Клифърд Саймък
Търсачи на светове (25)

Глава двадесет и пета

От страноприемницата до кулата цялата земя беше суха и безводна. На север от кулата сушавата земя се превърна в пустиня. Стана трудно да се върви. Пясъкът се сипеше под нозете, когато се изкачваха по дюните, вятърът духаше непрекъснато от северозапад и хвърляше пясък в лицата им.

Те не говореха, вървяха с глави, наведени срещу вятъра. Юргенс гледаше компаса и проверяваше курса по него, така те бавно се придвижваха на север. Роботът куцукаше напред, Лансинг се влачеше след него. Отначало Лансинг вървеше пръв, а роботът куцукаше след него, ала когато Лансинг се умори, Юргенс с неговото неуморимо механично тяло пое водачеството.

След няколко часа път голямата част от дюните изчезнаха и те излязоха на твърда, макар и все още покрита с пясък земя.

Като гледаше как роботът накуцва енергично пред него, Лансинг продължи да му се чуди. Юргенс продължаваше да е загадка за него, макар че всеки от групата беше загадка. Той се опита да премисли какво знаеше за всеки от тях и забеляза, че сведенията му са съвсем повърхностни. Мери беше инженер в един свят, където още съществуваха старите империи от осемнайсети век, те създаваха един стабилен, но безмилостен свят. Освен това той знаеше още малко за нея по една проста причина: той я обичаше. Нямаше представа в каква служба е работила, с каква инженерна дейност се е занимавала, не знаеше нищо за нейното семейство или за миналия й живот, знаеше за нея може би по-малко, отколкото за всеки друг.

Светът на Сандра беше твърде мъгляв, той носеше една култура, която Лансинг не разбираше, макар често да си казваше, че нейната културна среда е чисто и просто една субкултура, в която тя е съществувала. Истинската култура на нейния свят може да е нещо съвсем различно и тя самата да не знае за нея повече, отколкото той. Помисли си, че не са били много добри със Сандра. Цялата група постоянно я пренебрегваше. Ако й се дадеше възможност, тя би могла да допринесе много за успеха. Ако беше участвала в експеримента с машината в подземието, както Лансинг и Мери, тя може би щеше да научи много повече от тях. Дори сега, в тези близки връзки с музикалната кула, тя би могла да намери решението, което всички търсеха.

Енорийския свещеник, според Лансинг, беше отворена книга, макар че от друга страна можеше да е творение на една субкултура. Нямаше видими причини да се предполага, че неговият свят е бил толкова фанатичен, така ограничен и така порочен, както свещеникът виждаше собствения си свят. Ако имаше време, те може би щяха да разберат Енорийския свещеник, може би щяха да открият някаква област на разбирателство и като знаят произхода му, да се отнесат със симпатия към объркания му начин на мислене.

Бригадния генерал, помисли си Лансинг, беше нещо съвсем различно. Беше потаен, не искаше да опише своя свят, отказа да им разкаже как е бил прехвърлен на това място. Опитваше се да доминира, изгарян от жестоката нужда да бъде господар и командир, не желаеше да слуша доводите на другите, а само своите собствени доводи, и наистина си остана загадка. Без съмнение той не е бил представител на някаква субкултура. Изглежда неговият свят представляваше военна анархия — стотици сражаващи се владетели се избиваха помежду си. Това е игра, каза им той, само игра, но тя е смъртоносна.

А Юргенс? Там нямаше субкултура, това беше един свят, изоставен заради звездите, а останките от него се плъзгаха към неразбираемо варварство. Свобода, беше му казал Юргенс, той най-подир получи своята свобода от тежката отговорност да се грижи заедно с другите роботи за жалките останки от човечеството. Свобода ли, мислеше Лансинг. Чудеше се дали и сега Юргенс е разбрал, че той не е получил своята свобода. Той още си играеше на пастир сред хората, даже сега го правеше по-подчертано — хвърляше се през тази пустиня към Хаоса така, сякаш само той можеше да го разгадае. Даже и да бяха стигнали до този безподобен свят, той щеше да застане отстрани, винаги готов да помогне, винаги с нуждите и надеждите на другите, на неговите човешки същества, загнездени в неговия разум.

Ала по някаква причина той не беше дарил с цялата си вяра своите човешки същества. На него, Лансинг, беше разкрил част от съдбата си: разказа му за своя свят, за хобито си да прави човекоподобни кукли, вдъхновено от старите приказки на човечеството. Кукли, мислеше си Лансинг, също като куклата Мелиса? На всички останали не беше казал нищо, заинати се и мълчеше, даже когато Мери го попита повече или по-малко открито.

