Първият от тях се простира от пампата до височина от 1600 метра и се казва „юнгас“. Там пищната тропическа растителност властва в пълния смисъл на думата. Тези райони са покрити с непроходими девствени гори, прекъсвани само от така наречените „пахоналес“ — обширни тучни ливади, осеяни тук-там с малки групи дървета. Животинският свят е застъпен най-богато с ята папагали и ярки пъстроцветни колибрита. Изобщо каквото и да е изброяване и описание на птичето царство, представлява безкрайно трудна работа. Има големи стада маймуни, а и прилепи, колкото щеш. Ежедневно могат да се срещнат пуми, онса^[1] и ягуари.

Следващият по-висок пояс носи името „медио юнгас“ и стига почти до 3000 метра височина. Климатът му не е толкова горещ и в резултат на това там могат да се видят животните и растенията на умерените зони.

После идват „кабесерас де лос валйес“, горните планински пояси, простиращи се до 3300 метра. Те са защитени от бурите на „пуната“ и там температурите са приятни.

По-нагоре до височина от 3900 метра следва „пуната“. Въздухът й е изключително сух, поради което виреят малко растителни видове. Към тях спадат късата твърда трева на пуната, ниските чадърообразно разклонени наситенозелени дървета джуджета, както и някои дребни разновидности на миртата и на лавровото дърво.

И най-сетне всичко онова, което е разположено над 3900 метра височина, се нарича „пуна брава“. Там духат силни, студени ветрове, които даже и през лятото често носят със себе си снеговалежи и заплашват със смърт изненаданите пътници. Пуна брава се посещава от хора благодарение само на две обстоятелства: първо, защото тази зона е много богата на ценни руди, и второ, защото именно там, високо горе, се намират планинските проходи.

Разбира се, човек не бива да мисли, че споменатите географски пояси имат точно и ясно очертани граници. Дори и в пуната се намират плодородни долини, а също така и от ниско разположените тропически зони се извисяват стръмни високи плата, притежаващи типичните белези на пуната.

Повече от месец бе изминал откакто, тръгвайки от Лагуна де Бамбу, се намирахме на път. Като се мъчехме доколкото е възможно да се движим в права посока, ние прекосихме границата на аржентинската република и стъпихме на боливийска земя. Бяхме минали през териториите на вражески индиански племена, но винаги яздехме толкова предпазливо, че успяхме да избегнем среща с тях. Естествено нямаше защо да отбягваме приятелски настроените тобаси. Всеки път те ни посрещаха много дружелюбно и в тези случаи ставаше ясно колко полезна за нас беше идеята на Десиерто да ни даде десет от воините си.

През цялото време нито един път не се натъкнахме на следи от сендадора, което си имаше своята основателна причина. Докато ние посещавахме тобасите и избягвахме чиригуаносите, той правеше точно обратното, така че пътищата ни нямаше как да се пресекат. Може би все пак това бе станало някъде, но без да го забележим.

Преди три дни се бяхме разделили с едно племе на тобасите, където останахме да пренощуваме. Техен отряд беше отишъл в планините, за да ловува чинчили недалеч от Пампа де Салинас. Искаше ни се да се срещнем с тези хора, тъй като можеха да ни бъдат само от полза и затова усърдно и внимателно се оглеждахме да открием някаква следа от тях.

Намирахме се сред пуста неплодородна пуна. Надлъж и нашир нямаше нито тревичка, нито капка вода за изтощените ни коне. През последните четири седмици клетите животни бяха принудени непрекъснато да се пренапрягат и вече се препъваха при всяка крачка. Конете изобщо не са подходящи за терен като Андите. Онези шеметни височини могат да се преодолеят само с мулета. За щастие целта ни нямаше да ни отведе чак до пуна брава.

По тези места Пена се чувстваше като у дома си. Познаваше всяко отделно възвишение, всяка долина, всяко каменно плато. Той ни уверяваше, че на следващия ден ще видим солената кора на Пампа де Салинас, а само след броени часове ще стигнем до някакво поточе, което извирало от непроходима клисура.

И Гомара започна да се ориентира по околностите. Той потвърди думите на Пена, че се приближаваме до Салинас. Само че при посещенията си Гомара винаги бе идвал откъм другата й страна, откъдето минаването бе значително по-лесно.

Предпочетохме да изберем по-трудния път, за да достигнем съвсем незабелязано целта си. Ето че по едно време пуната започна да се спуска надолу — отначало леко и постепенно, а после се стесни и стана толкова стръмна, че ни принуди да слезем от седлата и да водим животните за юздите. Това беше убийствено рискован път. Най-сетне придвижването ни малко се улесни. Излязохме на широк, доста полегат склон, превърнат в сипей от покрилите го дребни камъни. Той ни отведе до един проход, през който трябваше да минем. Но преди това спряхме, за да поотдъхнем.

— Остава ни само още един час — обади се Пена — и ще се доберем до водата. Там ще можем поне да напоим конете. Имаме месо и малко брашно. За днес това ни стига, а нека утрешният ден се погрижи сам за себе си. По обяд сме при Салина.

Провизиите ни бяха на привършване, което по онези места никак не е успокоително. Ако разчитахме единствено на лова, сигурно щяхме да гладуваме, понеже до дивата лама човек страшно трудно може да се приближи.

Свърнахме в един проход, който се спускаше от голяма височина и водеше не особено стръмно надолу. Тъй като Пена и Гомара бяха наши водачи в планините, те яздеха начело, а ние ги следвахме. Аз и брат Иларио бяхме изостанали най-отзад.

Въпреки това веднага ми направи впечатление едно място на пътя ни, голямо не повече от човешка длан, което имаше по-друг цвят от земята наоколо. Слязох от коня и внимателно го разгледах. То бе влажно и тъмночервеникаво.

— Това е кръв — казах на монаха. — Не сте ли на същото мнение?

Той огледа скалата, после поклати глава и отвърна:

— Влажно е, но едва ли е кръв. Тя оставя по-тъмни петна.

