Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Eneya(2007)
Корекция
BHorse(2007)

Издание:

„Дракони“ — Фантастична антология

История

  1. —Добавяне

Връщах се от Севера отново към Юга, към цивилизацията, както можете да кажете, когато го видях, седнал край пътя. Първото ми чувство бе на завист, признавам си. Беше умен и твърде чист за някой, скитащ из горите, целият излъчваше влиянието на Юга — градове, бани, пари. Явно беше също и луд, защото по китките му и на едното му ухо висеше злато. Но носеше и остър сив меч, армейски меч, така че навярно можеше да се защитава. Освен това мъжът бе по-млад от мен и доста по-красив, но за последното не се изисква нещо особено. Попитах се какво ли ще стори обаче, когато вдигне глава от замечтания си унес и ме види, тъмен и кисел като усукано старо въже, носещ се в тръс към него върху моето смугло конче, грозно като греха, ала което обичах като щерка.

Тогава той вдигна очи и разбрах.

— Здравей, страннико! Хубав ден, нали?

Продължаваше да седи спокойно, докато говореше, и от това някак си ви става ясно, че младежът наистина може да се грижи за себе си. Не че той ме смяташе за безобиден, просто си мислеше, че ще успее да се справи с мен, ако се опитам да направя нещо. Освен туй до мен, на кобилката ми, се мъдреше кожената аптечка. Повечето хора могат да отгатнат занаята ми по нея, както по аромата на лекарства и билки. Баща ми бе римлянин, на практика, вероятно, последният римлянин от всички, с един крак на борда на кораба, тръгнал за дома, останалата част от него подпряна с майка ми на стената на обора. Тя разправяше, че бил лекар в римския лагер, и навярно бе истина. Израснах със смътната идея да стана доктор, нищо сериозно или велико. Пътуващ знахар е добре дошъл почти навсякъде и може дори да умиротвори бандити. Не е чуден живот, но е единственият, който познавам.

Съгласих се с младия войник-конте, че денят е хубав. После добавих, че сигурно би му се зарадвал още повече, ако не си бе изгубил коня.

— Да, наистина е жалко. Но ти като нищо би могъл да ми продадеш твоя.

— Не е в стила ти.

Той я изгледа. Видях, че подкрепи мнението ми. За момент ми хрумна, че би могъл да ме убие и да вземе кобилката, така че рекох:

— И е добре известно, че тя е моя. Ще ти излезе лошо име. Наоколо имам много приятели.

Младежът се усмихна в добро настроение. Зъбите му също бяха добри. С тях, с косата му като ечемик и с всичко останало — е, той явно бе от онези, които обикновено получават, каквото желаят. Любопитен бях с коя армия се е подвизавал, за да спечели меча. Ала откакто Орлите отлетяха, навсякъде има царства, главатари, военачалници, римски рицари, а всеки прилив носи нашествие на някой бряг. Под всичко това можете също да почувствате как почвата, истинската земя, която е била измерена и опасана с хубави пътища, територията, която е била подчинена, но никога укротена, започва да се раздвижва. Подобно на сенки, които плъзват, когато духнете лампа да угасне. Древни неща, от които има нещичко някъде в кръвта ми, затова ги разпознавам.

Но той бе като нова монета, която още не е изцапана, нито е научила много, така че можеш да си видиш лицето в бляскавото й отражение и да се порежеш на ръба й.

Името му бе Кайи. Междувременно постигнахме споразумение и той се качи зад мен на Негра. Там, където бях роден, говореха малко латински, и аз я нарекох така, преди да я опозная, заради нейната тъмна кожа. Не можех да я кръстя заради грозотата й, която бе единствената й друга видима черта.

Факт е, че изобщо не познавах местността, в която бях попаднал. Бях чул, ден или два по-рано, че в областта, накъдето се бях запътил, имало саксонци. Затова се отклоних от пътя си и скоро се изгубих. Когато налетях на Кайи, се радвах на пътя, който бе римски и затова се надявах, че ще ме отведе на някое полезно място. Обаче на около петнайсетина километра, след като младежът се присъедини към мен, пътят се губеше в някаква гора. Спътникът ми също се бе изгубил. Тръгнал бе на юг, което не бе учудващо, но предишната нощ конят му се отскубнал и избягал, оставяйки го така изпаднал. Не ми звучеше правдоподобно, ала не бях склонен да го оспорвам. Струваше ми се по-скоро, че някой може да му е откраднал коня и Кайи не иска да си го признае.

Нямаше как да заобиколим гората, затова навлязохме в нея и скоро пътят свърши. Беше лято, така че вълци рядко се срещаха, а мечките се бяха качили по хълмовете. Въпреки това не ми харесваше излъчването на дърветата, тъмни и неподвижни, шумът на малки поточета, които се провираха като метални вериги, птичките, които не пееха, а издаваха само гъгнещи и кънтящи звуци. Негра никога не се дърпаше или оплакваше — ако бях изчакал, преди да й дам име, можех да го избера по нейната смелост и сърдечност, ала и тя не можеше да се примири с гората.

— Вони — обади се Кайи, който бе достатъчно благовъзпитан да не коментира моя милост, — като от нещо загниващо. Или ферментиращо.

Изсумтях. Разбира се, че бе на гнило, глупакът му. Само че вонята ви казва и други неща. Например за вековете. Тук бяха сенките, които се бяха върнали, когато Рим угаси лампата си и отплава, като ни остави в мрака.

После Кайи, идиотът, започна да пее, за да засрами птичките, които не го правеха. Имаше хубав глас, звънък и ясен. Не му казах да млъкне. Сенките вече знаеха, че сме тук.

Когато нощта се спусна, черната гора се затвори като врата на изба.

Запалихме огън и си поделихме вечерята ми. Младежът бе загубил провизиите си заедно с коня.

— Не трябва ли да вържеш тая… кобилата си? — предложи Кайи, като се опита да не я обижда, защото можеше да види колко бяхме близки с нея. — Моята бе вързана, но нещо я изплаши, така че тя скъса въжето и избяга. Питам се какво ли е било — умисли се той, загледан в огъня.

След около три часа сами разбрахме.

Бях заспал и сънувах една от жените ми, там, в далечния Север. Тя се заяждаше с мен, като се опитваше да започне бой — нещо, към което винаги се стремеше, защото бе по-висока от мен и обичаше да я удрям от време на време, за да може да се почувства крехка, женствена и подчинена. Тъкмо когато тя изпразни халбата бира върху главата ми, чух шум откъм небето, приличащ на буря, само дето не беше буря. И изведнъж осъзнах, че вече не сънувам.

