дават“.

Не смятам, че ще сгреша, ако кажа, че с цялата си добронамереност близките се занимават прекалено много с това дете, така че то инстинктивно се предпазва от постоянното нахлуване на възрастни в живота си, което усеща като заплаха. Трябва да го оставим да изживее етапа на индивидуализма и егоизма, без да изискваме или очакваме от него безкористни пожертвувания.

До достигане на възрастта на социализиране детето няма да се стреми да се идентифицира със себеподобните и техните жестове към другия, особено ако те не му носят нищо непосредствено или осезаемо.

Детето е много по-откровено от нас. За нас казването на „добър ден“ или „извинете“ няма никаква емоционална стойност. Кой не е казвал „извинете“ дори когато се блъсне в уличния стълб? За детето думите имат своето пълноценно значение. От инстинктивна гледна точка то има основание да не казва „добър ден“ на някой, който му е безразличен. И обратно, когато харесва някого, ще се приближи към него с доверие или с любима играчка, която ще му покаже без думи, а друг път ще дойде да привлече вниманието така, че да го забележим. Това говори много повече за неговото отношение и уважение към възрастния, отколкото някакво си „добър ден“, изречено от устата на дресирано кученце!

Едва след доста дълго време то ще отвръща на поздрава на хората, които обича, и на останалите, които му казват „добър ден“, за да им подражава.

На този етап вашата дъщеричка е в отбранителна позиция. Това положение наистина може да доведе до трайно противопоставяне и в по-късна възраст. Как да го предотвратим?

Ето какво мога да ви посъветвам, за да подтикнете детето да се откаже от нагласата за противопоставяне.

1. Повече никога не я карайте да казва „добър ден“; не отдавайте значение на това, което върши, освен на основните й нужди. От своя страна вие и вашите близки, ако желаят, ще продължавате да я поздравявате, но не изисквайте от нея да отвръща. Разбирам, че това предполага известна смелост, ако се опасявате, че приятелите ще помислят детето ви за „невъзпитано“. Но кое е по-добре: дете с не особено „представително“ поведение до две-тригодишна възраст, което ще се развие пълноценно с навлизане във възрастта на социализиране, или дете, което като „дресирано кученце“ се превзема да поздравява и имитира възрастните по напълно неестествен начин, за да им направи удоволствие? Аз от своя страна избирам първата възможност. Като майка смятам, че никое нормално и общително дете не може същевременно да бъде маймунка за възрастните, а като лекар знам какво нездраво състояние се крие зад двегодишна личност, дресирана да се безпокои от впечатлението, което ще остави сред околните.

2. Никога не изисквайте от детето да ви дава на заем или подарява предмет, на когото държи. Ако искате да стане услужлива, щедра и да се раздава, бъдете щедри към нея и преди всичко не се занимавайте с нея, докато сама не пожелае. Проявявайте щедрост и услужливост към приятелите си в нейно присъствие. Така израствайки, тя по естествен начин ще започне да постъпва като вас.

3. Що се отнася до чувствата на детето към неговата сестричка, майката твърди, че то я обожавало. В деня на писмото малката е само на петнадесет дни. Бих се учудила, ако тази „красива картинка“ продължава; би било „неестествено“ и впоследствие би довело до по-дълъг или по-кратък период на неразбирателство, съперничество и враждебност между двете сестри. Впрочем ще посветя някоя следваща статия на съществените проблеми, които предизвиква раждането на второ дете.