Валерио Маркети, Антонела Саломони
Ситуиране на курса от лекции (послеслов към „Анормалните“ — цикъл от лекции в Колеж дьо Франс)

Анормалните е курс, съставен от серия от 11 лекции, които през периода между 8 януари и 19 март 1975 г. развиват проекта за изследване и артикулиране на различните елементи, които в историята на модерния Запад са дали възможност да се формира понятието за анормалност.

Публикуваното в Annuaire du Collège de France резюме за учебната година 1974–1975 г.^[1] е сполучлив синтез на този курс от лекции, що се отнася до ясното очертаване и точното описание на „трите елемента“, конституиращи „групата на анормалните“, една съвкупност, чиито „статут“ и „обхват“ са фиксирани едва в края на XIX в.: а именно чудовището, недисциплинираният, онанистът. Що се отнася до програмата, която Фуко представя в последната си лекция, трябва да се уточни, че втората категория (а именно категорията на „подлежащите на коригиране“), задушаваща се между другите две, почти изцяло изчезва в качеството си на обект, ползващ се със самостоятелна документация, и в някои отношения се разтваря в общото изложение като представа за „индивида, неподлежащ на асимилиране в нормативната възпитателна система“ (19 март).

В десетата лекция, т.е. почти в края на курса, Фуко прави първа равносметка на своята работа и отчита една настъпила промяна. След като очертава значението на темата за недисциплинирания по отношение на „нагаждането на проблематиката на чудовището и на инстинкта към проблематиката на мастурбатора и детската сексуалност“, Фуко се опитва, доколкото е възможно, да запълни тази празнота. На 19 март той излага случая с едно „непослушно дете“, подложено на процедурата на „психиатризирането“, но в същото време заявява, че неговата генеалогия, която не е имал „време да възстанови“, ще остане „очертана в общи линии“. Тя ще остане в същия вид и в La Volonté de savoir, където този случай се разглежда отново още по-сбито и без да се опира на твърде сложната дискусия, която характеризира този курс от лекции.^[2] Присъстващата тук проблематика е свързана не само със семейството, вече включено в „система на контрол и власт“, различна от системата на селската култура; тя е свързана не само с „новото безпокойство“, което се появява и се налага „над сексуалност, при която маргинализираните деца и възрастни контактуват помежду си“, но е свързана преди всичко с едно много важно начинание, осъществено именно през онези години в процеса на „откриването на детето и на детството от страна на психиатрията“. Именно от момента, в който „инфантилността“ на детето започва да служи като критерий „за анализ на деформираните поведения“ (т.е. закъснението в развитието), трябва да се търси следата му в поведенията, за да може да бъде психиатризирана. От този момент нататък „ще бъдат психиатризирани поведенията на възрастните“, в които бихме могли да открием признаци на инфантилността.

Ако създадем сфера — онази, която бе обявена по време на първата лекция и бе посочена в резюмето на Annuaire — в която откриваме не само човешкото чудовище („изключението“ от нормата на възпроизводство), най-напред от „юридическо-природна“, а след това от „юридическо-биологична“ гледна точка, но и индивид, който трябва да бъде коригиран („редовният феномен в неговата девиантност“) и мастурбиращото дете („квазиуниверсалния персонаж“), то тогава археологията и генеалогията показват, че анормалното във вида, в който е било дефинирано в края на XIX в. от институциите, поели грижата за него, всъщност се оказва наследник на тези три фигури. Вярно е, че според Фуко те имат напълно различен произход и история. Дълго време те остават разграничени (и отделени), защото „поемащите грижата за тях властови и познавателни системи“ по свой начин са разграничени (и разделени). Освен това, през цялата Модерна епоха се извършва „пълно, а понякога и хаотично обръщане на значимостта“ в нейната йерархия. Но важното тук е, че голямото чудовище (което вече е вписано в тератологията и в ембриологията на „великата научна кохерентност“), непоправимият („онзи, който се съпротивлява на всички видове дисциплина“ и чиито поведения доста често са изместени от „психо-физиологията на усещането“) и малкият мастурбатор (около когото се създава истинската социална психопатология), ще се обединят помежду си в анормалното.

Докато случаят, посочен по време на 11-та лекция, показва „обезпокоителния профил“ на едно дете, смятано за непослушно, тъй като семейството и общността са интегрирани от друга логика на контрол, то лекциите за човешкото чудовище, превърнало се в юридическо чудовище, и за онаниста, включен в струпването на различните перверзни, напротив, предлагат систематичен анализ на двете основни фигури във формирането на анормалното. Изследването е задълбочено и документацията има почти изчерпателен характер. Причината за разминаването вероятно се дължи на това, че Фуко тук разглежда вече готови, от една страна, съдържанието на дадени съдебни случаи, които е имал намерението, поне отчасти, да публикува; но, от друга страна, използва съдържанието на някои ръкописи, чието предназначение е било да придобият формата на книга. Анормалните предлага не само много ясната следа от тези досиета и ръкописи, но освен това дава възможност и да бъде пресъздадено вече изгубеното.

„Досиетата“^[3]

1) Досието на съдебномедицинските експертизи

В книгата си Entretien sur la prison (Разговор за затвора) Мишел Фуко пише, че по онова време (1975 г.) е правил изследване върху психиатричната експертиза в сферата на наказателното право, което е имал намерение да публикува.^[4]

Действително, този негов научен труд се появява неколкократно по време на лекциите му под формата на вече създадени и почти готови за публикуване досиета (папката е запазена между всички негови документи, наследени от Даниел Дьофер). Този научен труд се представя пред нас под формата на два основни блока. Някои досиета, онези, които са по-задълбочено анализирани от Фуко, произлизат от началото на XIX в., от периода на зараждането на юридическата психиатрия, дискурса за която едва-едва е започнал да подлежи на управление; други датират от втората половина на XX в.^[5] Между тези две съвкупности има цяла серия случаи, които свидетелстват за значителни трансформации в процеса на интегриране на психиатрията в съдебната медицина.

