Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les etapes majeures de l’enfance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон
Корекция и форматиране
aradeva

Издание:

Автор: Франсоаз Долто

Заглавие: Основни етапи на детството

Преводач: Николина Жекова

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: френски

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: научнопопулярен текст

Националност: френска

Отговорен редактор: Силвия Вагенщайн

Художник: Стефан Касъров

ISBN: 978-954-529-699-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2006

История

  1. —Добавяне

Първоначалното възпитание не се заличава

Сп. „Нотр Дам“[1], Квебек, април 1988 г.

СПИСАНИЕ „НОТР ДАМ“: Често се твърди, че началното възпитание от първите месеци и години е много важно.

ФРАНСОАЗ ДОЛТО: Да, така е, напълно вярно. Но не става дума за възпитанието, което родителите се опитват да дават съзнателно. То няма нищо общо с дресиране или поведение, което се стремим да наложим на детето. Всъщност става дума за уважението, което предаваме на детето към самото него, идващо от уважението на възрастния към детето. Такова възпитание е продължение на онова, което е получил самият възрастен. Ако слушаме единствено какво говорят родителите на детето си, няма да добием представа за това възпитание, защото първоначално е неизречено. То се предава преди всичко с нагласата, която вдъхва на детето увереност или неувереност в себе си, която му внушава гордост от неговия пол и от неговите начинания, и му дава сигурността, че каквото и да направи, винаги ще бъде обичано, дори понякога да му се карат.

Всъщност възпитанието в дълбокия смисъл, за който говоря тук, е въпрос на сигурност или несигурност. То ще позволи на детето да изрази енергията си или, напротив — ще я парализира. Всичко се свежда до това и поради тази причина първоначалното възпитание не се заличава. Когато казвам, че не се заличава, нямам предвид, че то непременно е вредно, а че изгражда личността на детето и неговия начин да присъства в света. А тази личност няма да може да бъде променена. Тя е нещо като стъблото на дърво. Поникващото дръвче има съвсем тънко и крехко стъбло, но вече си личи дали ще има три или четири основни разклонения. След време то ще развие своята корона и стъблото му може да достигне два метра в диаметър, но винаги ще запази своите три или четири основни разклонения, които са изградили неговата първоначална структура.

С. Н. Д.: Когато подчертаваме важността на първоначалното възпитание, не рискуваме ли да вдъхнем на младите родители тревога и неувереност и поради това те да започнат да правят грешки?

Ф. Д.: Наистина е възможно младите родители да се разтревожат просто защото не са разбрали какво означава твърдението, че за добро или за зло, първоначалното възпитание е много важно. Но се случва също и да не се притесняват за неща, които би трябвало да ги притесняват. Ако са динамични, щастливи, жизнерадостни и се отнасят към децата си като към човешки същества, тогава родителите правят всичко необходимо и няма нужда да се чувстват неспокойни или неуверени. Но това не трябва да остава само на думи. Детето трябва действително да бъде прието като пълноправен член в живота на двойката, като човешко същество, момче или момиче, в достойни взаимоотношения със своите родители. Не може да се отнасяме с него като към играчка или домашно животно. Дори не е достатъчно да се отнасяме добре с детето, а трябва истински да го зачитаме. Трябва да изразяваме уважение и в най-малкия свой жест и поглед. Пред него не трябва да правим нищо, което не бихме направили пред някой почетен гост. Да възпитаваме означава всъщност да се отнасяме към детето като към човешко същество; да му позволим да разгърне своята енергия и да му помогнем да се чувства пълноправно човешко същество сред останалите. А това се прави в среда, която наричам триадична и която включва бащата, майката и детето. То трябва да се чувства като един от тези три полюса. В противен случай, ако полюсите са два — майката и детето — се получава диада, „огледало“, а няма нищо по-лошо от това, тъй като така се парализират бъдещите динамични възможности на детето. Както виждате, тук не се касае за приучаване към добри навици, а за динамика на несъзнаваното. Следователно дори ако бащата отсъства физически, майката трябва непрестанно да го споменава, за да осигури тази триада. Тя трябва да каже на малкото: „Без твоя баща нямаше да се родиш. Ти имаш баща като всички останали деца и някой ден ще го потърсиш. Сега съм скарана с него, но когато ти се появи на този свят, аз го обичах. И понеже те обичам, това доказва, че и у него е имало много добри неща.“ За съжаление невинаги се случва така, но е много важно такова съгласуване между майката и детето по отношение на бащата да се осъществи възможно най-рано.

