Франсоаз Долто
Основни етапи на детството (16)

Братя и сестри

Отношенията между братя и сестри са много важни за социалното възпитание и в тази връзка трябва да се спазват няколко златни правила.

Докато е малко, детето, естествено, трябва да бъде предпазвано от по-големите^[1], които не разбират, че то е неспособно да прави каквото им се иска: „Той още не може да играе с теб, но ще видиш, че е много умен, и някой ден и това ще стане.“ А към малкото: „Той е много голям за теб.“ Затова, дори да имат братя и сестри в семейството, през повечето време децата имат нужда да общуват със свои връстници (така както и с по-малки или по-големи от тях). Малкото е склонно да вижда света през очите на по-голямото, а по-голямото обръща внимание на две-тригодишното едва след време или се интересува от него само за да се прави на смелчага и да поема отговорности, каквито не му влизат в задълженията и вредят на индивидуалното развитие и на двамата. Никога не трябва да се твърди пред голямото, че малкото е „направено заради него/нея“. На толкова много деца безогледно се приписва отговорността за нежелания брат (или сестра), когото те уж си били поръчали, докато всъщност детето просто се е нуждаело от връстник приятел в игрите.

Трябва да сме наясно: малкото си има майка и баща, то не „разчита“ на голямото. Нека не се изисква от голямото да се превръща в майка или баща. Ако го прави доброволно, толкова по-добре или толкова по-зле, но без комплименти. Ако се обичат — чудесно, ако не се обичат — това е положението. Ето защо голямото дете никога не трябва да става кръстник на малкото, освен ако не е на шестнадесет-седемнадесет години, когато вече не се смесват права и задължения, отговорности и злоупотреби с авторитарно налагане на власт… А дори и тогава, кой знае? Защо да не се осигури на новороденото връзка с кръстници извън семейството?

Друго правило: да не надаваме ухо на „издайничествата“, дори да става дума за нещо опасно или забранено, щом все пак не сме го видели с очите си. „Е, нали накрая всичко се е наредило? Толкова по-добре! Това беше забранено, защото е опасно, и продължавам да ви го забранявам, защото все още е опасно.“ — „Но няма ли да му се скараш?“ — „Че защо, аз не съм го видяла, но ти забранявам да правиш същото. Той е рискувал, толкова по-зле или по-добре за него.“ Да не наказваме и укоряваме, а да изслушваме спокойно. „Така ли стана наистина?“ Освен това най-често не е станало нищо особено. Голямото е раздувало истории на малкото, хвалило се е и е преувеличавало, за да го ядоса или впечатли, а малкото се е хванало. „Ще кажа на мама.“ Такова изнудване трябва да бъде прекратено в зародиш, както и клеветата.

Понякога братята и сестрите се бият. Вие не сте видели нищо, а малкото пристига разплакано: „Тя ме удари, боли ме!“ Ако наистина го боли, трябва да се погрижим за него и да му съчувстваме: „Тя ли ти причини това? Горкичката, не е преценила силата си и това, че си по-малък и слаб.“ Пристига нападателката: „Той ми пречи, взема ми нещата…!“ Отново съчувстваме: „Вярно е, че нямаш брат, с който съжителството е приятно, нито подходяща за теб сестра, с която да играеш.“ Все пак не трябва да отсъждаме правото нито на единия, нито на другия — накрая всичко се нарежда. „Не съм го направил нарочно“ — казва предполагаемият злосторник. „Надявам се да е така, иначе само това оставаше… Било е малко прекалено…“ — и случката е приключена.

Някои деца се опитват да „издават“ приятел или „лошо дете“ пред своите или неговите родители. Дали е издайничество или злословие, не се знае. Понякога просто завиждат на другия — биха искали да имат неговата свобода, неговата смелост, неговата майка или баща. Ако случаят е такъв, можем да попитаме детето: „Защо идваш да го кажеш точно на мен?“ То ще отговори нещо. „Да не си притеснен? Децата също могат да се безпокоят за приятел, който се забърква в опасности. Ти не би постъпил като Жером, нали? Много правилно, че не правиш така, щом още не се чувстваш достатъчно силен или го смяташ за нередно, но ще пораснеш.“ Обикновено деца, които „доносничат“ пред всеки възрастен винаги когато им се струва, че някой е направил нещо лошо, забранено или опасно, имат родители, които не се занимават много с тях. Понякога те завиждат на свои приятели, които получават пердах, и разказват техните пакости. „Защо? И ти ли искаш пердах?“ — „Не, но баща му го води и на мачове.“ Всъщност то се интересува от отношенията родител — дете при другите.