а) Съвременните експертизи. Първата част от досието, с което се открива лекцията от 8 януари, се състои от множество експертизи, предложени на френското правосъдие от психиатри, ползвали се с много голяма слава през периода между 1955–1974 г. Тези експертизи са били подбрани сред безбройните документи, от които Фуко се е ползвал с помощта на обичайните органи за информация. Те се отнасят до все още текущи процеси и до завършени съвсем наскоро процеси. Събраният материал, състоящ се и от информации, свързани с най-всекидневни факти или статии в специализираната преса (юридически списания), дава възможност на Фуко да чете много дълги пасажи, в които тук-там става ясно, че съдържат в себе си някои проблеми, които след това ще изградят основата на една част от курса лекции. По този начин се появяват на повърхността такива въпроси от съществено значение, като например въпросът за формулировките, имащи „жизненоважно значение“ и „функциониращи в съдебните институции подобно на дискурс за истината“; появяват се теми като например темата за гротескното („гротескната суверенност“) или за юбюесковото („юбюесковият терор“), които би трябвало да подскажат използването на една категория на „политическо-исторически анализ“, защото показват най-висшата точка на „властовите ефекти въз основа на дисквалифицирането на произвеждащият ги“. Обикновено именно въз основа на наблюдения от този тип, на анализи, които най-напред изглеждат само промеждутъчни и често развиват вече засягани аргументи или хипотези, поставяни на изпитания за предходните му лекции, именно по този начин Фуко внезапно се отдалечава от „настоящото“, затъва в „историята“ и внезапно се връща отново към „настоящето“. Тук става дума за нещо като обикаляне, свързващо по необичаен — и винаги неочакван начин — множеството проблеми, над които Фуко е работил в момента (например, в първата лекция, въпросът за дискурсите, които имат по-висши властови ефекти от други, и които проявяват „демонстративни ценности“, принадлежащи на „излагащият ги субект“) над необходимите информации от общ и дори от всекидневен характер.

б) Експертизите от първите десетилетия на XIX в. Втората част от документите, използвани по време на лекцията от 5 февруари и използвана неколкократно и през последвалите лекции, се състои от поредици експертизи, поискани от страна на френското правосъдие от реномирани психиатри и осъществявани от 1826 г. нататък. Тоест, след като вследствие на прилагането на чл. 64 от Наказателния кодекс от 1810 г. („Няма нито престъпление, нито нарушение, щом задържаният е бил в състояние на умопомрачение по време на деянието или е бил принуден от някаква сила, на която не е могъл да устои“)^[6] медицинската институция трябва да поеме щафетата от съдебната институция при случай на лудост. Основните проблеми, повдигнати тук от Фуко — които се съдържат, ако съдим от доста честите препратки, в лекциите от предходните три години (Theories et Institutions pénales, La Société punitive, Le Pouvoir psychiatrique)^[7] — са разпръснати, понякога в почти еднаква форма, в основната част на неговите предходни или съвременни текстове (по-специално курсът от лекции Surveiller et punir, публикуван през февруари 1975 г.), както и в по-късните текстове (по-конкретно в La Volonté de savoir, който курс от лекции ще бъде публикуван през октомври 1976 г.). Същите проблеми преминават през цикъла на обучение в Колеж дьо Франс от периода 1970–71 г. (няколко лекции от La Volonté de savoir)^[8] до периода 1975–76 г. (някои лекции от Il faut défendre la sociétéy)^[9]. Тоест от периода, през който, след като бе поставил въпроса за „традиционните и юридически процедури на наказанието“. Фуко пристъпва към изследване на „бавното формиране на знанието и на властта за нормализиране“, до периода, след като, вече открил „механизмите, посредством които от края на XIX в. насам се е претендирало, че «се защитава обществото»“, той решава, че неговото изследване е стигнало до своя край.^[10] В цялата съвкупност от курсове лекции, отнасящи се до включването на психиатрията в съдебната медицина, откриваме забележителни антиципации на темите, засегнати in extenso през последващите години (например, Naissance de la biopolitique и Du gouvernement des vivants, съответно през периода 1978–79 г.^[11] и през периода 1979–80 г.^[12]), а в известни отношения откриваме предвестниците на последвалите му изследвания (курса от лекции Subjectivité et vérité е от периода 1980–81 г.^[13]). Но доста често проблемите, повдигани в настоящия курс от лекции, са развивани само от гледна точка на педагогичната им стойност. Следователно, те са обречени на изчезване при преработката на работния план, който ще последва първият том на Histoire de la sexualit?. Промяната в гледната точка, съдържаща се в завоя през 1981 г. (L’Herméneutique du sujet^[14]) е свидетелство за онова, което става очевидно, ако сравним изказванията, обединени в 4-тия том на Dite et Écrits и съвкупността от последните му публикувани произведения: L’Usage des plaisirs и Le Souci de soi (1984).