Звукът мина над главите ни, три или четири огромни пляскания, върховете на дърветата се снижиха и разтърсиха. Във въздуха се усещаше трепет, сякаш в него бе разбъркана утайка. Чувстваше се дори нова воня, усойна и въпреки туй тръпчива. Когато от звука остана само спомен и настръхналите косми започнаха да се слягат по тялото ми, отворих очи.

Негра се бе пльоснала на земята, очите й се превъртаха, но кротуваше. Кайи бе изправен, зяпнал върховете на дърветата и ивиците беззвездно небе. После погледна към мен.

— Какво, в името на Бика, бе това?

Бегло отбелязах, че използваното проклятие издаваше митраистично влияние в произхода му, което по принцип означаваше римско. После се надигнах и седнах, разтрих мишците и врата си, за да си възвърна човешкия облик, накрая станах и отидох да успокоя Негра. За разлика от неговата армейска кобила тя не бе хукнала.

— Не може да е било птица — рече той. — Макар да бих се заклел, че нещо прелетя над нас.

— Не, не беше птица.

— Но имаше крила. Или… не, не е възможно да е имало крила с такива размери.

— Възможно е. Просто не могат да го отнесат твърде далеч.

— Знахарю, престани да си толкова дяволски загадъчен. Ако знаеш какво е, изплюй камъчето! Макар да не разбирам как можеш да имаш представа. И не ми казвай, че е някакъв проклет горски демон, защото няма да ти повярвам.

— Не е нищо такова — отговорих. — Съвсем реален е. Естествен, по свой собствен начин. Не че някога — добавих — съм срещал такъв преди, но познавам хора, които са говиждали.

Кайи щеше да полудее — като дете, което се готви да избухне от гняв.

— Думай!

Предполагам, че ме бе омагьосал и раздразнил достатъчно, за да ми се ще да му го върна, защото просто му подхвърлих цитат от някаква шантава, безсмислена песничка на развален латински.

Най-малкото туй го накара да седне.

— Какво? — рече той накрая.

На моята възраст трябваше да съм надраснал подобно самодоволство.

— Беше дракон — отвърнах.

Кайи се засмя. Но го бе зърнал и знаеше дори по-добре от мен, че бях прав. Нищо друго не се случи тази нощ. На сутринта потеглихме отново, като следвахме неравна пътека, а после гората се разреди. След време изскочихме на гребена на бърдо. Оттатък теренът се спускаше надолу към долина, от другата страна на която се виждаха слънчеви сиви хълмове под небе на дълги ивици. Имаше също и нещо друго.

Естествено, Кайи го каза пръв, като че ли всичко ново винаги го изненадваше, сякаш всеки от нас, по един или друг начин, не го бе очаквал — туй или нещо подобно.

— Това място смърди.

— Хм.

— Престани да сумтиш, проклет лекар шарлатан. Смърди, нали? Защо?

— А ти защо мислиш?

Зад гърба ми бледорусото градско чедо се замисли. Негра понечи да стъпче земята, после се въздържа.

Никой от нас, смелите мъже, не бе споменал нищо повече за онова, което бе нарушило съня ни в гората. Ала когато му казах, че драконите не могат да прелитат надалеч на крилата си, защото според всичко, което бях чувал, те са твърде огромни и само някаква удивителна лекота в костите им позволява изобщо да се задържат във въздуха, предполагам, че и двамата го бяхме взели присърце. Сега пред нас се простираха долината и хълмовете, а над всичко в тях тегнеше онази воня, странна, гадна, чужда, в действителност несравнима с нищо. Смрад на дракон.

Взех да разсъждавам. Без съмнение драконът излизаше на въздушен патрул най-вече през нощта, правейки колкото се може по-широк кръг, за да види какво може да намери. Имаше и други неща, които бях научил. Тези зверове ловуваха нощем като котките. В същото време драконът прилича повече на гарван по маниерите си. Напада и убива, но обикновено яде мърша, мъртви неща или умиращи и парализирани. Лек е, както казах, трябва да е лек, за да може да се издигне в небето, но малкото му тегло се компенсира от бронята, зъбите и ноктите. Освен това бях чувал за дракони, които бълват огън. Никога не съм бил убеден по въпроса. Струва ми се по-приемливо, че такива чудовища единствено живеят във вулканични пещери, като самата планина бълва пламъци, а драконите обират лаврите в случая. Може и да не е така. Обаче този дракон определено не бе огнедишащ. Почвата щеше да е изпепелена на километри, бях слушал истории, където туй се е случвало. Нямаше следи от огън. Само коварната всепроникваща воня, за която знаех, че когато слезем в долината, ще е станала толкова привична, толкова пропита в нас, че изобщо няма да я забелязваме вече, нито мириса на каквото и да било друго.

Дарих спътника си с цялата тази информация. Настъпи дълга словесна пауза. Тъкмо мислех, че той е останал без думи, след като чу такива дълги словоизлияния от мен, когато Кайи промълви съвсем тихо:

— Ти наистина вярваш във всичко това, нали?

Пет пари не давах за очевидното, просто се прилепих до Негра в опита си да я накарам да се извърне и да поеме обратно по пътя, по който бяхме дошли. Тя обаче бе несигурна и като никога не желаеше да сътрудничи. Внезапно силната му ръка, с подрязани нокти дори при обстоятелствата, се стовари върху рамото ми.

— Почакай, знахарю. Ако туй е истина…

— Да, да — въздъхнах. — Искаш да отидеш и да го предизвикаш, да се превърнеш в герой.

Младежът стоеше като изваян от мрамор, сякаш говорех за момиче, което той смяташе, че обича. Не виждах никакъв смисъл да хабя опит и мъдрост заради него, но въпреки това му разказах:

— Никой човек досега не е убил дракон. В крайна сметка те са покрити с плочки, целите, от глава до пети, дори в слабините. Стрели и копия просто отскачат от тях, че и коловете не ги пробиват. Мечовете се тряскат и чупят на две. Да, да — подех отново, — навярно си чувал за мъже, които са им срязали езика или са ги промушили в окото. Нека да ти кажа, ако са успели да стигнат толкова високо и наистина да го сторят, те просто са разгневили звяра. Помисли си за размера и формата на драконовата глава — такава, каквато си я виждал нарисувана. От окото до мозъка трябва да се бръкне бая надалеч. Освен това знаеш, че съществува теория, според която клепачът също е брониран и може да се затвори по-бързо от твоето мигване.

— Знахарю! — рече Кайи. Звучеше застрашително. Представях си го как сигурно изглежда. Красив, благороден и безумен.

— В такъв случай няма да те спирам — заявих. — Слизай и върви. Пожелавам ти късмет.

