Франсоаз Долто
Основни етапи на детството (13)

На масата като голям

Някои майки ми казват: „Не мога да накарам детето си да яде, то се мотае до безкрай.“ Да разгледаме едно семейство: майката обядва сама с двете си момчета на шест и четири години. Тя е принудена непрестанно да повтаря: „Яж, яж, че изстива, погледни още колко ти остава в чинията.“ Но какво точно става по време на хранене? Единствено тя слага приборите, ходи от тенджерата до масата, реже, сервира, налива в чашите и т.н. Защо е толкова наложително да обслужва тези господа? На мисловно и двигателно равнище двадесет и два месеца, или около три години, са достатъчни, за да престанем да обслужваме детето на масата. От тригодишна възраст то може само да слага приборите, да сменя чиниите, да си сипва храна в чинията и вода в чашата. Трябва да се споразумеем всеки да взема участие. На тригодишна възраст може все още да сме непохватни, но с малко помощ се научаваме. Ако обаче мама прави всичко, не научаваме нищо. Все пак нейното внимателно и ведро присъствие са много важни за младите й сътрапезници. Ако присъства на тяхното хранене и чака бащата, за да вечерят заедно, по време на хранене майката може да разказва различни неща на децата — например за продуктите, които ядат, и други. Така храненето се превръща в приятен момент, а в приятна атмосфера децата не скучаят и се хранят по-добре.

Какво да правим, ако по време на ядене детето не е свършило храната в чинията си, докато всички останали са приключили? Толкова по-зле — не го принуждаваме да довърши, а прибираме. Който е наред да отсервира, прибира чинията му както във вагон-ресторанта: „Чинията ми, чинията ми!“ — „Ако искаш да довършиш, отивай в кухнята — ще те настаня там, а ние тук вече раздигаме!“

Да се храниш заедно с родителите е привилегия и за да я заслужиш, трябва да можеш да се храниш прилично и да издържаш по-дълго време на масата. До определена възраст детето не успява да го направи и е тъжно, че поради тази причина го държат настрана. Затова е за предпочитане да бъде нахранено предварително, а не след това, и да бъде успокоено, че така е редно, защото е още малко, като му се даде парченце шоколад например, и преди всичко възможността да се присъедини, ако желае, към масата на възрастните или някъде наоколо, похапвайки нещо дребно, без да пречи. Допускането до масата на възрастните, при условие че се държи прилично, означава, че родителите не търпят и не желаят да приемат всякакви своеволия. Но означава още, че те не налагат подобно усилие на детето си, ако не може или не желае да изпита удоволствието от споделените семейни трапези. Присъствайки по свое желание, децата се научават да се държат добре на масата и ако пречат на останалите, можем да ги отстраним. Няма нищо по-лошо и за тях, и за родителите от нарушената атмосфера на трапезата.

Някои деца много бързо се научават да се хранят прилично, идват на масата при родителите, а после изведнъж започват да се държат като прасенца. Нещо е станало и не е ясно точно какво. Безполезно е да се ядосваме, да се сърдим и наказваме. Дете, което се държи така, просто напуска масата на възрастните, докато се храни. „Ето, виждаш ли, за теб е прекалено бавно и трудно всеки път.“ Някой ден, когато се научи винаги да се храни прилично, то отново ще се върне. Но не е нужно тези възпитателни поправки да бъдат съпроводени от мъмрене и упреци. Важното е, ако желае, детето да може да присъства на масата на по-големите и на родителите, дори вече да е яло. Не сме го изгонили, а просто сме му спестили това преждевременно и задължаващо усилие. Така усвояването на приличното хранене не представлява усилие, а следва ритъма на детето. Поканено извън семейството, няма да му се налага „да внимава“. Да се държи добре на масата самостоятелно и без усилие — това ще усвои чрез опита и без излишни драми. Мъмренето секва апетита, който не може да се възстанови в условия на безпокойство. Най-важното за всички на масата е храненето да бъде разтоварващ и приятен момент, в който нито майката, нито бащата не дебнат начина на хранене и количеството погълната храна. За детето е много лесно да си играе с тревожността на майката. Когато умее да се храни прилично и евентуално да се обслужва само, количеството приета храна е без значение, то яде точно колкото е гладно — ни повече, ни по-малко.

Детето свиква с основните продължителни хранения на ден едва след шестата-седмата година. Преди това то по-скоро има желание да яде по малко през целия ден. Ако седне на масата, нека си има своя чиния и да се научи да се обслужва само според собствения си апетит. Това обаче не се научава за един ден. Но дете или юноша никога не трябва да оставя порцията си недовършена, ако само си я е сипало. „Ще изяждаш всичко, което си си сипал, ако не — внимавай, и по-късно пак си сипи, ако желаеш.“ Или когато му сипваме: „Искаш мъничко, нали? Искаш ли още? Виждаш ли, можеше и одеве да си вземеш малко повече.“

Когато могат да говорят, някои деца си припомнят, че не искат да ядат повече, чак когато чинията им е пълна, и го казват на майките си. Други пък предпочитат обилните порции. Най-важното е нищо да не се пилее и детето да не вижда как майка му изхвърля остатъци от храна. Останала е половин кофичка мляко? — захлупва се и се слага в хладилника. Така то се научава да не пилее.

В кухнята или в поддържането на дрехите, стаята и къщата момчетата и момичетата могат да се включват много по-рано, отколкото смятат майките им, които прекалено дълго запазват навика да „обслужват децата си във всичко“. Децата са по-добре подготвени за живота, ако са способни да се справят и да участват в ежедневните задължения, доколкото е по силите им и без да се издребнява.