Клифърд Саймък
Търсачи на светове (28)

Глава двадесет и осма

Минаха няколко часа, откак напусна кулата, когато видя да идват по пътеката другите двама — Мелиса и Йоргенсон. Нямаше и следа от Виещия.

— Боже! — извика Йоргенсон. — Радвам се, че те намерихме. При кулата няма никой.

— Никой, освен Сандра. Тя е мъртва — каза Мелиса.

— Къде са другите двама? — попита Йоргенсон.

— Юргенс изчезна в Хаоса — отговори Лансинг, — а аз търся Мери. Сигурни ли сте, че не сте срещнали някакви следи от нея?

— Никакви следи — поклати глава Йоргенсон. — Къде мислиш, че е отишла?

— Била е в страноприемницата. Мисля, че може да се е върнала при кулата. Ако не е там, сигурно е тръгнала към града.

— Трябваше да ти остави два реда в страноприемницата — каза Мелиса. — Вие двамата бяхте много близки.

— Тя ми остави бележка. Собственичката не можа да я намери. Каза, че я е изгубила. Преди да тръгна й помогнах да я потърси.

— Странно! — рече Йоргенсон.

— Да, много странно. Тук всичко изглежда работи против нас.

— Какво стана с Юргенс? — попита Мелиса. — Той ми хареса. Чиста душа.

Лансинг набързо им разказа всичко, сетне попита:

— Какво има на запад? Намерихте ли нещо?

— Нищо не намерихме — отговори Йоргенсон. — Останахме два дни повече, отколкото възнамерявахме, с надеждата, че ще открием нещо. Земята там е суха, почти съвсем пустинна. Имахме трудности с водата, но продължихме напред.

— Просто гола земя — каза Мелиса. — Можеш да вървиш с километри и да не видиш нищо.

— Най-сетне стигнахме до края на една стръмна скала, през която минавахме — обясни Йоргенсон. — И то без да знаем за стръмнината. Изведнъж склонът пред нас рязко се спусна надолу и откри една дълга редица от камъни. От това място пред очите ни се ширеше огромна пустиня. Истинска пустиня, само пясък и нищо друго. Тя се простираше, докъдето стига погледът и беше по-гола, ако това е възможно, от земята, през която минахме. Тогава се върнахме обратно.

— На север — Хаоса, на запад — нищо — рече Лансинг. — Остава посоката на юг, но аз няма да тръгна на юг. Отивам в града, мисля, че Мери е там.

— Слънцето вече залязва — каза Йоргенсон. — Защо да не спрем за нощуване? Ще тръгнем утре сутринта. Ще решим какво да правим и ще тръгнем сутринта.

— Аз съм съгласен — каза Лансинг. — Няма смисъл да вървя към кулата, от която идвате. Кажете ми нещо за Сандра. Погребахте ли я?

Мелиса поклати глава.

— Мислехме за това, но не го направихме. Стори ни се неправилно да я погребем. Решихме да я оставим на мястото, където лежеше. Тя не се различава много от мумия. Мисля, че тя умря така, както искаше. Помислихме, че е най-добре да я оставим така.

Лансинг кимна.

— И на мен ми минаха същите мисли. Даже се чудех дали е умряла. Като я гледах си помислих, че просто е заминала надалеч, че нейният живот, нейният дух са отишли някъде и са оставили съсухрените ненужни останки далеч зад себе си.

— Мисля, че си прав — каза Мелиса. — Не мога да го обясня с думи, но мисля, че си прав. Тя странеше от всички, не беше един от нас. Това, което беше добро за нас, не беше добро за нея.

Те запалиха огън, приготвиха храна, свариха кафе и се нахраниха, насядали около огнището. Изгря луна, звездите заблестяха, нощта беше пропита със самота.

Хванал чашата с две ръце, Лансинг отпиваше от кафето и мислите му се връщаха назад към Хаоса и Юргенс, но най-вече към Юргенс. Можеше ли да направи нещо, за да спаси робота, питаше се той. Имаше ли някаква възможност, ако беше по-бърз в мисълта и действията, да се хвърли по пясъчния склон, да хване плъзгащия се надолу приятел и да го изтегли на безопасно място? Неговият разум не даваше отговор на всяка мисъл за това как би могъл да го стори. И все пак той не можеше да избяга от чувството за вина, което нарастваше и заплашваше да го смачка: той беше там. Сигурно можеше да се направи нещо. Разбира се, той се опита, той нагази в пропадащия пясък на склона, той направи опит, но това не стигаше. Той се опита и не успя, а неуспехът сам по себе си внушаваше чувството за вина.