в) Свързващите експертизи. Първата „сфера на аномалията“ (все още ограничена и временна), в която изключително силно господства „съдебното чудовище“, още от своето конституиране (лекцията от 12 март) се оказва пронизана от проблема за сексуалността. Според Фуко съществуват два начина за преминаване през тази сфера: посредством понятията за наследственост и за дегенериране; чрез концепциите за девиация и за перверзия, за аберация и за инверсия. Основната експертиза, служеща за свръзка, се отнася до войник, на който военният лекар (бихме казали, последовател на Ескирол) най-напред поставя диагнозата за мономания. Впоследствие той е прегледан от психиатър, който въвежда (но все още в ембрионално състояние) понятието „болестни девиации на половото желание“, подготвяйки по този начин фазата, през която удоволствието ще се превърне в „психиатричен обект или в обект, подлежащ на психиатризиране“ и ще бъде изградена „теория за инстинкта“ и „за неговите аберации, свързани с въображението“. Тези теории ще господстват през цялата втора половина на XIX в.

2) Документацията за човешкото чудовище.

Мишел Фуко очевидно не е имал намерение на основата на събраната от него документация да пристъпи към анализ на въпроса за чудовището в смисъла, придаван на това понятие през последната основна тератологична summa в европейската литература, а именно тази на Чезаре Таруфи^[15]. Той е избрал изключително оригиналната формулировка, предложена в Histoire на Ернест Мартен^[16], която му е дала възможност да изгради реферативните рамки на научното изследване: конусообразната сянка на западния дискурс, който Фуко нарича „юридическа и едновременно с това научна традиция“.

а) Природно-юридическото и биологично-юридическото чудовище. На върха на традицията, припомняна от Фуко, вероятно по идея на самия Мартен, се намира Embryologia sacra на Франческо Емануеле Канджамила^[17]. Фуко, който използва френската традиция на Жозеф-Антоан Динуар, но в последното издание на тази книга, значително увеличено и одобрено от кралската академия по хирургия^[18], тълкува подобно съчинение като трактат, в който, очевидно за пръв път се сливат две теории, силно разграничавани преди това: природно-юридическата и биологично-юридическата теория.

б) Моралното чудовище. Това е осъществената в края на XVIII в. инверсия на представата за природно-юридическото и за биологично-юридическото чудовище. Докато преди това „чудовищността е носила в себе си признак за престъпност“, сега съществува „систематично предположение за чудовищност в самата основа на криминалността“. Първата фигура на моралното чудовище, която Фуко открива в модерната история на Запада, е политическото чудовище. Тази фигура е създадена през епохата на Френската революция, когато се изтъкава „родството между престъпника и тиранина“, тъй като и единият и другият нарушават „основното социално споразумение“ и искат да наложат своята „произволен закон“. От тази гледна точка „всички човешки чудовища са наследници на Луи XVI“. Голяма част от въпросите, повдигнати по време на дискусиите относно осъждането на Луи XVI, ще бъдат възобновени във връзка с всички онези (криминални или политически престъпници), които отхвърлят социалното споразумение. Така или иначе, между якобинската литература, съставяща аналите на кралските престъпления, интерпретирайки историята на монархията като непрекъсната последователност от престъпления и антиякобинската литература, която съзира в историята на Революцията творение на чудовища, нарушили социалното споразумение посредством властта, съществува консенсус, изпълнен с последствия.

г) Чудовищата, основатели на криминалната психиатрия. Откривайки досиетата на съдебномедицинските експертизи и изваждайки от тях онези, които са основали дисциплината (консултациите са подписани от Жан-Етиен Ескирол, Етиен-Жан Жорже, Шарл-Кретиен Марк), Фуко разглежда някои от най-важните случаи през първата половина на XIX в. (по-специално онези, които в най-голяма степен са доближили психиатрията до съдилищата). В последователните си лекции той изключва от най-важните случаи само онези, които вече са били предмет на цяла публикация.^[19] Тук става въпрос за много важно разделение, което дава възможност да се разбере общата схема на курса от лекции, тъй като то позволява да бъде представена „голямата сфера на намеса“ (на анормалното), открила се „пред психиатрията“.

3. Документите за онанизма

След преиздаването на множество източници, особено на отнасящите се до възникването на онанизма и след последните изследвания, извършени в много страни, внасящи много обширен материал, документацията върху онанизма, представена от Фуко в Анормалните — която той ще използва също, макар и в по-малка степен в La Volonté de savoir — изглежда доста ограничена. Тя зависи до голяма степен — понякога без необходимите отпратки — от Onanisme на Леополд Деланд (1835 г.)^[20], когото, въз основа на позицията на Клод-Франсоа Лалеман, Фуко нарича „великия теоретик на мастурбацията“.^[21] Дефиницията на Фуко не трябва да ни учудва. Действително, използвайки съчинението на Деланд, насочено срещу Onania на Бекер (съчинение, което, както пише Лалеман, е без всякакво значение) и книгата Onanisme на Самюел Тисо (незначителна компилация, продължава той, която въпреки огромния си успех и съвършенството на кръстоносния поход, предприет от автора, никога не се е ползвала с какъвто и да е било кредит сред медицинското тяло), Лалеман бе отбелязал, че европейската култура разполага с доста по-интересни източници.^[22] Например: изповедите на Жан Жак Русо^[23] (което му бе дало възможност да скицира в общи линии истинския анализ на сексуалните проблеми на автора на Емил^[24]); информациите за връзката между мастурбация и психическо заболяване^[25], или за връзката между тестикулите и мозъка^[26]; предложенията за терапия на мастурбацията (последица от цивилизацията, отдалечила децата от сексуалността), състояща се в довеждането на юношеството до опита с другия пол.^[27] Следователно изборът на Фуко, който се спира на Onanisme на Деланд, е бил много подходящ, защото това му е дало възможност да премине с известна яснота към втората фаза на кръстоносния поход срещу мастурбацията: онзи кръстоносен поход, по време на който — след като изоставя „фикцията“ и „научната измислица за тоталната болест“ (етиологията, която е преминавала през изтощаването на тялото, през изтощаването на нервната система)^[28], както и чисто физическите грижи на офталмолозите^[29], на кардиолозите^[30], на остеолозите^[31], както и на специалистите по мозъчни и белодробни заболявания — заедно с Хайнрих Кан^[32] започва да въвежда идеята за връзката между онанизма и сексуалната психопатология и така се извършва преминаването „към сексуалните аберации в сферата на психиатрията“. Фуко има заслугата, че е проучвал задълбочено текста на Кан и че е открил в него теорията за nisus sexualis, която поставя на преден план размислите върху детската сексуалност и значението на phantasia като подготвителен инструмент за „сексуалните аберации“. Следователно: „психиатрична генеалогия на сексуалните аберации“; „конституиране на етиология на различните видове лудост или на психическите заболявания въз основа на историята на развитието на сексуалния инстинкт и на свързаното с него въображение“.

