Клифърд Саймък
Търсачи на светове (16)

Глава шестнадесета

Те запалиха огън да се стоплят и да се поотпуснат. Топлината им липсваше много, слънцето вече беше ниско и в сградата стана хладно. Седяха край огъня и приказваха.

— Можех да си помисля — поде Бригадния генерал, — че тези врати крият отговора на онова, което търсим, но не мога да допусна в себе си такива мисли.

— За мен е очевидно, че това са врати към други светове — рече Енорийския свещеник. — Ако се опитаме да проникнем през тях…

— Казах ви — прекъсна го Бригадния генерал, — че това са клопки. Започнеш ли с някоя от тях, ще видиш, че не можеш да намериш обратния път.

— Очевидно хората, които са живели в този град, са много заангажирани с другите светове — започна Мери. — Не става дума само за вратите, има и графичен екран. Картината, която още се вижда на екрана, може би е друг свят.

— Ние още не знаем дали те са действителни светове или пейзажи на въображението — каза Сандра. — Струва ми се, че всичко това е може би само изкуство — вероятно от наша гледна точка крайно необикновена форма на изкуството — но ние не можем да претендираме, че познаваме всички форми на изкуството.

— Това ми звучи като пълна безсмислица — рече Бригадния генерал. — Никой нормален човек на изкуството не може да принуди зрителя да надзърне през прозорчето, за да му покаже какво е сътворил. Той ще предпочете да закачи произведението си на стената, за да го види веднага всеки.

— Вие разглеждате проблема много тесногръдо — каза му Сандра. — Откъде знаете какво иска художникът и какво средство е избрал той за творбата си? Може би тези прозорчета са един от начините да приближи зрителя до онова, което е направил. Да принуди зрителя да се съсредоточи върху самото изкуство, като го изключи от всички външни въздействия? Ами настроението — забелязахте ли, че всяко от прозорчетата има точно определено настроение и всяко от тях е различно, и всяко изисква различно емоционално участие? Даже взето само в този аспект, това може да е най-истинската форма на изкуството.

— Продължавам да мисля, че това не е изкуство — заинати се Бригадния генерал. — Мисля, че това са врати към други светове и най-добре ще е да стоим по-далеч от тях.

— Струва ми се, че забравяме едно нещо — каза Мери. — Картите, които намериха Едуард и Юргенс. Доколкото разбирам, нито една от тях не е карта на това място. Възможно е да са карти на други местности, за които ще научим нещо. Може би дори на някой от световете, които видяхме през вратите. Ако е така, може би има начин да проникнем в тях и да се върнем обратно.

— Това може и да е вярно — каза Бригадния генерал, — но за да се осъществи, трябва да знаем как да го направим, а ние не знаем.

— Картите може да са съставени за други краища на света, в който сме сега — рече Юргенс. — Възможно е да не ги разбираме, защото сме видели само малка част от този свят.

Лансинг бръкна в джоба си и извади картите.

— Струва ми се, че една от тях може да е от този свят — каза той. — Да, ето я. — Той разгъна картата и я сложи на пода. — Вижте, тук е изобразено нещо, може би този град. Пресечена фигура, която вероятно е възприетият знак за град и нещо като път, който излиза от него — пътеката, по която дойдохме. И после, тоя черен квадрат може да е страноприемницата.

Бригадния генерал се наведе напред да разгледа картата.

— Да, тук има нещо, което би могло да е градът — съгласи се той, — и линия, която го свързва с друга точка, може би страноприемницата. А защо да не е кубът? Картографът сигурно няма да пропусне куба.

— Може би картата е съставена преди да е построен кубът — рече Юргенс.

— Това е напълно възможно — каза Сандра. — Кубът ми се стори нов.

— Трябва да помислим за него малко повече — настоя Бригадния генерал. — Сега само си блъскаме главите и приказваме каквото ни дойде на ум. Може би всички трябва да обмислим положението и после да го обсъдим заедно.

Енорийския свещеник бавно се изправи.

— Отивам да се поразходя — рече той. — Глътка чист въздух може да проясни главите ни. Иска ли някой да дойде с мен?