А какво стана с Юргенс? Къде отиде, къде беше той сега? Той, Лансинг, не се погрижи да погледне къде е изчезнал приятелят му. През това време той беше зает, правеше опити да се спаси, но даже и в това положение той някак си би могъл да забележи какво става с робота, изглежда няма край на вината, каза си той горчиво. Каквото и да направи човек, винаги е виновен.

Той предположи, че Юргенс не е успял да спре плъзгането и е продължил да слиза надолу, докато стигне до точката, където черната завеса на гърмящия Хаос каквото и да представлява Хаоса, се спуска да докосне пясъка. Какво каза Юргенс точно преди да падне? Краят на всичко. Така става във вселената. Изяжда я мракът. Знаеше ли Юргенс това или само си го мислеше? Нямаше възможност да разбере.

Странно, помисли си Лансинг, по какъв начин изчезнаха хората. Енорийския свещеник мина през врата. Бригадния генерал беше отнесен (отнесен ли?) от две машини, които си тананикаха. Пеещата кула изсмука живота на Сандра. Юргенс се срина в Хаоса. А Мери замина. Ала тя не беше изчезнала, доколкото знаеше тя не беше загинала, както стана с другите. За Мери все още имаше надежда. Йоргенсон го попита:

— Какво става, Лансинг? Изглеждаш дълбоко потънал в мисли.

— Мислех си какво ще правим, когато настъпи утрото — отвърна Лансинг.

Той мислеше за друго, но само така можеше да отговори на Йоргенсон.

— Предполагам, че ще се върнем към града — рече Йоргенсон. — Така каза.

— Ще дойдете ли с мен? — попита Лансинг.

— Не искам да се връщам в града — произнесе Мелиса. — Веднъж вече бях в града и…

— Не искаш да вървиш на север, не искаш да отидеш в града — разсърди се Йоргенсон. — Отказваш да отидеш на много места. Прекалено много, бога ми! Ще тръгна и ще те зарежа! Вечно скимтиш.

— Мисля, че можем да спестим малко време, ако пресечем направо — рече Лансинг.

— Какво искаш да кажеш с това, „ако пресечем направо“?

— Гледайте — рече Лансинг. Той остави чашата и изравни с длан пясъка пред себе си. С протегнат напред показалец той започна да рисува карта. — Когато напуснахме града, ние тръгнахме по пътеката през Злата земя. Вървяхме на северозапад, даже повече на север. От страноприемницата тръгнахме право на запад към кулата. Струва ми се, че трябва да има по-къс път.

Той нарисува една линия, която представляваше пътеката през Злата земя и друга, под прав ъгъл към първата между страноприемницата и кулата. Сега той сложи и друга черта, която свързваше кулата и града.

— Ако тръгнем в тази посока, ще минем повече път. Вижте този триъгълник. Вместо да обикаляме по двете страни, ще вървим само по едната. Тръгваме на югоизток.

— Ние сме в непозната страна — възрази Йоргенсон. — Няма никаква пътека. Ще се объркаме в Злата земя и ще се загубим.

— Можем да поддържаме посоката с помощта на компас. Така ще избегнем минаването през Злата земя. Тя не се простира далеч на запад. Може да има по-къс път.

— Не зная — каза Йоргенсон.

— Аз зная. Тръгвам по тоя път. Ще дойдете ли с мен?

Йоргенсон дълго се колеба и накрая каза:

— Да, идваме.

Те тръгнаха в ранни зори. След около час пресякоха течащата на изток река, която няколко километра по-надолу минаваше край страноприемницата. Прегазиха я на плитък брод и почти не се намокриха.

