Клифърд Саймък
Търсачи на светове (12)

Глава дванадесета

Те още веднъж обиколиха куба, като и тримата се държаха близо един до друг. Сега, след тръгването на другите, те се чувстваха много самотни. Огледаха внимателно стените и се опитаха да не пропуснат цветни линии или други едва забележими фигури, които биха могли да им подскажат нещо. Някои от линиите бяха просто сенки, които или се променяха, или изчезваха с издигането на слънцето и от тях не оставаше нищо. Намериха три плоски камъка, които не бяха забелязали преди това, поставени точно до вътрешния пясъчен кръг, легнали на плоската си част и покрити с пясък така, че бяха останали скрити. Сега ги откриха съвсем случайно. Широки около метър и двайсет, те навлизаха около метър и осемдесет сантиметра в пясъчния кръг. Бяха покрити с навят пясък по страните и въпреки голямата им гладкост си оставаха просто каменни плочи. Те нямаха следи от обработка — изглежда бяха откъртени от естествена геоложка структура. Колко дълбоко бяха забити в земята, никой не знаеше. Обединените усилия на робота и двамата му спътници не можаха да ги помръднат, така се бяха впили в почвата. Обсъдиха възможността да разкопаят с лопата около външния край на един от камъните, за да определят дълбочината му, но се отказаха от това — кръгът се охраняваше от нещо, което удряше достатъчно силно и твърдо, и опасността изглеждаше по-голяма от ползата, която това можеше да им донесе. Трите камъка бяха поставени приблизително на равни разстояния един от друг, като с това разделяха кръга на три части.

— Никак не е случайно, че камъните са поставени точно на тези места — каза Мери. — Те изискват инженерни знания. Мястото, където са поставени, има някакво предназначение или смисъл.

— Може би естетическо предназначение — предположи Лансинг. — Някаква симетрия.

— Възможно е, но се съмнявам.

— Или е въпрос на мистика — рече Юргенс. — Може би отговарят на някои ритуали, песни или молитви.

— Ако е така, нямаме никакъв шанс — каза Мери.

Близо до пътя те намериха пръта, който Енорийския свещеник захвърли след като стигна на безопасно място. Лансинг го вдигна.

— Нали няма да започнеш отново? — попита го Мери. — На твое място нямаше да се опитвам.

— Изглежда много глупаво — рече Лансинг, — но сега си спомням нещо. Когато затичах към мястото, където беше Юргенс, аз се спънах и паднах. Сигурен съм, че нещо ме хвана за крака, докато бягах. Хайде да видим дали можем да го открием.

— Може би просто си се спънал.

— Възможно е, но доколкото си спомням аз ударих нещо в пясъка.

Следите още стояха върху пясъка — тези на Юргенс, примесени с оставените от Енорийския свещеник, както и пътечката, която Лансинг беше направил към мястото, където падна робота. С помощта на пръта, заровен в пясъчния кръг, Лансинг започна да опипва земята. След няколко секунди той напипа нещо. Лансинг внимателно вдигна пръта, за да принуди това нещо, закачено на върха му, да се покаже. Над пясъка се подаде единия ъгъл на някаква дъска, а след още няколко опита Лансинг успя да освободи предмета и да го издърпа към края на кръга. Това беше табло, и то квадратно, със страна шейсет сантиметра, с тясна ивица дъска, прикована към едната страна.

Мери протегна ръце, хвана предмета и го издърпа от кръга, след което го обърна. Върху него бяха изписани грубо някакви букви. Лансинг се наведе над него.

— Това ми прилича на кирилица — рече той. — Не е ли руски?

— Руски е — потвърди Мери. — Първият ред с по-големите букви е предупреждение за опасност. Така поне си мисля. Предупреждава за някаква опасност.

— Откъде знаеш? Можеш ли да четеш на руски?

— Разбирам малко. Но този език не е точно руския, който зная. Някои от буквите като че са написани погрешно. По-големите букви предупреждават за опасност, сигурна съм. Написаното с малки букви отдолу не го разбирам.

— Надписът е поставен тук, точно срещу пътя — каза Лансинг. — На това място всеки пътник може да го види. Може би дъската е съборена от вятъра или просто бутната и после засипана от пясъка. Нямаше да я намерим никога, ако не бях се спънал в нея.

— Ще ми се да можех да прочета по-точно надписа — каза тя. — Моят руски е доста беден. Стига ми да се оправя с технически текстове, но не повече. Много инженери като мен могат да четат донякъде руски, за нас това е почти задължително. Руснаците са много добри в техниката. Струва си труда да следиш техните разработки. Разбира се, в това има свободна обмяна на идеи, но…

— Свободна обмяна на идеи с Русия?

