Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (84)

Първа глава
Рязанският корен

Отряд конници — всичките с железни ризници, ковани шлемове и стоманени наколенници — се придвижваше през Дивото поле по пътя от Чернигов за Рязан. Отрядът се бе разтеглил в дълга мълчалива върволица, святкаща на слънцето. Не се чуваха обичайните шеги, веселите възгласи и споровете. Колкото повече се приближаваха до Рязан, толкова по-често попадаха на разорени селища и опустошени гумна без нито един сноп по тях… Видно бе, че тук се бе разпореждала татарската орда!

Начело на отряда, върху неспокоен половецки кон, яздеше млад витяз, който често се изправяше на стремената и изпитателно се взираше в мъгливата далечина. Тревогата му нарастваше непрекъснато — какво ли го очакваше там, в родния Рязан? Нима отрядът му ще закъснее, нима помощта му вече не бе необходима?…

И си припомняше неотдавнашните дни.

Черниговският княз Михаил бе посрещнал твърде негостоприемно пристигналия като пратеник от Рязан Евпатий Коловрат^[2]. Като усмири прекомерната си гордост, Евпатий отдаде велика почит на княза, кланяйки се доземи:

— Доземи ти се кланям, княже, помогни ни! Великият рязански княз и господар Юрий Ингваревич ме изпрати да те моля да не ни оставиш без помощ в злата беда!…

И Евпатий разказа на черниговския княз и болярите за страшните мунгалски пълчища, които, като облаци от прелетни скакалци, надвисват през Дивото поле над Северна Рус. Всички рязанци, и стари, и млади, се бяха вдигнали в защита на родната земя. Но само рязанците са малко и няма да могат да се справят с безбройните татари!…

— Хубаво говориш, Евпатий! — отвърна му Михаил Черниговски. — Но трябва да помислим върху молбата ти… Не можем да ти дадем току-така ратниците си!

Болярите се разшумяха:

— Не трябва да изпращаме срещу мунгалите нашия голям полк!

— С какво ще остане тогава Чернигов?

— Кой ще го пази?

Дълго спориха болярите. Дълго ги убеждава и моли Евпатий. Най-накрая решиха да призоват ловците.

Бирючите^[3] нададоха зов и събраха черногорския народ. Евпатий се покачи на вечевия подиум и разказа за заплахата, надвиснала над Рязан и над цялата руска земя. Поговори с народа така, както бе свикнал да го прави по време на шумните рязански вечета в родния си град.

Черниговците откликнаха дружно на словата му. Имаше много ловци, но каква бе ползата от такава войска — без оръжие, без коне, без топли дрехи…

Евпатий се намръщи — в Рязан чакаха помощта му, а тук…

— Чуй ме, Евпатий! Аз реших — каза му черниговският княз Михаил. — Избери си триста храбреци. Аз ще им дам отбрани коне, воински доспехи и запас за по пътя. А повече не искай, не мога да помогна!

Евпатий благодари на черниговския народ и избра триста смели юнаци. Княз Михаил ги снабди с всичко необходимо и отрядът забърза към далечния, изнемогващ от атаките на врага, Рязан.

След труден преход по рядко използвани пътища в степта отрядът наближи Рязан. Конниците ускориха препускането на конете си. На високия бряг на Ока, където до неотдавна се издигаше красивият град, те видяха само запустели и засипани със сняг руини.

Конниците преведоха конете си по леда, сковал реката. В незамръзналите места и дупките в леда се виждаха вледенени тела. Върху отвесните скатове на бреговете, върху градските валове и пътя, навсякъде лежаха в безпорядък сковани от студа трупове.

Яките дървени стени, ограждали града, бяха разрушени. През широката дупка на мястото на главната порта изскочиха подивели разрошени кучета. Те се пръснаха на всички страни и изчезнаха от поглед.

Конниците предпазливо се промъкнаха през рухналите греди и купчините тухли и боклук и излязоха на главния площад. Евпатий с мъка позна мястото, където доскоро шумеше народното вече, където пъстрееха разноцветните куполи на катедралата, където стоеше великокняжеският палат с изящни балкони и високо дърворезбовано преддверие, откъдето понякога князът говореше с народа си. Всичко бе изгорил, всичко бе изравнил със земята бушувалият тук огън на татарския разгром!

По средата на площада личаха следи от огромна клада. Търкаляха се обгорели човешки кости, черепи, опушени татарски шлемове и щитове.

— Изглежда не са били малко и падналите тук татари! — говореха си ратниците.

Те слязоха от уморените си коне и мрачно заоглеждаха опустошения град, безмълвен и печален като запуснато гробище. От височината на вечевия площад целият разрушен и опожарен Рязан се виждаше като на длан. Накъдето и да погледнеха, навсякъде виждаха смърт и пълна разруха…

До оцелелия каменен вечев подиум лежеше на една страна опушената медна камбана, чийто могъщ глас бе свиквал рязанците на многолюдни шумни събрания.

Евпатий бавно се отдалечи настрани. Ратниците се отдръпнаха, сторвайки му път.

Той с мъка разпознаваше родните места. Ето ги каменните стъпала на църквата на ъгъла на улицата, а ето там, на могилата, някога бе неговата стара просторна къща. Сред рухналите обгорели греди сега самотно се издигаше само опушената голяма глинена печка.