За родителите това възпитаване на децата и изобщо на всяко дете, което срещат в обществото, е много трудно за нюансиране. Същественото в него е постепенно да нараства независимостта на всички, както и критичната оценка на възможното и невъзможното. Понякога детето върши някоя щуротия и дава лош пример, а братята, сестрите и приятелите му подражават — то става водач! „Този, който е започнал пръв, ще го накажа по-малко, защото е рискувал. Ти обаче не само си знаел, че това е щуротия, но си я повторил — това са две грешки! Винаги мисли, преди да действаш.“

Подражанието е противоположно на очовечаването. Имитацията е маймуноподобна и във възпитанието никога не трябва да се използва изразът „давам или следвам лош пример“. За жалост е станал широко разпространен доводът: „Виж брат ти колко е послушен“ или „Виж сина/дъщерята на еди-кои си“. Сякаш родителите биха предпочели да са родили чуждите деца! „Моето дете е добро момче, но се поведе по акъла на лош приятел.“ Това не е извинение. Между братя е сестри имитацията може да стане причина за сериозни затруднения. Детето може да възприеме образеца на по-големия си брат или сестра, ако родителите не го разграничат навреме. „Първата стъпка, за да стана като татко — казваше едно момче, петнадесет месеца по-малко от сестра си, — е да бъда като кака.“ Когато децата са от различен пол, родителите често установяват въпросната зависимост и я прекратяват.

В семейството има два вида по-големи деца: по-големият брат и по-голямата сестра, като двете категории са несравними. Но когато става дума за еднакъв пол, имитацията и стриктното придържане към оригинала са колкото опасни, толкова и едва забележими. В последния случай родителите имат склонност да насърчават подобни тандеми в семейството. А трябва да се говори ясно на втората дъщеря: „Вземаш сестра си за образец, а това е невъзможно — вие сте много различни и се развивате различно. Ако държиш да се развиваш «като нея», ще се развиеш по-зле, отколкото ако следваш собственото си развитие. По-скоро си намери приятелка.“ Когато нещата не са изречени, трудно можем да се върнем обратно по наклонената плоскост. Такива двойки и тандеми в семейството, неразделни във връзката си на подчиняващ и подчинен, са вредни за социалното развитие на всеки от тях.

Има още нещо, свързано с недостатък, който детето трябва да преодолее. То няма да се справи, ако воюваме с него, а само ако развие своите качества. Винаги трябва да говорим за изначалните качества, заложени у всеки като негова даденост, и да му покажем как да ги развива, за да се сдобие със себепознание, приятели и прием в обществото. Трябва обаче и да внимаваме да не наричаме недостатъци неща, които не са такива, като например любопитството, лакомията, бъбренето или шаването. В зависимост от начина на представяне от страна на възрастния детето може да сметне за недостатък някоя непринудена нагласа, която трябва да доразвие: любопитството — желание за знание; лакомията — изтънчена кулинарна способност на вкуса да разграничава; бъбренето — желание за общуване; шаването — способност да развиваш подвижността си в игрите и спорта. (Както знаем, Айнщайн е бил „отнесен в облаците“ и изоставащ ученик, който се е научил да чете и да пише едва на девет години.) Характерът на някои деца невинаги е лесен за понасяне от околните, но това не е причина да назоваваме „недостатъци за отстраняване“ някои естествени наклонности. В много случаи възпитанието, воюващо срещу недостатъците, развива единствено отчаяние, ако не и лъжа, лицемерие, гузна съвест или злощастно себелюбие. Детето има нужда да се чувства обичано преди всичко за това, което е, и да бъде подкрепяно за развиване на своите дадености.

