Клифърд Саймък
Търсачи на светове (6)

Глава шеста

Пет души — четири мъже и една жена, стояха край тежката дъбова маса пред горящата камина. Когато Лансинг влезе и затвори след себе си вратата, всички обърнаха глави и погледнаха към него. Един от тях, висок и дебел човек, стана и прекоси стаята, за да го посрещне.

— Много се радваме, че пристигнахте, професор Лансинг — каза той. — Тревожехме се за вас. Има само още една жена. Надяваме се, че нищо лошо не е станало с нея.

— Друга жена? Вие сте знаели, че идвам?

— Да, разбира се, от няколко часа. Научих, когато вие тръгнахте.

— Нищо не разбирам — каза Лансинг. — Никой не можеше да знае.

— Аз съм вашият домакин — рече дебелият човек. — Въртя, доколкото мога тая мръсна страноприемница за удобство и полза на хората, които пътуват из тези места. Моля ви, сър, елате до камината и се стоплете. Сигурен съм, че Бригадния генерал ще ви направи място до ключовия камък.

— За щастие — каза Бригадния генерал. — Малко поизгорях, толкова близо съм до огъня.

Той стана и Лансинг видя представителен човек с властно лице. При всяко негово движение светлината от огнището играеше върху медалите, закачени на куртката му. Лансинг промърмори:

— Благодаря ви, сър.

Ала преди още да направи движение, към стола, вратата се отвори и една жена влезе в стаята. Моя домакин направи една-две крачки напред да я посрещне.

— Мери Оуен! — провикна се той. — Вие ли сте Мери Оуен? Много се радваме, че вече сте тук.

— Да, аз съм Мери Оуен — каза жената. — И много повече се радвам от вас, че съм тук. Можете ли да ми кажете къде се намирам?

— Съвсем сигурно — рече Моя домакин. — Вие сте в страноприемница „Кукуригу“.

— Какво странно име за страноприемница! — възкликна Мери Оуен.

— Колкото до това, нищо не мога да кажа — рече Моя домакин. — Нямам пръст в името. Страноприемницата вече беше кръстена, когато дойдох тук. Както можете да забележите, това е старинна къща. В свое време е давала подслон, на много знатни гости.

— Кое е това място? — попита Мери Оуен. — Коя народност, коя провинция, коя страна?

— Нищо не мога да ви кажа за това — рече Моя домакин. — Никога не съм чувал името й.

— Аз също не съм чувала такова нещо — каза Мери. — Човек да не знае къде живее.

— Госпожо — намеси се човекът в черно, който стоеше до Бригадния генерал, — наистина изглежда странно. Той не ви мами. Същото каза и на нас.

— Влезте, влезте — настоя Моя домакин. — Приближете се до огъня. Господинът, който постоя тук известно време и се стопли, ще направи място за вас и професор Лансинг. А сега, когато всички вече сме тук, ще отида в кухнята да понагледам вечерята.

Той излезе бързо с походка на гъска и Мери Оуен застана до Лансинг.

— Правилно ли чух, че той ви нарича професор? — попита тя.

— Да, мисля, че ме нарече. Ще ми се да не беше го споменавал. Аз сам се наричам професор, Даже моите студенти…

— Но вие сте същият, нали?

— Да, същият. Преподавам в колежа Лангмор.

— Никога не съм чувала за него.

— Малко учебно заведение в Нова Англия.

Бригадния генерал се обърна към двамата.

— Тук има два стола до огъня. Енорийския свещеник и аз ги запазихме.

— Благодаря ви, генерале — каза Мери.

Човекът, който седеше срещу Бригадния генерал и Енорийския свещеник, стана и докосна вежливо Лансинг за ръката.

— Както виждате — каза той, — аз не съм човек. Ще сметнете ли за невежливо, ако ви поздравя с добре дошли в нашия малък кръг?

— Ами, не… — каза Лансинг и отмести погледа си от оня, който ги поздрави. — Вие сте…

— Аз съм робот, мистър Лансинг. Никога ли не сте виждали робот?