Не знам защо ме бе грижа. Трябваше да го блъсна и да хукна, макар да не бях сигурен, че Негра ще успее да реагира достатъчно бързо, толкова бе изнервена. В крайна сметка не го сторих и миг по-късно, разбира се, мечът му бе на гърлото ми, толкова остър, че потече кръв.

— Ти си умният — каза той, — всезнайкото. И както изглежда, знаеш повече от мен по въпроса. Затова ти ще си ми водач, а твоята смачкана торба, която едва ли заслужава да се нарича кон, ще е транспортът ми. Стегнете се, вие двамата.

Така стояха нещата. Никога не споря с изваден меч. Драконът щеше да лежи през деня, докато храносмила и дреме, а през нощта аз можех да се завра някъде. Утре Кайи щеше да е мъртъв и щях да продължа пътя си. Освен това, разбира се, щях лично да съм видял дракон.

След час и половина равномерна езда — подобрила се, след като успях да го убедя да смени меча с кинжал, опрян в ребрата ми, което бе по-малко уморително и за двама ни — подминахме малка горичка и видяхме село. Бе от дивия северняшки тип, със сламени покриви и плетове, покрити с чимове, но въпреки това доста голямо, простиращо се на повече от километър, без да е оградено цялото. Откъм тази страна обаче имаше стена и хора на портата, които ни наблюдаваха.

Кайи бе опечален, защото му се налагаше да доязди дотам като пътник отзад, но вече си даваше по-добра сметка за нещата, отколкото да се опита да се справи сам с Негра. А може би и в никакъв случай не искаше да претендира, че тя е негов кон.

Когато се дотътрихме по чакълестия път до портата, той скочи и пристъпи с големи, бързи крачки напред, пристигна преди мен и започна да говори.

Когато се приближих, го чух да обявява с изразителния си красив глас:

— …и ако това е така, кълна се в Победата на Светлината, че ще се срещна с чудовището и ще го убия!

Хората си шушукаха. Драконовата смрад, макар да бяхме свикнали с нея, просмукана в нас, тук ми се струваше по-кисела. Горката Негра бе пикала от чист ужас по целия път. С малко късмет от нейна страна можеше да се намери място, мазе или изкопана дупка, където селото да крие животните си от дракона и където тя да се приюти с останалите.

Очевидно драконът невинаги бе действал в този район. Те едва ли биха построили селото си тук, ако беше така.

Не, навярно е станало като в приказките. Драконите живеят с векове. Могат също и да спят с векове. Без да подозира, човек се нанася, започва да работи, да строи, да става заможен. После спящият дракон се събужда под хълма. В туй отношение те са като вулканите, за които споменах. Навярно тъкмо заради това, повече по традиция, толкова много легенди разправят, че бълвали огън, когато се събудят.

Интересното в случая бе, че дори обгърнато от вонята на дракона, селото първоначално не желаеше да признае нищо.

Кайи, който вътрешно се бе настроил да приеме дракона и се страхуваше да не се окаже, че е сгрешил, започна да крещи надуто. Мъжете на портата бяха изплашени и настроени враждебно. Водейки вече Негра, аз се приближих, потупах кожената аптечка и рекох:

— Или ако не щете драконът ви да бъде убит, мога да ви излекувам от някои други ваши болежки. Имам лекарства за почти всичко. Циреи и брадавици. Болки в ушите. Болки в зъбите. Женски неразположения. Тук имам…

— Млъкни, крастава жабо! — сопна се Кайи.

Един от пазачите изведнъж се разсмя. Напрежението спадна.

След десетина минути ни пуснаха през портата и се насочихме през кравешки изпражнения и диви цветя — като не можехме да помиришем нито едните, нито другите на фона на другата воня — към приемната зала на старейшината.

Около два часа по-късно научихме защо от появата на велик рицар спасител ги бяха побили такива тръпки.

Изглежда се бяха върнали към старите обичаи, към умилостивяване чрез жертвоприношение. От три години предлагаха дар на дракона — през пролетта и в средата на лятото, когато се очакваше, че е най-настървен.

Всеки, който познаваше драконите от прочетеното в книгите, щеше да им каже, че не се прави така. Но те съдеха за дракона си от мита. Всеки път, когато извършваха жертвоприношение, си представяха, че той може да разбере и оцени какво правеха за него и затова да се държи по-милостиво.

В действителност, разбира се, драконът никога не бе нападал селото. Беше крал добитък от пасищата през нощта, при това стари или болни крави, или агнета, които бяха твърде дребни и слаби, за да избягат. Би нападнал също и хора, но само тези, които са недъгави и сами. Както казах, драконът е мързеливо животно и предпочита мърша или туй, що е беззащитно. Макар да са големи, те не са толкова огромни, че да се нахвърлят над цяло човешко племе. И въпреки че без съмнение дори четирийсет мъже заедно не могат да ранят дракон, те са в състояние да го изтощят, ако го разиграват продължително. Накрая той ще се сгромоляса и те биха могли да стигнат до мозъка му. Рядко ще чуете обаче четирийсет мъже да се съберат в дружина, за да се изправят срещу дракон. Драконите все още са оплетени в нощни страхове и свръхестествени загадки, а напоследък и със суеверие от Изтока за могъщ демон, способен да приема облика на дракон, който е непобедим и, естествено, бълва истински огън от ноздрите си. Така че туй село, подобно на много други, ще поднесе жертвата си — девойка, вързана за кол — и ще му я остави, а драконът ще я вземе. Защо не? Тя е беззащитна, прималяла от ужас, освен това млада и крехка в добавка. Отлично. Никога не ще ги убедите, че вместо да умилостиви чудовището, жертвоприношението го насърчава да се задържи в района. Вижте нещата от гледната точка на дракона. Не само се намират мъртви овце и заблудили се сакати, които да погълне, ами от време на време и хубаво сочно маце на клечка. Драконите не мислят като хора, но и те имат спомени.

Когато Кайи разбра какво се канеха да направят, и то същата вечер, както се оказа, той почервеня, после побеля, досущ като героите от песните на бардовете. Да не си помислите, че бе от гняв. Той не проявяваше нито грам повече разбиране от тях. Просто му повлия ужасът на ситуацията.

Изправи се, зае стойка, несъзнателно доста впечатляваща, и ни увери, че ще я спаси. Той се закле да го стори пред всички нас — старейшината, съселяните му, мен. Закле се в името на Слънцето, така че знаех колко сериозно го приемаше.