— Изобщо нямах предвид изтичаща от рана кръв. Ако се съди по оцветяването на това място от скалата, изглежда тук е било опряно прясно кърваво месо. Петното не е успяло бързо да изсъхне, понеже е влажно и студено, а слънчевите лъчи не могат да проникнат в тази клисура. Според моите изчисления оттук е минал някакъв човек преди около два часа.

— Пътник, който е тръгнал да прехвърля планините?

— Възможно, но не е много вероятно. Никой не поема през планините сам.

— Кой твърди, че човекът е бил сам?

— Никой. Впрочем дали е сам, или не, не е толкова важно за нас, колкото обстоятелството дали е вървял нагоре или надолу и дали наистина е вървял, или е яздил. Ако се е изкачвал нагоре, няма защо да се съобразяваме с него, но ако е слизал, значи се намира пред нас и трябва да сме много предпазливи. По-добре ще е аз да яздя пръв.

Проходът се беше стеснил и само с големи усилия успях да изляза начело. Никой от другите не бе забелязал кървавата следа. Скоро отново спрях коня си и посочих към остър стърчащ напред ръб на скалата, около който се налагаше да завием.

— Току-що открих нещо. Виждате ли това влажно тъмно петно? И то е от кръв.

— За да се забележи подобна следа е необходимо зрение като вашето или просто силно развито въображение. Ако беше от кръв, петното щеше да е по-тъмно — отговори Пена.

— Не е така, защото нямам предвид прясно изтекла кръв, а кърваво или по-скоро прясно, непочистено месо. Преди два часа оттук е минал пешеходец, който е носел месо.

— Че как го разбрахте?

— Издаде ми го височината на петното. Ако беше ездач, щеше да метне убитото животно отзад на коня си и следите от кръв щяха да останат на някое по-високо място от скалата. Човекът е застрелял някакъв дивеч и го е носил на рамо или на гръб. Когато е завивал зад този ръб, окървавеното месо се е отъркало в скалата.

— Е добре, да предположим, че сте прав. Нима всичко това е толкова важно за нас?

— Естествено! Даже е много важно. Човекът е индианец. Одрал е кожата на животното, а това не прави никой бял, когато трябва да носи застреляния дивеч, първо, защото гледката не е особено апетитна, и второ, защото не е практично. В кожата месото се запазва значително по-дълго. А индианец, който мъкне на гръб някакво едро животно от едно място до друго, не може да не събуди подозрението ни и не е изключено да представлява голяма опасност за нас.

— Защо?

— Защото сигурно има и спътници. Когато някой червенокож ловува само за себе си, взема от плячката толкова, колкото да задоволи собствените си нужди. Никога няма да помъкне тежък товар.

— Мътните го взели! Погледнато от тази страна, това тъмно петно поражда и у мен опасения. Дали все пак сендадорът ни е изпреварил и е събрал около себе си чиригуаноси?

— Даже е твърде вероятно.

— Тогава може би ни очаква при Пампа де Салинас и ежедневно изпраща неколцина индианци на лов, за да не гладуват.

— Това предположение е близо до ума, само че ако сендадорът е при Пампа де Салинас, човекът, минал оттук, е невъзможно да е от неговите хора, понеже по вашата собствена преценка до Салинас може да се стигне едва утре по обяд, а никой ловец няма да се отдалечи толкова много от отряда, за чиято прехрана трябва да се грижи.

— Наистина. Може би сендадорът изобщо не е при Салинас, а по-наблизо, отколкото си мислим.

— Или пък човекът, минал оттук, е от тобасите, с които искаме да се срещнем.

— И това е възможно. Но както и да е, ще трябва да сме много предпазливи. Да продължим напред колкото можем по-бързо, та час по-скоро да се измъкнем от теснината!

Пришпорихме конете, за да не се бавим нито минута повече в клисурата, където някое внезапно нападение щеше да е извънредно опасно за нас. Наближихме потока, за който бе споменал Пена. Накарах го да ми опише неговата околност и научих, че водата идва от някаква високо разположена странична клисура и от отвесна каменна стена пада право върху пътя ни.

— Значи образува водопад, така ли? — попитах аз. — Водата му вдига ли силен шум?

— Да, доста е силен.

— Това е добре, защото ще заглуши тропота на конете ни.

— Че кой не бива да го чува?

— Индианецът с месото, а може би дори и отрядът, който той снабдява с храна. Нека спътниците ни продължат да яздят с досегашната скорост, а ние двамата ще избързаме напред на разузнаване.

Смушихме конете си да преминат в тръс. Пътят ни извиваше ту наляво, ту надясно. При тези многобройни тесни завои бе невъзможно да се види на повече от трийсетина крачки какво има и какво става. Пена ме успокои със забележката, че веднага щом пред нас се покаже водопадът, пътят ще стане по-открит и по-хубав.

Не след дълго доловихме шума на водата. После клисурата се разтвори, образувайки дълбока котловина, от която излизаха само два пътя: първият бе използваният от нас, а другият започваше точно отсреща. От дясната ни страна се издигаше отвесна каменна стена. Отляво скалата стигаше отначало височина от най-много петдесетина стъпки и там образуваше площадка, над която между два скалисти масива зееше тъмна клисура, откъдето устремно падаше водата в издълбоко изровена дупка, а после откъм срещуположната ни страна изтичаше от котловината.

Открилият се пред очите ни пейзаж бе много романтичен, ала все пак не той привлече вниманието ми, а стафажът^[2], който забелязах на по-преден план от лявата страна на цялата картина. Там върху сочната морава се бе излегнал един индианец. Вследствие на голямата постоянна влага наоколо вирееше пищна зеленина. На земята до червенокожия се виждаше одрано животно, но дали беше лама, или гуанако, това не можеше тъй бързо да се различи.

Човекът беше с гръб към нас. Забил лакът в тревата, той бе подпрял глава върху лявата си длан. Пушката му бе облегната на скалата недалеч от водопада на някакви си пет-шест крачки от ръката му.