Пейзажът край тях започна да се променя. От реката пътят бавно се издигаше нагоре и минаваше по дълги хребети, все по-високи и по-високи. Земята вече не беше така суха. Пясъкът намаля, наоколо растеше повече трева. Появиха се дървета и с изкачването на всеки следващ хребет те ставаха все по-големи и многобройни. В някои от малките долини, които разделяха хълмовете, течаха малки бистри рекички с искряща вода, подскачаща из каменистото корито.

В края на деня те изкачиха един хребет, който се издигаше много по-високо от останалите зад гърба им и пред тях се разстла малко по-широка и много по-плодородна долина от всички, които бяха видели до сега — една зелена долина с много дървета, а някъде далече пред тях течеше пълноводна река. По-наблизо, в западната част на долината, във въздуха се издигаха бледи кълба дим.

— Хора — рече Йоргенсон. — Там сигурно има хора.

Той тръгна напред, но Лансинг сложи ръка на рамото му и го спря.

— Какво има? — попита Йоргенсон.

— Няма да отидем там.

— Казах ти, там има хора.

— Мисля, че има. Но ние няма да отидем при тях, нито пък ще се промъкнем. Ще им покажем, че сме тук и ще им дадем възможност да ни видят.

— Ти знаеш всичко — усмихна се подигравателно Йоргенсон.

— Не всичко — рече Лансинг. — Това е просто здравият разум. Или ще им дадем възможност да ни видят, или ще ги заобиколим незабелязано и ще ги отминем.

— Мисля, че трябва да отидем при тях — каза Мелиса. — Мери може да е там. Или пък някой може да знае къде е.

— Не ми се вярва — рече Лансинг. — Сигурен съм, че е тръгнала към града. Тя в никакъв случай няма да мине по този път.

— Ние отиваме — каза Йоргенсон с войнствени нотки в гласа. — Някой може да знае какво става тук. Ако е така, ще знаем и ние за първи път, откакто сме в тоя свят.

— Добре — съгласи се Лансинг. — Да отидем.

Те слязоха по склона на хълма в долината и тръгнаха през нея към дима. Право пред тях някой ги видя и вдигна тревога. Тримата спряха и зачакаха. След няколко минути се появи малка група от десетина души, която вървеше през долината към тях. Хората спряха и трима от тях излязоха напред. Застанал пред Йоргенсон и Мелиса, Лансинг огледа тримата, които приближаваха към тях. Един от тях, с бяла коса и бяла брада, беше старец. Останалите бяха по-млади — русоляв младеж с рижава брада и коса, която падаше до раменете му, и мрачен, мургав, тъмнокос мъж. Той нямаше брада, но четината на лицето му изглеждаше гъста, не беше се бръснал от няколко дни. Дрехите им бяха парцаливи, лактите им стърчаха, на коленете му зееха големи дупки, дрипи и кръпки бяха съшити една върху друга. Старецът носеше палто от заешка кожа.

Тримата спряха на няколко крачки. Русолявият заговори на странен език.

— Дивашки приказки — рече Йоргенсон. — Защо не говори на английски?

— Чужд език, а не дивашки — поправи го Лансинг. — Немски, предполагам. Говори ли някой от вас английски?

— Аз говоря английски — каза старецът. — Аз и няколко други от лагера. Вашето предположение е вярно. Младият ми приятел говори немски. Пиер — тоя тук, говори френски. Аз разбирам и двата езика доста добре. Името ми е Алън Кори. Предполагам, че идвате от кулата. Сигурно сте се заблудили по пътя.

— Ако трябва да бъда точен — рече Лансинг, — ние отиваме към града.

— Защо? — попита Кори. — Там няма нищо. Всички го знаем.

— Той търси изгубената си приятелка — каза Йоргенсон. — Предполага, че е отишла там.

— В такъв случай — обърна се Кори към Лансинг, — искрено се надявам, че ще я намерите. Знаете ли как да стигнете до там?

— Ще вървим на югоизток — отвърна Лансинг. — Така ще стигнем до града.

— Да, мисля, че е така — кимна Кори. — Познавате ли земята, която е пред нас?

— Само на няколко километра. Предпочитаме да си стоим близо до лагера. Не ходим много далеч.

— Предполагам, че сте хора като нас. Не зная как можем да се наричаме, никога не съм мислил за това. Просто хора, прехвърлени тук.