С. Н. Д.: Все повече майки работят извън дома, дори когато детето им е съвсем малко. Възможно ли е да се компенсира отсъствието на майката?

Ф. Д.: Случва се наистина да се налага майката да работи извън дома по финансови или здравословни причини. По този повод трябва да кажем, че детето не се нуждае от майка си двадесет и четири часа в денонощието, още по-малко от майка, която е депресирана от задължението да си стои у дома. То има нужда да бъде през цялото време в сигурните ръце на надежден човек и да знае, че майка му си е майка, а другият е заместител, назначен и упълномощен от нея. Независимо дали е на петнадесет дни, на три месеца или на две години, важното е да кажем истината на детето за това, което се случва и се отнася за него: „Оставям те на еди-кой си, връщам се след малко.“ По-добре да допуснем да се разплаче от раздялата, отколкото да излезем скришом от страх да не го натъжим. Когато детето страда или е щастливо, по-скоро трябва да облечем в думи неговите чувства, за да ги очовечим.

Малкото се нуждае от постоянните грижи на възрастен, като не е задължително това да бъде един и същи човек. То трябва обаче да знае, че неизменно и завинаги си остава дете на своите майка и баща, и нищо не може да промени това. Защото казаното за майката се отнася и за бащата. Както знаем, случва се родният баща на детето да не бъде после негов „татко“. Той е заместен от приемен баща или от бъдещия нов съпруг на майката, а понякога дори от майката, която сама поема отглеждането. В този случай е много важно детето да знае, че има роден баща, дори и да не носи неговата фамилия, ако е било осиновено от друг. А живеещият с майка му става „таткото“ в смисъл на онзи, който му прегражда достъпа до леглото на мама. Детето трябва да чувства, че възрастните, майката и бащата, с които живее, имат прерогативи на ниво, различно от неговото.

Да се върнем на въпроса за малкото дете, което поверяваме на друг човек. Очевидно някои майки не се решават на това, тъй като всъщност искат да заемат цялото пространство в живота на детето си. Но не е добре да го правят, защото и без това няма да го постигнат. На шестгодишна възраст то ще обърне гръб на майка си и ще се привърже към учителката в класа. Когато го поверява на друга жена, майката трябва по-скоро да й позволи тя наистина да се превърне в „мама“, която се грижи за детето и приема или отхвърля неговите изисквания. А тази жена никога няма да замени родната майка, свързваща детето с биологичния му баща, когото носи у себе си. То трябва да знае, че има родна майка, но е вредно тя да го присвои само за себе си — би било дори перверзно, и такова дете може да стане хомосексуално преди четвъртата си година. Непременно трябва да съществува триада и майката да отдава внимание на изискванията и на друг човек, различен от детето. Това е от съществено значение и представлява ключ към здравословното възпитание.

С. Н. Д.: Днес децата тръгват много рано на ясла или на градина. Крие ли това някакво сътресение, което не е за подценяване? А може би все пак дава някакъв шанс на детето?

Ф. Д.: Без съмнение детето има нужда да бъде във връзка с общността още с излизането си от родилния дом след няколкото дни или седмици, прекарани там. Но това трябва да се осъществи заедно с майка му или до известна степен с баща му. Следователно, преди да го поверим на институция, която ще се грижи за него в отсъствието на родителите, задължително се налага преходен период и дори някакво междинно пространство, в което детето постепенно привиква към съжителство с другите деца. То се нуждае от тях, за да изгради себе си и да се „имунизира“ срещу враждебността на живота в общност. Но този опит трябва да се осъществи в присъствието на майката или бащата, които са наоколо и го подкрепят в усещането му за цялост, защото за него е разтърсващо да остане сред другите без ясна представа за самото себе си.