— Наистина! Съвсем правилно ни отведе следата! — обади се Пена. — Точно както предположихте.

Докато изричаше тези думи, той смуши коня си да се върне назад и двамата отново изчезнахме в клисурата.

— Доста непредпазлив тип! Изглежда се е замечтал, а пушката му е облегната на скалата толкова надалече.

— Какво ще правим с него? — попита Пена.

— Естествено ще го пленим.

— Кой ще свърши тази работа? Вие или аз?

— Аз. Дръжте юздата на коня ми и дам ли ви знак, елате!

Слязох от седлото и отново се показах от клисурата. Моравата бе толкова мека, че даже и да не беше шумът от водопада, стъпките ми пак нямаше да се чуят. Шмугнах се наляво към скалата и промъквайки се покрай нея, се добрах до пушката. Обзе ме някакво чувство на твърда увереност, че индианецът няма да се обърне. По тази причина взех оръжието в ръка и вдигнах петлето наполовина. Вътре не беше поставен възпламенителен капсул. Следователно в момента старото пушкало не представляваше опасност нито за мен, нито за когото и да било. Оставих го настрани и се приближих до човека. Наведох се над него, за да разгледам лицето му. Той и това не забеляза, защото бе затворил очи. Навярно бе много изморен. Възрастта му беше някъде около петдесетте. Носеше леко облекло, широкопола сламена шапка и стар колан, където имаше затъкнат нож. Коленичих зад гърба му, с лявата си ръка го сграбчих за гърлото, притиснах главата му в тревата, с десницата си измъкнах ножа от колана, а после сложих дясното си коляно напреко върху краката му и така го приковах на земята.

Естествено всичко стана много бързо. Все още не го бях напълно обезвредил, когато той отвори очи и ужасено ги втренчи в мен. По движенията на устните му разбрах, че направи опит да извика, но поради шума на водопада не се чу нищо.

Бях се приготвил да парирам съпротивата му, ала изглежда индианецът изобщо не мислеше за подобно нещо. Той остана неподвижно да лежи под мен, без да направи какъвто и да било опит да се изтръгне. Затова се изправих, без да изпускам врата му, после го сграбчих за дрехата пред гърдите му и отдалечавайки се от водопада, го поведох към входа на клисурата, където ме очакваше Пена. Червенокожият вървеше до мен като човек, който не владее сетивата си. При моя спътник вече можехме да разбираме думите си. Той ме посрещна на немски:

— Ама стана бързо и лесно! Този човек ми се вижда съвсем шашнат.

— От уплахата е. Обърнете внимание на погледа му. Целият трепери. Но изглежда това не е обикновен страх, а направо ужас.

— Дали е чиригуанос?

— Веднага ще узнаем. Попитайте го! Превъзхождате ме в тукашните индиански диалекти.

— Може би разбира испански.

— Вероятно, защото изпращаните на лов воини лесно могат да се срещнат с други хора, с които да им се наложи да разговарят. Близо до ума е, че ловецът поне донякъде ще владее официалния език в тази страна.

— Тогава най-напред го заговорете вие. Окаже ли се, че не е в състояние да ви разбере, ще се опитам аз.

Не успях веднага да изпълня желанието му, понеже тъкмо в този момент ни догониха нашите спътници. Щом съзряха индианеца в ръцете ми, лицата им придобиха толкова враждебно изражение, че страхът на пленника значително нарасна. А когато видя, че те скочиха от конете и застрашително го наобиколиха, извика на испански, който език очевидно знаеше:

— Сеньор, защо ме нападате? Защо не ме пуснете? Нищо лошо не съм ви направил.

— Досега не си! — отвърнах му аз. — И веднага ще установим дали трябва да се отнасяме с теб като с приятел, или като с враг. От кое племе си? От тобасите или от чиригуаносите?

— Аз съм аймара и живея в мир с белите.

— С какви хора си дошъл тук?

— С никого.

— Ами! Я не лъжи! Ако мислиш да ни измамиш, можеш да си сигурен, че ще гледаме на теб като на неприятел. И тъй, говори!

Все още не го бях пуснал и при последните си думи здравата го разтърсих. Ако до този момент той и без друго не беше проявил и следа от смелост, то сега вече колената му съвсем се подгънаха. Увисна ми в ръцете като котка, хваната за козината на врата, и треперейки от страх, извика:

— Ваш приятел съм, ваш приятел съм! Повярвайте ми и ме пуснете!

— Но не и преди да си ни признал цялата истина. И тъй, казвай кой е с теб?

— Още петима аймари.

— Какво правите в тази местност?

— Както сам виждате, ловуваме диви лами.

— Ти си голям глупак, защото с тези думи се издаде, че лъжеш! Човек не се изкачва толкова високо в планините само заради ламите, а по съвсем други причини. Ламата ще я убиеш само между другото — за да има какво да ядеш. Ако вие шестимата сте тръгнали да набавяте месо, това означава, че с вас има и още много хора, които ще го ядат. Шестима ловци ще убият далеч повече животни, отколкото могат сами да изядат, а никой не стреля по дивеч просто ей така, за да остави месото на лешоядите. И понеже искаш да ни измамиш, ще си получиш заслуженото. Свършено е с теб!

Все още го държах с лявата си ръка за врата. С десницата си измъкнах моя нож и се престорих, че се каня да замахна и да го забия в тялото на пленника. Разбира се, нямах намерение да изпълня заканата си, но и така постигнах желания резултат. Индианецът сключи умолително ръце и с треперещ глас извика:

— Не ме убивайте, сеньор, не ме убивайте! Ще ви кажа истината, макар че най-строго ми забраниха да говоря каквото и да било.

Пуснах го, застанах лице срещу лице с него и като задържах ножа във високо вдигнатата си ръка, казах:

— Решението ти е цяло щастие за теб, защото само секунда по-късно това желязо щеше да се забие в тялото ти. И тъй говори! Наистина ли си аймара?