Всички бяха изплашени, но сега и по детински обнадеждени. Туй отново бе част от тяхната митология. Изглежда всяка митология изкопава отнякъде тази глупост, мрака срещу светлината, Последната битка. Гнила работа, ама я има.

Като пийнаха малко, за да се запечата клетвата, настроението се приповдигна и старейшината нареди да подготвят пиршество. После заведоха Кайи да види избраната изкупителна жертва.

Името й бе Нийме или нещо от този род.

Седеше в осветена от лампа клетка встрани от голямата зала. Не беше вързана, ала помещението бе лишено от прозорец и пред паравана стоеше воин. Нямаше какво друго да прави, освен да сплита цветя, и тя правеше тъкмо туй, приготвяйки гирлянди за шествието й към смъртта тази вечер.

Когато Кайи я видя, цветът на лицето му отново се стопи.

Стоеше и я гледаше, докато някой й обясняваше, че той е нейният спасител.

Макар да ми лазеше по нервите, този път не го обвинявах толкова много. Девойката бе навярно най-хубавата, която бих могъл да се надявам да видя някога. Млада, очевидно, и тънка, но с формите на жена, ако ме разбирате, с дълга коса, по-руса дори от тази на Кайи, със зелени очи като морски вирчета, лице като някое от белите цветя в ръцете й и сладка устица.

Наблюдавах я, докато тя изслуша внимателно всичко, което й разправиха. Спомням си как в легендите винаги се избира най-красивата и най-хрисимата девойка за вечеря на дракона. Сигурно разбирате смисъла на хрисимостта. Момиче с буен характер може да окаже съпротива.

След като Кайи бе представен и още веднъж се закле в името на Слънцето да заколи дракона и прочее, тя му благодари. Ако нещата бяха различни, навярно щеше да поруменее и да трепне, възбудена от вниманието на Кайи. Тя обаче бе отвъд всичко това. Можехте да видите, ако я погледнете, че не вярваше някой да е в състояние да я спаси. Въпреки че сигурно бе наполовина вече мъртва от отчаяние и страх, все още намираше сили да се държи любезно.

После погледна над главата на Кайи право към мен и ми се усмихна, така че да не се чувствам изолиран.

— А кой е този човек? — попита.

Всички се огледаха изненадани, тъй като ме бяха забравили. После някой, който имаше брадавици, си спомни как му бях обяснявал, че мога да му приготвя нещо срещу тях, и й каза, че съм знахар.

Тогава по тялото й премина странен лек трепет.

Беше толкова млада и толкова красива. Ако бях на мястото на Кайи, щях да престана да дрънкам глупости за дракона. Щях да намеря начин да измамя цялото село, да я грабна и да изчезна. Но това също щеше да е нещо глупаво. В жилите ми течеше достатъчно от древната кръв, за да разбирам от такива неща. Тя бе жертвата и се бе примирила с факта — нещо повече, не си представяше, че може да бъде нещо друго. Налитал бях на слухове тук-там за момичета, че и мъже, избрани да умрат, които са избягали. Ала не могат да избягат от съдбата си. Скрийте ги на сигурно място на много километри далеч, през море, отвъд високи планини, те ще продължат да усещат съдбата им да тежи като олово върху душите им. В крайна сметка се самоубиват или полудяват. А в тази девойка, в тази Нийме… можехте да го видите в нея. Не, никога не бих я отвлякъл. Нямаше да има смисъл. Беше убедена, че трябва да умре, като че ли го бе видяла изписано от светлина върху камък, а може би наистина бе така.

Върна се отново към гирляндите си и Кайи, напрегнат като опънат лък, ни отведе обратно в голямата зала.

Месото се печеше, разливаше се още пиене и езиците се развързаха повече. По този начин можете да убиете каквото ви хрумне, колкото често пожелаете.

Пиршеството не бе лошо, каквото могат да спретнат по тези земи. Ала въпреки виковете, тостовете, плюскането и къркането, продължавах да мисля за нея в клетката й зад паравана, как чува гюрултията и си дава сметка за залеза тази вечер, и какво ще е да умреш… както щеше да й се наложи. Така и не можех да проумея как бе в състояние да го понася.

В късния следобед повечето отспиваха гуляя, само Кайи имаше достатъчно акъл да излезе на двора и да изкара пиенето с изпотяване от войнишки упражнения пред очите на група пияни почитатели от двата пола.

Когато някой докосна рамото ми, помислих, че онзи с брадавицата си търси лекарството, но не бе той. Беше пазачът от клетката на момичето, който рече много тихо:

— Тя каза, че иска да говори с вас. Ще дойдете ли?

Станах и отидох с него. Бях въодушевен за момент, че в крайна сметка тя може да не вярва, че трябва да умре, и че ще ме помоли да я спася. Но дълбоко в сърцето си предположих, че не бе така.

Сега друг пазач стоеше пред паравана, ала те ме пуснаха да вляза сам. Вътре Нийме продължаваше да седи и да увива гирлянди под лампата.

Тя вдигна поглед към мен и ръцете й паднаха като още две бели цветя върху струпаните в скута й.

— Виждате ли, имам нужда от лекарство — започна тя. — Само че не мога да ви платя. Нямам нищичко. Въпреки че чичо ми…

— Нищо няма да ви струва — побързах да кажа. Нийме се усмихна.

— За довечера е.

— О-о! — отвърнах.

— Не съм смела — рече тя, — обаче е по-лошо от просто да ме е страх. Знам, че ще умра. Знам, че трябва. Но част от мен иска да живее толкова много — разумът ми казва едно, ала тялото ми не иска да слуша. Страхувам се, че ще се паникьосам, ще се дърпам, пищя и плача. Не го искам. Не е правилно. Трябва да се примиря, иначе няма никакъв смисъл от пожертването ми. Знаете ли го?

— Да — отвърнах.

— Така си и смятах. Мислех си, че ще разберете. Тогава… Можете ли да ми дадете нещо, лекарство или билка, така че да не чувствам нищо? Нямам предвид болката. Тя е без значение. Боговете няма да ми се сърдят, ако извикам тогава, защото не очакват да съм над болката. Нещо, което само да ме направи безразлична, да не искам толкова много да живея.

— Лека смърт.

— Да — тя се усмихна отново. Изглеждаше толкова спокойна и красива. — О, да.

Погледнах към пода.

— Този войник. Може би той ще го убие — рекох. Нийме не каза нищо.

Когато я погледнах, лицето й вече не бе тъй ведро. Вместо това бе изпълнено с ужас. Кайи сигурно щеше да е много обиден.