— Аз ще дойда — размърда се Лансинг.

Вън на площада сенките се сгъстяваха. Слънцето вече беше залязло и нощта щеше да падне скоро. Назъбените криви силуети на зданията край площада се издигаха мрачни в притъмнялото небе. Докато вървеше до Енорийския свещеник, Лансинг за първи път усети древната аура на това място.

Изглежда Енорийския свещеник почувства същото, защото каза:

— Това място е старо като света, то потиска човека. Сякаш бремето на вековете тегне върху раменете ти. Времето е разяло даже камъните. То е станало като човека, върху чиято земя е надвиснало. Забелязахте ли това, мистър Лансинг?

— Мисля, че забелязах — каза Лансинг. — Обхвана ме необикновено чувство.

— На това място — продължи Енорийския свещеник, — историята е вървяла напред, изпълнила е мисията си и е умряла. Градът е останал да напомня, че всичко материално отлита, че самата история е само една илюзия. Места като това са останали да могат хората да съзерцават своите поражения. Защото този свят е едно поражение. Струва ми се, че той е претърпял провал в много отношения, много повече от други светове.

— Може би сте прав — кимна Лансинг, като не знаеше какво друго да каже.

Енорийския свещеник прекъсна разговора и продължи да крачи с ръце на гърба, с високо вдигната глава, която понякога обръщаше настрани да огледа площада. Сетне той заговори отново.

— Трябва да внимаваме с Бригадния генерал. Той е луд, но лудостта му е толкова разумна, толкова човешка, че да я забележиш се изисква известна прозорливост. Той е мнителен и голям инат. Не можеш да се разбереш с него. Той греши повече от всеки друг, когото съм срещал. Причината се крие във военния му ум. Забелязахте ли, че всички военни са много тесногръди?

— В моето време познавах няколко военни — каза Лансинг.

— Е, така си е — продължи Енорийския свещеник. — За тях има само един начин да се направи нещо. Умовете им са мозъчни устави и те живеят с тези устави. Те носят невидими капаци, които не им позволяват да гледат нито наляво, нито надясно, а само право пред тях. Мисля, че двама от нас трябва да следят много внимателно Бригадния генерал. Ако не го направим, той ще ни навлече нещастие. Нещастието се състои в това, че той трябва да е водачът. Той има фобия към другите водачи. Сигурно го забелязахте?.

— Да, забелязах го — каза Лансинг. — Ако си спомняте, вече му говорих за това.

— Говорихте му — кимна Енорийския свещеник. — Той ми напомня за съседа, който имах някога. Моят съсед живееше от другата страна на улицата, а малко по-надолу живееше дяволът. Мястото беше чудесно, човек не можеше да очаква, че там живее дяволът, но така си беше. Мисля, че няколко души го познаха и подозирам, че съседът, за който разказвам, също го позна, но никога не сме говорили по въпроса. Това, към което искам да насоча вниманието ви, е фактът, че един съсед даже и да познае дявола, се отнася добросъседски с него. Ще му каже добро утро щом го срещне на улицата и даже ще спре да побъбри с него. Мисля, че няма нищо зловещо в онова, което си казват един на друг. Те просто спират да убият времето. Но не ви ли минава през ума, че след като знае какъв е дяволът, той се обвързва с него? Ако бях напомнил на този съсед главното, като наблегна на мисълта, че той не трябва да се свързва с разпознатия дявол, той сигурно щеше да ми каже, че е търпелив човек, че няма предразсъдъци по отношение на евреите, чернокожите, папистите или най-различни други хора и че след като е безпристрастен към тях, той е безпристрастен и към дявола, който живее на неговата улица. Струва ми се, че във вселената трябва да съществува морален закон, че има правилни и погрешни неща и че той задължава всеки от нас да прави разлика между доброто и злото. Ако искаме да бъдем хора с морал, ние требва да знаем разликата. Аз не говоря за теснотата на религиозните възгледи, защото съм длъжен да призная, че те често са наистина тесни, но за целия спектър от нашето човешко поведение. Доколкото не съм съгласен с това, аз познавам много добре възгледите на някои хора, че човек трябва да бъде добродетелен даже и да не изповядва определена религия. Не съм съгласен с това, защото ми се струва, че човек има нужда от крепостната стена на своята вяра, на своята лична, утвърдена вяра, за да защити стабилно правото или това, което той мисли за право.