— Да. И също така е вярно, че с мен са още петима мои съплеменници. Искахме да ловуваме вълнести мишки, чиято кожа белите заплащат толкова добре. Но ето че се срещнахме с други хора, на които се свършили провизиите, и ни наеха да ходим на лов, защото самите те нямали никакво свободно време.

— С какво пък са толкова много заети?

— С… нищо — отвърна той с възможно най-глуповатото изражение на лицето, каквото може да си представи човек.

— Да, с нищо — кимнах аз, — понеже чакането не се смята за работа. Тези хора очакват някого при соленото езеро на Пампа де Салинас, нали?

— Да.

— Ти познаваш ли ги?

— Не бива да казвам.

— Тогава аз ще ти отворя устата. Не забравяй, че се намираш между живота и смъртта! Не се шегувам!

До този момент очите му почти непрекъснато бяха впити в мен, но сега погледът му безпомощно зашари наоколо и изглежда най-сетне той започна да подозира с кого си има работа.

— Господи! — възкликна той. — Да не би да съм попаднал тъкмо сред онези хора, които не биваше да ни виждат! Тези червенокожи мъже тобаси ли са?

— Да.

— Сигурно са тръгнали към Пампа де Салинас, за да ограбят сендадора!

— Не е така — отговорих аз, усмихвайки се на наивността му. — Знам, че те е наел да му служиш. Нима ни е описал като крадци?

— Не съм сигурен дали вас имаше предвид. Или да… да! Убеден съм, че сте вие. Всичко напълно съвпада. Именно вас ви описа най-подробно. Загубен съм!

Докато разговаряше, той внимателно ме огледа и съвсем ясно си пролича колко много се изплаши.

— Сендадорът ви е излъгал — отвърнах му аз. — Не от нас трябва да се боите, а от него. Ние сме почтени хора.

— Но идвате като врагове на сендадора, нали?

— Да, така е. Той е най-големият злодей, какъвто може да има, и искаме да сложим край на безчинствата му. А който му служи, ще получи същото наказание.

— Сеньор, не съм знаел, че е толкова зъл човек. Служа му само защото ми плаща, но иначе нямам нищо общо с него.

— И все пак отказваш да ни дадеш сведения, отговарящи на истината. Сам си противоречиш.

— Защото не знам нито къде е истината, нито какво да правя. Сендадорът е известен човек, който ще си отмъсти, ако го предам. А вас не ви познавам. Дори би трябвало да ви смятам за крадци и разбойници, защото той така ви представи.

Посочвайки към монаха, аз му отговорих следното:

— Сендадорът ви е излъгал. Погледни дрехите на този мъж. Той е брат Хагуар. Да не би да мислиш, че един монах може да е разбойник?

— Брат Хагуар ли? — попита той и лицето му бързо просия. — О, чувал съм за него, но не тук в планините, а долу край реката. Щом този достопочтен сеньор е брат Хагуар, тогава няма защо да се боя от вас и спокойно мога да повярвам на думите ви.

— И добре ще направиш, за да не загинеш заедно с виновника. Ако пожелаеш да служиш на нас вместо на него, ние не само ще забравим, че си бил в съюз с него, но и на теб и на спътниците тя ще дадем същото възнаграждение каквото ви е обещал.

— Сеньор, в такъв случай идвам с вас. Вие не ми приличате нито на разбойници, нито на убийци, а аймарите са по-добри приятели с тобасите, отколкото с чиригуаносите!

— Хубаво! Няма да съжаляваш. И за да те убедя, че сме почтени хора, а сендадорът е негодник ще ти обясня защо го търсим.

Накратко му разказах каквото смятах за необходимо. Може би беше излишно, но за мен бе много важно да спечеля този човек. Не биваше да се чувства принуден да мине на наша страна, а да го стори доброволно. Ако всичко станеше насила, можехме да очакваме от него по-скоро пречки, отколкото помощ. Той бе на служба при сендадора и бе в състояние да ни даде безценни сведения. Индианецът внимателно ме изслуша и когато свърших, с неподправено учудване възкликна:

— Такъв ли злодей е този човек? Кой можеше да го предположи! Сеньор, изцяло съм ваш! Оставам при вас и изобщо не желая да се връщам при него. Тайно ще уведомя и моите другари. Те незабавно ще ме последват. Пуснете ме да отида при тях и ме почакайте тук. Ще ви доведа петимата си приятели.

— По-полека, по-полека! Толкова бързо няма да стане. Преди всичко трябва да узная къде се намира сендадорът и по какъв начин смята да ни се противопостави.

— Мога да ви кажа с най-големи подробности. Той има при себе си над шейсет чиригуаноси!

— Толкова много?

— Да. Сигурно най-добре ще е да се върнете и изобщо да не се занимавате с него.

— Разбира се, няма да постъпим така. Дори да имаше и още повече чиригуаноси, пак трябва да го заловим. Не ни е страх от него. Къде се е разположил на лагер с хората си?

— Край соленото езеро.

— Това е изключително непредпазливо от негова страна. Както съм чувал, езерото се намира в равната открита пампа, обградена отвсякъде с планини. Следователно спуснем ли се от тези височини, непременно ще го видим заедно с придружителите му.

— О, не. Той се е погрижил да не го забележите, преди да сте му паднали в ръцете. До езерото може да се стигне от три посоки и във всяка от тях на подходящи места сендадорът е изпратил съгледвачи да ви чакат. Заповядал им е, щом ви видят, незабавно да му съобщят.

— Значи, ако продължим по досегашния си път, ще се натъкнем на някой от разузнавачите му, така ли?

— По-точно на двама, понеже е изпратил общо шестима.

— Хмм! На какво разстояние от пампата са заели позиция? Известно ли ти е мястото, където са се притаили?

— Да. Знам къде са и другите съгледвачи. Двамата, които наблюдават този път, са се настанили на едно възвишение, откъдето за един час езда се стига до пампата. А те могат да ни забележат от разстояние равно на два часа път.