— Ние сме част от тях — каза Кори. — Може би има и други групи като нас, но ако е така, не знаем къде се намират. Разбира се, вие знаете, че някои от нас оцеляват. Ние сме малка група от оцелелите. Тук сме събрани трийсет и двама души. Дванайсет мъже, останалите са жени. Някои от нас живеят тук с години. Мургавият французин му каза нещо и Кори отново продължи разговора си с Лансинг:

— Моля да ме извините. Забравил съм добрите маниери. Ще дойдете ли при нас в лагера? Скоро ще се стъмни, а вечерята е сложена на огъня. Имаме голям казан с готвено заешко и много пържена риба. Няма да се изненадам, ако приготвим и салата, макар че отдавна нямаме салатен сос и я поливаме с гореща мазнина за готвене. Освен това трябва да ви предупредя, че сме закъсали със солта. Отдавна сме свикнали с тоя недоимък и той вече не ни притеснява.

— Нито пък ще притеснява нас — каза Мелиса. — Приемаме с удоволствие поканата ви.

След като повървяха малко из долината и заобиколиха малка горичка, която скриваше полето пред тях, те стигнаха до царевична нива, на която още стърчаха голи стебла. От другата страна на нивата, край едно закътано заливче до острия завой на реката, бяха скупчени груби къщурки и няколко дрипави, избелели палатки. В лагера горяха огньове, около които стояха в очакване малки групи хора. Кори посочи царевичната нива.

— Не е кой знае какво, но ние полагаме големи грижи за нея и всяка година събираме достатъчно царевица да изкараме зимата. Освен това имаме и една много голяма градина. Мисис Мейсън пази царевицата за посев и всички семена, които трябва да засадим в градината.

— Мисис Мейсън? — попита Мелиса.

— Тя е стопанката на страноприемницата — отвърна Кори. — Лакома жена, но си помагаме с нея. Понякога ни изпраща попълнение — хора като нас, които няма къде да отидат и се навъртат около страноприемницата. Тя не ги иска, освен ако имат да похарчат някоя и друга пара. Някои от тях нямат пари и тя се освобождава от тях, като ни ги изпраща. И все пак нашето население не нараства значително. Мнозина умират, особено през суровите зимни месеци. Нашето гробище постоянно се разширява.

— Няма ли път назад? — попита Йоргенсон. — Няма ли път към световете, от които идвате?

— Не открихме никакъв път — каза Кори. — Нищо такова, което търсихме толкова упорито. Някои от нас наистина го търсиха за тоя, дето духа.

Когато стигнаха в лагера, вечерята вече беше готова. Тримата насядаха заедно с останалите около централния огън и получиха по една паница готвено заешко месо, друга с варени смесени зеленчуци и трета с хрускава пържена риба. Нямаше нито кафе, нито чай за пиене, дадоха им само вода. Нямаше и салата въпреки думите на Кори.

Мнозина от хората в лагера, а може би всички присъстващи (Лансинг се опита да ги преброи, но обърка сметките) дойдоха да се ръкуват с тях и да ги поздравят. Повечето от тях говореха на чужди езици, а някои — на развален английски. Освен Кори имаше и други, за които английският беше роден език. Бяха две жени, които веднага седнаха до Мелиса и се разбъбриха възбудено.

Въпреки затрудненията със солта храната беше приготвена добре.

— Вие казахте, че не ви стига сол — обърна се Лансинг към Кори, — а може би ви липсват и много други неща. Споменахте още, че мисис Мейсън пази семената за градината и царевичната ви нива. Няма ли да ви даде сол и всичко друго, което ви трябва?

— О, на драго сърце — отвърна Кори, — но ние нямаме пари. Хазната е празна. Може би по-рано пилеехме парите без мярка.

— Останаха ми известна сума — каза Лансинг. — Ще приемете ли едно дарение?

— Не мога да прося пари — започна Кори, — но ако е по ваше собствено желание…

— Ще ви дам малко.

— Няма ли да останете при нас? Вие сте добре дошли, както можете да забележите.

— Казах ви, че отивам в града.

— Да, спомням си.

— С удоволствие ще пренощувам тук — каза му Лансинг. — Тръгвам утре сутринта.

— Може би ще се върнете?