В доста случаи преходът от семейната към външна среда далеч не протича толкова гладко. Затова тук сме създали така наречената Зелена къща, където детето идва с майка си или баща си, и с тях се „изговаря“ и обсъжда всичко, което му се случва с другарчетата, без никога да бъде назидавано. Например някое по-голямо дете е ударило малкото, но така стоят нещата — големите са по-силни от малките. Отвеждаме удареното дете при майка му да го утеши, а после то може да се върне при насилника, докато постепенно този опит не се превърне в положителен. С времето придобива истинска увереност и само позволява на майката да си върви. Това показва, че детето вече може да тръгне на обикновена ясла, в която родителите не присъстват. Такова междинно пространство между семейството и яслата, в което то се изправя пред другите в присъствието на майка си, му позволява да се изгради в отношенията с неговите другарчета. Същевременно добива познание за своята самоличност и сигурността, че е обичано от родителите си, и повече не се нуждае от тяхното непрекъснато присъствие наоколо. Може да се каже, че детето вече носи в себе си тези майка и баща, които го обичат дори когато е уязвено, дори когато върши пакости. То знае, че каквото и да стане, винаги ще получи разбиране и прошка, защото вече е преживяло срещата с външния свят заедно с майка си или баща си. А това може да се направи още в първите месеци и години от неговото съществуване. Много отрано детето трябва да усети, че родителите му са неотлъчно до него и у него, и няма да отстъпят мястото си на никого, защото тяхната обич му принадлежи веднъж завинаги.

Какво става обаче, ако по една или друга причина въпросният преход не се осъществи? Има опасност детето да развие двойна самоличност. В яслата то е само част от голямата група, а у дома е залепено за майка си или баща си, неспособно на самостоятелност. Това означава, че не е формирало своята самоличност, защото дете със самоличност остава еднакво, където и да отиде. Самоличността идва от сигурността и увереността да бъде себе си, от съзнанието за ценност на неговия пол и възраст, както и от мястото, което има право да заема в света. То има собствено място, което никой друг не може да заеме, така както и то не може да заеме чуждо място. Освен това при липса на преходен период детето се изживява като напълно подчинено на абсолютната власт на възпитателите в яслата и остава с усещането, че учителката има всички права. Когато обаче е направен преходен период, то знае, че родителите й плащат, за да се грижи за него, но тя няма неограничени права. Няма право да го бие например — и детето го знае. А ако това все пак се случи, вероятно само я е предизвикало да извърши нещо, на което тя няма право. След като сме му обяснили всичко това, детето започва да живее с невероятна лекота. То знае, че може да докара другите до крайност, но знае също и че ще си плати за пакостите. Когато твърде много дразним кучето, няма как да не ни захапе. Освен това си струва да ни наказват от време на време!

С. Н. Д.: Днешните семейства много често имат само по едно дете. Как можем да облекчим това положение, което детето изживява трудно?

Ф. Д.: За това няма лек, защото да бъдеш единствено дете не е болест. Но със сигурност единственото дете е по-различно от останалите. То е малко като първото или последното дете в многодетно семейство, но най-вече като последното, което е силно осакатено от липсата на истински съперници сред братята и сестрите си. Всъщност първият истински съперник на единственото дете е собственото му дете, което ще създаде в брака си. Впрочем много двойки се разпадат по тази причина. Съпругът, който е бил единствено дете, изпитва ревност от сина си; или съпругата, ако е била единствено дете, ревнува от дъщеря си. Те имат усещането, че детето заема прекалено важно място, особено ако партньорът видимо му отдава повече обич.