— Всичко на всичко това прави три часа — достатъчно време за сендадора да се подготви за посрещането ни. При езерото ли смята да ни изненада, или ще ни нападне още преди да сме стигнали до там.

— Решил е второто. Ще ви връхлети най-неочаквано. Докато се съвземете от уплахата и ужаса, вече ще сте мъртви.

— Но драги, тогава изобщо няма да ни остане време да се съвземем. Добре, че не сме от хората, които така лесно и силно се плашат. А и през ум нямаше да ни мине слепешката да влезем в клопката на сендадора. Радваме се, че те срещнахме, но това ни най-малко няма да намали и притъпи обичайната ни предпазливост. Естествено за мен е важно да науча, че се канят толкова набързо да ни избият.

— Още на часа! Само един-единствен човек ще оставят жив и това сте вие. Сендадорът нареди да ви щадят. Ако се наложи, в краен случай най-много ще бъдете леко ранен, за да не можете да избягате.

— Колко мило от негова страна. Но моите спътници едва ли ще са на същото мнение. А знаеш ли защо тъкмо към мен ще прояви подобно великодушие?

— Това е ясно и без да си блъскаме главите — намеси се Пена. — От нас той не очаква никаква полза, така че на бърза ръка ще ни затрие. Но вие трябва да му разтълкувате чертежите и да му разчетете кипутата. Без вас няма да разкрие тайната на съкровището. Но свършите ли му тази работа, от само себе си се разбира, че и вие ще получите куршум.

— Тогава си е направил сметката без кръчмаря. Дори и да съм в състояние да му извърша очакваната от него услуга, ще му дам истинския ключ към загадката едва след като се убедя, че съм извън всякаква опасност. Впрочем не бива да си мислите, че ако ви избие всичките, аз ще съм склонен да му се подчинявам. Привидно бих проявил подобна готовност, ала всъщност цялата ми мисъл и всичките ми сили ще са насочени към отмъщението за вашата смърт.

— Както и да е. Важното в случая е, че сендадорът желае смъртта ни и повече никой не ще може да ме придума да го пощадя. Мерне ли ми се, още в същия миг ще го застрелям.

— Няма да го направите! — бързо го прекъсна Гомара. — Аз съм първият, който има най-голямо право на отмъщение.

— Не спорете — обадих се аз. — Който го убие без разрешението ми, ще се разправя с мен. Що се отнася до вас, сеньор Гомара, аз няма да ви преча да си разчистите сметките с него, обаче това не бива да става преди кипутата да са попаднали в ръцете ми. Напълно ми е безразлично какво ще стане после със сендадора. Но засега нещата съвсем не са стигнали до там. Напротив, много е съмнително кой ще вземе връх, той или ние. Хората му имат ли някъде истински бивак?

— Не — отговори аймарът, към когото отправих този въпрос.

— А конете им при тях ли са?

— Не. Край езерото всичко е покрито със сол. Там не расте ни дърво, ни храст, нито дори тревичка. Сендадорът нареди да отведат конете на едно място, където животните могат да намерят оскъдна храна.

— Далече ли е от езерото?

— За да го стигне, човек трябва да се катери около час. Там има неголяма обрасла с трева пуна. При конете са оставили двама чиригуаноси.

— Опиши ни на кое място край езерото се е разположил сендадорът!

Индианецът изпълни желанието ми, а когато свърши, озлобеният Гомара се обади:

— Никак не е далеч от мястото, където е заровена бутилката.

— Заровена ли? Сигурно вече я е извадил и я е скрил другаде — казах аз. — Колко жалко, че толкова закъсняхме! Походът до Лагуна де Бамбу ни принуди много да заобикаляме, а сендадорът е успял да получи коне от чиригуаносите. По тези две причини е пристигнал преди нас и се намира в по-изгодно положение. Сигурно ще ни е много трудно да го лишим от спечеленото веднъж предимство.

— Тъй ли мислите? — попита монахът. — Аз пък не смятам, че ще ни е чак толкова трудно. Вярно, че в момента ни превъзхожда с числеността на хората си, но може би скоро ще намерим търсените от нас тобаси. Но дори и това да не стане, ще трябва само тайно да му отмъкнем конете. Тогава ни е в кърпа вързан заедно с всички чиригуаноси.

— Изобщо не мисля за числеността на хората му. Смятам, че напълно можем да се мерим с тях, но ако ни паднат в ръцете, и то заедно с него, положението ни не само няма да се подобри, а даже ще стане по-лошо отпреди. Нали най-важното за нас са кипутата. Сендадорът трябва да ни издаде новото им скривалище и ще използва това обстоятелство, за да измъкне най-изгодните условия и за себе си, и за своите индианци.

— Хмм, вярно е. Съвсем не ми мина през ума.

— Значи сега разбирате колко е жалко, че закъсняхме. Налага се с хитрост да се опитаме да компенсираме по-неизгодното си положение. Несъмнено сендадорът тайно е изровил бутилката и пак я е скрил на някое друго място. Може би са останали някакви следи, които ще ни отведат дотам. Само се пита кога е пристигнал при Пампа де Салинас.

— Завчера — отвърна аймарът. — А ден преди това се натъкна на нас и ни взе със себе си до езерото.

— Това не е чак толкова неприятно за нас. Веднага ли ви накара да отидете на лов?

— Да.

— Значи изобщо не си имал нито време, нито възможност да наблюдаваш сендадора, така ли?

— Нямах.

— Не си ли забелязал нещо по-особено или поне необичайно?

— Не… или да! През първата нощ той отиде някъде и се върна чак на зазоряване.

— Тъкмо това е важно за нас. Ходил е да скрие бутилката другаде. Колко път има още до пампата?