— Нищо ли не можете да ми дадете? Нищичко ли нямате? Бях убедена, че имате. Че сте изпратен тук, при мен, за да… да ми помогнете, така че да не се налага да мина през всичко съвсем сама…

— Добре, слушайте — заявих. — Имам нещо. Точно каквото трябва. Пазя го за жени при раждане, когато детето излиза бавно и ги наранява. Действа като при пийване. Те някак си се унасят, съзнанието им остава замъглено и надалеч, сякаш са почти заспали. Притъпява болката също. Дори… всякакъв вид болка.

— Да — прошепна тя. — Сигурно ще ми хареса. — После хвана ръката ми и я целуна. — Знаех си, че ще ми дадете — рече, като че ли й бях обещал най-доброто и най-красивото нещо на земята. Друг мъж сигурно би се пречупил пред нея. Ала аз съм по-твърд от мнозина.

Когато Нийме ме пусна, прибрах ръката си, кимнах успокоително и излязох. Старейшината беше буден и достатъчно разумен, така че си поговорих с него. Споделих какво е поискала девойката.

— На Изток — обясних — това е нещо обичайно, да им се дава успокоително, което да им помогне да изтърпят. Наричат го Нектар, питието на боговете. Тя се е примирила — продължих, — ала е твърде млада и изплашена, както и съвсем нежна. Не можете да й се сърдите за това.

Той веднага се съгласи, също толкова доволен, колкото и тя, както се надявах. Щеше да е тъжна гледка, представях си, ако момичето вика за милост по целия път нагоре по хълма. Не смятах, че ще срещна някакъв проблем. От друга страна, не исках да ме хванат, че й давам лекарства зад гърба на останалите.

Приготвих сместа в клетката, където тя можеше да гледа. Интересуваше се от всичко, което правех, по начина, по който осъдените на смърт почти винаги обръщат внимание на всеки последен детайл, дори на това как виси паяжина.

Накарах я да обещае, че ще я изпие цялата, но нито капка преди да дойдат да я изведат.

— Иначе ефектът може да не продължи достатъчно. Не би искала той да отмине, преди… прекалено рано.

— Не — отвърна Нийме. — Ще направя точно както заръчахте.

Когато си тръгвах, тя ме спря:

— Ако мога да помоля боговете за нещо за вас, когато ги срещна…

В ума ми дойде да й река: „Нека си заврат…“, но си замълчах. Тя се опитваше да запази непокътната вярата си във възнаграждението за добродетелта, в безсмъртието.

— Просто им кажи да се грижат за теб.

Устните й бяха толкова сладки. Беше създадена да обича и да бъде обичана, да има деца, да пее песни и да умре, когато й дойде времето от старост, мирно в съня си.

И ще има и други като нея. Тях също ще ги дадат на дракона. Накрая ще престанат да се ограничават само с девици. Табуто казва, че трябва да е девица, за да се запази всеки още нероден живот. Тъй като девица не може да има дете — има някаква религия, която твърди противното, само че забравям коя, — хората жертват девици. В крайна сметка обаче всяка млада жена, за която може разумно да се приеме, че не носи дете, ще свърши работа. А после ще дойде ред на момчетата. Което е най-древното жертвоприношение от всички.

В залата се разминах с много младо момиче, което се въртеше наоколо с черпака за бира. Изглеждаше миловидно и невинно и си спомних, че я бях забелязал по-рано, като се бях запитал: „Ти ли си следващата? А коя ще е след теб?“

Нийме бе петата. Но, както споменах, драконите живеят доста дълго. А жертвоприношенията винаги започват да стават по-чести. Сега бяха два пъти годишно. През първата година е имало само веднъж. След още година-две щяха да се правят всеки сезон, като жертвите може би щяха да са три през лятото, когато чудовището е най-активно.

След още десет години щяха да са всеки месец и дотогава щяха да се научили да нападат съседните села за млади момичета и момчета, които да му дадат. Освен туй наоколо щеше да има купища други кости на юнаци като Кайи драконоубийци, убити от дракона.

Запътих се след момичето с бирения черпак и го пресуших. Обаче пиенето никога не успяваше да ме успокои особено.

Междувременно сигурно бе дошъл моментът да се оформи шествието и да се отправим към хълмовете.

Течеше последният сияен златист час на деня, когато потеглихме.

Долината бе плодородна и защитена. Последните лъчи от запад галеха и блестяха по дърветата и поточетата. Вече се бе образувало нещо като пътека, трамбована гладко и изчистена от шубраци. Разходката щеше да е приятна, ако отивахме някъде другаде.

Топлината на слънчевата светлина се чувстваше и по склоновете на хълмовете. Небето бе почти безоблачно, прозрачно. Ако въздухът не смърдеше така, изобщо нямаше да си помислите, че има нещо нередно. Пътеката обаче се виеше нагоре по първия склон, около билото му и пак нагоре, а там, на стотина метра, се виждаше стена, образувана от друг, по-голям хълм, която се спускаше към сянката в подножието си и никога не се осветяваше от слънцето. Тази страна беше без трева, гола, изядена от пещери. Една от пещерите бе по-голяма от останалите и много тъмна, със странна черна неподвижност, сякаш светлината, сезоните и времето спираха на входа й. Като я погледнете, веднага ще го разберете, дори слънцето да грее в лицето ви и небето да се синее над вас.

Докараха я по целия този път в римска носилка, която по някакъв начин бе станала притежание на селото. Покривът и завесите й бяха изгубени и тя приличаше по-скоро на люлка върху прътове, но Нийме бе седяла в нея върху раменете им, неподвижна и няма. Бях й хвърлил тайно един-единствен поглед, за да съм сигурен, ала за щастие лицето бе придобило празно изражение и очите й бяха станали непрозрачни. Сместа, която й бях дал, бе подействала веднага. Сега девойката бе далеч от всички нас. Тревожех се само дали всичко друго ще свърши, преди състоянието й да се промени.

Носачите й поставиха носилката на земята и я извадиха от нея. Трябваше да я подкрепят, но това едва ли бе новост за тях, момичета, чиито колене са омеквали, дори изцяло са губили съзнание. Предполагам, че онези, които са се борили и викали, са били насилвани да изпият силна бира или са били зашеметявани с удар.

Всички продължихме да вървим още малко, докато стигнахме естествена каменна преграда. Мястото бе удобно човек да се скрие, като същевременно даваше изглед към пещерата и околността под нея. Там се намираше застояло тъмно езерце, попаднало в скалната вдлъбнатина, но от нашата страна, точно срещу пещерата, имаше ивица чиста зелена трева, в която стоеше побит пилон с височината на едър мъж.

Двамата воини, които поддържаха Нийме, продължиха с нея към кола. Останалите се скрихме зад каменната преграда, с изключение на Кайи.