Това буди недоумение, мислеше си Лансинг. Защо роботът се довери само на един от тях, но не и на другите? Съществуваше ли между тях връзка, която роботът виждаше, а човекът — не?

Право пред него Юргенс спря в подножието на малка дюна. Когато Лансинг се приближи до него, роботът показа някакъв предмет, който стърчеше над дюната. Това беше тежък балон от стъкло или прозрачна пластмаса, подобен на шлем от космически костюм, а в него, обърнат към тях, имаше човешки череп. Оголеният ред зъби блестеше срещу тях в широка усмивка, а единият от зъбите, както забеляза Лансинг, беше златен и сияеше на слънцето. Над пясъка се показваше кръгло парче метал, а някъде вдясно, по-далеч върху склона на дюната, беше захвърлен друг къс метал.

Юргенс извади лопатка от раницата си и започна да копае пясъка. Без да промълви нито дума, Лансинг стоеше и гледаше.

— След малко ще видим, какво е това — рече Юргенс. Няколко минути по-късно те видяха.

Металната измишльотина повтаряше точно човешките очертания. Имаше три крака, а не два, две ръце и тяло. Беше дълга над три метра, а в горната й част имаше място, в което се намираше черепът на отдавна умрял човек. Костите бяха пръснати из цялата местност, която човекът някога е обитавал. Черепът беше затворен в прозрачния балон.

Клекнал до откритието си, Юргенс вдигна глава към Лансинг.

— Какво предполагаш? — попита той.

Лансинг потрепера.

— Ти предполагай, а не аз.

— Добре — съгласи се роботът. — Машина за пътуване.

— Машина за пътуване?

— Твърде вероятно. Това е първото нещо, което ми идва на ум.

— Каква е тая машина за пътуване?

— Нещо подобно създадоха хората от моята планета преди да тръгнат към звездите. Трябваше да се използва на други планети. Във враждебна обстановка, предполагам. Никога не съм виждал такива машини, само съм чувал за тях.

— Машина, която да се движи по враждебна планета?

— Точно така. Свързана е с нервната система на човека. Сложна система, която напълно съответства на системите в човешкото тяло. Заповядваш й да върви и машината тръгва. Същото е и с ръцете.

— Ако това е вярно, Юргенс, ние виждаме един от коренните жители на тази планета. Нито един човек не би могъл да се пренесе тук като нас, ако е навлечен с такава машинария. Разбира се, ние идваме облечени в дрехите си, но…

— Не можеш да го измъкнеш от машината — каза Юргенс.

— Може би — съгласи се Лансинг. — Но такъв човек, ако идва отнякъде, щеше да дойде от алтернативен свят, враждебен за човека. Толкова замърсен, толкова опасен…

— От свят на войни — добави Юргенс. — Пълен със смъртоносни лъчи и газове.

— Да, предполагам, че и това е възможно. Но след като веднъж е стигнал до този свят, той няма да има нужда от машината. Въздухът тук не е замърсен.

— Ти сигурно разбираш — започна Юргенс, — че той не може да се отдели от апарата. Така се е сраснал биологично с него, че не е успял да се освободи от тая черупка. Той вероятно не е мислил много за последиците, защото е свикнал с него. Освен това една такава машина има известни предимства. Това е напълно възможно, особено в свят като този.

— Да — кимна Лансинг, — това е възможно.

— И тук той стига до провала — рече Юргенс. — Тук, въпреки цялото си високомерие, той стига до своя окончателен провал.

Лансинг погледна към робота.

— Мислиш си, че всички хора са високомерни, че това е белег на човешкия род.

— Не всички хора — каза Юргенс. — Ти можеш да разбереш, ако в мен има малко горчивина. Да останеш зад…

— Раната е гнояла през цялото време.

— Не е гнояла — рече Юргенс.

Те помълчаха малко, сетне роботът каза:

— Не става дума за теб. Ти не си високомерен. Никога не си бил. Енорийския свещеник беше, същият беше и Бригадния генерал. Сандра по свой деликатен начин…

— Да, зная — кимна Лансинг. — Надявам се, че ще можеш да им простиш.

— Само ти и Мери — рече Юргенс. — Готов съм да дам живота си за теб и Мери.

— И все пак ти не разказа на Мери за себе си. Отказа да й се довериш.

— Тя щеше да ме съжалява. Не бих могъл да издържа съжалението. Ти никога не си ме съжалявал.

— Не, не съм — каза Лансинг.

— Едуард, хайде да оставим високомерието настрана. Да си вървим по нашия път.

— Ти водиш, аз съм след теб — каза Лансинг. — Нямаме време за губене. Не исках да оставя Мери. Дори и сега едва се сдържам да не се върна.

— След три дни ще се върнем. Ще я намерим жива и здрава. Дадохме си не повече от четири дни.

Те не срещнаха дървета по пътя си. На тая земя не растеше нищо. Вечерта спряха да пренощуват без да палят огън.

Нощта беше прекрасна със своята суровост и блясък. Голите пясъци се разстилаха под луната, която се издигаше към небесните висини, окъпани от белия й блясък, звездите блестяха свирепо.

Лансинг усети как поема в себе си магията на нощта, нейната сурова, жестока, съвършена красота. Веднъж той чу нещо, което му се стори като вой. Звукът идеше от юг, това беше като воя на огромния изгубен звяр, който ревеше над града, а след това и на високия хълм в Злата земя. Той се вслуша внимателно, защото не беше сигурен, че наистина го е чул, но воят не се повтори.

— Чу ли нещо? — попита той.

Юргенс отговори, че не е чул.

Роботът събуди Лансинг призори. Луната се беше преместила на запад, звездите на изток бледнееха.

— Хапни нещо — каза му Юргенс, — после ще тръгнем по пътя.

— Сега не искам нищо — рече Лансинг. — Стига ми глътка вода. Ще хапна по-късно по пътя.

Отначало вървяха много леко, ала към пладне отново започнаха да се срещат дюни, първо много малки, после дюните по пътя ставаха все по-големи. Те навлязоха в района на движещи се жълти пясъци под светлия лазур на небето, чийто свод се спускаше към пустинята и похлупваше пясъците. Земята пред тях постоянно се издигаше нагоре, докато най-сетне им се стори, че се катерят към суровото синьо небе. На север, право пред тях, една тясна ивица на небето ставаше все по-тъмна, приемаше все по-наситен нюанс на синьото и когато те изкачваха коварните дюни, пясъкът се сипеше под краката им, а тъмната ивица се издигаше все по-високо в небето, като се променяше от тъмносиньо в горната си част до черно малко по-надолу.

Неясен глух тътен се разнесе откъм север. Докато те бъхтеха път през дюните, тътенът ставаше все по-силен.

Юргенс спря на върха на една голяма дюна и изчака приятеля си да го настигне. Лансинг застана до него, запъхтян от катеренето.

— Това пред нас ми прилича на гръмотевици — рече Юргенс. — Задава се силна буря.

— Съдиш по цвета на небето — каза Лансинг, — но това не ми прилича на буреносни облаци. Никога не съм виждал буреносен облак с край, който върви право напред. Обикновено има голям фронт на бурята, а тук не виждам никакъв фронт.

— Преди малко си помислих, че виждам светкавица, не точно самата светкавица, а само отблясък от нея, само нейното отражение.

— Топлинна мълния — обясни му Лансинг. — Отражение на много далечна мълния върху облаците.

— След малко ще видим какво е това. Готов ли си да тръгнем или да си починем малко?

— Давай напред! Когато искам да си почина, ще ти кажа.

В средата на следобеда огромен черен облак обви целия хоризонт. На места по него се срещаха тъмно пурпурни оттенъци, всичко това придобиваше вид на заплашително явление. Наглед като че нямаше движение, не се забелязваха нито мрачни облаци, нито стремително подгонени от вятъра огромни маси пара, и въпреки това понякога на Лансинг му се струваше, че когато спираше да погледне напред, забелязваше едва доловимо движение надолу, сякаш като тънък слой от някакво вещество тече чернотата, сякаш тънък воден пласт се стича по прозоречно стъкло в летен дъжд. Самият облак като че бе зареден с ужасна сила, която превъзхождаше заплахата от тежката вода, и все пак нямаше видима ярост или заплаха от ярост освен ярките мълнии, които на интервали пресичаха лицето на мрака. Сега тътенът на бурята продължаваше непрекъснато.

— Много необикновено — рече Юргенс. — Никога не съм виждал нещо подобно.

— Това Хаоса ли е? — попита Лансинг. И докато питаше, той си спомни хаоса или чувството за хаос, макар сега да се съмняваше, че го е видял, който зърна, когато за миг се изправи на върха на слънцата над вселената. И хаосът, който видя, вселенският хаос, не приличаше никак на това тук, макар да разбираше, че ако трябва да го опише, не би могъл да каже нищо за него.

— Може би трябва да те попитам: какво е Хаоса — каза Юргенс.

Лансинг не се опита да му отговори.

Те продължиха да се изкачват, пътят стана по-стръмен, отколкото през цялото време от тръгването им до сега. Те се катереха нагоре по низ от все по-високи дюни, а пред тях хоризонтът се изкривяваше наляво и надясно, сякаш изкачваха една непрекъсната дюна, основата, на която описва полукръг, а другият й край навлиза в черната маса на небето.

Късно следобед двамата стигнаха до върха на един голям хълм, по който се изкачваха. Изтощеният Лансинг рухна на пясъка и се облегна на голям заоблен камък. Голям заоблен камък, рече си той. Огромен камък тук, където досега не е останало нищо по-голямо от песъчинка? Той се втренчи в краката си, но камъкът продължаваше да си стои тук и не само един, а цял куп заоблени камъни, кацнали малко под най-високата точка на дюната, която бяха изкачили. Те си лежаха в пясъка, сякаш през отдавна минало време някой ги е поставил тук.

Юргенс застана на върха на дюната с разкрачени нозе, забил патерицата си дълбоко в пясъка, за да се подпира и пази равновесие.

Отляво и отдясно се простираше вдлъбнатия край на дюната, а право пред тях пясъкът се спускаше стремително надолу като непрекъснат склон, докато стигнеше дъното на огромния облак, който тъмнееше заплашително пред тях. Когато погледна право към облака, Лансинг видя, че това не е облак, но какво точно представлява, не знаеше. Това беше масивна, съвсем черна стена, която се издигаше от мястото на срещата със стръмния пясъчен склон високо в небето, толкова високо, че трябваше да вдигне глава, за да види върха й. Мълниите продължаваха да разсичат предната част на стената с опустошителна ярост, бурята гърмеше и тътнеше. Той видя или може би така му се стори, че стената е чудовищна дига, изправена към небето, а през горната й част тече нещо, което не е вода, а гигантски водопад от мрак, който се спускаше по стената, един толкова плътен и непробиваем водопад, че той всъщност не виждаше никакво падане, само изпитваше хипнотично чувство за сгромолясване. Загледан пред себе си, той разбра, че не чува само гръмотевиците, а мощният ужасен грохот на онова, което падаше през върха на дигата, един шум като тътена на Ниагарския водопад или шум от нещо, което пада от голяма височина, пада от неизвестността към неизвестното. Стори му се, че самата земя под него трепери от грохота.

Той обърна глава и погледна към Юргенс, но роботът сякаш не го забелязваше. Той се беше облегнал тежко на патерицата си, загледан в мрака, който изглежда го беше омагьосал и хипнотизирал. Стоеше неподвижно и гледаше.

Лансинг върна отново погледа си към мрака и сега по-ясно от всякога той му се видя като дига, макар че миг по-късно той вече не беше сигурен, че това наистина е дига. Отначало го взе за облак, после за дига, за какво ли щеше да го помисли след това?

В едно беше сигурен — че това не е отговорът, който търсеха, че не е ключът, който след време ще им даде отговора. Също като куба и вратите, като машината и пеещата кула то беше безполезно. Може би не съвсем безполезно, но безполезно за него, за Юргенс и за другите, за интелигентността и усещането, които притежаваше човешкият ум.

— Краят на света — каза Юргенс, като произнасяше думите със странен трепет в гласа.

— Краят на света? — учуди се Лансинг и още щом промълви тези думи, изпита съжаление — глупаво беше да го казва. Защо го каза, нямаше представа.

— Може би не само на този свят — рече Юргенс. — Не единствено на този свят. Краят на всички светове. Краят на всичко. Така става във вселената. Изяжда я мракът.

Роботът направи крачка напред и извади патерицата, като търсеше здрава земя да я забие. Той не намери здраво място. Патерицата се подхлъзна и излетя от ръцете му. Болният му крак се подгъна под него и той политна напред. Той падаше и се търкаляше по склона. Раницата се изхлузи от раменете му и започна да се плъзга по склона пред него. Ръцете на Юргенс работеха трескаво, забиваха се в склона да спрат плъзгането, ала нямаше нищо, за което да се хване. Имаше само пясък и той се сриваше надолу навсякъде около него. Ръцете му оставяха дълги бразди в пясъка.

Лансинг, който до тоя миг клечеше, скочи бързо на крака. Ако можеше да се задържи прав, помисли си, забивайки крак дълбоко в пясъка под плъзгащата се повърхност, имаше шанс да стигне до Юргенс и да спре плъзгането му, да го издърпа на безопасно място.

Той направи крачка надолу и опипващият му преден крак не срещна здраво място. Пясъкът беше като прах. По него не можеше да се върви, на него не можеше да се стои. Той направи опит да се върне назад, протегна се отчаяно да стигне върха на дюната с надеждата да се изтегли от движещата се повърхност. Ала сега кракът му се плъзгаше по-бързо, заорал дълбока бразда в пясъка, той падна по лице на склона и започна да се плъзга бавно, даже много бавно, но без надеждата да спре. И не само че се плъзгаше, но целият пясък около него бавно и неотразимо се подчиняваше на всесилната гравитация.

Той разпери ръце и крака, за да създаде по-голямо съпротивление върху повърхността, по която се плъзгаше, и след като стори това му се видя, че се движи малко по-бавно, макар че беше трудно да се каже. Безнадеждно е, каза си той, за да е честен пред себе си. Всяко усилие от негова страна да се изкатери нагоре само разбутваше пясъка, караше го да се плъзга по-бързо надолу и да го отнесе със себе си.

Ала сега той знаеше, че движението надолу леко се забави и за миг плъзгането сякаш спря. Той лежеше с разперени ръце на пясъка и се боеше да помръдне, защото разбираше, че и най-лекото движение от негова страна може да поднови плъзгането.

Той не знаеше къде е Юргенс и когато се опита да обърне глава и да погледне надолу по склона с надеждата да го огледа, пясъкът отново започна да се плъзга. Той върна главата си в предишното положение, притисна я силно към склона и плъзгането спря.

Мина цяла вечност, така му се стори на него. Земята продължаваше да трепери под грохота на големия черен водопад. Шумът притъпи усещанията му, той вече не знаеше кой е и къде се намира. От мястото, където лежеше, едва можеше да види върха на дюната, по която се изкатериха двамата с Юргенс. Шейсетина метра, прецени той. Де да можеше да ги пропълзи, но да пропълзи шейсет метра — това беше невъзможно.

Той съсредоточи вниманието си върху този недостижим връх на дюната като че със самото съсредоточаване би могъл да го достигне. Върхът стоеше неподвижен и празен — една пясъчна линия на фона на синьото небе.

За миг той извърна очи да погледне встрани, да плъзне поглед по безкрайната площ на склона, върху който той се бе закрепил. Когато отново погледна към върха на дюната, там вече стоеше някой. Бяха четирима на фона на небето, стояха там и зяпаха надолу към него с физиономии, които някак глупаво и отвратително наподобяваха човешките лица.

Много бавно той се досети кои са те — бяха четиримата картоиграчи, които седяха около масата далеч от другите посетители в две различни страноприемници, а сега стояха и го гледаха с лица, подобни на черепи.

Защо са тук, мислеше той. Какво ги носеше насам? Какво можеха да търсят те на това място? Той светкавично си помисли да им извика, но веднага реши, че няма смисъл. Ако им извикаше, те просто нямаше да го забележат и това щеше да направи положението му още по-лошо. За миг той си помисли дали наистина са тук. Не си ли правеше въображението му лоша шега с него? Погледна встрани и после пак върна погледа си. Четиримата още стояха там.

Той видя, че единият от тях държи в ръката си нещо и се опита да разбере какво е то, ала не успя. Сетне картоиграчът, който държеше онова нещо, го вдигна над главата си и го завъртя. След като го стори, Лансинг вече знаеше какво е това — беше навито на руло въже. Картоиграчът му подаваше въже!

Въжето изсвири във въздуха и започна да се развива, докато летеше към него. Той знаеше, че има една, най-много две възможности да се спаси. Ако се хвърли да хване въжето, това щеше да поднови плъзгането му надолу и докато издърпат въжето, докато го навиват и хвърлят, той ще бъде твърде далеч. Въжето сякаш увисна във въздуха, движеше се съвсем бавно и се развиваше с приближаването до мястото, където лежеше. То падна върху него, хвърлянето беше съвършено. Той посегна далеч по-отчаяно, отколкото беше нужно, сграбчи го с една ръка, превъртя се и зае положение, в което да го хване и с другата ръка. Когато направи това, той се плъзна, и то много бързо. Той стисна с едната си ръка въжето, вкопчи се в него в мъртва хватка. Сетне го хвана с втората ръка и спря плъзгането с едно страхотно разтърсване, когато цялото въже се опъна. Той увисна на него с яростно стискане и започна бавно да се изкачва по склона. Придържаше се ниско до земята, избягваше всяка случайност, при която би могъл да изтърве въжето. Крачка след крачка той се придърпваше напред. После той спря да си поеме дъх и погледна нагоре по склона. Върхът на дюната пустееше, картоиграчите бяха заминали. Кой тогава, помисли си той, държи въжето? Внезапно пред него се откри гледка, от-която го заболя: другият край на въжето беше свободен. Дъхът спря на гърлото му, той се заизкачва като луд, небрежно, без да мисли. Единственото, което имаше значение за него, беше да стигне до върха, преди краят на въжето да падне надолу. Той усети как тялото му се изкачи на върха. Едва сега той спря да се катери.

Претърколи се и седна. Не изпусна нито за миг въжето, докато не седна на твърдата повърхност от безопасната страна на склона. Едва тогава го пусна. Видя, че въжето е вързано около един от кръглите камъни. Беше ги забелязал с известна изненада, когато двамата с Юргенс изкачиха върха, надвиснал над смъртоносния склон.

Юргенс, помисли си той. Юргенс, о, боже! През последните няколко минути от отчаяното му изкачване (беше ли то минути или часове?) всички мисли за Юргенс бяха излетели от главата му.

Той пропълзя на лакти и колене до върха на дюната и легна там, загледан надолу в продължителното равномерно падане на пясъка. Дирята, която беше оставил при изкачването си нагоре, леко се за равняваше от бавното пълзене на изтичащия пясък. След няколко минути нямаше да остане и следа, че той е бил тук.

От Юргенс нямаше и помен, не си личеше пътеката, която бе оставил при плъзгането си надолу по склона. Знаеше, че Юргенс е изчезнал — изчезнал сред онова, което го очакваше на границата, там, където големият мрак се спускаше долу до пясъка.

Роботът не извика, спомни си той, не произнесе името му за помощ. Той мълчаливо прие участта си, онова, което го очакваше в края на склона. Лансинг беше сигурен, че той не е и помислял за себе си, че не е искал да набърка него, човека Лансинг, в своето нещастие.

Беше ли това нещастен случай, питаше се той. Спомни си още веднъж как Юргенс стоеше като омагьосан пред лицето на този ужасен гръмотевичен мрак, също както Сандра гледаше като замаяна пеещата кула. Лансинг си спомни и още нещо: как Юргенс направи първата си крачка напред от мястото, където стоеше, сякаш знаеше, че стои на самия край на безопасността, но въпреки това направи крачката, приближаваща го до това ужасно нещо, което го очарова.

Подмами ли го някой, както бе подмамена Сандра? Криеше ли се нещо в завесата от мрак, която го зовеше? Беше ли направил тази крачка доброволно, без да очаква, че ще се плъзне надолу по склона, и после всичко е станало доброволно, от неосъзнатата, непозната, но всеобхватна нужда да се приближи до онова, което така го бе запленило?

Лансинг тръсна глава. Нямаше никаква възможност да разбере.

Но ако всичко това е вярно, мина му през ума, тогава той, роботът Юргенс, е направил нещо свое, постъпил е в своя полза, а не в полза на хората под неговата опека. Постъпил е така, като винаги е искал, а не както му е повелявала коректността към хората. В този последен миг Юргенс е постигнал свободата, към която винаги се е стремил.

Лансинг бавно се изправи на крака. Той отвърза от заобления камък края на въжето и започна методично да го навива. Навярно нямаше нужда да го навива, той можеше да го остави там, където беше паднало, но навиването му даваше възможност да прави нещо.

След като го нави, той го остави на земята и се огледа да види ще може ли да открие картоиграчите. Но те не бяха тук, на това място нямаше нищо, което да показва, че са били тук. Нямаше време да им се чуди, той помнеше задължението си и трябваше да го изпълни колкото е възможно по-бързо.

Трябваше да се вьрне при пеещата кула, където Мери още бдеше над изпадналата в транс Сандра.