— Да, разбира се. Защо не? Същото, което се отнася до всички технически нации.

— Предполагам, че в това няма смисъл — каза Лансинг.

Той вдигна табелката и с помощта на ножа си я заби в земята.

— Ще стои тук, докато вятърът отново я събори — рече той. — Поне да си свърши работата.

Върнаха се бавно в лагера, за да може Юргенс да върви с тях. Слънцето клонеше на запад. Бяха прекарали около куба повече време, отколкото си мислеха.

Огънят беше догорял и дървата бяха станали на сива пепел, но няколко главни още тлееха, когато Юргенс разчисти пепелта. Той хвърли малко тънки сухи клони и ги изчака да пламнат, после търпеливо разпали голям огън.

Мери стоеше и гледаше мълчаливо как работи. И тя като Лансинг знаеше много добре, че няма полза да стоят тук, че са направили всичко възможно и вече е време да тръгнат към града, разбира се, ако има град, както вече беше казала.

В този момент наистина му се искаше да се върне в колежа, такава мисъл се въртеше в главата му. Може би точно сега ще намерят паркираната му кола. Мислеше си колко ли приказки ще предизвика неговото изчезване — навярно не повече от десет дни, може би няколко заглавия в пресата, сетне няма и да си спомнят за него, случаят ще бъде забравен също като много други неразкрити изчезвания, които ставаха всяка година. Той протегна ръце към огъня да ги стопли. Денят беше топъл, нямаше и помен от прохлада, но въпреки това усети как по тялото му плъзна студ.

Той и другите, той и много други, попаднали в неизвестност, въртеше се в главата му. Много ли от другите изчезваха по тоя начин?

— Когато бяхме край куба — поде Мери, — ти се изненада, че може да има сътрудничество с руснаците в научните изследвания. Защо ми зададе тоя въпрос?

— По мое време Съединените Щати и някои други страни имаха противоречия с Русия. През Първата световна война избухна революция и Русия стана комунистическа страна.

— Първата световна война?

— Да, Първата световна война. Втората световна война. Атомната бомба.

— В моето време няма световни войни, Едуард, няма… как ги нарече ти — атомни бомби.

Той се изправи на крака от огъня.

— Тогава коя е критичната точка между твоя и моя свят? Вие нямате Първа и Втора световна война, а ние имаме. А какво ще кажеш за Британската империя?

— Тя все така процъфтява, слънцето никога не залязва над нея. Но ти каза още нещо, Съединените Щати, струва ми се. Кои Съединени Щати?

— Съединените Американски Щати.

— Но Северна Америка е част от Британската империя, а Южна Америка, с изключение на Бразилия — част от Испания. Така е.

Той зяпна от почуда.

— Вярно е — каза тя. — Така стоят нещата.

— Но американските колонии възстанаха.

— Да, през осемнайсети век. Бунтът не продължи дълго.

— Значи критичната точка е много преди Първата световна война.

— Малко съм объркана — подхвана тя, — но очевидно е така. Ти разказа за разсъжденията на твоя приятел около критичните точки и алтернативните светове. Не си му вярвал, докато ти е говорел за това. Мислил си, че си фантазира, а може и той да си го е мислил. Той просто се е опитвал да оформи своето гледище. Когато ни разказа за това в страноприемницата, помислих си: каква самонадеяност, какво ли си въобразява тоя човек? От твоите думи личи, че това не е самонадеяност.

— Ти сигурно си живяла в хубав свят. По-добър от света, в който живях аз.

— Той е стабилен и чист — кимна тя. — Почти без войни, ако изключим няколко малки конфликта. Големите могъщи блокове създадоха свои територии и в края на краищата останаха доволни от това, което имат. Разбира се, имаше и възгласи срещу империализма, но никой не им обърна внимание.

— Индия сигурно гладува?

Тя сви рамене.

— Индия винаги е гладувала. Там живеят толкова много хора.

— А Африка е експлоатирана.

— Ти с мен ли си или срещу мен, Едуард? Как си с Британската империя?

— Е, не чак толкова зле. Чувствах, че сме загубили нещо голямо и удобно, когато след Втората световна война тя се разпадна.

— Разпадна ли се?

— Напълно. Ето така.

За миг той улови убийствен поглед, но после изразът на лицето й се смекчи.

— Съжалявам — рече той.