„Ръкописите“^[33]

Те са най-малко два: първият се отнася до бисексуалната традиция в съдебно юридическата литература; вторият се отнася до практиката на изповедта в християнските трактати за покаянието.

1) Ръкописът за хермафродизма

В началото той изглежда като продължение на документацията за чудовищата. Но скоро става автономен. В Dits et Écrits, с изключение на резюмето на курса от лекции за Анормалните, откриваме много малко следи от тази тема^[34]. При все това знаем, че в един от томовете на Histoire de la sexualité е трябвало да бъде разглеждан въпроса за хермафродизма. Самият Фуко разкрива това, когато през 1978 г. представя Souvenirs на Еркюлин Барбен: „Въпросът за странните съдби, подобни на нейната, поставяли толкова много проблеми пред медицината и пред правото, особено от XVI в. насам, ще бъде разгледан в един от томовете на Histoire de la sexualité, посветен на хермафродитите^[35]“.

Независимо дали наистина става въпрос за книга, изцяло посветена на хермафродитите или по-скоро, в съответствие с плана, посочен в La Volonté de savoir (1976 г.), за една част от тома за Les Pervers^[36], все пак Фуко не публикува нищо друго на тази тема, освен досието, отнасящо се до Еркюлин Барбен (пръв и единствен том от колекцията „Les vies parallèles“, издаден от „Галимар“). Фуко променя основно своя проект за Histoire de la sexualité. Той показва това в „Les Modifications“, написани по случай излизането от печат на книгата L’Usage des plaisirs^[37], в която дава да се разбере, че отсега нататък „общото прецентриране“ на неговите изследвания „към генеалогията на човека на желанието“, ограничено в периода, започващ от „класическата древност и достигащ до първите векове на християнството“, не съдържа и La Volonté de savoir в онзи вид, в който сме я видели^[38]. Наблюденията върху двата прочути процеса, срещу Мари (Марен) Льомарси (1601 г.) и срещу Ан (Жан-Батист) Гранжан (1765) произтичат от обширна сбирка от данни, библиографии и преписки, запазени в папка, която имахме възможност да прегледаме благодарение на добрината на Даниел Дьофер и които ясно показват издателския план за антология от текстове. Двата случая, включени в курса от лекции върху Анормалните, са най-важната изява по темата за съдебномедицинските дискусии върху бисексуалността през Модерната епоха.

2) Ръкописът върху практиката на изповядването и ръководството на съзнанието

Даниел Дьофер ни съобщи, че Мишел Фуко е унищожил ръкописа си върху практиката на изповядването и на ръководството на съзнанието, озаглавен La Chair et le Corps^[39], който той използвал, за да организира курса от лекции върху Анормалните. Що се отнася до последния непубликуван том на Histoire de la sexualité — според плана му от 1984 г. — Les Aveux de la chah, той се отнася единствено до основателите на Църквата. Но можем да възстановим поне една част от този негов труд на основата на курса от лекции през 1974–75 г.

Изходната точка на Фуко е голямата книга, големият тритомник History of Auricular Confession на Хенри Чарлз Ли, от която нито един научен изследовател не би могъл да се лиши и до днес^[40]. Цитираната документация дори почти никога не надвишава по количество документацията, събрана от този американски историк^[41]. Можем да констатираме това благодарение на цитатите на Алкуин за ранното Средновековие^[42]; според правилото, формулирано от Анджоло де Кикасо, изповедникът никога не трябва да гледа каещия се в очите, ако каещият се е жена или младеж^[43]; на твърденията на Пиер Милар, що се отнася до традиционните ръководства^[44]; на предписанията от Страсбург от 1722 г.^[45] Но след като вече е избрал текстовете, необходими да напише своите лекции, центрирани главно върху края на XVII и началото на XVIII, Фуко започва наистина много задълбочени разсъждения.

Решението да анализира, що се отнася до територията на Франция, съчиненията върху изповедта на „ригориста“ Луи Абер (1625–1718 г.) със сигурност е било подсказано на Фуко от Ли — първият историк, който изследва Pratique du sacrement de pénitence ou méthode pour l’administrer utiliment.^[46]. Тази книга Pratique — рядък пример за книга, която продължава да се използва сред моралните трактати, след като дори самият й автор постепенно се е отдалечил от преподаването на доктрината и се е маргинализирал в теологичната среда — е била избрана между безбройните налични ръководства, тъй като тя показва, съотнесена към равнището на XVII в., старинната юридическа и медицинска концепция за изповядването. Действително, цялата теологична терминология на Абер е дълбоко белязана от това сливане, така че всяка метафора и всеки exemplum съдържат отпратка към тези две дисциплини.