Отговорът на индианеца съвпадаше съвсем точно с мнението на Пена и Гомара. Въз основа на тези данни изградихме нашия план. Най-напред отидохме при водопада, където конете ни можеха да се напият с вода, а и да намерят храна, понеже благодарение на влагата там бе избуяла сочна зеленина. След като животните ни се освежиха и горе-долу си отпочинаха, отново тръгнахме. Пътем брат Иларио се впусна в разговор с аймара, като го удари на съвест, защото все пак съществуваше възможността индианецът да таи и някакви други намерения. Но скоро монахът сподели с мен убеждението си, че човекът е напълно откровен към нас. За да проверя твърдението му, накарах аймара да ми опише пътя с най-големи подробности и както Пена, тъй и Гомара ме увериха, че казва истината. В резултат на това той спечели и моето доверие, което все пак не стигаше чак дотам, че да престана да го наблюдавам.

Въпреки трудностите и умората на конете ние продължихме да яздим през цялата вечер, та дори и през половината нощ, докато най-сетне аймарът ни каза, че се намираме недалеч от двамата съгледвачи. По-нататък имало опасност да доловят тропота на конете ни. Ето защо спряхме и индианецът ни описа цялата местност.

Пътят се изкачвал нагоре по стръмен сипей, а горе на върха се издигали няколко големи каменни блока, близо до които се намирали постовете. За съжаление сипеят беше покрит с по-едри и по-дребни камъни, тъй че в тъмнината бе извънредно трудно да не вдигнем никакъв шум. Все пак предполагахме, че планинската пътека е добре утъпкана и най-важното бе да не правим нито крачка встрани от нея. Почти всички мои спътници ми предложиха да ме придружат, но аз избрах само боцмана, и то заради неговата физическа сила, която можеше да ми е много полезна в предстоящото ми начинание. Докато другите трябваше да ни чакат на това място, ние двамата се събухме, за да стъпваме по-безшумно, после оставихме на земята пушките си и взехме повечко ремъци.

Обгърнат от дълбока тъмнина, пред нас се издигаше сипеят. По-горе, на върха, сигурно щеше да е малко по-светло, понеже звездната светлина безпрепятствено можеше да прониква дотам. Аймарът подробно ни беше описал всички завои на пътеката, преминаваща покрай каменните блокове. Бях принуден често да се навеждам и с ръка пипнешком да се уверявам дали не сме се отклонили от пътя.

Колкото по-нависоко се изкачвахме, толкова по-широк ставаше ограниченият ни от тъмнината кръгозор. Най-накрая можехме да различаваме даже и пътеката, както и на десетина крачки пред нас да виждаме по-дребни предмети като камъни или неравности. Вървяхме толкова тихо, че не чувахме дори собствените си стъпки. След около половин час се озовахме горе. Естествено при обикновени обстоятелства това разстояние можеше да се измине за значително по-кратко време. Пред нас изплуваха няколко тъмни силуета — каменните блокове, около тях се надявахме да открием търсените постове.

— Лягайте на земята! — прошепнах на боцмана. — Отсега нататък се налага да пълзим.

— В каква посока? Ще заобиколим ли скалите?

— Може би няма да стигнем толкова далеч. Сигурно индианците лежат от онази страна, откъдето могат да наблюдават пътя, по който очакват да се появим. Несъмнено спят. Непрестанното напрегнато взиране в далечината изморява. Освен това те едва ли мислят, че е възможно да дойдем през нощта. Че кой би се решил да язди по такъв път в пълна тъмнина?! Наистина страшно се измъчихме. И така, пълзете все подир мен!

Свърнах в споменатата посока и скоро разбрах, че не съм се излъгал, защото само след някоя и друга минута долових познати звуци, непрекъснато повтарящи се през точно отмерени интервали. Боцманът също ги чу и ми прошепна:

— Там някой спи. Хърка. Точно пред нас.

— Да. Продължаваме съвсем тихо!

Пропълзяхме още малко напред и скоро видяхме нещо като два вързопа. Това бяха чиригуаносите, които заради нощния студ целите се бяха здраво загърнали в своите одеяла.

— Пригответе ремъците! — прошепнах на боцмана. — Аз се заемам с левия, а вие с десния. Легнали са съвсем удобно за нас. Бързо ги овързваме в одеялата им като денкове, така че да не им остане време да си покажат дори и носовете. Хайде!

Задачата ни наистина се оказа лесна. Първо направихме по един клуп, после обърнахме „вързопите“, увихме два пъти около тях ремъците, стегнахме ги здраво и всичко бе готово. Под одеялата се разнесе силно сумтене и пъшкане. Вързопите се загърчиха конвулсивно като какавидите на пеперуда, когато ги докоснеш, ала изненаданите хора не можеха да се освободят.

Остро изсвирване с един пръст беше сигналът за нашите спътници. След петнайсетина минути те се появиха и слязоха от конете, понеже на това място трябваше да дочакаме настъпването на деня. Оставихме съгледвачите както бяха завързани в техните одеяла. Нямаше опасност да се задушат.

Едва когато започна да се зазорява, ги освободихме от неприятното им положение. Те смаяно ни зяпнаха. Щом видяха аймара, го обсипаха с възклицания и въпроси, които изобщо не разбрах, също както и неговите отговори. Но резултатът от разговора пролича накрая от отчаяното изражение на лицата им, с което затвориха очи и отново легнаха на земята. Бяха проумели, че с нищо не могат да променят положението и се примириха със съдбата си. Не им досаждахме с въпроси, защото и без друго едва ли имаше изгледи да научим от тях нещо повече от това, което вече знаехме.

След като се развидели, разбрахме колко надалеч можеше да се държат под наблюдение околностите. Аймарът показа назад към две голи възвишения, които прехвърлихме през нощта. Ако ги бяхме преодолели през деня, съвсем сигурно постовете щяха да ни забележат.

Въоръжението на двамата съгледвачи се състоеше от лъкове и стрели, чиито остриета, както установихме, не бяха покрити с отрова. Поехме пак на път и когато се спуснахме от другата страна на сипея, в полите на възвишението открихме конете им. Бяха ги оставили там, защото на това място растяха трънливи храсталаци, по които все пак животните бяха намерили нещичко за храна.

