Клифърд Саймък
Търсачи на светове (17)

Глава седемнадесета

На другата сутрин, когато Лансинг се събуди, всички още спяха. Под натрупаните върху него одеяла Енорийския свещеник се беше поотпуснал. Той беше запазил донякъде ембрионалната си поза, но не изглеждаше така напрегнат, сякаш е вързан на възел.

Юргенс клечеше до огъня и наглеждаше къкрещата тенджера с каша. Кафето беше сложено встрани върху слой извадени от огъня въглени, за да не изстине.

Лансинг се измъкна от спалния чувал и клекна до Юргенс.

— Как е нашият човек? — попита той.

— Прекара нощта доста спокойно — отговори Юргенс. — През последните няколко часа беше съвсем добре. Преди това се тресеше, трепереше целият. Нямаше смисъл да ви викам, защото никой не можеше да му помогне. Стоях до него и съм сигурен, че започва да се оправя. Най-подир спря да трепери, унесе се и заспа. Да ти кажа, Лансинг, трябваше да вземем с нас някакви лекарства. Защо никой не помисли за това?

— Взехме превръзки, болкоуспокояващи и дезинфекциращи лекарства — каза Лансинг. — Струва ми се, че имаше само това. И да бяхме взели други лекарства, нямаше да направим кой знае какво. Никой от нас няма медицински знания. Даже и да имахме лекарства, нямаше да знаем как да си служим с тях.

— Струва ми се, че Бригадния генерал беше необикновено груб с него — рече Юргенс.

— Бригадния генерал се уплаши — каза Лансинг. — Той си има свои проблеми.

— Не виждам какви проблеми може да има.

— Той е приел отговорността да се грижи за нас. За човек като него това е съвсем естествено. Той се безпокои за всичко, което правим, за всяка наша стъпка. Той действа като квачка. Не му е лесно.

— Ние можем да се грижим за себе си, Лансинг.

— Зная, но той не мисли така. Сигурно обвинява себе си за това, което сполетя Енорийския свещеник.

— Той не го обича.

— Така е. Никой не обича Енорийския свещеник. Трудно се общува с него.

— Защо тогава излезе да се разходиш с него?

— Не зная. Може би го съжалявам. Изглежда толкова самотен. Никой не може да бъде толкова самотен като него.

— Ти си човекът, който се грижи за всички — каза Юргенс. — Без да го изтъкваш, ти се грижиш за всички нас. Ти не каза на никого за мен, нито за това, което ти разказах — кой съм и откъде ида.

— Когато Мери те попита, ти я помоли да те извини. Предположих, че не искаш някой друг да научи.

— Разказах го на теб. Знаеш какво имам предвид. Разказах го на теб. Вярвах ти. Не зная защо, но мислех, че така е добре. Исках да знаеш.

— Може би, защото приличам на изповядващ отец?

— Нещо повече — каза Юргенс.

Лансинг стана и тръгна към изхода. Когато излезе на стълбите, той спря и огледа площада. Над него цареше тишина. Макар че на изток просветляваше, слънцето още не беше се показало. В бледата светлина на ранното утро сградите около площада бяха обагрени по-скоро в розово, отколкото в червено, както когато слънцето изгрее. Повяваше хлад и някъде сред руините пееше самотна птица.

Лансинг чу зад гърба си стъпки и се обърна. По стълбите слизаше Бригадния генерал.

— Енорийския свещеник изглежда малко по-добре — рече той.

— Юргенс ми каза, че отначало е имал треска, но след това се поуспокоил и през последните няколко часа спи.

— Той е проблем за нас.

— И какво?

— Трябва да мислим за нашата работа. Можем да претърсим града. Сигурен съм, че ще открием нещо.

— Хайде да отделим няколко минути и да се опитаме да обмислим нещата — предложи Лансинг. — Никога досега не сме обмисляли положението. Доколкото разбирам, вие сте убеден, че тук някъде има ключ, който ще ни освободи от това място и ще ни върне в световете, от които идваме.

— Не — поклати глава Бригадния генерал. — Не, мисля, че не е така. Мисля, че никога не ще можем да се върнем по местата, откъдето идваме. Обратният път към дома е затворен за нас. Но може да съществува път към някой друг свят.

— Може би мислите, че ние сме тук, че сме изпратени тук от някаква странна организация да решим загадката, да намерим пътя до мястото, където тази организация иска да отидем, но че тя държи сами да намерим пътя. Като надбягване на мишки в лабиринт?

Бригадния генерал го погледна навъсено.

— Лансинг, вие си играете на адвокат на дявола. Защо ви е това?

— Ако не за друго, може би, затова, защото не зная по каква причина сме изпратени тук и какво трябва да правим.

— И какво предлагате? Да се отпуснем и да оставим нещата да си вървят?

— Не, не предлагам такова нещо. Мисля, че трябва да търсим изход от положението, но нямам и най-мъглява представа към какво да се насочим.

