Клифърд Саймък
Търсачи на светове (14)

Глава четиринадесета

Бригадния генерал излезе пред всички да ги поздрави.

— Ето ги отдавна загубените агнета — произнесе той. — Радваме се да ви видим.

Сандра изтича да целуне Мери.

— Чакахме ви — каза тя. — Късно снощи видяхме огъня. Мислех си, че това е вашият огън. Енорийския свещеник не вярваше в това.

Ъгълчетата около устата на Енорийския свещеник се отпуснаха надолу.

— В тази варварска земя човек не може да бъде сигурен в нищо — рече той. — Това място е пълно с капани.

— Градът изглежда запустял — каза Лансинг. — Щяхме да пристигнем тук късно следобед, но той изглежда зловещо. Решихме да изчакаме до сутринта.

— Той не е само запустял — рече Енорийския свещеник. Градът е мъртъв. Мъртъв от много години. Сградите се рушат от възрастта си.

— И все пак ние открихме някои неща — съобщи Бригадния генерал. — Нещо, което е било административна сграда, обърната към площада. Открихме главната квартира и оперативна база. А вътре намерихме това, което наричаме „графичен екран“. В по-голямата си част той е разрушен, но единият му ъгъл…

— В друга стая — прекъсна го Сандра, — намерихме скулптурна група. Това е единственото произведение на изкуството, което видяхме. Статуите са изваяни от белезникав камък. Много изпипана работа! Сякаш са скулптури, изваяни от душата.

Енорийския свещеник изръмжа срещу нея.

— Не открихме нищо, което да хвърли и най-слабия лъч светлина върху въпроса защо сме изпратени тук. Вие — посочи той Бригадния генерал, — бяхте сигурен, че ще намерим. Вярвахте, че тук ще намерим хора…

— Човек трябва да се справя с всяко положение — сви рамене Бригадния генерал. — Няма да си оскубя косата, няма да легна на земята и да заритам с крака, ако действителността се различава от моите очаквания.

— Закусихте ли? — попита Сандра.

— Не — отговори й Мери. — Когато ви видяхме да стоите тук, веднага слязохме от хълма.

— Ние също — каза Сандра. — Хайде да се върнем в главната квартира и да закусим заедно.

Бригадния генерал ги поведе и Лансинг влезе в крачка до него.

— Трябва да понамалим темпото, за да може Юргенс да върви с нас — напомни Мери.

Бригадния генерал спря и се обърна.

— Добре, съгласен съм. Как си, Юргенс?

— Вървя малко по-бавно — отговори Юргенс, — но иначе съм добре.

Бригадния генерал тръгна отново с малко по-бавна крачка.

— Ако не те забави едно проклето нещо — промърмори той на Лансинг, — ще те забави друго.

— Вие сте все същият — рече му Лансинг. — Вечно бързащ.

— Трудно е да се промениш — съгласи се Бригадния генерал. — Цял живот съм бързал. Когато си у дома, в своя свят, всеки божи миг си на зъби и нокти, иначе някой ще се промъкне и ще те напердаши.

— И това ви харесва. Харесва ви всяка минута.

— Ще ви кажа нещо — рече Бригадния генерал. — Аз съм бил другите повече, отколкото са ме били мен.

Той ги поведе напред по нещо, което някога е било улица, но сега представляваше една малко по-широка пътека. Много от гладко издяланите камъни, с които бе павирана улицата, бяха извадени от местата им, а големи каменни блокове, паднали от сградите, допълваха хаоса. Пълзящи растения и шубраци растяха в земята, разчистена от камъни. Между паветата растяха трева и бурени.

Зданията не бяха високи — повечето от тях бяха четири-пет етажни. Вратите и прозорците зееха. Камъните за строителство на сградите бяха червеникави или кафеникави.

— Окисляване — разсъждаваше Бригадния генерал. — Самият камък загнива. Това не е разрушение, не е катастрофално разрушение. Никакви признаци на пожар, никакво преднамерено унищожаване. Опустошението, което виждате, е работа на атмосферните условия и времето. Невъзможно е да се запази нещо. Някога тук е имало много хора, сега няма никой. Целият проклет град е пуст.

— Казахте, че сте открили нещо. Струва ми се, че споменахте за графичен екран. Какво е това графичен екран?

— Не зная дали това е същото или не. Така го нарекох. Може и да греша. В моя свят има графични екрани. Пускаш проблема в тях и…

— Военен проблем?

— Ами да, главно военни проблеми. Нещо като военни игри. В устройството се подават главните фактори, екранът ги обработва и показва какво ще стане. Показва го нагледно. Така резултатът е по-разбираем. От този, който намерихме тук, е запазено съвсем малко, останалото е напълно унищожено. Една малка част от него все още работи. Сякаш гледаш през прозорец към друг свят. Понякога в картината виждаш някакви създания.

— Може би тези създания някога са живели тук?

— Мисля, че не са. Този град е построен за хора. Вратите и прозорците са с подходящи размери, стълбищата имат стъпала, по които да се качват човешки същества.

Градът навяваше чувство на ужас. Въпреки, че беше празен, нещо се спотайваше в него, нещо скрито, нещо притаено, което дебнеше и изчакваше. Лансинг се улови, че оглежда всяка сграда, край която минаваха, готов да реагира и на най-неуловимото трепване на нещо, което ги дебнеше, само да му се мернеше пред очите.

— Вие също го усещате — каза Бригадния генерал. — Чувстваш, че колкото и мъртъв да изглежда града, нещо е останало в него.

— Това е съвсем естествена предпазливост от моя страна — рече Лансинг. — Боя се от сенките.

— Ако това ви успокоява, аз изпитвам същото. Като стар военен вечно гледам да открия някой скрит враг. Никога не вървя слепешком. Всички външни признаци говорят, че градът е пуст и въпреки това се оглеждам за притаен враг. Щях да се чувствам по-добре, ако имахме някакво оръжие. Можете ли да си представите експедиция като нашата без оръжие? Все си мисля, че тоя нехранимайко съдържателят ни метна здравата като каза, че няма никакво оръжие.

— Може пък да не ни потрябва — каза Лансинг. — През цялото пътуване до тук нямахме нужда от оръжие.

— Това не е довод — възрази Бригадния генерал. — Човек носи оръжие стотици, даже хиляди километри, за да си послужи с него веднъж.

Малко по-късно те стигнаха до площада.

— Ето, това е сградата — посочи с ръка Бригадния генерал. — Там се разположихме.

Това беше най-голямото здание на площада и въпреки полуразрушеното си състояние, то изглеждаше не чак толкова диво, колкото другите. Площадът беше голям, няколко улици започваха от него. Около него се издигаха полуразрушените стени на червено кафявите здания, пред фасадите на които лежаха падналите от тях каменни блокове. Сградата, която посочи Бригадния генерал, беше запазила една от кулите си. Широко каменно стълбище водеше към вътрешността му.

— Навсякъде има прах — каза Бригадния генерал. — По улиците, в самия център на площада, в сградите където и да погледнеш. Това е прахът на умиращия камък, от износването на камъка. В зданието, където се настанихме, намерихме стари следи в закътани места, където няма вятър. Това са стъпките на онези, които са дошли преди нас. Други посетители, предполагам, които много приличат на нас. Аз съм съвсем сигурен, че една такава група е точно пред нас, защото следите са съвсем пресни. Следите не се запазват дълго. Върху тях се стеле прах или пък ги премита всеки лек повей на вятъра.

Лансинг се обърна и видя, че цялата група е около тях. Юргенс беше постъпил достойно, като куцукаше на известно разстояние малко по-бързо от обикновено. Мери и Сандра вървяха от двете му страни, зад тях гордо като гарван крачеше Енорийския свещеник, свел надолу глава. Само брадичката му стърчеше над гърдите.

— Искам да ви предупредя — каза Бригадния генерал. — Трябва да внимаваме с Енорийския свещеник. Няма съмнение, че е луд. Той е най-опакият човек, когото съм срещал, в него няма капка здрав разум.

Лансинг не отговори и двамата тръгнаха един до друг по каменните стълби, които водеха във вътрешността на сградата.

Вътре беше мрачно, носеше се дъх на пушек от дърва. Насред фоайето към тях гледаше едно мъничко червено око — гаснещият огън с голям куп дърва отстрани, и се жълтееха раниците, облегнати на дървата. Слаби отблясъци от огъня се отразяваха върху излъсканата повърхност на металната тенджера.

Дори и в тишината вътрешността на сградата създаваше впечатление за еклива празнота и звукът от техните стъпки по пода гърмеше, за да се върне като ехо при тях. Високо над главите им масивни арки чезнеха в полумрака, който се сгъстяваше нощем. Подивели сенки сякаш танцуваха в пустотата.

Останалите идваха след тях и разговорът на Мери и Сандра, които продължаваха да бъбрят, предизвика низ от кънтящи, далечни, звънки приливи на ехото и създаде впечатлението, че стотици скрити хора говорят някъде във вътрешността на сградата.

Всички заедно отидоха до огнището. Бригадния генерал разбута главните и хвърли в огъня още дърва. Пламъкът лумна, проби си път през дървата и по стените заиграха сенки. Лансинг изпита чувството, че те са банда крилати силуети, летящи високо под самия свод между смътно очертаващите се арки.

— Аз се заемам със закуската, но ще ми трябва време — каза Сандра. — Защо не заведеш останалите при графичния екран, генерале? Не е много далеч.

— Добра идея — рече Бригадния генерал. — Чакайте да си взема фенерчето. Там е малко тъмно.

— Ще остана да ти помогна — каза Мери. — Мога да видя екрана по-късно.

Бригадния генерал тръгна напред да им покаже пътя, разсичайки мрака с лъча на фенерчето. Ударите от патерицата на Юргенс кънтяха из сградата.

— Екранът е магьосничество — гъгнеше Енорийския свещеник. — Това е нещо, което човек не трябва да поглежда. Бих ви препоръчал да го разрушим напълно. Няколко силни удара с тъпия край на лост ще свършат добра работа.

— Само се опитайте — изръмжа Бригадния генерал, — и аз ще обърна лоста срещу вас. Екранът е една слаба диря, оставена за нас да разберем колко талантлив и сръчен е бил този народ. Не претендирам, че зная какво е това.

— Наричате го графичен екран — подхвърли Лансинг.

— Да, нарекох го това, защото това беше най-близката дума, която ми дойде на ум. Но аз съм сигурен, че той е нещо повече. Мисля, че с него човек може да се прехвърли на друго място, като се използват знания и техника, за които не ни е минавало и на ум, техника, каквато нашите народи може би никога няма да създадат.

— И по-добре да не си мислим — настоя Енорийския свещеник. — Има неща, които трябва да се оставят на мира. Убеден съм, че във вселената има висок морал…

— Чумата да го тръшне твоя морал! — избухна Бригадния генерал. — Все за това дърдориш. Вечно мрънкаш. Вместо да мрънкаш, говори нормално.

Енорийския свещеник не отговори.

Най-сетне групата стигна до графичния екран. Той се намираше в стая, разположена в най-далечното крило на зданието. В стаята нямаше нищо друго и от пръв поглед графичният екран не привличаше вниманието. Беше голям по обем и можеше да се опише като куп парчетии. Той беше мъртъв, безличен и покрит с прах. На места части с ръждивия цвят на корозирал метал стърчаха над праха и мръсотията.

— Това, което още не мога да проумея — рече Бригадния генерал, — е как един малък елемент от него още може да работи, докато останалото е вече боклук.

— Може би това, което виждаме, е работещият му край. Навярно забелязваме само това, което винаги се е виждало — външните елементи. Останалото може да е само изпълнителен механизъм, който все още работи добре. Ако някой тропне с крак по пода много силно, последната оцеляла връзка, която осъществява неговите функции, ще се прекъсне и цялата машина ще замре.

— Не съм мислил за това — рече Бригадния генерал. — Може и да сте прав, но много се съмнявам в това. Мисля, че тоя куп вехтории някога е бил екран за панорамен оглед. Това, което намираме, е само единият му ъгъл.

Той заобиколи края на камарата вехтории и спря, като включи някаква светлина. — Гледайте — каза той.

Те видяха нещо, което приличаше на шейсет сантиметров телевизионен екран, макар че краищата на екрана бяха назъбени.

Върху назъбения екран се виждаше някакъв призрачен свят, потънал в червеникав полумрак. На преден план куп полирани камъни проблясваха в бледата светлина на невидимо слънце.

— Сякаш са диаманти, не мислите ли? — попита Бригадния генерал. — Куп огромни диамантени камъни.

— Не мога да кажа — рече Лансинг. — Не познавам добре диамантите.

Диамантените камъни, ако това наистина бяха диаманти, лежаха в песъчлива равнина, обрасла с рядка растителност, с редки туфи тънка като тел трева и хилави бодливи нискостеблени храсти, които по своите очертания създаваха илюзията за животни — странни животни, наистина, но по-скоро животни, отколкото растения. Някъде далеч към линията на хоризонта пет-шест дървета се очертаваха на фона на червеникавото небе, макар че като ги гледаше, Лансинг не беше съвсем сигурен, че това са дървета. Те бяха изкривени някак гротескно и техните корени, ако това наистина бяха корени, не отиваха право в земята, а се гърчеха по равнината с изгърбените очертания на движещ се червей. Той разбираше, че дърветата сигурно са огромни по размери, за да се виждат ясно от толкова далеч.

— Това ли виждате винаги? — попита Лансинг. — Картината винаги ли е една и съща?

— Винаги е същата — отговори Бригадния генерал.

На екрана се появи мъгла и тръгна много бързо отляво надясно. За миг, сякаш камера щракна в мозъка му, Лансинг долови очертанията му. В общи линии това беше хуманоид — имаше две ръце, два крака и глава — но това не беше човек, изглеждаше много различен от човешко същество. Вратът му беше тънък и дълъг, главата — малка, линията на шията се издигаше нагоре към черепа, а главата висеше надолу пред шията, като главата и шията бяха толкова наклонени от бясната скорост на въртене, че главата оставаше почти успоредна на земята. Издадената челюст беше масивна, ала лицето или онова, което приличаше на лице, изглеждаше дребно. Цялото тяло на това същество беше наклонено напред, по посока на неговото въртене, ръцете и краката се издигаха и падаха. Ръцете му, по-дълги от човешките, завършваха с топки, които не приличаха на китки, а единият му вдигнат крак (другият беше заровен в пясъка) завършваше с две щипки. Външността му изглеждаше оцветена в убито сиво, ала Лансинг се досети, че това е цветът, получен временно от бясната скорост, с която се въртеше.

— Това нещо ново ли е? — попита Лансинг. — Виждали ли сте го вече?

— Видяхме го веднъж — рече Енорийския свещеник. — Ако не е същото, сигурно е някое друго като него.

— Всеки път ли бяга?

— Всеки път бяга — отвърна Енорийския свещеник.

Лансинг се обърна към Бригадния генерал.

— Вие ми казахте, че това са същества. Казахте, че тук сте видели същества. Повече от едно, очевидно.

— Има нещо като паяк — обясни му Бригадния генерал, — което живее сред купчината камъни. Вероятно не е паяк, но това е най-близката аналогия, която мога да направя. Паякът е с осем крака, а това нещо има повече от осем, макар че е трудно да кажа колко, те са винаги преплетени и не мога да ги преброя. Обикновено стърчи навън, но сега се крие. То е съвсем бяло и трудно се забелязва сред блясъка на диамантите. Понякога едно трикрако същество се разхожда бавно по екрана. Тялото му е с формата на яйце, но има израстъци, които стърчат навсякъде от горната му част. Чувствителни органи, предполагам. Трите крака са с копита и по тях не се виждат колена. Когато върви, изхвърля право напред крака си. Съществото е спокойно, безгрижно, няма страх от нищо. Освен това, доколкото успях да забележа, няма никаква защита.

— Място на ужаси — рече Енорийския свещеник. — Нещо, което си позволява да гледа само човек, който не се бои от бога.