Енорийския свещеник спря, обърна се и застана лице срещу лице с Лансинг.

— Говоря така, но това може да е просто по навик, без каквато и да било причина — каза той. — Вкъщи, на моята нива с ряпа, в оная бяла къща, обърната към тихата зелена улица, тиха въпреки дявола в квартала, аз сам си зная своето. Мога да бъда толкова положителен, толкова самоутвърждаващ се и толкова праведен като всеки друг. В моята малка енорийска църква, също така тиха и бяла като къщата ми, мога да застана и да разсъждавам за доброто и злото по всеки въпрос, няма значение колко важен или банален е той. Но сега ми е трудно. Сега това здраво самочувствие изчезна от мен. Преди бях сигурен, сега вече не съм.

Той спря да говори и погледна Лансинг като кукумявка.

— Не зная защо ви говоря това — добави той. — На вас, един от многото. Знаете ли защо ви разказвам това?

— Нямам никаква представа защо го правите — рече Лансинг. — Но ако искате да поговорите с мен, радвам се, че съм с вас. Ако това ви помогне малко, ще се радвам да ви изслушам.

— Не го ли чувствате като мен? Говоря за изоставянето, за самотата.

— Не мога да кажа, че го чувствам — рече Лансинг.

— Празнотата! — извика Енорийския свещеник. — Не нищото! Това отвратително място, равносилно на ада! Това съм казвал винаги, това съм казвал на моите хора: адът не е каталог на мъчения и нещастие, а липса, загуба, недостиг, край на любовта и вярата, прекратяване на самоуважението, мигът, когато отпадне силата на упованието.

Лансинг му кресна:

— Човече, стегни се! Не можеш да кажеш, че това място ти влияе. Да не мислиш, че всички ние…

Енорийския свещеник вдигна ръце към небето и изрева:

— Господи, защо ме изостави? Защо, о, господи?

От хълмовете над града друг рев, друг изтерзан вик се надигна да му отговори. Измъченият вой носеше в себе си самота, която хващаше с ледените си ръце право за сърцето, криеше самота и изоставеност, от които изстива кръвта. Някой лаеше, хълцаше, ридаеше над града, превърнат в пустиня от хилядолетия. Той биеше камбана срещу жестокостта на небето, което гледаше надолу към града. Това беше вик, който можеше да се изтръгне само от нещо без душа.

Разхълцан, хванал с ръце главата си, Енорийския свещеник се втурна към лагера. Бягаше трескаво, с дълга крачка, подскачаше като в галоп. Понякога се олюляваше и едва се задържаше на крака, но всеки път запазваше равновесие и продължаваше да тича.

Без всякаква надежда да го хване Лансинг се хвърли след него. Някъде в периферията на съзнанието му се въртеше с крехка благодарност мисълта, че няма никаква възможност да го хване. И да го хванеше, какво щеше да прави с него?

Чудовищният стон от хълмовете продължаваше да разтърсва небето. Там горе нещо отвратително крещеше от дън душа. Лансинг усети как ужасен студ стисна до болка гърдите му, сякаш огромен юмрук го е сграбчил и бавно го изстисква. Той се задъха, но не от бягането, а от студения юмрук, който го държеше в мъртва хватка.

Енорийския свещеник стигна до входа на сградата и пое с тежка стъпка нагоре по стълбите. Тичащият след него Лансинг спря точно пред осветения от светлината кръг. Енорийския свещеник лежеше на пода близо до огъня, притиснал плътно крака към тялото си. Беше свил глава към коленете си, ръцете му обхващаха тялото и в тази утробна поза той като че диреше защита от света. Бригадния генерал беше коленичил до него, а другите стояха прави и гледаха ужасени.

При звука от стъпките на Лансинг Бригадния генерал вдигна глава, после бавно се изправи.