La Volonté de savoir доказва значението, което епископалният стил (понятие, което посочва в общи линии посредничеството на йерархията, що се отнася до вярващите, за които тя е поела грижата и върху които упражнява своя авторитет) е имал в научните изследвания на Фуко^[47], както в сферата на католицизма^[48], така и — при съответните вариации — що се отнася до протестантските страни^[49]. Тук Фуко проследява преминаването от „практиката на изповядването“ към „ръководството на съзнанието“ в съответствие с волята на Карло Боромео^[50] и същевременно без да засяга онова, което се случва в реформирана Европа^[51]. Прочутото съчинение Methodus на Томазо Тамбурини (йезуит, подложен на инквизиторската процедура и осъден от Инокентий XI заради неговата „пробабилистка“ позиция) става обект на същото задълбочено изследване, както и Pratique на Абер^[52]. Този много важен текст е възприет като върховно разклонение на религиозните съчинения, предхождащи завоя към „дискретността“ в практиката на изповядването (начинът, по който се говори се превръща в императив), текст, който дава възможност на Фуко да проследи различните разклонения, като си съперничат си при ръководството на съзнанието. Неговото изследване върху книгата Homo apostolicus от Алфонсо Мария де Лигуори (1696–1787)^[53] — прочутата Praxis et instructio confessariorum, „даваща поредица от правила, които ще характеризират модерното и съвременно изповядване“^[54], повличат след себе си и други научни дисциплини^[55] и довеждат до първата пансексуална интерпретация на тайнството на покаянието, най-важният пример за което, сборникът на Лео Тексил^[56] — е не по-малко задълбочено. Тук Фуко набляга много повече, отколкото във La Volonté de savoir, върху внезапната поява на шумния кръстоносен поход срещу мастурбацията при основното трансформиране на изповедта и на ръководството на съзнанието, предизвикано от „стилистиката на дискретността“ в стила на Лигуори. Той се опитва освен това да обясни преждевременния характер на „дискурса за мастурбацията в протестантските страни“, които при все това не познават „ръководството на душите в католическата му форма“. Но важното в случая е, че литературата върху онанизма, „за разлика от предходната християнска литература“, поражда дискурс, „в който напълно липсва и желанието, и удоволствието“.

Забележките относно „новите форми“ на мистицизъм и „новите форми“ на религиозния дискурс, появили се в елита на християнското общество поради силата на ръководството на душите върху вярващите и поради разпространяването на този метод, тук са едва-едва загатнати, но са много убедителни. Други са много по-смели, като например тезата, според която „отдолу“ практиката на ръководство на съзнанието е предизвикала поредица поведения, които — отбелязвайки създаването на винаги нови „апарати за контрол“ и „властови системи“ в Църквата — води през дълъг период от време до possessions (едновременно неясен и „доста радикално“ определен феномен на магьосничеството^[57]), до convulsion („конвулсията е пластичната и видима форма на борбата в тялото на обсебената“) и най-накрая, до apparitions (които „абсолютно изключват допира“ и налагат „правилото на неконтакт, на не-допир, на не-смесване между духовното тяло на Девата и материалното тяло на поразения от чудо“).

Фуко достига до тези заключения благодарение на честото историческо позоваване, в психиатричната литература на XIX в., на основните епизоди на обсебване, конвулсия и видения в същия момент, в който тази литература вече е започнала да придава форма на понятието патология на религиозното чувство. Ние се позоваваме преди всичко, що се отнася до обсебването и до конвулсиите, на имплицитното присъствие в лекцията на Фуко от 26 февруари на творчеството на Л.-Ф. Калмей^[58]. Но можем да пресъздадем основата на дискурса, анализирайки внимателно статиите на историците, посветени на тези два феномена в речниците и енциклопедиите^[59]. Но измежду четивата, използвани от Фуко, не трябва да забравяме и изследванията, които Бенедикт-Огюст Морел е включил в книгата Traite от 1866 г.^[60]. Те все още са основани главно върху научните трудове на Кармей, но вече носят признаците на започнало трансформиране: един процес, който ще превърне конвулсиите в „привилегирован медицински обект“.

Бихме могли да резюмираме освен това ситуацията на отлив от медицинския дискурс към религиозния дискурс чрез думите на един пастор в неговата докторска дисертация върху Inspirés de Cévennes, представена пред факултета по протестантска теология на Монтобан: „Тези феномени на вдъхновение бяха обект на сериозно и задълбочено изследване от страна на много лекари специалисти по психиатрични заболявания и по-специално от Л.-Ф. Калмей (De la folie., op. cit., II, p. 242–310) и от А. Бертран (Du magnétisme animal en France et des jigements qu’en ont portés les sociétés savantes, Paris, 1826, p. 447). Нека припомним тук (…) различните обяснения, които те са давали. Калмей (…) приписва екстатичната теомания на калвинистите на патологични чувства, на хистерията, при най-простите случаи, и на епилепсията, при най-тежките случаи. Бертран прави заключението за «специфично състояние, което не е нито будуване, нито сън, нито болест, което е естествено за човека, т.е. можем постоянно да видим неговата винаги идентична поява в основата на някои дадени обстоятелства», които той нарича екстаз“; „Има ли някой, който, четейки тъй познатата и тъй изпълнена с интерес история на обзетите от видения урсулинки от Луден, на въртящите се маси и на животинския магнетизъм, не е бил поразен от аналогията между тези феномени и феномените, разказани в Théâtre sacré?“ (M. Misson, Le Théâtre sacré des Cévennes ou Récit des diverses merveilles opérées dans cette partie de la provence Languedoc, Londres, 1707); „Без да бъде издигнато до висотата на абсолютна идентичност, това доближаване е реално, безспорно и бих посмял да твърдя неподдаващо се на оспорване. Следователно, ако ние не можем да припишем свръхестествена причина на феномените на животинския магнетизъм, на обсебванията на урсулинките от Луден, на нервните кризи на обзетите от конвулсии янсенисти (…), как бихме могли да ги припишем на екстазите на пророците от Севен?^[61]“.

Следователно бихме могли да кажем, че парадигмата се налага в специализираната литература след поредица сложни сближавания и в края на терапевтичното присвояване на този феномен от страна на магнетистите^[62], с тезите на Калмей; че той влиза в Салпетриер през 1872 г. заедно с Жан-Мартен Шарко и че остава здраво вкоренен там с Дезире-Малоар Бурньовил, П. Вюле, П.-М.-Л. Реняр, П. Рише^[63]. В заключение на този процес на размествания откриваме едно друго мнение на Шарко^[64], което дава възможност на Фуко да премине от темата за конвулсиите, дисквалифицирана от медицинска гледна точка, към темата за виденията.

Критерии за издаване на текста

Транскрибирането на курса от лекции се основава на общите правила на настоящото издание, които се припомнят в „Увода“: транспонирането на гласа на Мишел Фуко от магнетофонния запис до визуалното представяне на този курс, самото записване на хартия, бе осъществено по възможно най-точния начин.

Но в писмения начин на излагането им са запазени неговите собствени изисквания при устното изразяване. Този начин изисква не само пунктуация, придаваща флуиден характер на четивото; подразделяне на идеите, което да им осигури адекватна логическа свързаност; разделяне на параграфи, което да съответства на формата на книгата. Този начин на писмено излагане изисква също така завършването на всички изречения, в които се съдържат отклонения или прекъсване в последователността на синтактичните изречения; той дава възможност да се свърже едно основно изречение с подчинено изречение, което (независимо от причината за това) е автономно; да коригира граматичните конструкции, забранени от експозитивната норма; да обърне реда или разположението на изреченията, продиктувани от ораторския му плам; да приспособи някои несъответствия (най-често между отделното и множественото число) в личните имена и в граматичните окончания. Този писмен вид изисква също — но става въпрос за много по-незначително изискване — да бъдат премахнати неприятните повторения, предизвикани от бързината и спонтанността на устното изразяване; повторенията, неподчиняващи се на стилистичната промяна в устната реч; безкрайните възклицания и вметнати изречения или такива формулировки на колебания, които съпътстват изрази като „да речем“, „ако щете“, „и така“.

Ние винаги сме се намесвали с твърде голяма предпазливост и множество предпазни мерки. Във всеки случай, единствено след като вече бяхме проверили, че не променяме намеренията на говорившия. Струваше ни се правилно например да поставим в кавички някои негови изрази, за да изтъкнем дадени думи или за да им придадем специфичен смисъл. Промените, които са неразделна част от преминаването от устната към писмената реч, не са показани; отговорността за това трябва да бъде приписана на издателите на текста, чиято първа грижа беше да се направи напълно четивно онова, което е било слушано чрез гласа на Фуко.

Общите правила, валидни по отношение на всички негови курсове от лекции в Колеж дьо Франс, бяха пригодени към специфичните нужди на курса от лекции Анормалните.

Многобройните транскрипции на френския език от Класическата епоха бяха направени по принцип според съвременните критерии. При все това, при бележките под линия написването на имената на лицата бяха възстановявани в съответствие с различните им форми в заглавните страници на цитираните книги (например: Borromée, Boromée et Borromeus; Liguori, Liguory et Ligorius).

Ние коригирахме по-голямата част от дребните технически грешки, които успяхме да открием — онези, които са могли да бъдат предизвикани от пропадания в паметта, както и онези, които са били резултат от невнимание или от изпуснат пасаж при прочита на даден текст. В крайните случаи не се поколебахме да заменим при дадено изброяване неподходящото „на второ място“ с правилното „на трето място“; или пък в даден случай въвеждахме без притеснение израза „от една страна“, когато имахме единствено израза „от друга страна“. Не сме посочили освен това неговите собствени корекции, нито най-простите (както най-общото „до известна степен“, след като категоричния израз „именно“), така и най-сложните („според регламента на епархията в Шалон, о не! не регламента на епархията, а на семинарията в Шалон“, очевидно се превръща в израза „според регламента на семинарията на Шалон“). В случаите, в които ставаше дума само да се приспособява устната към писмената реч, ние не сме отчитали нашата намеса или нашия избор.

При други обстоятелства постъпвахме по друг начин. Например: когато Фуко представя документите за хермафродита от Руан Мари Льомарси (лекцията от 22 януари), той сбърква годината на процеса (1601) с годината на публикуването на някои текстове, отнасящи се до този процес (1614–15). Това объркване се повтаря неколкократно, но то не нанася никаква вреда на смисъла на речта. В първия случай ние отбелязахме грешката, а след това я поправяхме автоматически всеки път, когато Фуко се позоваваше на този процес. Но когато бяхме изправени пред грешки (имена на лица, дати, заглавия), явяващи се само веднъж, ние въвеждахме, в квадратни скоби и предхождана от понятието поправка, корекцията на тези понятия, следвайки обичайните норми в издателската работа на текстове.

Проблемът с цитатите поставяше множество трудности. Фуко доста точно се придържа към текстовете, които предлага на своите слушатели. Но той си позволява свободата да нагажда времената, за да ни предложи правилна последователност, той прави стилистични инвазии и премахва второстепенни думи и фрази. След като намерихме почти всички приведени източници, щеше да бъде много полезно да възпроизведем оригиналния документ в цялост. Това би допринесло за по-доброто разбиране на начина на работа на Фуко и за по-добрата оценка на извършения подбор. Ние предоставихме известен брой образци, предлагайки например, някои пасажи от трактата на Луи Абер (Pratique du sacrement de pénitence), послужили за изграждането на важна част от християнския дискурс за признанието. Но в повечето случаи, за да избегнем прекалено претоварената инфраструктура, ни се струваше по-уместно да посочим мястото, където може да бъде намерен въпросния пасаж (което дава възможност за непосредствена консултация с източника) и поставяхме в кавички само буквално цитираните откъси.

Но преработката от страна на Фуко е била понякога толкова задълбочена, че бе необходимо да сравняваме с оригинала. В някои случаи, благодарение на използването на скобите и кавичките, бе възможно да направим така, че тази преработка да изпъкне в текста. В други случаи (по-рядко) бе необходимо да прибегнем до критичния апарат. При наличието на прекалено дълги цитати, при които намесата (допълваща или променяща) от страна на Фуко е била подсказана от необходимостта да се направи по-разбираем контекста, ние посочвахме в скоби добавянето или обяснението, последвано от съкращението М.Ф (например: „Още не бяха изтекли напълно осем дни (след сватбата; М.Ф), когато“; „Тези импулсивни тенденции намираха в неотдавнашните събития (тоест по времето на Комуната; М.Ф.) случаи за…“). За сметка на това рестриктивните намеси обикновено бяха посочвани в скоби и с многоточие (например, в изречението: „Добродетелта на пожертваната млада жена не би била достойна за по-висша цел (…)“, тук квадратните скоби просто показват прекъсване на цитата.

Напълно различно бе нашето отношение към превода или към перифразирането на латинските текстове. Както в случая с коментара към една част от Methodus expeditae confessionis (съчинение на Томазо Тамбурини, изтъкнат морален теолог от XVII в.), така и в случая с един трактат по сексология, написан на обичайния за европейските учени език (Psychopathia sexualis на Хайнрих Кан), ние възпроизвеждахме пасажите в тяхната цялост. Причината за това е проста: тези латински версии показват голямото старание, с което Фуко е подготвял своите лекции.

Използваните от нас касети не са много качествени, но изслушването никога не представляваше непреодолима трудност. Механичните празноти бяха възстановявани.^[65] В случаите, когато имахме невъзможни за решаване интерпретативни двусмислия, ние използвахме триъгълни скоби с многоточие. Например: вместо да избираме между възможната дума „percussion“ или думата „persuasion“, ние вземахме решението да поставим думата persuasion в триъгълни скоби. Възстановяваните фрази са отбелязани с квадратни скоби (например: „ще можем да разберем защо (са се появили) обладаните от духове, обхванатите от конвулсии“). Същият знак бе възприет за въвеждане в цитатите на празнотите в думите или в синтаксиса.

Ние не отбелязахме някои двусмислени изречения (например: в шестата лекция изрязахме, без да подчертаваме това, следната забележка: „След като всички в момента сменят малката си машинка (касетката на магнетофона), аз ще използвам момента, за да ви дам един друг чисто рекреативен пример“, този пример наистина е бил регистриран). Освен това не отразихме смеха в залата, който често съпътстваше четенето на лекциите и който, между другото — още от първите си експертизи, — Фуко предизвикваше, наблягайки на някои подробности (по-специално, гротескното и детинското в психиатричния език в сферата на наказателното право).

Критерии за издаване на критичния апарат

Публикуваните от Мишел Фуко лекции често са доста оскъдни откъм буквални цитати и от препратки към използваните в научната работа източници като цяло. В тях почти напълно, с много малки изключения, липсва традиционната система от сноски, пресъздаващи историята на развитието на засегнатия въпрос и посочващи текущите изследвания върху дадената тема. Настоящите лекции, винаги запазващи профила и стойността, свързани с публичното предаване на научното изследване, са устни. В тях често има импровизирани пасажи, основаващи се на документация, която не е била ревизирана от автора предвид бъдещото им публикуване. Освен това, поради приблизителните референции и неясните цитати (понякога пресъздавани по памет), те поставят пред издателя много голяма отговорност за контрол: трябва не само да предложим пред днешния читател, който вече не е слушателят в Колеж дьо Франс, буквална и практическа препратка към различните документи, които Фуко вече е изследвал, дори вече е пренесъл в своите бележки, но и да се покажат макар и незабележими на пръв поглед следи от книгите, които са били част от неговата библиотека. Наблягайки много силно върху източниците (понякога предлагани в тяхната цялост), нашият критичен апарат се опитва, в ущърб на обичайно използваната библиография, да докаже валидността на оценката на Жорж Кангуилем, която ни послужи като ръководство: Фуко цитира само оригиналните текстове, като че ли иска да прочете миналото през възможно най-тънката „стена“^[66].

Що се отнася до имплицитните източници (някои са по-очевидни, а други по-малко), трябва да отбележим, че нашите референции са само следа от това изследване и че те в никакъв случай и по никакъв начин не искат да създадат впечатлението, че става въпрос за препратки, подсказани от самия Фуко. Издателите (които винаги са следвали принципа никога да не цитират произведения, издадени след 1975 г., с изключение на случаите на преиздаване без промени или на анастатични преиздаанвия), поемат изцяло отговорността за това.

Колкото до историческата литература от второстепенно значение, ние отдадохме предпочитание на онази, която се отнася главно до историческите произведения на психиатрите и до историята на медицината. Фуко притежаваше дълбоки познания за тази литература, особено посредством научните изследвания, публикувани в специализираните списания (например Annales d’hygiène publique et de medicine légale или Annales Médico-psychologique), в периодичните издания (често издавани от местни институции) и в големите колекции (като например медицинското издание на Балиер). И той ги е използвал подобно на скица, достатъчно ясна, за да очертае поредицата от въпроси, върху които да бъде изградена проблематиката от генеалогична гледна точка. Достатъчно е разгледаме нарастващия интерес на медицинската литература през XIX в. към въпросите, отнасящи се до чудовищността или до онанизма (двете основни сбирки от документи на този курс от лекции), до хермафродитството или до изповедта (двата ръкописа, служещи за основа на курса от лекции), до обсебените — конвулсиите — виденията, за да си дадем сметка за тази специфичност на неговия научен труд.

Бихме могли, например, да поддържаме и тезата, че прекалено изостреното възприемане на политическото значение на мерките срещу чумата е в много по-голяма степен последица от прочита на някои Histoires médicales от XIX в., отколкото от използването на съвременните изследвания. Това не означава, че Фуко не е в течение на съществуващата библиография и че не следи търсенията на историците от своето време. Но поради самата подредба на материалите, историческото положение на психиатрията през XIX в. стимулира проблематизирането на Фуко в много по-голяма степен, отколкото ориентациите, преобладавали през годините, когато са били четени поредиците от негови лекции от 1970 до 1976 г. По този повод бихме могли да цитираме Surveiller et Punir (по-ранно) и Volonté de savoir (по-късно), в които, за да подходи към комплексния въпрос за „властта за нормализиране“, Фуко предоставя много важно място на методите за контрол над сексуалността, въведени след XVII в.; той признава съществуването, през същия този период, на забележителни съчинения за репресията на сексуалността и за нейната история; той признава необходимостта да бъде възприета друга теория на властта, която да поставя под въпрос неговите предходни анализи в Histoire de la folie (и те действително бяха модифицирани, по множество точки, от резултатите в Surveiller et Punir).

Ние откриваме тук противопоставяне между модела на изключването (проказата) и модела на поставянето под контрол (чумата). В Surveiller et Punir Фуко се позовава на постановление от края на XVII в. от Archives militaires на Венсен. Но той добавя: „Това постановление в основни линии съответства на цяла поредица други подобни постановления, които датират от същата епоха или от предходен период^[67].“ Тази поредица от постановления е налице в курса от лекции, който ние публикуваме. Малко вероятно е, че след като е анализирал сходствата, Фуко не е използвал, за да извърши своето изследване и за да направи синтез на неговото съдържание („цитирам ви — казва той по време на лекцията си на 15 януари — цяла поредица постановления, впрочем абсолютно идентични, публикувани от края на Средновековието до началото на XVIII в.“), най-малко описанието на онова рамкиране, което ни е оставено в наследство от прочутата Histoire médicale générale et particulière des maladies épidémidues на Жан-Антоан-Франсоа Озанам^[68].

Важното е, че в сравнение с Surveiller et Punir тук изводите са много по-съществени и по-всеобхватни: „реакцията на проказата е негативна реакция“ (exclusion); „реакцията на чумата е позитивна реакция“ (inclusion). Но става ясно, че в Volonté de savoir резултатът от този курс от лекции — очевидно неизбежен — не е включен в раздела „L’hypothese répressive“, където той е трябвало да бъде включен. Най-сетне трябва да отбележим, че по време на лекцията си от 15 януари Фуко изоставя също доста бързо традиционната „литературна мечта“ за чумата (за което на времето е имало в наличност значителна литература), за да наблегне върху по-важната „политическа мечта“, след като властта е започнала да се упражнява с пълна сила. Озанам предлага различна основа, вземайки като модел за изследване „мерките за санитарна полиция“, постановленията, възприети от град Нола в кралство Неапол през 1815 г., „изпълнени с мъдрост и с предвидливост, които могат да служат като модел и пример за следване при подобни бедствия“^[69]; което ни припомня, че „едно от най-добрите съчинения, с които можем да се консултираме по същата тема, е съчинението на Лудовико Антонио Муратори, озаглавено Del governo in tempo di peste“, където „откриваме много добре направено резюме на всички санитарни мерки, взети по време на различните епидемии от чума в Европа, за да стигнем до случая с Марсилия“; той дава много висока оценка на документацията, събрана в съчинението на кардинал Гасталди De avertenta peste и в Traité historique de la peste от Папон във втория том, посветен на възпроизвеждането на всичките предпазни мерки, които трябва да бъдат висока оценка на документацията, събрана в съчинението на кардинал Гасталди De avertenta peste и в Traité historique de la peste от Папон „във втория том, посветен на възпроизвеждането на всичките предпазни мерки, които трябва да бъдат вземани, за да се попречи на разпространяването и на възникването на чумата^[70]“.

Примерът за обширната и много важна политическа литература за чумата (Du gouvernement en temps de peste), цитиран тук с помощта на Histoire médicale на Озанам, ни кара в края на краищата да припомним, че между бележките в критичния апарат на Анормалните, в онзи вид, в който ви ги представихме, на основата на очевидните следи и на „Ситуирането на курса от лекции“, съществува сходство, чиято цел е била непрекъснатостта. Наистина, в „Ситуирането на курса от лекции“ посочихме поредица референции, които би било неблагоразумно да включим в критичния апарат, защото те в никакъв случай не трябва да бъдат приписвани на Мишел Фуко. При все това ни се струваше, че те биха могли да допринесат за разбиране и за обясняване на текста.