— Нито пък го предлагам аз — каза Бригадния генерал. — Но въпреки всичко трябва да търсим. И затова казвам, че сме затруднени. В търсенето трябва да участваме всички, но не можем да оставим Енорийския свещеник сам. Някой трябва да се грижи за него и това разкъсва нашите сили. Загубихме един от нас, но двама…

— Прав сте — съгласи се Лансинг. — Не трябва да оставяме Енорийския свещеник сам. Мисля, че Юргенс ще се погрижи за него. Трудно му е да върви.

— Нека да не оставяме Юргенс. Той трябва да е с нас. Има глава на раменете. Не говори много, но мисли добре. Има набито око, всичко вижда.

— Добре, вземете го. Ще остана аз.

— Не, не вие. Вие ще ми трябвате. Мислите ли, че Сандра ще се съгласи да остане? На бойното поле тя не струва много. В най-добрия случай тя е вятърничаво създание.

— Може да я помолите — каза Лансинг.

Сандра се съгласи да остане с Енорийския свещеник и след закуска другите излязоха. Бригадния генерал беше планирал експедицията добре.

— Лансинг, вие с Мери тръгвате по оная улица. Когато стигнете до края, прехвърляте се на съседната улица и се връщате назад. Ние с Юргенс хващаме тая улица и ще направим същото.

— Какво ще търсим? — попита Мери.

— Нещо необикновено. Нещо, което хваща окото. Дори и най-малкото подозрение. Струва си да се проверяват подозренията. Ще ми се да имаме време и хора да огледаме всяка една къща поотделно, но това е невъзможно. Трябва да пестим барута.

— Звучи ми като търсене наслука — каза Мери. — От вас очаквах по-логичен план.

Мери и Лансинг тръгнаха по улицата, която им посочи генералът. По пътя си много често срещаха паднали камъни. Не се виждаше нищо необикновено. Зданията бяха старомодни и съвсем овехтели каменни постройки, които малко се различаваха една от друга. Приличаха повече на жилищни сгради, макар че това не беше много сигурно.

Те влязоха да разгледат няколко съвсем обикновени къщи, защото издирването беше само едно изпълнение на задълженията им, и не откриха нищо. Стаите бяха голи и потискащи, покрити с прах, недокоснати от какъвто и да било знак на посещение. Лансинг се опита да си ги представи населени с весели и жизнерадостни хора, които говорят и се смеят, ала не успя да извика във въображението си желаните образи и накрая се отказа. Градът беше мъртъв, къщите бяха мъртви, стаите бяха мъртви. Те бяха умрели много отдавна и бяха станали убежище на призраци. Бяха изгубили паметта си. Нищо не беше останало.

— Струва ми се, че това сляпо търсене на нещо неизвестно е безнадеждно — каза Мери. — Даже и да е тук, след като няма външни признаци, че то наистина се крие тук някъде, ще ни трябват години да го открием. Мен ако питаш, Бригадния генерал е откачен.

— Може би не толкова откачен, колкото движен от някакви шантави цели — уточни Лансинг. — Даже когато бяхме при куба, той смяташе, че в града ще открием онова, което търсим. Разбира се, по онова време той мислеше за града със съвсем други понятия. Мислеше, че тук ще срещнем хора.

— Но след като не ги срещнахме, не е ли разумно човек да промени мислите си?

— Може би това щеше да е разумно за теб и мен. Ние можем да признаем грешките си, можем да се приспособим към променящото се положение. Но не и Бригадния генерал. Той разработва план на действие и го изпълнява. Ако рече, че нещо е така, значи е така. Той не променя мнението си.

— Като знаем това, какво можем да направим?

— Ще продължим да работим с него. Ще изминем с него няколко километра повече. Може би не е далеч денят, когато ще се убеди.

— Боя се, че трябва да чакаме много дълго.

— Ако е така, тогава ще решим какво да правим — каза Лансинг.

— Да му набием някоя мисъл в тъпата глава, това е първото ми предложение.

Той й се усмихна и тя му отговори с усмивка.

Двамата седяха на каменна плоча и когато вече се канеха да станат, Мери повиши глас:

— Слушай! Не вика ли някой?

За миг те останаха неподвижни един до друг, после отново се чу звукът, който отначало Лансинг не бе успял да долови — слаб, далечен, заглушен от разстоянието. Това беше вик на жена.

— Сандра — извика Мери и се втурна по улицата към площада. Бягаше леко, сякаш имаше крила на краката си, а по петите й тежко тичаше Лансинг. Пътеката лъкатушеше, тя беше затрупана с каменни блокове, паднали върху тясната улица.

На няколко пъти Лансинг чу вика да се повтаря.

Той стигна до края на улицата и излезе на площада. Мери вече го беше прекосила до средата. На стълбите, които водеха към лагера, стоеше Сандра и трескаво махаше с ръце, като продължаваше да крещи. Лансинг се опита да бяга по-бързо, ала краката не му се подчиниха.