И така, известно е, че единственото дете има по-различно поведение. Това обаче не означава, че предварително е ясно по какво ще се различава от останалите. Все пак са направени редица заключения. Установено е например че съществена част от командосите доброволци за самоубийствени мисии са единствени деца. Докато родителите винаги са треперили повече над неговата сигурност като единствен представител на рода, на възраст между двадесет и двадесет и две години, това дете изведнъж решава да рискува живота си. Без съмнение то постъпва така, защото никога не се е чувствало отговорно за когото и да било. В живота си на единствено дете не е съществувал друг, освен неговия малък „аз“. Затова поне веднъж то иска да поеме голям риск и да почувства превъзходство. Изобщо не става дума за великодушие, както често се смята. Това е продиктувано от порив към предизвикателството, какъвто е случаят и с най-големите алпинисти, често впрочем единствени деца в семейството. Всъщност такова дете е отглеждано като цвете в саксия и се опитва да реагира. Със същия успех, но с обратен знак, то може да стане и безличен чиновник. Такава е опасността от прекомерното пазене и очевидно единственото дете повече от всяко друго е изложено на свръхпредпазване от своите родители.

С. Н. Д.: Има самотни майки или такива, които след раздяла остават сами с малки деца. Отсъствието на бащата представлява ли значителна липса в живота на детето и възможно ли е тя да бъде запълнена?

Ф. Д.: Вече засегнах този проблем във връзка с предишен въпрос, но е важно да се върнем към него. За да запълним отсъствието на бащата, не трябва да се държим така, сякаш е починал или никога не е съществувал, тъй като е от съществено значение да избегнем вероятността детето да реши, че е заместител на бащата в живота на майка си. Ако след загубата на съпруга си майката се утешава със сина или дъщеря си като с някаква кукла или плюшено мече, тогава развращава своето дете. Напротив, тя не трябва да се срамува да признае липсата на мъж в живота си и без колебание да изтъква, че детето не може да запълни тази липса. За жалост под претекст, че са без мъж, някои жени престават да излизат, не оставят никога детето си при други хора и не водят никакъв социален живот. Майка, която няма мъж, трябва все пак да има приятелски семейства, любими занимания, спорт, забавления и изобщо неща, които прави за удоволствие, а не само за да си изкарва прехраната. Тя трябва да оставя детето, за да отдели време за себе си. По този начин то ще расте така, сякаш в известен смисъл има баща, тъй като е създадена ситуацията, която нарекох „триадична“. Освен детето съществуват удоволствието и социалният живот на майката. Би било пагубно тя да му се отдаде изцяло, а после да му казва: „Аз се пожертвах за теб.“ От този момент нататък нещата тръгват наопаки за две поколения.

Впрочем добре е да отбележим, че такова обсебване на детето от майката се случва дори при физическо присъствие на мъж в къщата. Не е достатъчно да има някакъв съпруг. Тя трябва да се грижи за него, да го желае, да има свои занимания, забавления и отношения, така че детето, каквото и да прави, да не успее да изземе цялото й внимание, да разбере, че по-скоро трябва да разшири своето полезрение и да излезе извън тесния обсег на майчиното пространство. И това, което описвам, не е само игра на роли, а начин на живот. Без съмнение детето се нуждае и от майка си, и от баща си. Чрез тях обаче то дължи своя произход на два различни рода и има нужда и право и на двата от тях. Всяка самотна майка трябва винаги да казва на детето си: „Аз лично вече не поддържам връзка с баща ти, но ти можеш да се свържеш с него винаги когато пожелаеш. А роднините на баща ти са и твои роднини.“ Жена, която прави това, го прави за доброто на детето си, макар и невинаги да й е лесно. Може да не й харесва, че свекърва й се пада реално баба на нейното дете, или, макар съпругът да я е напуснал не по нейна вина, роднините му да се сърдят на нея, но въпреки това е важно в даден момент, когато детето навърши седем-осем години, майката да му позволи да установи връзка с роднините на неговия баща, ако те искат да го видят. За да бъде пълноценна личност, то има нужда не само от майка и баща, но и от източника на своите два корена.

