Джеф Линдзи
Декстър в мрака (32)

30.

Едва се бях настанил обратно на стола си и Дебора влезе в малкия ми офис, седна на сгъваемия стол срещу бюрото ми и каза:

— Кърт Уагнър е изчезнал.

Изчаках, но тя не каза друго, така че просто кимнах и казах:

— Приемам извинението ти.

— Никой не го е виждал от събота следобед. Съквартирантът му каза, че се прибрал много изплашен, но не казал нищо. Само си сменил обувките и излязъл, това е. — Поколеба се, после добави: — Оставил е раницата си.

Признавам, че това малко ме оживи.

— Какво има в нея?

— Кървави следи — каза тя, все едно си признаваше, че е изяла последната курабийка. — Съвпадат с кръвта на Тами Конър.

— Добре — казах. Не ми се струваше правилно да коментирам факта, че е дала на друг да направи кръвните проби. — Това е доста добра улика.

— Да. Той е бил. Трябва да е бил той. Очистил е Тами, прибрал е главата й в раницата си и е очистил Мани Борк.

— Така изглежда — казах. — Жалко, тъкмо започвах да свиквам с мисълта, че съм виновен.

— Но няма смисъл, дявол да го вземе — оплака се Дебора. — Момчето е добър студент, участва в отбора по плуване, има добро семейство и така нататък.

— Той беше толкова мил човек! — възкликнах. — Направо не мога да повярвам, че е направил всички тези ужасни неща.

— Добре де — каза Дебора. — Знам, пълно клише. Но все пак… убива си приятелката, добре. Може би дори съквартирантката, защото го е видяла. Но останалите? А и тая простотия с изгарянето и бичите глави на какъв беше там, Молюск?

— Молох — казах. — Молюските са мекотели.

— Все тая — изсумтя Дебора. — Няма смисъл, Декс. Искам да кажа… — Извърна поглед и за миг ми се стори, че все пак се кани да ми се извини. Но грешах. — Ако има смисъл, това е твоят вид смисъл. На нещата, от които разбираш. — Пак ме погледна, но все още изглеждаше смутена. — Това… ъъъ. Онова де… върна ли се?

— Не — казах аз. — Не се.

— Е — каза тя. — Мамка му.

— Обяви ли Кърт Уагнър за издирване?

— Знам си работата, Декс — каза тя. — Ако е в района на Маями Дейд, ще го хвана, а службите във Флорида са уведомени. Ако е там, някой ще го открие.

— А ако не е във Флорида?

Тя ме погледна твърдо и видях наченките на погледа, който имаше Хари, преди да се разболее след толкова години като полицай: уморен и започващ да свиква с мисълта за постоянно поражение.

— Тогава вероятно ще се измъкне — каза тя. — И ще трябва да арестувам теб, за да си спася задника.

— Ами тогава — казах, като се опитвах да бъда весел пред лицето на съкрушителната сивота, — да се надяваме, че кара много очебийна кола.

Тя изсумтя.

— Кара червено гео, от тези, които приличат на малки джипове.

Затворих очи. Много странно усещане — все едно цялата кръв в тялото ми се стече в краката ми.

— Червено ли каза? — чух се как питам със забележително спокоен глас.

Не последва отговор и аз отворих очи. Дебора ме гледаше с такова подозрение, че направо можех да го докосна.

— Какво е това? Някой от гласовете ти ли?

— Онзи ден едно червено гео ме проследи до нас. А после някой се опита да нахлуе в дома ми.

— По дяволите — озъби ми се тя. — Кога смяташе да ми кажеш?

— Когато решеше, че отново ще говориш с мен.

Дебора придоби много задоволителен нюанс на аленото и сведе поглед към обувките си.

— Бях заета — каза не много убедително.

— Кърт Уагнър също — контрирах.

— Добре, за бога — каза тя и знаех, че това е цялото извинение, което ще получа. — Да, червена е. Дявол да го вземе! — Все още гледаше надолу. — Мисля че старецът е прав. Лошите печелят.

Не ми беше приятно да гледам сестра си толкова потисната. Чувствах, че има нужда от някаква ободрителна забележка, нещо, което ще разсее тъгата и ще върне песента в сърцето й, но уви — оказах се празен.

— Е — казах накрая, — ако лошите наистина печелят, поне ще имаш много работа.

Тя най-сетне вдигна поглед, но на лицето й нямаше нищо подобно на усмивка.

— Да бе — каза. — Някакъв в Кендал снощи застрелял жена си и двете си деца. Ще работя по това. — Стана и изправи рамене в нещо, което поне наподобяваше обичайната й стойка. — Ура за нашата страна — каза и излезе от офиса ми.

 

 

От самото начало партньорството беше идеално. Новите неща имаха самосъзнание и това правеше манипулирането им много по-лесно — и много по-удовлетворително за НЕГО. Те се избиваха много по-охотно и не МУ се налагаше да чака дълго за нов гостоприемник — нито отново да опитва да се възпроизвежда. Ревностно караше гостоприемника си да убива и чакаше, копнеейки да почувства странното и прекрасно набъбване.

Но когато дойдеше, чувството просто се надигаше бавно, погъделичкваше ГО с пипалото на усещането, а после изчезваше, без да разцъфти и да роди поколение.

ТО беше объркано. Защо възпроизводството този път не се получаваше? Трябваше да има причина и ТО затърси отговор методично и ефективно. През многото години, докато новите неща се променяха и растяха, ТО експериментираше. И постепенно откри условията, при които възпроизводството се получаваше. Отне му доста убийства, преди отговорът да му хареса, но всеки път, когато удвоеше финалната формула, се появяваше ново съзнание и побягваше по света в болка и ужас и ТО беше доволно.

Ставаше най-добре, когато гостоприемниците бяха малко извън равновесие или от питиетата, които бяха започнали да варят, или от някакво състояние на транс. Жертвата трябваше да знае какво предстои и ако имаше зрители, емоциите им подхранваха преживяването и го правеха още по-силно.

После идваше огънят — огънят беше много добър начин да убива жертвите. Той сякаш изведнъж освобождаваше същността им в огромно пищящо разтърсване от поразителна енергия.

Всичко ставаше по-добре с младите. Емоциите наоколо бяха много по-силни, особено у родителите. Беше прекрасно и надминаваше всичко, което ТО можеше да си представи.

Огън, транс, млади жертви. Проста формула.

ТО започна да натиска новите си гостоприемници да установят завинаги тези условия. И гостоприемниците бяха изненадващо склонни да се съгласят с НЕГО.