Всички бяхме украсени с гирлянди от цветя. Дори аз бях закичен и не се противих. Какъв беше смисълът? Ала Кайи не носеше гирлянди. Той се явяваше онази част от ритуала, която макар да бе приемлива, все пак го нарушаваше. Ето защо, въпреки че щяха да го оставят да нападне дракона, независимо от всичко бяха докарали девойката, за да го умилостивят.

На пилона се виждаха нещо като окови. Едва ли бяха от желязо, защото всичко вълшебно е алергично към стабилните метали, дори такова среднощно създание като дракона. Навярно бяха от бронз. Заключиха част от тях около кръста на Нийме, друга — на врата й. Само зъбите и ноктите можеха да я отскубнат от оковите й сега, парче по парче.

Тя се срина напред, задържана от веригите. Изглеждаше най-накрая в несвяст, както исках да бъде.

Двамата воини се затичаха обратно нагоре по склона, за да се скрият зад каменната стена с другите от нас. Понякога в приказките се казва, че хората бягат надалеч, след като са оставили жертвата си, ала обикновено те остават, за да станат свидетели. Доста безопасно е. Драконът няма да хукне подир тях, когато тъкмо под носа му стои оковано нещо толкова вкусно.

Кайи не се задържа край пилона. Премести се в края на омърсеното езерце. Мечът му бе изваден. Беше напълно готов. Макар слънцето да не можеше да проникне в котловинката, за да накара косата му или металното острие да пламнат, той изглеждаше величаво, героично застанал между девицата и Смъртта.

Най-накрая денят плавно се стопи. Изведнъж склоновете на хълмовете помръкнаха, а небето придоби цвета на лавандула, после на морав кехлибар и по него се появиха звезди.

Нямаше никакво предупреждение.

Гледах към езерцето, където драконът би излязъл да се мие, ако се съди по количеството мръсотия, която се виждаше в него. Изведнъж във водата видях отражение на нещо отгоре. Не беше много ясно, бе обърнато наопаки, но дори и така бе достатъчно сърцето ми да слезе в петите.

Хората зад каменната стена бяха обзети от особено чувство, от такова, каквото ми казват, че се получава в бойните редици, когато се забележи врагът. А смесено с него бе и друго чувство, нещо подобно на усещането в храма на някой бог, когато хората го призовават и той сякаш идва.

Насилих се тогава да погледна към отвора на пещерата.

В крайна сметка това бе вечерта, през която щях да видя истински дракон, преживяване, за което да разказвам на други, както те са споделяли подобни неща с мен.

Той изпълзяваше от пещерата, сантиметър по сантиметър, почти прилепил корем към земята, подобно на котка.

Небето още не бе тъмно, понякога северният здрач изглежда безкраен. Можех да виждам добре и все по-добре, когато сянката от пещерата свърши и драконът пристъпи в по-бледата сянка край езерото.

Отначало сякаш не си даваше сметка за нищо друго, освен за себе си и за здрача. Сви и разтегна крайници. Имаше нещо страховито дори в такива прости движения, нещо зло. И безвременно.

Римляните познават животно, което наричат слон, и си спомням възрастен писар в един от градовете, който ми описваше звяра доста точно, защото веднъж бе видял лично такъв. Драконът не бе толкова голям, колкото слон, бих казал. На практика не бе много по-висок от едър армейски жребец, макар и доста по-дълъг от него. Но той бе гъвкав, много по-гъвкав от всяка змия. По начина, по който пълзеше, протягаше се и се свиваше, извиваше и обръщаше главата си, скелетът му изглеждаше сякаш бе течен.

Срещат се много мозайки и картини. Беше именно такъв, какъвто го бяха представяли хората от самото начало. Строен, с удължена шия, изострена към продълговата глава, едновременно приличаща и неприличаща на конска, и стесняващо се тяло към опашката, макар тя да не завършваше с подобно на пика жило, каквото им поставят понякога като на скорпион. Имаше обаче рогчета по гръбнака, които започваха от опашката, минаваха и по гърба и врата и стигаха до главата. Ушите бяха разположени назад като на куче. Краката му бяха къси, но туй не го караше да изглежда тромав. Призрачната флуидност винаги се проявяваше, не грациозност, а нещо толкова наподобяващо я, че бе направо непоносимо.

Сега цветът му изглеждаше почти като този на небето, тъмносив с лек синкав оттенък като на метал, само че матов. Огромните припокриващи се плочки на люспите му не пиха лъскави. Очите му бяха черни и не бихте могли да ги видите, после върху им попадна светлина отнякъде и те блеснаха като две плоски монети — котешки очи, а зад тях нямаше нищо, нито мозък, нито душа.

Тръгнал бе да пие, когато надуши нещо по-интересно от мръсната вода, което бе девойката.

Драконът застана там, неподвижен като скала, загледан и нея отвъд езерото. После двете му крила, които бяха сгънати като ветрила покрай страните му, постепенно се отвориха и разгърнаха.

Огромни бяха тези крила, много по-големи от останалото му тяло. Можеше да се види, че благодарение на тях е способен да лети. За разлика от тялото, по тях нямаше люспи, само кожа, мембрана, с ребра на външен скелет. Крила като на прилеп, доста приличаха на такива. Струваше ми се възможно през тях да мине меч, да ги повреди, но туй само би раздразнило дракона. А много вероятно бе те да са по-солидни, отколкото изглеждаха.

После престанах да размишлявам. С разперените си по този начин, но неизползвани крила — подобно на гарван — драконът започна да се промъква около езерото, а слепите монети на очите му продължаваха да приковават пилона и жертвата на него.

Някой извика. Вътрешностите ми щяха да изскочат. После си дадох сметка, че бе Кайи. Драконът почти го бе подминал, толкова съсредоточен бе върху пиршеството, че младежът трябваше да извика.

— Драко! Драко!

Никога не бях проумял напълно древната песничка, а латинският й бе безобразен. Но доколкото мисля, в действителност тя казва, че да знаеш за съществуването на дракон е лошо, да го наречеш по име и да го призовеш — викни го дважди, двойно по-ужасен — е направо постъпка на луд.

Драконът се извъртя. Сякаш тялото му потече. Удължената му конска глава, която не бе конска, изникна пред Кайи и острият меч на младежа я удари отгоре и отдолу, опита да се забие в челюстта. Стана както казваха — във въздуха се разлетяха искри. После главата се изплю, не от някаква рана, а направо от устата. Издаде и звук срещу юнака, не съскане, а някакво хъркане. Дъхът на дракона трябва да бе отровен, почти толкова лош, колкото огън. Видях как Кайи се олюля под него, а после едно от дългите стъпала на късите крака се изнесе напред в настъпващия мрак. Ударът изглеждаше бавен и безобиден, ала хвърли Кайи на десетина метра, чак оттатък езерото. Той падна пред входа на пещерата и остана да лежи неподвижен. Мечът бе още в ръката му. Захватът му трябва да го е стиснал несъзнателно. Вероятно по същия начин бе прехапал и езика си.