Трябваше да яздим в права посока, но ми се стори, че вдясно някаква пътека също се виеше нагоре в планините. Тъкмо се канех да попитам накъде води, когато иззад първия й завой се появи един ездач и щом ни съзря, незабавно обърна коня си и изчезна. И другите го забелязаха. Кой ли беше той? Несъмнено някой индианец. Но от кое ли племе? Дали беше сам, или бе начело на цяла колона?

Спряхме и удвоихме вниманието си. Скоро видяхме две глави да надничат иззад завоя. В този момент си пролича колко добре бе постъпил Десиерто като ни даде за придружители отряд от своите тобаси. Техният предводител слезе от коня си и ни каза:

— Чиригуаносите са при езерото точно пред нас. Мъжете, идващи отдясно, могат да са само тобасите, които не успяхме да намерим. Ще отида да поговоря с тях.

— Но ако все пак не са тобаси? — попитах го предупреждаващо.

— В такъв случай ще извикам и ще ми се притечете на помощ.

Той се отдалечи. Двете глави все още надничаха иззад ъгъла. Щом видяха, че към тях се отправя един-единствен човек, двамата индианци спокойно се показаха от прикритието си. Чухме как тобасът им подвикна нещо и те му отговориха.

— Тобаси са! — каза един от нашите червенокожи придружители. — Това са очакваните приятели. Те ще дойдат с нас и ще ни помогнат. Сега вече всичко е наред.

Човекът излезе прав. Тобасът води съвсем кратки преговори с двамата непознати индианци, а после заедно с тях изчезна зад завоя. Но ето че скоро се върна последван от доста дълга колона червенокожи ездачи, посрещнати от нашите тобаси с радостни възгласи.

Новодошлите се съгласиха с голямо удоволствие да ни помогнат, защото това бяха техни съплеменници, а и от благодарност. Предводителят им призна, че сме го избавили от твърде голяма опасност. Ако не се бил натъкнал на нас, нищо неподозиращ, щял да продължи с хората си към Салинас, а там щял да се сблъска с чиригуаносите и несъмнено между тях щяло да се завърже сражение.

Тези хора бяха богато запасени с провизии, което естествено можеше само да ни радва. Заедно продължихме пътя си. Отново застанахме с Пена начело, и то така, че между нас и следващите имаше известно разстояние. И този път тази предпазна мярка доказа предимството си. До пампата ни оставаше още около час езда, но едва бяхме изминали една трета от пътя, когато нейде пред нас дочухме силни човешки гласове. Незабавно ние двамата се върнахме до едно място, където пътеката се стесняваше толкова, че един до друг можеха да яздят не повече от трима конника.

Там спряхме и изчакахме, докато приближаващите хора се показаха. Бяха двама чиригуаноси, които идваха да сменят двамата постови. Разбира се, всичко това научихме едва по-късно. Също като нас и те бяха на коне, но водеха разговор на толкова висок глас, че доловихме гласовете им преди тропота на техните животни.

— Какво да правим? — попита Пена. — Видят ли ни, ще препуснат обратно и ще вдигнат тревога.

— Естествено, че ще ни видят, понеже идват точно срещу нас. Но ние няма много-много да се церемоним с тях. Ще се прилепим плътно зад тази скала и щом се приближат достатъчно, ще препуснем в кариер срещу тях, но ще ги подминем и едва след това ще обърнем конете си и ще се озовем зад гърба им. Така те ще попаднат между нас и спътниците ни, без да им остане време дори да се попитат какво се е случило. Страхът им пред по-добрите ни оръжия, както и численото ни превъзходство ще извършат останалото. А сега внимавайте! След броени секунди сигурно ще ни забележат. Хайде, напред!

Чиригуаносите бяха навлезли вече в теснината. Ние пришпорихме конете си и се понесохме като вихрушка срещу тях. Те спряха изплашени и нададоха силни викове. Без да им отговорим, прелетяхме край тях и едва след това рязко обърнахме конете. Намирахме се при изхода на теснината, чиригуаносите в средата, а на входа й току-що се бяха появили спътниците ни, които бяха немалко учудени да видят двама неприятели помежду ни.

Чиригуаносите бяха толкова слисани, че се заковаха на място, Аймарът им подвикна нещо заповеднически и получи някакъв колеблив отговор. Между тях се завърза кратък разговор, в резултат на който двамата се предадоха. След като ги разоръжихме, тоест, щом взехме лъховете и стрелите им, ние отново продължихме прекъснатата езда. Ако всичките индианци на сендадора приличаха на тези, той в никакъв случай не се намираше под благонадеждна закрила.

След около половин час ние двамата с Пена, отново яздейки начело, стигнахме до мястото, където пътят излизаше на пампата. Пред очите ни се откри своеобразна и величествена гледка.

Надалеч пред нас се простираше открита равнина, широка около една английска миля. Несъмнено се намирахме пред един от заливите на соленото езеро. Напред и надясно от нас равнината се бе ширнала чак до хоризонта, където, сякаш до възбог, се издигаха високите върхове на Андите. Наляво в полукръг около езерото се нижеха стръмни непристъпни скали, които точно срещу нас се приближаваха до водата толкова много, че преминаването оттам ставаше невъзможно.

И точно на това място, притиснат между водата и скалите, се беше разположил на лагер сендадорът заедно със своите индианци. Подобна непредпазливост си оставаше за мен пълна загадка. Но Гомара, който в този момент ни догони заедно с другите ни спътници, ми обърна внимание на една по-тъмна линия, виеща се нагоре, недалеч от бивака. Посочвайки към нея, той ми каза:

— Ей там води пътят към мястото, където този сатана уби брат ми. От онзи висок ръб на скалата погледнах надолу и го видях да заравя бутилката.

— Тъй, тъй! — кимнах аз. — Вече знам защо тъкмо там се е настанил на лагер. Иска да ни подмами да влезем в клопката му. Когато се приближим до лагера, той ще изчезне нагоре по онази пътека, а ние ще попаднем в капана, където сега привидно се намира с хората си.