Всяко желание може да бъде подкрепено за използване в услуга на себе си и на останалите. Заклеймяването на някое естествено поведение отклонява детето от равновесието на неговия характер. То може и трябва бъде подпомогнато да стане по силата на своята природа общително и изобретателно, работливо или упорито. Ако потенциалната, естествена стойност на детето не е оценена още от малко и навреме, ако не е насочено да разпознава и развива истинските си качества, то няма да може да се бори за своето удоволствие, да си намира приятели, нито да поддържа тези качества. Енергията, влагана в борбата срещу така наречените ни недостатъци, е неизползваема, за да можем да превърнем в качества особеностите, заложени у нас от природата. Това не трябва да се забравя. Добре е също на детето да бъдат поставяни сравнително краткосрочни цели, а не мащабна програма за безупречен живот.

Приятелството извън семейния кръг също трябва да се поощрява. Винаги когато усетим у детето интерес към друго дете, добре е да го насърчим да се запознае с него и лично да изживее приятелството, за което копнее. Толкова много деца са възпирани и предварително обезкуражавани в своите преживявания с неща и хора, които ги привличат, поради безпокойството на родителите, че детето им ще остане разочаровано в очакванията си, или от предубеждения за „добри“ и „лоши“ начинания (някои деца не постоянстват, но това е без значение), за „добрите“ и „лошите“ приятели (според облеклото, начина на говорене или училищния им успех). Най-добрите занимания и отношения за детето са тези, които му разкриват деца, различни от него, и семейства, различни от неговото. Трябва да го насърчаваме никога да не съди за доброто и злото абстрактно и по принцип или според критериите на възрастните, а от собствения си опит както в избраните от него дейности, така и в отношенията, създадени по взаимна симпатия. Опасно за личността на детето е да му бъде налагано общуване с деца, които не харесва, нито спорт или изкуство, които не обича. Да действаш (съзнателно) от желание да се харесаш на родителите си води до отчуждение.

Да направляваме детето означава да му оказваме доверие, да го оставим да експериментира с възможното и да споделя своите размишления особено относно „различията“ между него, неговото семейство и останалите; да изслушваме неговите наблюдения върху семейните отношения родители — деца и в двойката; да му помагаме да разсъждава по въпроси, свързани с всякакви истории и преживявания. Възпитавани по такъв начин, момчетата и момичетата ще бъдат подготвени за социалния живот още от девет-десетгодишна възраст и ще се отворят към другите без излишни задръжки и без опасност от закрепостяване и разочарования, а със собствено становище, поддържащо доверието им в себе си, подхранвано от доверието в тяхното семейство и същевременно от толерантност към различните хора.

Разбира се, на девет-десет години детето вече не казва на своите родители всичко, което мисли и прави, но не за да се прикрива от тях, а защото поема своите отговорности. И ако те не реагират с болезнено любопитство, при нужда от помощ в труден момент то ще извика настрана баща си (ако е момче) или майка си (ако е момиче) и ще им се довери, особено ако е сигурно, че казаното пред единия няма да бъде разказано зад гърба му на втория родител (друго златно правило във възпитанието). Най-много можем да кажем: „Би трябвало да кажеш и на майка си, тя ще ти даде добър съвет“ или „Би трябвало да кажеш и на баща си, можеш да му имаш доверие“. Никога не трябва да се заговорничи с единия родител и да се укриват важни неща от другия. Младият човек трябва преди всичко да бъде насърчаван да оказва доверие на повече добронамерени възрастни, за да намери сам правилното решение, и никога да не се подчинява на съвета (или желанието) на един-единствен събеседник, бил той баща му или майка му. Възпитавано така, всяко дете е способно още от десетгодишна възраст само да начертае определена линия на своя живот, която да направлява неговите планове и действия.

Каквато и да е възрастта на детето или подрастващия, трябва винаги да се питаме и за съжаление, без да можем винаги да си отговорим, дали онова, което сме му казали, отвърнали или сме го подтикнали и задължили да направи в дадена ситуация, действително се отнася за него/нея или се отнася за самия мен, който се поставям на неговото място и възраст — въображаема родителска нагласа, която често е неотменна, но не е нито реалистична, нито възпитателна.

Няма безпроблемно възпитание, но най-важното е това да се знае и никога да не бъдат обвинявани децата за трудностите, които изпитват или ни създават и са ни създавали. Те самите имат толкова много да ни прощават за трудности, които ние излишно сме прибавяли към техните!