Драконът го погледна, човек можеше да види, че се замисля дали да не се върне обратно и да вечеря с него. Но явно бе привлечен повече от другото парче, което бе помирисал най-напред. По аромата му разбираше, че то бе по-меката, по-лесно смилаема мръвка. Така че той заряза Кайи, като го остави за по-късно, и се приближи към пилона, навел вече глава, така че светлината изчезна от очите му.

Аз гледах. Нощта бе настъпила напълно, но можех да виждам, а тъмнината не запушваше ушите ми, защото се чуваха също и звуци. Не сте били там и няма да се опитвам да ви пресъздам какво видях и чух тогава. Нийме не извика. По това време беше безчувствена, сигурен съм. Тя не почувства, нито разбра нещо от онова, което драконът й стори. После, когато слязох долу с другите, не бе останало много. Звярът дори бе отмъкнал част от костите й със себе си в пещерата, за да ги глозга по-късно. Гирляндата й лежеше на земята, защото драконът не се интересуваше от украса. Бледите цветя вече не бяха бледи.

Нийме се бе примирила и не се бе наложило да го изпита. Бях виждал толкова лоши неща, направени от хора, а за тях нямаше извинение. И все пак никога не бях намразвал човек тъй, както мразех дракона — с такава ненавистна, смъртоносна, ужасяваща омраза.

Лупата изгряваше, когато той свърши. Отиде отново до езерото и пи дълбоко. После се затътри нагоре по камънака към пещерата. Спря до тялото на Кайи, подуши го, но нямаше закъде да бърза. След като се бе наял толкова добре, се движеше бавно. Стъпи в черната като катран дупка на пещерата и започна да се вмъква в нея сантиметър по сантиметър, както бе излязъл, докато не изчезна.

Междувременно Кайи се изправи от земята, най-напред на ръце и колене, после на краката си.

Ние, наблюдаващите, бяхме смаяни. Мислехме го за мъртъв, със счупен гръбнак, но той е бил само зашеметен, Както ни разказа по-късно. Не бил дори достатъчно зашеметен, така че да не се съвземе, замаян и неспособен да се изправи, преди драконът да свърши да се храни. Той бе най-близо от който и да е от нас. Каза, че гледката го подлудила — като че ли не си бе луд и преди, затова, побеснял и донякъде не на себе си, станал и се завлякъл след дракона в пещерата му. В този момент имал намерение да го убие наистина, независимо какво ще му стори той.

Никой не бе обелил ни дума досега, там горе в нашето каменно убежище, никой не се обади и сега. Бяхме сякаш едно цяло, в транс. Наведохме се напред и се загледахме в мерната паст на хълма, в която бяха потънали и двамата.

Може би след около минута започнаха шумовете. Бяха твърде необикновени, като че ли самата вътрешност на хълма ръмжеше и стенеше. Ала това бе драконът, разбира се. Подобно на вонята, която носеше, и звуците, които издаваше, бяха непреводими. Можех да кажа, че в дадено отношение наподобяваше на слон, и в друго на котка, на кон, на прилеп. Обаче тези викове и ревове — не. Те не приличаха на нищо, което бях чувал на този свят или за което ми бяха разправяли. Имаше, разбира се, и други шумове, като че ли се срутваха огромни камари от неща. От камъни, които падаха с кънтене или се търкаляха.

Селяните започна да ги обхваща възбуда или истерия. Досега не се бе случвало нищо подобно на туй. Жертвоприношенията обикновено бяха предвидими.

Изправиха се и взеха да крещят, да стенат, да призовават свръхестествена закрила. После от вътрешността на хълма настъпи тишина и сред селяните настана мълчание.

Не си спомням колко продължи това. Сториха ми се месеци.

Тогава внезапно нещо се размърда на входа на пещерата.

Чуха се викове от страх. Някои си плюха на петите, но се върнаха скоро, след като осъзнаха, че другите стояха приковани на място, докато сочеха и възклицаваха не толкова от ужас, колкото от страхопочитание. Защото от недрата на хълма бе излязъл не драконът, а Кайи.

Вървеше като човек, който твърде дълго е изкарал без храна и вода, с наведена глава, с увиснали рамене, едва държащ се на краката си. Като мина по самия край на езерото, висящият от ръката му меч се влачеше във водата. После се дотътри по склона и застана пред нас. Тогава някак си успя да вдигне глава и каза нещо, което никой не можеше да твърди наистина, че си спомня някога да е чувал.

— Той е… мъртъв — рече Кайи и се строполи в безсъзнание под лунната светлина.

Използваха носилката, за да го отнесат до селото, след като тя не бе нужна повече на Нийме.

Задържахме се в селото още десетина дни. На третия Кайи отново се превърна в жизнерадостен младеж и тъй като нямаше следи от дракона нито през деня, нито през нощта, събрала се група се отправи нагоре към хълмовете и запалила факли посред бял ден, се вмъкна в пещерата, за да се убеди.

Драконът наистина бе мъртъв. Самата смрад би потвърдила това, по-различна от преди, попила навсякъде около пещерата. В долината още на втората сутрин вонята на живия дракон бе почти изчезнала. Можехте вече да доловите козите, сеното, ливадите, немитите тела и двайсетина различни цветя.

Аз лично не влязох в пещерата. Отидох само до пилона.

Знаех, че е безопасно, но просто исках да застана още веднъж там, където няколко костички, които принадлежаха на Нийме, бяха паднали през оковите на земята. И не съм в състояние да кажа защо, тъй като нищо не можете да обясните на кости.

Настъпи радост и празнуване. Цялата долина се изпълни с веселие. От изолирани имения, кошари и колиби дойдоха хора, които животът бе направил доста груби. Искаха да зърнат Кайи Драконоубиеца, да го докоснат за късмет и да си оближат пръста. Младежът се смееше. Не бе ранен особено и с изключение на леки натъртвания и ожулвания, бе съвсем здрав. Половината от времето си прекарваше горе в плевника с желаещи момичета, които след това щяха да разправят на малчуганите си, че са синове на герой. Или през другата бе мъртво пиян в залата на старейшината.