— Не, никога.

— Е, ние не сме много — произнесе роботът, — и не сме във всички светове. Името ми е Юргенс.

— Извинявайте, че не ви забелязах — каза Лансинг. — Въпреки огъня стаята е доста тъмна, пък и много хора влизат.

— Професор Лансинг, не сте ли случайно малко откачен?

— Струва ми се, че не съм, Юргенс. Никога не съм мислил за това. Защо питаш?

— Имам хоби — отвърна роботът, — събирам откачалки. Имам един, който се мисли за господ, когато се напие.

— Това не ме лови — каза Лансинг. — Пиян или трезвен, никога не се мисля за господ.

— Е — рече роботът, — така е, но пътят към лудостта не е само един. Има много други.

— Не се съмнявам, че има — кимна Лансинг.

Бригадния генерал го дръпна към себе си да пусне всички до масата.

— Аз съм Евърет Дарили — каза той. — Бригаден генерал от Седемнайсети отдел. Човекът, който стои до мен, е Енорийския свещеник Езра Хатфийлд, а дамата на масата е поетесата Сандра Карвър. Оня, който стои до професор Лансинг, е роботът Юргенс. А сега, когато всички се познаваме, нека да седнем и да отпием от тези приятни напитки, които са сервирани на трапезата. Трима от нас ги опитаха, те имат приятен вкус.

Лансинг заобиколи масата и седна на стола до Мери Оуен. Той забеляза, че масата е от дебели дъбови дъски, сякаш беше собственост на дребен земевладелец. Освен трите бутилки и подноса с чаши на нея имаше три свещи с треперлива светлина. Сега той за първи път видя и другите хора в стаята. В далечния край на масата седяха четирима мъже, увлечени в игра на карти.

Бригадния генерал взе две чаши пред себе си и наля в тях от едната бутилка. Той подаде едната на Мери и се пресегна през масата, за да подаде другата на Лансинг.

— Надявам се, че вечерята, която се готви сега — каза той, — ще бъде така вкусна, както е вкусно това питие.

Лансинг опита напитката. Течността се плъзна меко по гърлото му с приятна топлина. Той седна по-солидно на стола и опъна една голяма глътка от чашата.

— Седяхме си ние тук преди да дойдете — каза Бригадния генерал на Мери и Лансинг, — и се чудехме дали когато другите двама дойдат (двамата бяхте вие), те ще имат представа какво става тук. От това, което казвате, мис Оуен, е очевидно, че вие не знаете. А вие, Лансинг?

— Ни най-малко — каза Лансинг.

— Моя домакин твърди, че не знае нищо — произнесе мрачно Енорийския свещеник. — Вика, че само върти страноприемницата и не задава въпроси. По принцип, доколкото схващам, защото няма кого да питам, мисля, че тоя човек лъже.

— Вие съдите за него много прибързано и рязко — каза поетесата Сандра Карвър. — Той има честно и открито лице.

— Прилича на свиня — рече Енорийския свещеник. — И допуска отвратителни хора под покрива си. Тези типове, които играят карти…

— Ти погълна доста от това питие — каза Бригадния генерал. — С мен, чаша след чаша.

— Пиенето не е грях — отвърна Енорийския свещеник. — В библията е казано, че малко вино за стомашни болки…

— Глупости — рече Бригадния генерал. — Това нещо не е вино.

— Може би, ако се поуспокоим и сравним какво знаем за положението — започна Мери, — можем да стигнем до истината. Кои точно сме ние, как сме стигнали до тук и да си кажем гласно какво мислим по въпроса.

— Това е първото смислено нещо, което някой е казал до сега — обърна се към всички Енорийския свещеник. — Възразява ли някой всеки един да се представи?

— Не възразявам — промълви Сандра Карвър толкова тихо, че останалите трябваше да напрегнат слух, за да чуят думите й. — Аз съм утвърдена поетеса в Академията за Древна Атина, говоря четиринайсет езика, макар че пиша и пея само на един от тях — един от диалектите на древните гали, най-изразителният език в целия свят. Изобщо не разбирам как съм попаднала тук. Слушах концерт, една нова творба, която изпълняваше оркестър от Страната отвъд Западното Море, и трябва да ви кажа, че през целия си живот не съм чувала нещо по-могъщо и мъчително. Изглежда бях извадена от телесната си обвивка и моят дух беше пренесен на друго място, където отново се върнах в моето тяло. Двамата — и аз, и моята страдаща душа, бяхме на различни места. Попаднах в едно пасторално място с изумителна красота. Там имаше пътека, тръгнах по нея и…

— Годината? — попита Енорийския свещеник. — През коя година, моля?

— Не разбирам въпроса ви, отче.

— Коя година беше? Вашето измерване на времето.

— Шейсет и осма от Третия Ренесанс.

— Не, нямам предвид това. Лето господне, годината на нашия бог.

— За кой бог говорите? В моето време има толкова много богове.

— Колко години са минали от раждането на Исус?

— Исус?

— Да, Христос.

— Сър, никога не съм чувала нито за Исус, нито за Христос.

Енорийския свещеник за малко да получи удар. Лицето му почервеня и той се хвана за яката си, сякаш не му стигаше въздух. Опита се да каже нещо, но сподави думите си.

— Съжалявам много, ако ви създавам неприятности — каза поетесата. — Направих го без да искам. Не бих могла нарочно да причиня страдание.

— Всичко е наред, скъпа — рече Бригадния генерал. — Само нашият приятел Енорийския свещеник получи културен шок. Преди още тая работа да свърши, той вече няма да е единственият. Вече имам някои проблясъци за положението, в което се озовахме. За мен то е напълно невероятно, но както е тръгнало, то ще става отчасти правдоподобно, макар да имам чувството, че повечето от нас ще стигнат до тая мисъл с голяма мъка.

— Вие казвате — рече Лансинг, — че може би всички ние идваме от различни култури и вероятно от различни светове, макар да не съм съвсем сигурен за световете. — Изненадан да чуе тези приказки от себе си, като се замисли за времето назад, само преди няколко часа, когато Анди Сполдинг преливаше от пусто в празно и сигурно без да мисли сериозно за това, дрънкаше за алтернативните светове, макар че, доколкото си спомняше, той пропусна дърдоренето му.

— Но ние всички говорим английски — каза Мери Оуен, — или поне можем да говорим английски. Колко езика каза че говориш, Сандра?

— Четиринайсет — отговори поетесата. — Някои от тях доста зле.

— Лансинг изказа едно добро предварително схващане за това какво е станало с нас — каза Бригадния генерал. — Поздравявам ви за тънкото схващане, сър. Нещата може и да не стоят така, както казвате, но вие вероятно се доближавате до истината. Колкото до английския, който говорим, нека да поразсъждаваме по-нататък. Ние сме малка група и всички говорим английски. Може ли да съществуват други групи? Френски, латински, гръцки, испански, малки групи от хора, които могат да се съберат заедно, защото говорят общ език?

Енорийския свещеник извика:

— Това е крайно разсъждение! Лудост е да твърдиш или даже да си помислиш, че вие двамата сякаш сте събрани заедно. Това е против всичко, което е измислено на небето и на земята.

— Знанията, които имаме за небето и земята — кисело каза Бригадния генерал, — е само прашинка от цялата истина. Ние не можем да си затворим очите пред факта, че сме тук, а нашето присъствие тук и методът за пристигането ни не съответстват на знанията, които имаме.

— Мисля, че това, което каза мистър Лансинг… — започна Мери. — Лансинг, как е малкото ви име? Не можем да ви наричаме Лансинг.

— Казвам се Едуард.

— Благодаря. Мисля, че мнението на Едуард е по детски романтично, даже на вид. Но ако ние търсим истината откъде идваме и причината да бъдем тук, ще излезе, че сме принудени да насочим мислите си в нова посока. Аз бях инженер и живеех във високо развито техническо общество. Всяко мнение, което се простираше отвъд знанията или солидните теоретични постановки, ми лазеше по нервите. В моята методология няма нищо, което мога да извикам и да дам някакво обяснение. Може би сред вас има други, които могат да предложат обяснение за станалото? Какво ще кажете за нашия приятел, робота?

— Аз също съм от техническо потекло — каза роботът, — но нямам представа от никаква методология.

— Защо го питате? — развика се Енорийския свещеник. — Наричате го робот и тая дума лесно се плъзга по езика, но когато опрете до него, той си остава само една машина, една механична хитрост.

— Отивате твърде далеч — рече Бригадния генерал. — Случи ми се да живея в един свят, в който механичните хитрини водеха с години война, биеха се интелигентно и майсторски с въображение, което понякога изумяваше хората.

— Ужасно! — каза поетесата.

— Искате да кажете, че войната е ужасна, предполагам — уточни Бригадния генерал.

— Нима не е? — попита поетесата.

— Войната е естествена човешка дейност — рече Бригадния генерал. — В човешкия род е заложено агресивно състезателно начало, което води до конфликти. Ако това не беше така, нямаше да има толкова много войни.

— Но хората страдат. Това е агония, разбити надежди.

— По мое време тя беше станала игра — каза Бригадния генерал. — Като че това бяха много примитивни древни племена. В сравнение с тях индианците от Западния континент са просто играчка. Младежът от племето става мъж едва тогава, когато изпие първата си чаша. Всичко това е мъжествен и благороден стимул за война. В миналото е имало епохи, когато прекаленото старание преминава в някои от последствията, които споменахте. В крайна сметка пролятата кръв е малко. Ние играем така, както някои изиграват партия шах.

— Използвате роботите — каза Юргенс.

— Ние не ги наричаме роботи.

— Може би не. Казвате им механизми. Механизми с личностна идентификация и способност да мислят.

— Точно така. Добре конструирани, великолепно тренирани. Те ни помагат и да планираме операциите, и да се бием. Моята работа е плътно наситена с машини. В много отношения тяхното схващане за военното положение превъзхожда моето.

— И бойното поле е наситено с машини?

— Да, разбира се. Спасяваме това, което можем.

— После ги разполагате и ги изпращате на бой?

— Естествено — каза Бригадния генерал. — В една война човек пази ресурсите си много ревниво.

— Генерале — каза роботът, — не искам да живея в свят като вашия.

— А вашият свят какъв е? Ако не искаш да живееш в свят като моя, опиши ми какво представлява твоя свят, в който живееш?

— Той е мирен свят. Добър свят. Ние изпитваме състрадание към нашите хора.

— Изглежда отвратително — каза Бригадния генерал. — Вие изпитвате състрадание към вашите хора. Към вашите хора?

— В нашия свят са останали само няколко човешки същества. Ние се грижим за тях.

— Колкото по-нататък, толкова повече отиваме срещу моята теза — рече Енорийския свещеник. — Стигам до заключението, че Едуард Лансинг може да е прав. Като ви слушам, става ми ясно, че идваме от различни светове. Един циничен свят, който разглежда войната като обикновена игра…

— Това не е обикновена игра — каза Бригадния генерал. — Понякога тя става много сложна.

— Един циничен свят — започна Енорийския свещеник, — който разглежда войната като сложна игра. Свят на поетеси и поети, на музика и академии. Свят, в който роботите много мило се грижат за хората. А във вашия свят, госпожо, една жена може да стане инженер.

— Какво лошо има в това? — попита Мери.

— Грешката е в това, че жените не могат да бъдат инженери. Те трябва да са предани съпруги, верни пазители на дома, добри възпитателки на децата. Тази дейност е естествената среда на жената.

— В моя свят жените не са само инженери — каза Мери. — Те са физици, лекари, химици, философи, палеонтолози, геолози, членове в управата на големи компании, адвокати и законодатели, директори на изпълнителни агенции. Списъкът може да се разшири многократно.

Моя домакин се приближи с патешката си походка до масата.

— Сторете място — рече той. — Сторете място за вечерята. Надявам се да ви е по вкуса.