— Какво става тук? — попита с гръмотевичен глас Бригадния генерал. — Какво направихте с него, Лансинг?

— Чухте ли вика?

— Да, чудехме се какво е това.

— Той се изплаши от риданията. Сложи ръце на главата си и избяга.

— Просто от страх?

— Мисля, че просто от страх. Беше в лошо състояние за известно време. Поговори с мен, мислите му блуждаеха съвсем несвързани, в тях нямаше логика. Опитах се да го успокоя, но той вдигна ръце и извика, че бог го е изоставил.

— Невероятно! — произнесе Бригадния генерал.

Сандра, която беше заела място до Енорийския свещеник, след като Бригадния генерал се изправи, стана на крака и захлупи с ръце лицето си.

— Той е вдървен — каза тя. — Целият сякаш е стегнат с възли. Можем ли да направим нещо за него?

— Оставете го — рече Бригадния генерал. — Той сам ще се свести. Ако не се оправи, нищо не можем да сторим за него.

— Едно хубаво силно питие няма да му навреди — подхвърли Лансинг.

— Но как да му го налеем? Зъбите му са здраво стиснати. Трябва да му счупиш челюстта, за да го направиш. Може би това ще стане малко по-късно.

— Колко ужасно е това, което му се случи! — въздъхна Сандра.

— Той си го заслужи — каза Бригадния генерал. — Още от самото начало.

— Мислите ли, че може да се измъкне от това положение? — попита Мери.

— Виждал съм подобни случаи в бойна обстановка — рече Бригадния генерал. — Понякога хората се оправят, в други случаи не могат.

— Да се опитаме да го затоплим! — предложи Мери. — Има ли някой одеяло?

— Имам две — рече Юргенс. — Нося ги за всеки случай.

Бригадния генерал дръпна Лансинг настрани.

— Тоя стон от хълмовете наистина ли беше толкова ужасен? Ние го чухме, но тук той беше приглушен.

— Много страшен — каза Лансинг.

— Но вие устояхте срещу него?

— Да. Но аз не бях под емоционално напрежение, а той беше. Бил е напрегнат през цялото време. Тъкмо завършваше приказките си за това как господ го изоставил, когато онова нещо там горе се обади.

— Страх! — каза Бригадния генерал. — Срамен, истински страх. — Тоя човек не издържа. Загуби самообладание.

— Всичко в него беше една голяма, гръмогласна религиозна бъркотия, която най-подир го повали — рече Бригадния генерал.

Мери каза гневно:

— Говорите така, сякаш се радвате на станалото.

— Ами, не е така — възрази Бригадния генерал. — Изобщо не е така. Но изпитвам отвращение. Сега трябва да мъкнем, с нас двама сакати.

— Че защо тогава не ги наредите до стената и не ги застреляте? — попита Лансинг. — О, извинете, забравих, че нямате пушка.

— Това, което никой от вас не разбира — подхвана Бригадния генерал, — е истината, че в рискована работа като нашата твърдостта е решаваща.

— Вие сте достатъчно твърд — каза Сандра. — Стига за всички нас.

— Мисля, че не ви харесвам — произнесе Бригадния генерал. — Това не ми пречи. Никой никога не е обичал решителния командващ офицер.

— Просто така се случи, че вие не сте нашият командващ офицер — отговори му Мери. — Всички ние можем да продължим напред много по-добре без вас.

— Мисля, че е крайно време да приключим с въпроса — прекъсна ги Лансинг. — Казах някои обидни неща за вас, господин Бригаден генерал, казах всичко до последната дума така, както го мислех. Сега ми се ще да взема думите си назад, стига да ги забравите. Ако продължаваме с тези кавги, рискованата работа, както я нарекохте вие, няма да излезе на добър край.

— Чудесно! — възкликна Бригадния генерал. — Вие говорите като мъж. Радвам се, че сте на моя страна, Лансинг.

— Не съм на ваша страна — поклати глава Лансинг, — но искам да продължа с вас по най-добрия начин.

— Слушайте! — обади се Сандра. — Млъкнете всички и слушайте. Стоновете спряха.

Те млъкнаха и се вслушаха. Стоновете бяха спрели.