Евпатий с мъка се провираше през натъркаляните греди, камъни и железни колове. Отпуснал глава върху ръцете си, върху отломките седеше неподвижно някакъв човек. Имаше нещо познато в могъщите му плещи и в дългите му побелели къдрици…

Изпод краката на Евпатий се изтърколи камък. Седящият се обърна:

— Евпатий!…

— Ратибор!…

— Теб чакам, друже, — говореше Ратибор, докато прегръщаше младия воин. — Знаех, че ще дойдеш, защото държиш на думата си…

— Дойдох, но късно! — посочи Евпатий овъглените развалини. — Къде са моите? Не знаеш ли?

— Всичко е по Божията воля! Бъди твърд, Евпатий!… Старицата, майка ти, още дишаше, когато се добрах до тук. Татарите искали да отведат в плен жена ти, но тя се защитавала с брадвата. Тогава ги съсекли всичките.

— А децата ми?

— Отвели са ги в плен… заедно с другите…

Евпатий мълчеше.

— Евпатий! — продължи Ратибор. — Да догоним враговете! Да си разчистим сметките с тях!… Доведе ли черниговци?

— Доведох, но малко — само триста души. Но всичките са храбреци — всеки един от тях, струва колкото десет.

— Ще намерим още хора! Много народ се спаси в гората. Бях при сподвижниците. С всеки изминал ден стават повече. Да се съюзим с тях и да погнем татарите… Да вървим, друже!

Евпатий огледа за последно развалините на родния си дом.

— Да вървим!

И приятелите се отправиха към вечевия площад. По пътя Ратибор разказа на Евпатий за гибелта на рязанските полкове в Дивото поле, затова как го бе прибрал младият княз Роман, как заедно са се придвижвали обратно към Рязан, как раненият му крак го е забавил по пътя, а княз Роман го е оставил, бързайки за Рязан. Как, едва оправил се, Ратибор забързал към вкъщи и пристигнал точно по времето на разгрома на родния им град. А татарите са тръгнали по посока на Владимир и наоколо не се забелязва никой от тях.

Черниговските ратници отдъхваха върху овъглените греди, но, щом видяха Евпатий и Ратибор, станаха.

Широкоплещест набит воин, старшият на черниговците, излезе напред:

— Какво реши, Евпатий? Какво ще правим?

Евпатий свали стоманения си шлем и огледа всички със спокоен поглед:

— А на вас какво ви се иска, братя черниговци?

— Ти ни повика на помощ на рязанците, но нали Рязан го няма вече? Татарите са го превърнали в гробище!

Евпатий мълчеше.

— Нима ще търпим това? — продължаваше старшият. — Ето ти нашата дума: решихме ние, черниговците, да тръгнем срещу татарите, за да отмъстим за руските хора!

Евпатий се поклони ниско:

— Благодаря ви, братя! И аз, и отец Ратибор мислим същото. Няма да се бавим, а ще тръгнем по татарските следи. Може да отървем някои от пленниците…

— Да тръгваме! Да тръгваме! — разшумяха се ратниците.

— Първо решете кой ще е войводата!

— Евпатий! Нека Евпатий ни води!

Старшият заговори отново:

— Кой друг, ако не ти, Евпатий, ще ни поведеш срещу татарите? Ти знаеш всичките пътеки тук, а и си човек военен. А ние сме си орачи! Направо от ралото сме тръгнали да воюваме… Но не се бой! Ще съумеем и ние да защитим Рус! Няма да пожалим главите си. Ще сечем татарите така, както дърветата сечахме. Ще запомнят те мужишките ни топори!

— Така е! Така е!

— Благодаря ви, братя черниговци! — каза им Евпатий.

Протяжен жалостен звук се разнесе над площада. Евпатий се обърна. Неколцина души вдигаха тежката камбана. Довлякоха три греди, издигнаха ги и свързаха заедно горните им краища. Едни дърпаха камбаната с въжета, други им помагаха, като я повдигаха по краищата. Най-сетне камбаната увисна. Ратниците смучеха пръстите си, изпод чиито нокти бе потекла кръв от напъването.

— Не трябва да се търкаля така — поясни старшият. — Известно е, че вечникът е нашият народен глас!…

Воините се приближиха до камбаната.

— А може и да има още живи? — каза Евпатий. — Е, кой е най-младият? Бий камбаната! Не всички рязанци са избити от татарите.

Младият дружинник разклати езика и го залюля с размах. Разнесе се силен, протяжен звук.

— Покойниците няма да ги вдигнеш! — отбеляза един от ратниците.

Дружинникът продължаваше да бие камбаната и медният й звън се понесе над опустошения град, над опожарените близки градски селища, долетя и до разрушените отдалечени села.

Евпатий стоеше на вечевия подиум и зорко се оглеждаше на всички страни. Нима никой няма да откликне?…

Но какво е това? От една черна изба изпод обгорените отломки се показа човек. Изправи се и, закривайки очи от слънцето, се загледа по посоката, от която звучеше вечевата камбана. След него се появи втори, трети… От тъмни дупки, от мазета, от незабележими скривалища и приземни етажи, отвсякъде заизлизаха изнурени, изцапани със сажди и прах ратници, старци, жени и деца. Поклащайки се и кретайки, те забързаха към площада.

Мъртвият град оживя. Хората скачаха от купчина на купчина, спъваха се, падаха и отново ставаха. Бяха малко, но това бяха рязанци.

В далечината, по снежните поля около града, се показаха черни точки. Крили се дълго хора бързаха към развалините на стария Рязан, откъдето ги зовеше познатият им призивен звън на вечника.

Ратибор се втурна насреща им:

— Жива е още Рус!… Жив е още рязанският корен!…