Тя смени темата.

— Ще сложа вечерята, а ти върви в гората за дърва. Нали си гладен?

— Като вълк — отвърна той. — Закусихме рано и пропуснахме обеда.

— Ще ти помогна за дървата — обади се Юргенс. — Колкото и да съм сакат, все още мога да бъда полезен.

— Разбира се — кимна Лансинг, — Да вървим.

След вечеря те разпалиха още по-силно огъня и седнаха около него.

— И тъй, ние бавно изучаваме мястото, от което идваме — започна Мери, — но все още нямаме представа къде отиваме. Аз идвам от продължаването на големите империи, логично следствие от концепцията за империите, а ти от света, в който империите са изчезнали. Или се е разпаднала само Британската империя?

— Не само Британската империя. В края на краищата всички страни изгубиха своите колонии. В известен смисъл все още съществуват империи, макар че не са съвсем същите. Русия и Съединените Щати. Те не се наричат империи, наричаме ги свръх сили.

— Трудно ми е да си представя света на Сандра — каза тя. — Звучи ми като свят от приказките. Като съчетание на гръцкия дух или това, което сантименталистите наричат гръцки дух и пречистващия Ренесанс. Какво каза тя, Трети Ренесанс? Както и да е, това звучи като нереален свят. Красив мъгляв свят.

— Ние не знаем нищо за Бригадния генерал и Енорийския свещеник — напомни Лансинг, — освен онова, което каза Бригадния генерал за военните игри.

— Според мен той направи опит да създаде впечатление, че не одобрява своя свят. Опита се да му сложи ореола на средновековен рицарски турнир, но си мисля, че той е доста по-различен.

— Енорийския свещеник е по-близо до нас — каза Лансинг. — Тая история със сиянието в нивицата с ряпа е всичко, което ни разказа, после изведнъж млъкна.

— Неговият свят като че е мрачен — произнесе тя. — Мрачен и мистичен. Едното и Другото често вървят ръка за ръка. Но ние забравихме Юргенс.

— Моля да ме извините — обади се Юргенс.

— О, няма нищо — каза Мери. — Просто си бъбрим.

— Това, над което си блъскам главата, е да разбера какво общо имаме помежду си. Една от причините, които ме карат да мисля, че някой ни е взел и изпратил тук, е фактът, че и шестимата сме от един и същ човешки тип. Като си помисли човек, става му ясно, че между нас има някои общи неща.

— Професор от колеж — продължи тя, — военен, енорийски свещеник, поетеса и… как се представяш ти, Юргенс?

— Аз съм робот. Това е. Дори не съм човек.

— Изхвърли си това от акъла — сряза го Лансинг. — Тоя, който ни изпраща, не прави разлика между човек и робот. Така че ти си един от нас.

— По-късно може би ще определим общия знаменател, за който говориш — каза Мери. — В момента аз не го виждам.

— Ние не сме единствени — разсъждаваше Лансинг. — Имало е хора преди нас, ще има и други след нас. Всичко това ми напомня за програма от някакъв проект. Много ми се ще някой да ни каже каква програма или какъв проект изпълняваме. Така ще се чувствам по-добре.

— Аз също — кимна Мери.

Юргенс се изправи с усилие на крака и като се подпираше с патерицата, хвърли нови дърва в огъня.

— Чу ли нещо? — попита Мери.

— Нищо не чух — каза Лансинг.

— Там някъде в мрака има нещо. Чух го да сумти.

Всички млъкнаха и се вслушаха. Нямаше нищо, мракът мълчеше.

Внезапно Лансинг чу сумтенето. С вдигане на ръка той предупреди останалите да запазят тишина.

Сумтенето секна, после се чу отново малко по-наблизо, отколкото преди. Звучеше така, сякаш някакво животинче души следи. Сумтенето спря, сетне започна отново на друго място, но каквото и да ставаше, съществото обикаляше около лагерния огън.

Юргенс се обърна и замлати с патерицата. Лансинг поклати глава и Юргенс замръзна.

Вслушаха се. Дълго време никой от тях не чу сумтенето и всички се отпуснаха.

— Чухте ли? — попита Мери.

— Да — рече Юргенс. — Започна точно зад мен. — Тогава тук имаше нещо, а?

— То вече си отиде — рече Лансинг. — Юргенс го уплаши.

— Сандра го чу снощи — каза Мери. — То е било тук през цялото време.

— В това няма нищо странно — обясни Лансинг. — Можехме да го очакваме. Огънят винаги привлича дивите животни.