Джеф Линдзи
Декстър в мрака (14)

12.

Само едната миля се оказа почти две. Доктор Джери Халпърн живееше в апартамент в двуетажна сграда, вероятно водила се хубава преди четирийсетина години. Отвори веднага щом Дебора почука, и примига, когато светлината огря лицето му. Беше между трийсет и четирийсет, строен, без да изглежда атлетичен, и не се беше бръснал от няколко дни.

— Да? — каза с раздразнен глас, който би подхождал на някой осемдесетгодишен учен. Покашля се и опита отново: — Какво има?

Дебора извади значката си и каза:

— Може ли да влезем?

Халпърн се опули на значката и май малко оклюма.

— Аз не съм… какво… защо да влизате?

— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса — каза Дебора. — За Ариел Голдман.

Халпърн припадна.

Не ми се случва често да виждам сестра си изненадана — контролът й е прекалено добър. Така че беше доста приятно да видя как ченето й увисва, когато Халпърн се свлече на пода. Изработих подобно подходящо изражение и се наведох да му напипам пулса.

— Сърцето му бие — казах.

— Да го вкараме вътре — каза Дебора и аз го завлякох в апартамента му.

Апартаментът вероятно не беше толкова малък, колкото изглеждаше, но стените бяха покрити с надвиснали рафтове с книги, имаше и бюро, на което бяха натрупани хартии и още книги. В малкото останало пространство се бе сврял износен гаден на вид двуместен диван и кресло с дебели възглавници, зад което имаше лампа. Успях да вдигна Халпърн на дивана, който изскърца и застрашително хлътна под него.

Изправих се и едва не се блъснах в Дебора, която вече се надвесваше над Халпърн и го гледаше гневно.

— По-добре да изчакаш да се свести, преди да го плашиш — казах.

— Това копеле знае нещо — каза тя. — Защо иначе ще се тръшва така?

— От недохранване? — предположих.

— Събуди го! — каза тя.

Погледнах я, за да видя дали се шегува, но тя, разбира се, беше мъртвешки сериозна.

— Как според теб? Забравил съм си амонячните соли.

— Не можем просто да седим и да чакаме — каза тя. И се наведе, все едно се канеше да го разтърси или може би да му забие един в носа.

За свой късмет обаче Халпърн избра точно този момент да дойде в съзнание. Очите му примигнаха няколко пъти, а после останаха отворени и когато вдигна поглед към нас, цялото му тяло се напрегна.

— Какво искате?

— Да ни обещаеш да не припадаш повече? — казах аз. Дебора ме изблъска с лакът и каза:

— Ариел Голдман.

— О, боже! — изстена Халпърн. — Знаех си, че ще стане така.

— Прав си бил — казах.

— Трябва да ми повярвате — каза той и се помъчи да се изправи. — Не съм го направил.

— Добре — каза Дебс. — Кой тогава?

— Тя сама — каза той.

Дебора ме погледна, вероятно да види дали мога да й кажа защо Халпърн е толкова откровено побъркан. За съжаление не можех, така че тя пак погледна него.

— Направила го е сама — каза тя с глас, зареден с полицейско съмнение.

— Да — настоя той. — Искаше да изглежда така, все едно съм бил аз, за да се наложи да й пиша висока оценка.

— Изгорила се е — каза Дебора бавно, сякаш говореше с тригодишно дете. — А преди това си е отрязала главата, за да й пишете висока оценка?

— Надявам се, че сте й писали поне петица за целия този труд — вметнах.

Халпърн ни зяпна с ококорени очи, ченето му увисна и започна да потрепва, все едно се опитваше да го затвори, но му липсваше някое сухожилие.

— К’во? — каза накрая. — За какво говорите?

— За Ариел Голдман — каза Дебс. — И съквартирантката й Джесика Ортега. Мъртви. Изгорени. С отсечени глави. Какво можеш да ни кажеш за това, Джери?

Халпърн потръпна и дълго не проговори.

— Аз… аз… те мъртви ли са? — прошепна накрая.

— Джери — каза Дебора, — главите им са отсечени. Или отрязани. Ти как мислиш?

Гледах с голям интерес как лицето на Халпърн се плъзга по цялата гама изражения, показващи различни видове объркване, и накрая, когато схвана, се установи отново на физиономията с откаченото чене.

— Вие мислите… не можете да…

— Боя се, че мога, Джери — каза Дебора. — Освен ако не ми кажеш защо не бива да го правя.

— Но това е… аз никога не бих… — почна той.

— Някой го е направил — казах аз.

— Да, но… — каза той.

— Джери — каза Дебора, — за какво мислеше, че искаме да те питаме?

— За изнасилването — каза той. — Когато не я изнасилих.

Някъде има свят, където всичко има смисъл, но ние очевидно не бяхме в него.

— Когато не си я изнасилил? — каза Дебора.

— Да. Тоест… тя искаше аз да… — пак почна той.

— Искала е да я изнасилиш? — попитах аз.

— Тя, тя… — Той започна да се изчервява. — Тя ми предложи секс. Срещу добра оценка. — Сведе поглед към пода. — И аз отказах.

— И тогава тя поиска да я изнасилиш? — казах аз. Дебора ме сръга с лакът.

— И си й казал не, Джери, така ли? — попита го. — На такова хубаво момиче?

— И тогава тя, ъъъ, тя каза, че ще получи шестица по един или друг начин. Разкъса си блузата и се развика. — Той преглътна, но не вдигна очи.

— А после? — подкани го Дебора.

— И ми помаха — каза той, вдигна ръка и помаха като за довиждане. — А после изтича навън. — Най-сетне вдигна глава. — Тази година ще се реши дали ще ме назначат за постоянно. Ако тръгне слух за нещо подобно, с кариерата ми е свършено.

— Разбирам — каза Дебора много разбиращо. — Значи си я убил, за да спасиш кариерата си?

— Какво? Не! — запелтечи той. — Не съм я убил!

— Тогава кой я е убил, Джери? — попита Дебора.

— Не знам! — каза той почти ядосано, сякаш го бяхме обвинили, че е изял последната бисквитка. Дебора просто го гледаше втренчено. Той отвърна на погледа й, после бързо запремества очи от нея към мен и обратно. — Не съм аз!

— Иска ми се да ти вярвам, Джери — каза Дебора, — но не аз решавам.

— Какво искате да кажете?

— Ще трябва да те помоля да дойдеш с мен — отвърна тя.

— Арестувате ли ме?

— Ще те заведа в управлението да отговориш на няколко въпроса, само това — каза тя успокояващо.

— Божичко! — каза той. — Арестувате ме! Това… Не. Не!

— Да го направим по лесния начин, професоре — каза Дебора. — Няма нужда от белезници, нали?

Той я изгледа, после неочаквано скочи и хукна към вратата. Но за негово и на изкусния му план за бягство нещастие трябваше да мине покрай мен, а Декстър заслужено се слави надлъж и нашир със светкавичните си рефлекси. Подложих му крак и той се стовари по лице и си натресе главата във вратата.

Усмихнах се на Дебора.

— Май все пак има нужда от белезници.