— Искате да кажете, ако не намеря Мери?

— Дори и да я намерите. Можете да дойдете по всяко време. Ако я доведете, ще я посрещнем добре.

Лансинг огледа целия лагер. Никак не му се щеше да остане на това място. Тук животът сигурно ще бъде суров. Ще пада тежък труд — сечене и носене на дърва, грижи за градината и царевичната нива, безкрайно търсене на храна. Ще има жестоки дребни съперничества, ще се сблъскват характери, ежедневно ще избухват кавги.

— Създадохме си един примитивен начин на живот — каза Кори, — и я караме доста добре. В реката има много риба, в долината и по хълмовете са заложени примки. Някои от нас станаха майстори на капаните. Тук е пълно със зайци, през някои години те се увеличават, през други — намаляват. Преди две години, когато ни удари сушата, всички работихме тежко и дълго, носихме вода от реката до градината и царевичната нива, но издържахме. Получихме богата реколта.

— Изумително! — рече Лансинг. — С такава пъстра смесица от хора. Поне така ми се струва, че смесицата е пъстра.

— Близо сте до истината — каза Кори. — В моя минал живот бях член на дипломатическия корпус. Между другото ние имаме геолог, фермер, който някога е обработвал четири хиляди декара земя, дипломиран счетоводител, прочута и някога много разглезена актриса, жена, известна като изтъкната историчка, социален работник, банкер. Мога да изброя още много други.

— По времето, когато вие и другите сте мислили да решите загадката, стигнахте ли до някакво заключение защо сме изпратени тук?

— Не, всъщност не разбрахме. Разсъждавахме на дълго и на широко, както може би се досещате, но не стигнахме до нищо съществено. Имаше и такива, които си мислеха, че знаят, но съм сигурен, че това не е вярно. Има хора, нали разбирате, които намират известна опора като се убеждават, че са прави в най-фантастичните си приумици. Това им дава нещо, за което да се хванат, дава им сигурност, че знаят какво става, че те знаят, докато другите тънат в мрак.

— А вие? Вие самият?

— Аз съм един от хората, орисани да виждат двете страни или многото страни на нещата. Като дипломат за мен това беше наложително. Смятах за свой дълг да бъда изключително честен пред себе си. Мислех, че никога не ще допусна да се залъгвам.

— Значи нямате окончателно мнение?

— Нямам никакво мнение. Днес за мен всичко е толкова загадъчно, както и в деня на пристигането ми.

— Какво знаете за земята, през която трябва да минем, за да стигнем до града? Какво мислите за Злата земя?

— Доколкото я познаваме, земята пред вас е неравна и хълмиста — каза Кори. — В по-голямата си част е гориста, но пътят е лек. За Злата земя не зная нищо. Ние не идваме от нея. Сигурно е на изток.

— Доволен ли сте, че живеете тук? Вие не сте опитали късмета си. Не сте продължили търсенето.

— Не съм доволен — рече Кори, — но какво да правя? Някои от нас тръгнаха на север към Хаоса. Стигнахте ли толкова далеч?

— Да. Там загубих един добър приятел.

— Северът е затворен от Хаоса — подхвана Кори. — През него не може да се мине. Не зная какво представлява, но той прегражда пътя. На стотици километри отвъд кулата се простира една унищожителна пустиня. На юг, докъдето сме стигали, изглежда няма нищо интересно. И тъй, сега вие отивате в града с надеждата да откриете нещо, което сте пропуснали преди.

— Не — поклати глава Лансинг. — Отивам да търся Мери. Трябва да я намеря. Двамата с нея сме единствените, които останаха от нашата група. Другите четирима загинаха.

— А двамата, които са с вас?

— В началото не бяхме заедно. Те са от друга група. Срещнахме ги в страноприемницата.

— Изглеждат ми свестни хора — рече Кори. — Ето ги, те идват при нас.

Лансинг вдигна глава и видя, че Йоргенсон и Мелиса заобикалят кръга. Като наближиха, Йоргенсон клекна пред него. Мелиса остана права.

— Аз и Мелиса искаме да ти кажем нещо — рече Йоргенсон. — Много съжаляваме, но няма да дойдем с теб. Решихме да останем тук.