С. Н. Д.: Твърди се, че е много важно да вземаме малкото на ръце, да го гушкаме и милваме.

Ф. Д.: Най-напред ще кажа, че трябва да правим това, ако наистина имаме желание, а не защото така е препоръчал даден педиатър. С други думи, безсмислено е просто да предписваме на детето ежедневна „доза“ нежност. Още по-малко трябва да се влага еротика от страна на родителите, защото това би било напълно перверзно, а трябва да се прави с непорочната обич, с каквато самите ние сме били отгледани от своите родители. Напълно естествено е да показваме обичта си към детето с ласка, от каквато и самото то се нуждае. Разбира се, че в своето общуване с него ще използваме езика на тялото. При хората обаче този език трябва да бъде съпровождан от думи. Не милваме дете така, както милваме куче. Майката не е маймуна, която почесва своето малко. Тя трябва да му пее песни, да му говори, да му разкаже кое е то и каква е връзката му с нея. Всичко това придава друго измерение на ласките.

С. Н. Д.: Важно ли е да обясняваме на съвсем малко дете какво му се случва и решенията, които вземаме по отношение на него, дори ако не разбира и половината от онова, което му казваме?

Ф. Д.: Задължително е, подчертавам, че е задължително да се обяснява на малкото всичко, което се случва и прави по отношение на него. Няма да му разказваме своите грижи и проблемите, които сме имали при вземането на дадено решение, но трябва да му обявим крайния резултат. Ще кажете: „То не разбира и половината от онова, което му казваме.“ Напротив, разбира всичко! И ако не разбира на мига, в който го казваме, разбира, когато го преживее. Например, когато го оставяме при някого, трябва да му обясним: „Ето, оставям те при еди-кого си за два-три дни. Така стоят нещата — аз имам да свърша нещо, но скоро ще се върна.“ Не е необходимо да му разказваме какво точно ще правим през тези три дни, но трябва да му кажем какво му предстои да преживее. Разбира се, когато детето е съвсем малко и му кажем за първи път: „Приготвям ти шишето“, то не знае какво означава това. Но след два-три пъти даване на шишето с мляко, което се свързва с усещането му за глад, думата „шише“ вече добива смисъл. Винаги става по същия начин. Ние чуваме всички думи още преди да знаем тяхното значение. Когато преживеем нещата и ако думите, които ги описват, са били точни, тогава разбираме техния смисъл и осъзнаваме съответствието с казаното. Затова, за да има доверие между родители и деца, е от съществено значение родителите да казват какво се случва и казаното да бъде истина.

С. Н. Д.: Понякога родителите са принудени да прибягват до известно наказание спрямо малкото, като го нашляпат по дупето или нещо подобно. Трябва ли на всяка цена да се въздържат да го правят?

Ф. Д.: Да, на всяка цена, защото е позорно да се бие дете. В тази връзка трябва да ви разкажа нещо. Моят съпруг, който е руснак, ми казваше, че преди войната в Русия насилието над деца не е съществувало. Никога не бил виждал мъж или жена да бие детето си, дори под въздействието на алкохола. Това се кореняло в тяхната вяра, според която детето е обител на Светия Дух. Той бе много огорчен, когато установи, че в неговата страна родителите са започнали да използват сила срещу децата си, и казваше следното: „Такива родители нямат чувство за човешко достойнство и вече не могат да го предадат и на децата си.“ Имаше нещо дълбоко вярно в това разсъждение.

Всъщност трябва добре да се разбере, че използването на физическа сила срещу дете няма нищо общо с възпитанието. Да се удря дете е животинско. Животните използват сила срещу малките си, защото не разполагат с език. Как е възможно обаче човешко същество да реши да бие дете, освен ако не е с потиснато либидо?! Разбираемо е, ако, излезли извън кожата си, майката или бащата шляпнат детето по дупето, но това не е възпитание и родителите трябва добре да го знаят. В случай че са прибягнали до насилие, майката или бащата трябва без колебание да кажат: „Извинявам се, но ти ме изкара извън нерви.“ На не една майка, която в пристъп на яд раздава пердах по дупето, съм помогнала с препоръката да удари по най-близката възглавница, казвайки на детето: „Ето какво ми се иска да направя с теб, когато правиш така.“ И всеки път това подобрява отношението между нея и детето, защото то разбира какво точно става. И обратно, ако го бием — не разбира, защото за жалост детето изпитва удоволствие да бъде удряно от майка си — в това се състои проблемът. Когато го шамаросаме, то е унижено и подтикнато към мазохизъм, но ако го удряме по дупето, получава чисто генитални усещания, подобни на сексуално удоволствие. Детето няма същата сексуалност като възрастния и за него всяко силно усещане е удоволствие. Следователно битото дете ще направи така, че да бъде ударено отново, и се получава порочен кръг. Затова майката трябва да устоява на дете, което упражнява известна власт над нея, като я кара да излиза извън нерви. Тя може да му каже: „Просиш си пердах по дупето, но няма да го получиш, защото не си див звяр, а моят син.“

С. Н. Д.: Родителите могат лесно да унижат малкото и да му се надсмеят. Как то преживява това?

Ф. Д.: Такава ситуация е ужасна за детето. То губи всякаква сигурност, все едно вече няма родители и е останало пълно сираче. Наистина, унизено от родителите си, у него сякаш е убита бащината половина, защото у всяко дете има един баща — част от бащата присъства у него. Неговият „вътрешен баща“ е унизен от собствения му баща. Следователно детето се срамува от бащата, който подценява сам себе си. Това се случва на несъзнавано ниво, но се вижда до каква степен му се отразява такова унижение. Впрочем не е нормално родител да унижава детето си. Такъв родител вероятно има невроза или чувство за малоценност. Сигурно той самият е бил унижаван от собствения си баща и в този смисъл неврозата, която го кара да се подиграва на детето си, е семейна невроза. Трябва да се отбележи обаче, че обратното също е много лошо — да изтъкваш и хвалиш детето си пред всички, да го качиш на масата, за да му ръкопляскат. Това е унизително за детето, защото заключава, че баща му няма самочувствие и трябва да използва собственото си дете, за да очарова останалите, понеже сам не успява. Детето усеща като някакъв вид проституция опита да впечатли останалите вместо баща си, който се смята за неспособен, или вместо майка си, която не успява да се хареса на останалите.

Случва се детето да бъде унизено от друг човек, а не от родителите си. Често поводът е именно че е дете на някой си — синът на еди-кой си, дъщерята на еди-коя си. Ако установим такова нещо, трябва да му кажем: „Щом ти е казал така, значи този човек завижда на майка ти за красотата и качествата й.“ Още по-добре би било да го кажем в присъствието на човека, унизил детето. Трябва да казваме на децата нещата такива, каквито са, и истината за хората. Не е вярно, че всички хора са мили. Има и лоши, и невнимателни, и не особено симпатични хора. Безсмислено е да казваме на детето: „Ще видиш, учителката е добра“, защото може да не е вярно. Тя не е учителка просто защото е добра, а защото си разбира от професията, така както не поверяваме детето си за отглеждане при някого, защото е любезен, а защото е опитен. Много е важно да казваме на децата истината за отношенията, които им предстоят с останалите. Възрастните преди всичко упражняват своята професия, но каквато и да е тя, това не им пречи внезапно да проявят враждебност към някое дете. Тогава трябва да му кажем какво става, например: „Този човек сигурно е срещал дете, което се е държало зле с него, и сега си му заприличал на това дете. Покажи му, че ти не си лош.“ Често се случва например в първите училищни дни детето да установи, че не се разбира с учителката. Тогава трябва да му кажем: „Явно тази учителка не те харесва, но опитай да дадеш най-доброто от себе си. Все пак има и предимства в ситуацията — щом не ти харесва да останеш в този клас, ще се постараеш да преминеш в по-горния. Освен това учителката вероятно ще бъде очарована да види как се превръщаш в нейния най-силен ученик.“

С. Н. Д.: Вие много настоявате да се казва истината на децата.

Ф. Д.: Да, задължително, защото истината е трамплинът, който позволява на детето да напредне в живота, и опорната точка на лоста, който му помага да се изправи срещу действителността. Не става дума да злословим срещу когото и да било или да предпазваме детето от неща, които вероятно никога няма да му се случат. Напротив, трябва да изхождаме от неговия опит и да изразим с точните думи този опит, за да разбере, че не се е излъгало. Да предположим, че детето установи, че майка му не го обича или не по желания от него начин, или пък обича повече брат му или сестра му. Ако това наистина е вярно, трябва да се съгласим с него и да опитаме да му покажем, че може да извлече полза от обстоятелствата. Например можем да му кажем: „На брат ти сигурно му е по-приятно в момента, но това няма да ти попречи да израснеш като добро момче. Щом не се чувстваш толкова добре у дома, може да решиш да учиш в чужбина. Не трябва да съжаляваш за сегашното положение.“

Със сигурност е болезнено за детето да потвърдим неговите опасения, но така или иначе то ежедневно понася болезнената ситуация, а на всичкото отгоре ние непрекъснато го заблуждаваме: „Хайде сега, отлично знаеш, че майка ти те обича също толкова, колкото и брат ти…“ Много по-добре е да се изправи пред истината, пред самата истина, и да опита да извлече възможно най-голямо предимство от действителното положение. Мисля, че дори когато си дете, за предпочитане е да виждаш нещата такива, каквито са, а не каквито ти се иска да бъдат.

С. Н. Д.: Трябва ли да възпитаваме малките в ценности като щедрост и справедливост? Когато родителите са вярващи, могат ли да говорят на децата си за Бог? Няма ли опасност това да ги травматизира?

Ф. Д.: Със сигурност малките не се възпитават на ценности чрез лекции, а чрез примери. Както посочих още в началото, родителите неизбежно извършват някакви постъпки пред децата си, така че детето непременно ще попита: „Защо правиш това?“ Тогава трябва да кажем истината: „Защото смятам, че така е правилно.“ Детето ще продължи да обсъжда или критикува, докато накрая не си изгради своя преценка. Откровено казано, ценностите не се „наливат“ у детето чрез инжектиране, а ние по-скоро му предоставяме житейски примери, с които може да разполага.

Същото се отнася и за Бога — това е въпрос на начин на живот. Не говорим за Бог, понеже така трябва, или защото сме вярващи. Да бъдеш вярващ всъщност означава да обичаш Бога, защото си обичан от него. В такъв смисъл е напълно естествено да говорим за Бог, тъй като е естествено да говорим за онези, които обичаме. Детето може и да каже: „Надуваш ми главата с твоя Исус.“ Тогава трябва да му кажем истината, че за да вярваш силно, трябва да си малко луд. Така няма опасност да го травматизираме. Травматизираща е само лъжата. Няма да навредим на детето, ако му кажем, че съхраняваме вярата си дори с риск да изглеждаме странно или старомодно в очите на съседите. Така или иначе, ако родителите наистина са вярващи, ако вярата им е действителна и религията им не е някаква палячовщина, тогава детето само ще разбере, че те са вярващи. Истинската вяра се излъчва от цялото ни същество, а чистосърдечната вяра на родителите може само да бъде полезна на децата. Вярващият всъщност е човек, който има доверие във всяко човешко създание, следователно и в своето дете, независимо от обстоятелствата, дори то да е наркоман, престъпник или затворник. Това е вярата — да вярваш, че у всеки човек, какъвто и да е той, присъства божествената искрица. Вяра, която не води до увеличаване на доброто, не е никаква вяра.

С. Н. Д.: Често използвате думата „перверзно“ и „перверзия“. Какво точно имате предвид?

Ф. Д.: Говоря за перверзия, защото за нещастие тя се среща, и то много по-често, отколкото предполагаме. Буквално думата „первертирам“ означава „преобръщам“. Под „перверзия“ разбирам всичко, което върви срещу посоката на израстването. Ако ми позволите, ще обясня с два конкретни примера.

Да вземем например дете, което плаче. Това е неговият начин да се изразява. Тогава, дори от разстояние, трябва да му поговорим и то ще утихне, усещайки, че му обръщаме внимание, макар и да не можем веднага да го вземем на ръце и залюлеем. Но може също и да му запушим устата с биберон залъгалка, а това би било перверзно, защото го оставяме да вярва, че занапред в своя живот винаги ще намира биберони заместители. По-късно може да посегне към наркотиците или алкохола, защото всъщност му е внушено, че когато сме нещастни, в никакъв случай не трябва да се оплакваме, а по-скоро трябва да си натъпчем устата с храна, пиене или някакъв друг любим обект. Следователно говоря за перверзия там, където се отклоняваме от посоката на развитие на детето.

Да вземем друг пример. Всички бозайници се научават на задържане при отделителните функции от момента на завършеното развитие на своите нервни окончания и при животните това отнема само няколко дни. При хората обаче продължава много по-дълго, защото развитието на нервните окончания отнема повече време. Освен това още преди да е изоставило аналното удоволствие, детето трябва да развие удоволствието от движенията на ръцете, които се научават да боравят с предмети като пластилин, пясък, кал и др. Следователно майки, които се опитват преждевременно да научат детето си да се сдържа, постъпват перверзно, защото не зачитат неговото естествено развитие. С други думи, имаме первертирано възпитание в етапа на така наречения в психоанализата анален стадий.

С оглед на тези два примера вече можем да разгледаме въпроса за перверзията на всички равнища на възпитанието. Перверзия има там, където се отклоняваме от пътя на развитие на детето. Така става, когато го отглеждаме за себе си, а не за самото него и за собственото му бъдеще, което впрочем ни е неизвестно, а то само трябва да изгради. Первертираното възпитание непрестанно тегли към миналото, вместо да отваря път към бъдещето. Следователно, ако отглеждаме детето така, че да удовлетворява самите нас, всъщност не го възпитаваме. По-скоро трябва да му помогнем да открие хората, които ще му харесат и на които то ще се хареса. Перверзно е възпитанието, насочено към удоволствие, което детето се очаква да доставя на своите родители. Удоволствие нека си доставят майката и бащата един на друг, а детето трябва да развива себе си, за да може после да напусне семейството и да си изгради свое. Голяма истина се съдържа в начина, по който е формулирана Божията заповед „Почитай майка си и баща си!“ Не се казва: „Обичай ги!“, защото предназначението на родителите не е преди всичко да бъдат обичани. Като родители те са длъжни да бъдат полезни и да допринасят за пълноценното развитие на децата си. Не казвам, че децата не трябва да ги обичат — още по-добре, ако съществува и обич в добавка, но имам предвид, че хората не са създадени да се сливат в затворен кръг. Те са създадени, за да израстват, развивайки непрестанно възобновяващи се общности. Когато говоря за перверзия във възпитанието, имам предвид всичко, което не следва посоката към израстване и развитие на детето.

Бележки

[1] През 1983 г. Франсоаз Долто е поканена в Монреал на семинар, организиран от психолозите в болницата на Мезон-ньоф-Розмон, посветен на нейното дело. Вж. „Квебекски диалози“, Le Seuil, 1987; Франсоа Пералди („1760, или Долто в изгнание“ в „Няколко стъпки по пътя на Франсоаз Долто“), Le Seuil, 1988, и Андре Рюфо, „Защото вярвам в децата“ (предисловие на Франсоаз Долто), Ed. de l’Homme, 1988.