Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (12)

Дванайсета глава
Белият кон

… С лекота препуска конят му.

Той е по-бърз с половин сажен от мисълта,

а с цял сажен — от вятъра.

Из поемата „Джангар“

В зелената степ пасяха свободно няколко хиляди коне. На пръв поглед изглеждаше, че са разпръснати безразборно, но бавно придвижващите се през степта табуни бяха разпределени на отделни групи или „стада“, които не се смесваха едно с друго, за което зорко следяха пастирите.

Всяко стадо се състоеше от стара майка и петнайсет-двайсет млади коня с един и същи цвят — тъмно или светлорижи, кулести^[1], дорести^[2] и други. Старият и злобен жребец не се отделяше от стадото си, като го пазеше.

Яхнали гърбоноси мършави коне, пастирите препускаха с викове между стадата и, като размахваха укрюците си, умело разгонваха вкопчилите се в битка жребци.

Сред тях бяха и петимата синове на Назар-Кяризек. Най-възрастният от тях, Демир, бе на трийсет години, а най-младият, Мусук — на седемнайсет. Братята се славеха като отчаяни укротители на коне и безстрашни ловци на вълци, срещу които се нахвърляха само с по един бич. Зиме и лете, денем и нощем, в студ и проливен дъжд обикаляха те около табуните на хан Баяндер, като ги пазеха от крадци и хищници. Хан Баяндер не се отнасяше кой знае колко добре към своите верни пазачи. Само им обещаваше, че някой ден ще ги награди „по хански“. Но засега пастирите му не бяха облечени с дрехи, а с избелели и сиво-кафяви като степта дрипи, на краката си носеха самоделни ботуши, съшити от необработени лалугерски кожи, а ролята на шапки изпълняваха собствените им гриви от разрошени коси. Опалени от слънцето, почернели, те бяха дотолкова свикнали със степта, също като конете и големите рунтави кучета, че сами бяха станали част от барханите, острата степна трева на равнините, вятъра и плуващите по небето облаци.

Именно в този табун Арапша забеляза сред мирно пасящите коне строен бял жребец — неговия Акчиан. Той се носеше като неукротим звяр между стадата, наслаждавайки се на свободата си, и смело влизаше в схватки с другите жребци. С диво пръхтене впи зъбите си в шията на един риж жребец, събори го и със звънко цвилене препусна надалеч в степта. Вятърът развяваше сребристата му грива.

Арапша изсвири с уста. Акчиан се спря и наостри уши, а Арапша изсвири още веднъж и чу ответно цвилене. Като изви шия и леко замяташе стройните си крака, Акчиан се понесе с плавно препускане срещу стопанина си.

Но двама пастири отдавна го преследваха и препуснаха напред, като подготвиха примките си. Арапша тичаше с всички сили към коня си, но вече бе късно, защото двете примки изплющяха върху шията на бегача, който се спря и се хвърли настрани, опитвайки се да се изтръгне на свобода.

— Стойте! Този кон е мой! Той е оседлан с моето седло! — крещеше Арапша.

— Махай се оттук, докато си цял, степни скитнико и конекрадецо! — крещяха му пастирите. Единият от тях скочи от коня си и се вкопчи в юздата на Акчиан. — Тази земя и тези табуни са на хан Баяндер! Свободно бродещият кон е плячка за хана!…

Арапша извади меча си и изкрещя с такъв бяс, че пастирите се отдръпнаха:

— Чуйте ме, жалки роби на Баяндер! Вие ли, ханските пастири, крадете чуждите коне? Иска ви се да поставите калпавото си клеймо върху сребристата кожа на този благороден кон?

— Сам хан Баяндер ще постави клеймото си върху челото ти — отговори му пастирът. — И дълго ще лежиш като мърша на могилата!

Говорещият бързо отскочи встрани, като едва успя да избегне разярения воин, който се нахвърли върху него с вдигнат меч.

Но най-неочаквано пред Арапша се изпречи изтичал от салаша^[3] мургав набит монгол с изпокъсан плащ.

— Почакай, бек^[4]-джигите! — каза спокойно той. — Винаги ще успееш да съсечеш със светлата си сабя грубиянина. Чуй първо какво ще ти кажа! А конят ти няма да отиде никъде без теб!

Направи жест с ръка и пастирите махнаха примките, хвърлени върху белия жребец. Говорещият бе млад. По горната му устна имаше съвсем рехав тъмен мъх. Под събраните му вежди бяха застинали скосени, студени, сякаш стъклени очи, в които се усещаше затаена и непреклонна воля. Държеше се уверено, което изглеждаше странно при вида на избелелия му бедняшки плащ.

Арапша спря неволно, поразен от властното изражение на лицето на непознатия, и изведнъж си спомни думите на Хаджи Рахим: „Конят ти ще се върне… С него замина необикновен човек, който може да ти даде хиляди коне за него…“

— Никой няма да посмее да се докосне до коня ти — продължаваше младият монгол. — Аз препуснах с него, когато ме гонеха враговете ми. Купувам го. Колко златни динара^[5] искаш за него?

— Да продам моя Акчиан?! — възкликна Арапша. — Конят е най-добрият приятел на смелия джигит! Нима приятелите се продават?

— Добре го каза! — отвърна му непознатият. — Този благороден кон е създаден да бъде язден от султан, хан или от самия хаган. За какво ти е на теб, смелия, но обикновен джигит, такъв кон? Ще ти платя за него толкова, че ще можеш да си купиш десетина добри коне и копринени дрехи. Казвай колко искаш срещу коня?

— Нищо не искам! — възрази му Арапша. — Току-що с мъка го намерих отново. Аз нямам родина, юрта, белобрад баща или смел брат. Цялото ми богатство са мечът ми и този кон. Защо искаш да ми го отнемеш? Кой ще ме спасява в огъня на битката или на края на пропастта? Не го давам!

— Белият кон ми трябва! В замяна ще ти дам най-добрия кон от този табун. Съгласен ли си?

Очите на Арапша се разшириха. Той пламна от гняв, но отново си спомни думите на Хаджи Рахим. Замисли се за миг, след което тръсна черните си къдрици и каза:

— Ако моят кон ти трябва, не за да го яздиш под брокатна хаша на пазара за удивление на тълпата, а за походи и битки, то аз ти го подарявам! Ще полетиш на него към далечна блестяща звезда. Той ще бъде кон на победител и ще ти донесе успех!

Непознатият със скъсания плащ потръпна. За миг погледът му се спря изпитващо върху Арапша. След което се обърна към пастирите и небрежно, като за нещо маловажно, ги попита:

— Кажете ми, юначни джигити, бихте ли могли да ми продадете коня, който сам си избера?

Пастирите се спогледаха и си зашепнаха помежду си. Най-младият от тях, почернял от слънцето като бръмбар, каза:

— Конете не са наши, а са на хан Баяндер. Но ханът ни обича златото и можем да ти продадем нужния ти кон, ако платиш за него не по-малко, отколкото биха платили търговците на пазара в Сигнак. Ще ни дадеш ли двайсет и пет златни динари за него? Тогава бихме ти хванали жребеца, който ни покажеш, а ако прибавиш по нещичко за усърдието ни, ще го обяздим пред очите ти.

— Аз не съм джамбазин^[6]! — отвърна странният монгол. — Не се пазаря, а вземам това, което искам. Ще получите това, за което молите. Освен това ще прибавя за всеки по един златен динар.

— Да си жив още хиляда години! — възкликнаха пастирите. — Казвай бързо кой!