Мери изтича по стълбите и хвана Сандра за ръцете. Двете стояха съвсем близо, вкопчени една в друга. С ъгъла на очите си Лансинг видя Бригадния генерал да излиза от другата улица на площада. Лансинг продължи упорито напред, стигна до стълбите и се изкачи по тях.

— Какво става? — попита той задъхано.

— Енорийския свещеник — отговори Мери. — Изчезнал е.

— Изчезнал? Сандра трябваше да го наглежда.

— Трябваше да отида до тоалетната — кресна срещу него Сандра. — Трябваше да я намеря. Отделих се само за минута.

— Търси ли го? — попита Мери.

— Търсих го — пищеше Сандра. — Търсих го навсякъде.

Бригадния генерал пуфтеше нагоре по стълбите. Зад него, все още на площада, подскачаше на куц крак, блъскаше с патерицата по земята и се опитваше да върви по-бързо Юргенс.

— За какво е тая врява? — попита Бригадния генерал.

— Енорийския свещеник е изчезнал — отговори Лансинг.

— Значи избяга — рече Бригадния генерал. — Дребният хитрец избяга.

— Опитах се да го намеря — извика Сандра.

— Знам къде е — каза Мери. — Сигурна съм, че знам къде е.

— Аз също — рече Лансинг и се запъти към входа.

Мери извика след него, изтича и му каза:

— Ще намериш фенерчето до спалния ми чувал. Държах го там цяла нощ.

Лансинг видя фенерчето и го грабна почти, без да се забави. Сетне изтича по стълбите към подземието. Докато слизаше надолу, той си говореше сам:

— Глупак! Ужасен, отвратителен глупак!

Слезе в подземието и тръгна по централния коридор, а подскачащият сноп светлина го водеше напред.

Може би има време, повтаряше си той. Може би има време, но беше сигурен, че време няма. И беше прав — нямаше време.

Голямата стая в края на коридора беше празна. Редицата от прозорчета светеше слабо в мрака.

Той стигна до първата врата — оная, която водеше към света на дивите ябълки, и я освети с фенерчето. Резетата, които държаха заключена вратата и не позволяваха да се отваря, висяха на осите си.

Лансинг посегна към вратата и в тоя миг една страхотна сила, връхлитаща изотзад, го повали на пода. Фенерчето, което продължаваше да свети, се търкулна встрани. При падането той удари главата си в пода, пред очите му изскочиха звезди и ярки мълнии, ала той продължаваше да се бори със силата, която го притискаше към земята.

— Идиот! — крещеше Бригадния генерал. — Какво искаш да направиш?

— Енорийския свещеник — смотолеви дрезгаво Лансинг. — Минал е през вратата.

— И ти щеше да тръгнеш след него?

— Ами да, разбира се. Можех да го намеря.

— Пълен кретен! — крещеше Бригадния генерал. — Тая врата е еднопосочна. Влезеш ли веднъж, връщане няма. Пристъпиш ли, вратата изчезва. А сега ще се държиш ли прилично, ако те пусна?

Мери вече беше вдигнала фенерчето и го насочи към Лансинг.

— Бригадния генерал е прав — рече тя. — Тая врата може да е еднопосочна. После изкрещя: — Сандра, махни се от там!

В мига, когато тя извика, Юргенс се появи от мрака и тръгна накуцвайки с патерицата си към Сандра. Блъсна я с патерицата в ребрата и я отхвърли в другия край. Бригадния генерал се изправи тежко и отстъпи към вратата, като я пазеше от всички.

— Разберете! — каза той. — Никой няма да мине през тази врата. Никой няма да я докосне.

Лансинг се изправи с разтреперани крака. След като събори Сандра, Юргенс й помогна да стане.

— Ето го! — каза Мери, като светеше с фенерчето към пода. — Тук е френският ключ, с който е развил болтовете на бравата. Мери спря и вдигна френския ключ.

— А сега — започна Бригадния генерал, — след като всеки от нас мина през периода на своята лудост, хайде да се поуспокоим. Ще сложим резетата на местата им, ще ги стегнем с болтове и ще хвърлим ключа.

— Откъде знаете, че вратата е еднопосочна? — попита Сандра.

— Не зная — отговори Бригадния генерал. — Просто бас държа, че е такава.

И наистина е така, рече си Лансинг. Никой не може да каже със сигурност, даже Бригадния генерал. И докато те знаеха това, знаеха го безусловно, никой нямаше да мине през вратата.

— Няма начин да се разбере, докато не минеш през вратата — каза Юргенс. — Тогава може да е много късно.

— Правилно! — рече Бригадния генерал. — Но никой няма да се опита.

Той протегна ръка към Мери и тя му подаде френския ключ.

— Дръж фенерчето към мен — каза той. — Трябва да виждам какво правя.