Накрая изведох Негра, нахраних я с ябълки, казах й, че е най-добрият кон в страната, което тя знаеше, че бе лъжа и че не бе туй, което разправях през останалото време. Вече имах ясни ориентири и възнамерявах да си тръгна тихомълком, като оставя Кайи да върви накъдето пожелае. Бях се отдалечил обаче само на половин километър от селото, когато чух ускорено потропване на конски копита. Той ме настигна в галоп върху доста прилична кобила, без съмнение царицата от обора на старейшината, и се усмихна, потупвайки два меха с бира.

Приех единия и продължихме, яздейки рамо до рамо.

— Предполагам, че щеше да ти липсва насладата от компанията ми — рекох накрая след около час, когато забелязахме гората оттатък бърдото.

— Че какво друго, знахарю? Дори неистовото ми желание да открадна прекрасния ти кон вече е угасено. Сега си имам собствен, макар да не е дори на една трета толкова хубав. — Негра му хвърли страничен поглед, като че ли се готвеше да го ухапе. Но той не й обърна внимание. Продължихме да се движим в тръс още около километър-два, преди да добави:

— И има също нещо, което исках да те попитам.

Бях нащрек и чаках да разбера какво ще последва. След време той заяви:

— Заради занаята ти сигурно трябва да разбираш доста от поносимостта на две тела. Този дракон например. Изглежда знаеш всичко по въпроса за драконите.

Изсумтях. Кайи не се заяде с поведението ми. Започна самичък да разправя как влязъл в пещерата, история, с която се бе хвалил поне триста пъти на чашка в залата. Аз обаче също не се заядох, а слушах внимателно.

Входът представлявал нисък и гнусен проход, но той водел направо в широка пещера. Вътре имало вълшебна светлина, повече от достатъчно, за да се вижда, а по стените и каменния под се стичала вода.

По средата на пещерата, блестящ сега като мръсно сребро, драконът лежал върху купчина боклуци, каквито драконите винаги събират. И в туй отношение те приличат на гарвани и свраки, лъскавите неща ги привличат и те ги отнасят в бърлогата си, за да ги тупат собственически с лапа и да лежат върху тях. От това може да са се родили слуховете за богатства, ала обикновено колекцията няма никаква стойност — счупени ножове, нечисто стъкло, което е блеснало на лунната светлина, ръждясващи гривни от някоя жертва, като всичко е пропито с изпражненията на чудовището и примесено с натрошени кости.

Когато го видял в такова положение, обзалагам се, че храброто сърце на героя го е предало. Но нали беше обещал да направи всичко, което може, да забие меча си в окото на дракона, да му отреже езика, дори да го промуши под опашката, докато той го разкъсва на парчета с ноктите си.

— Виждаш ли обаче — каза ми сега Кайи, — изобщо не се наложи.

Последното, разбира се, не бе споменавал в залата. Не. Той бе разказал на селяните обикновените неща, късметлийската атака, довела до пробиване на мозъка, и конвулсиите на предсмъртната агония, които всички бяхме чули достатъчно ясно. Ако някой бе забелязал, че по меча му нямаше кръв, е, той се бе влачил във водата на езерото, нали?

— Разбираш ли — продължи Кайи, — драконът лежеше там сякаш в безсъзнание, а след минута започна да се гърчи, обхванат от някакъв спазъм. Нещо изхвърча от натрупаното богатство — парче счупена броня, предполагам, позлатена, удари ме и светът отново ми се изгуби. А когато се свестих, драконът бе проснат на пода, мъртъв като вчерашни печено агне.

— Хм — изкоментирах. — Хм-м.

— Въпросът е — говореше Кайи, като гледаше гората, а не мен, че трябва да съм му сторил нещо още с онзи първи удар отвън. Дали не съм счупил някоя кост? Ти разправяше, че техните кости нямат костен мозък. Тогава е възможни да се счупят така. От късметлийски удар. Но бе нужно време, преди поражението да го убие.

— Хм.

— Защото ти — рече меко Кайи — вярваш, че аз го убих, нели?

— В легендите — отвърнах — хората винаги го вярват.

— Но ти каза по-рано, че в действителност човек не може да убие дракон.

— Един го направи — рекох.

— С нещо, което успях да направя още отвън. Крехки кости. Онзи първи удар по черепа му.

— Много вероятно.

Настъпи нова пауза. После той попита:

— Вярваш ли в някакви богове, знахарю?

— Може би.

— Ще се закълнеш ли в тяхно име пред мен и после да ме наречеш „драконоубиец“? Нека да го кажем по друг начин. Ти ми бе от голяма помощ. Не обичам да се обръщам срещу приятели. Освен ако не се налага.

Ръката му не висеше над добре наточения му меч, но мечът бе в очите му и в неговия спокоен, толкова непринуден глас. Виждате ли, Кайи трябваше да се грижи за репутацията си. Докато аз нямам никаква репутация. Затова произнесох клетвата си и го нарекох „драконоубиец“, така че когато пътищата ни се разделиха, кожата ми бе все още на гърба. Той се отправи със славата си нанякъде, където нямах никакво желание да ходя.

Е, бях видял дракон и вярвах в своите богове. Но им бях казал, когато им давах онази клетва, че почти със сигурност ще я наруша, а боговете ми са свикнали с мен. Те не очакват от мен чест и рицарски постъпки. Така че да ви разкажа какво стана.

Кайи не е този, който победи дракона. Вместо него тъкмо Нийме, горката красива, любвеобилна, нежна Нийме го уби. В моя занаят човек научава много за билките. Кои са наистина целебни, кои просто приспиват, кои донасят дългия сън без пробуждане. Има някои нещастия в този благословен свят, които могат да завършат единствено със смърт, и колкото по-бърза е тя, толкова по-добре. Казах ви, че съм твърд човек. Не можех да я спася, изложих ви причините. Но оставаха всички онези, които щяха да я последват. Други Нийме. И други Кайи, в тази връзка. В онази чаша й сипах достатъчно да убия петдесетина яки мъже. От туй не я заболя и тя не показа, че е мъртва по-рано от необходимото. Драконът я разкъса, а с нея погълна и отровата, с която я бях упоил. По този начин Кайи се сдоби с прякора „Драконоубиец“.

Така че не става дума за гатанка.

О, не, не съм мислил туй да ми стане професия. Веднъж е предостатъчно с кое да е дваж ужасно нещо. Героите и рицарите имат нужда от невъзможните си предизвикателства. Аз не съм подходящ за някоя романтична песен на бард, ако ме погледнете, веднага ще го разберете. Никога няма да ме видите из хълмовете на Севера да викам:

— Драко! Драко!

Край
Читателите на „Драко, Драко!“ са прочели и: