Клифърд Саймък
Търсачи на светове (21)

Глава двадесет и първа

Рано следобед те стигнаха билото на хълмовете, които опасваха града, и навлязоха в странния свят на издълбана от ерозията земя. Пътеката продължи през колоритни кошмари от земни крепости, замъци, назъбени стени, кули и други фантастични форми, оцветени в безброй нюанси, излагащи на показ геоложки слоеве от различни почви.

Вървяха бавно, не се и опитваха да бързат. Пътеката вече не можеше да се нарече път. Понякога стигаха до равнината на наводнявани в далечното минало райони, ала бързо ги оставяха зад гърба си, за да навлязат отново във фаталната, колоритно-необуздана лудост на издълбаната земя.

Малко преди падането на нощта те избраха място за лагер в подножието на висока глинеста скала. Дърва намериха в струпаните от течения купчинки, отложени тук открай време, когато високи дървета са се извисявали край разпенените потоци, издълбали тая земя. Дърва намериха, но не и вода. Ала денят не беше прекалено горещ и манерките им бяха пълни почти до горе.

Тук-там се виждаше рядка растителност. С изключение на няколко места, обрасли с висока трева, и няколко групи иглолистни растения, притиснати към почвата, набраздената земя беше гола.

След вечеря те седяха и гледаха как великолепието на багрите бавно изчезва. С падането на нощта изгряха ярки едри звезди. Загледан в небето, Лансинг откри познати съзвездия. Няма съмнение, че това е Земята, каза си той, но не старата близка Земя, която той познаваше. Това беше друга планета в друга звездна система — беше една от алтернативните Земи, за които му разправяше Анди, без даже за миг да допусне, че наистина може да има такива Земи.

Мисълта за времето тревожеше Лансинг. С незначителната промяна на съзвездията в нощното небе, ако изобщо имаше промяна, разликата между тази Земя и оная, която познаваше, едва ли надхвърляше няколко десетки хиляди години. И още нещо: на тази Земя се беше появила велика или поне по-велика цивилизация от цивилизацията на собствената му Земя, тя беше израсла, беше се развила, разцъфтяла и след това беше загинала. Възможно ли е, питаше се той, тук, на това място, да е започнало най-ранното развитие на човека? Възможно ли е човешкият род да се е развил няколко милиона години по-рано? Има ли вероятност критичната точка между двете култури да е краят на човешкия род на неговата Земя, изискващ ново начало? Тази мисъл го тревожеше. Ако човечеството е загинало на една от Земите, какъв е неговият шанс да започне отново, да му се даде втора възможност? Разумът му подсказваше, че този шанс е почти невъзможен.

— Едуард! — извика му Мери. — До сега не си казал нито дума. Какво става?

Той тръсна глава.

— Случайни мисли. Нищо особено.

— Чувствам се неудобно, защото тръгнахме много скоро — каза Сандра. — Ние наистина не дадохме възможност на Бригадния генерал да се върне.

— Защо не ни каза? — попита я Мери. — Ти не обели нито дума. Щяхме да те послушаме.

— Беше много тревожно, когато искахте да тръгнете. Не бих могла да понеса мисълта, че ще остана още един ден в града.

— Мен, ако питате — рече Юргенс, — мисля, че само си загубихме времето да го чакаме. Той си отиде и си отиде за добро.

— Какво ще стане с нас сега? — въздъхна Сандра.

— Защото Енорийския свещеник и Бригадния генерал си отидоха? — попита Юргенс.

— Не защото двама си отидоха, не и заради тези двама. Бяхме шестима, сега сме четирима. Кога ще останем трима или двама?

— Сега шансовете ни са по-големи, отколкото в града — каза Мери. — Градът е убиец. Ние загубихме нашите хора в града.

— Ще се оправим — рече Юргенс. — Ще налучкаме пътя. Като си отваряме очите, няма да пропуснем шансовете си.

— Но ние не знаем къде отиваме — разплака се Сандра.

— Никога не сме знаели — забеляза Юргенс. — Още в самото начало, когато бяхме захвърлени в тоя свят, ние не знаехме къде отиваме. Може би зад следващия завой на пътеката ни чака отговорът. Може би ще научим това вдругиден или ден по-късно.

Тази нощ Душещия се върна пак. Той сумтеше около лагера, но не влезе в него. Те седяха и го слушаха. В неговото присъствие имаше нещо успокоително, сякаш се е върнал стар приятел, сякаш изгубено куче е намерило пътя към къщи. Сумтенето не будеше страх. Душещия не влезе в града с групата, може би също като тях не обичаше града. Ала сега, когато отново поеха по пътеката, Душещия се върна да се присъедини към тях.

Малко преди мръкване на втория ден те стигнаха до древните руини, които се виждаха на малка тераса над пътеката.

— Място за преспиване — каза Юргенс.

Те се изкачиха на терасата и стигнаха до куп паднали камъни — блокове от мек пясъчник, които някога са били вградени в ниска стена около малка полусрутена постройка в средата на правоъгълник, ограничен от стената.

— Пясъчник — рече Лансинг. — Откъде ли е взет?

— От там — отговори Юргенс и посочи ниска глинеста скала, която оформяше задната част на терасата. — Слой пясъчник в глината. Тук има стари, много стари следи от разработване на каменна кариера.

— Странно! — рече Лансинг.

— Нищо странно — възрази Юргенс. — На отделни места по пътя имаше открити пясъчници.

— Не съм забелязал.

— Трябва да се взираш по-внимателно, за да ги забележиш. Те са със същия цвят като глината. Видях първия пясъчник случайно и оттогава все гледам за тях.

Площта, опасана от порутените стени, беше два декара, не повече. Руините в центъра на това място някога са били сграда с една стая. Покривът беше паднал вътре, стените бяха съборени. Няколко счупени глинени съдове бяха пръснати по онова, което някога е било добре утъпкан земен под, а в единия ъгъл Юргенс намери потъмняла очукана метална тенджера.

— Място за спиране на пътниците — каза Сандра. — Кервансарай.

— Или укрепление — рече Юргенс.

— Укрепление срещу кого? — попита Лансинг. — Тук няма срещу кого да се защитаваш.

— Някога може и да е имало — възрази роботът.

Пред рухналата къща те откриха следи от стар лагерен огън, купчина пепел и почернели от огъня камъни, наредени около огнището, които може би са служили за готвене. Близо до огнището бяха натрупани малко дърва.

— Последните хора, които са били тук, са събрали малко повече дърва — каза Юргенс. — Ще ни стигнат за тая нощ.

— А вода? — попита Лансинг.

— Мисля, че имаме достатъчно — отговори Мери. — Утре ще налеем отново.

Лансинг мина зад съборената стена и се вгледа в чудовищно издълбаната земя. Зла земя, каза си, това бяха думите, които търсеше цели два дни и които изплуваха едва сега в съзнанието му. В западната част на двата щата Дакота се разстилаше такава земя като тая, която първите заселници — може би французите, той не помнеше точно — бяха нарекли Зла земя. Зла земя за пътуващия по нея. Тук преди много години гигантски наводнения, причинени от поройни дъждове, бяха подкопали земята, бяха я изваяли, отнасяйки почвата. Имаше няколко места от по-здрав материал, устоял на побеснялата вода, за да се превърне най-подир в изкривени фигури, запазени до днес.

Някога, през отдавна отминали дни, тази пътека, по която дойдоха, може да е била търговска артерия. Ако Сандра е права, ако тези развалини някога са били кервансарай, това трябва да е било спирка за керваните, носещи скъпоценен товар за града и от града. Но ако е за града, трябва да има и начало за керваните. Къде се намира другият краен пункт на пътя?

Мери дойде зад гърба му и застана до него.

— Пак ли те мъчат безинтересни мисли?

— Само се опитвам да надникна в миналото. Ако можем да видим миналото, ако разберем какво е имало тук преди хиляди години, можем да разберем по-добре това, което става сега. Сандра предполага, че тук някога е имало спирка за пътниците.

— Това е спирка за нас.

— А преди нас? Едва сега разбирам, че керваните вероятно са минавали по този път може би преди много столетия. За тях това е било позната земя. За нас тя е непозната.

— Ще се оправим — успокои го тя.

— Навлизаме все по-дълбоко в неизвестното. Нямаме представа какво ни чака по пътя. Някой ден храната ни ще свърши. Какво ще правим тогава?

— Остава ни храната на Енорийския свещеник и Бригадния генерал, която носим с нас. Ще мине много време, преди да свърши. Водата е най-голямата ни грижа в момента. Утре може да намерим вода.

— Тази опустошена земя трябва да свърши някъде — каза той. — Ще намерим вода, когато излезем от нея. Хайде да се върнем при огъня.

Луната тая нощ се показа по-рано, една пълна или почти пълна луна, заливаща Злата земя с неземна призрачна светлина. От другата страна на пътеката се издигаше внушителен стръмен хълм, чиито склонове се губеха в мрака, но силуетът му се очертаваше рязко от издигащата се луна. Седнала близо до огъня, Сандра трепереше.

— Това е царство на феите — каза тя, — но проклето царство на феите. Никога не съм мислила, че царството на феите може да е проклето.

— Твоето мнение — обърна се към нея Лансинг, — носи отпечатъка на света, в който си живяла.

Сандра избухна.

— Няма нищо лошо в света, в който съм живяла. Той беше красив, беше пълен с красиви неща и красиви хора.

— Точно това имам предвид. Ти нямаш възможност за сравнение.

Думите му бяха заглушели от внезапен вой, който сякаш идваше отгоре.

Сандра скочи на крака и извика. Мери се хвърли към нея, хвана я за раменете и я разтърси.

— Млъкни! — кресна й тя. — Запази спокойствие.

— То ни преследва! — пищеше Сандра. — Върви по петите ни.

— Там горе — посочи Юргенс към хълма. Воят замря и за миг настана тишина. — Горе на ръба — каза спокойно Юргенс.

И то наистина беше там. Това нещо, което виеше, беше едно чудовищно същество, осветено от изгрялата луна, една черна фигура под кръглия лик на луната.

То приличаше на вълк, но беше много по-голямо, по-тежко, по-пълно от вълк, и все пак то излъчваше сила и ловкост, които са отличителните черти на вълка. Беше огромен рунтав звяр, малко раздърпан, сякаш е преживял трудни времена в отчаяна борба за малкото храна, която е намирал, звяр, който се прокрадва да намери място за нощуване, подтикван от агонията, която го кара да излива воплите си пред света.

Звярът отметна глава, вдигна муцуна и отново се обади. Този път това не беше вой, а хълцащо ридание, което се понесе над земята и затрептя сред звездите.

Лансинг усети, че хлад обхваща тялото му и хвърли всички сили да се задържи прав, защото коленете му се огънаха. Сандра се строполи на земята, обхванала с ръце главата си. Мери се наведе над нея. Лансинг усети как една ръка ляга на раменете му. Обърна глава и видя, че Юргенс е до него.

— Аз съм добре — рече Лансинг.

— Разбира се — каза Юргенс.

Виещия стенеше и скимтеше, ревеше и изливаше своята скръб. Тя си отиде завинаги, поне така изглеждаше, после също така внезапно, както се появи, звярът изчезна. Луната, която плуваше на изток, освети само тънката извита линия на извисяващия се заплашително хълм. Тази нощ, след като тримата заспаха в спалните си торби и Юргенс остана на пост, Душещия се появи от нощта и започна да души осветения кръг на лагера. Легнали в своите торби, те слушаха сумтенето и не се страхуваха. След Виещия на върха на хълма той беше желан гост, дошъл да ги навести.

На другата сутрин те стигнаха до края на Злата земя и навлязоха в тясна, постепенно разширяваща се зелена долина. От един поток, който се виеше из долината, си наляха вода. Докато вървяха покрай потока, долината се разшири още повече, потискащият силует на Злата земя остана назад и скоро се превърна в бледо петно на хоризонта, докато най-сетне окончателно изчезна.

Малко преди залез слънце те стигнаха до друг поток, по-широк от първия, чиито води идваха от запад, и на мястото между двата потока, където те течаха един до друг, пътниците стигнаха до страноприемница.