— В капан ли? Не. Та нали можем да се върнем обратно!

— Ако ни позволи. Не забравяйте на какво разчита сендадорът — че ще му известят за нас три часа, преди да пристигнем тук. Следователно в такъв случай ще разполага с достатъчно време, за да ни постави някоя първоначално незабележима засада. Едва след като влезем в клопката, пътят ни за отстъпление ще бъде отрязан. Какво ли не бих дал само да можехме да се доберем горе до онази височина, без сендадорът да ни види!

— Невъзможно е.

— Да, нагоре води само онази стръмна пътека, която оттук прилича на тъмна линия — потвърди Пена.

— Може би сеньорите са били горе за съвсем кратко време — намеси се аймарът. — Така не се намират лесно тайни и скрити пътища. Аз обаче често съм ловувал там вълнести мишки и успях да открия една друга пътека, при което учудващото е само това, че досега е останала непозната за други хора.

— Опасно ли е преминаването по нея? — попитах аз.

— Никак. Дори ездачи могат да я изкачат. Големи трудности има само на едно съвсем кратко разстояние от няколко метра.

— А къде е оставил сендадорът конете?

— Именно горе на скалата, за която споменахте. Само че оттук няма как да се видят.

— Аха, чудесно! Тогава и той, и неговите чиригуаноси са ни в ръцете. А как ще стигнем всъщност до вашата пътека?

— Като първо се върнем малко назад. Отляво по пътя, по който току-що дойдохме, в скалите има цепнатина, чийто долен край изглежда затрупан с натрошен камънак. Веднъж, търсейки следите на дивеч, аз се промъкнах между скалните отломки и за мое най-голямо учудване забелязах, че след някой и друг метър пак излязох на открито. За около половин час съвсем лесно се изкачих горе на скалите.

— Непременно трябва да използваме това обстоятелство. А сега ще направим на сендадора същия номер, който се канеше да ни скрои на нас — ще го хванем като в клещи.

Ние не се бяхме спрели на открито, понеже иначе чиригуаносите сигурно щяха да ни забележат, а стояхме в самия край на пампата, скрити зад големи скални късове и купчини от срутени камънаци. Отделих десетте тобаси, дадени ми от Десиерто, избрах и още десет други техни съплеменници. На тези двайсет индианци можех да разчитам. Не се нуждаех от повече хора, защото теренът значително улесняваше тяхната задача.

Другите трябваше да останат на това място и да ме чакат да се върна. Аймарът ни поведе обратно по пътя и съвсем скоро стигнахме споменатата от него цепнатина. В подножието й се бе натрупала камара от срутили се камъни, висока колкото човешки бой. Покатерихме се през нея. Бяхме тръгнали пеша, понеже горе се надявахме да открием конете на чиригуаносите, тъй че лесно навлязохме между скалите. Много бързо камарата, от скални отломки се спусна надолу и ние излязохме на открито. Привидно могъщите и масивни скали се оказаха просто една тънка каменна стена и нищо повече.

Бяхме се озовали в подножието на гол планински склон, по който не беше трудно да се изкачим. От другата страна на възвишението преодоляхме една падина и се насочихме към не особено стръмен връх, а когато стигнахме горе и аз се наканих най-безгрижно да продължа, аймарът ме задържа за ръката и ме предупреди:

— По-полека, сеньор! Пазачите при конете ще ви видят преждевременно.

— Че къде са те?

— Последвайте ме бавно!

Индианецът ме хвана за ръката и ме отведе на няколко крачки настрани. Там скалата се спускаше трийсетина стъпки леко надолу, образувайки неголяма падина, и тъкмо там пасяха конете, охранявани от двама чиригуаноси.

— Ха! Кой можеше да го предположи — казах аз. — Не смятах, че е възможно толкова бързо да постигнем целта си.

— Че нима сме я постигнали? Нали ще трябва първо да обезвредим пазачите?

— Та ние сме повече от двайсет души, а те са само двама!

— Но развикат ли се, ще предупредят сендадора.

— Това ми е добре известно и нямам намерение да действам прибързано и необмислено. Нали тези хора ви познават и няма да събудите подозренията им, ако се появите при тях заедно с мен?

— Щом сте с мен, няма да ви вземат за неприятел.

— Тогава да отидем при тях. Извикам ли, другите ще ни последват.

И така заедно с аймара продължихме нататък по късия склон на падината. Пазачите бяха с гръб към нас и гледаха надолу към езерото, чиято изтъняла кора от сол напомняше старо сребро. Щом доловиха стъпките ни, те се огледаха назад. Появяването на аймара не ги учуди, но че го придружаваше непознат бял човек, това вече ги изпълни с известно безпокойство. Може би си припомниха описанието, което сендадорът им бе дал за моята личност. Но все пак присъствието на моя водач им се стори достатъчна гаранция, че не идвам с враждебни намерения. Те се обърнаха към него с няколко думи, които не разбрах. Не исках да го поставям в неловко положение и предпочетох незабавно да действам. Направих няколко бързи крачки, за да се приближа до индианците, сграбчих ги за вратовете, повалих ги и ги притиснах на земята, помагайки си с коленете, като се помъчих колкото можех по-здраво да ги стисна за гърлото. Същевременно извиках на тобасите да дойдат.

При това нападение бях разчитал единствено на себе си, понеже не смятах аймара за сигурен човек. В този миг той доказа, че мога да му имам доверие, защото бързо се наведе към един от чиригуаносите и така го сграбчи за гръкляна, че човекът не успя да издаде никакъв звук.

Тобасите незабавно се притекоха и не беше кой знае какво изкуство да обезвредим пазачите. Намирахме се точно над бивака на сендадора, без той да подозира каквото и да било.

Пристъпих до самия край на скалата и погледнах надолу.

Във всевъзможни пози там бездейно лежаха или седяха неговите хора. Облегнал гръб на канарата малко по-настрани седеше самият сендадор. Вероятно той бе вече обзет от голяма скука. Добре, че не знаеше колко скоро щяхме да я разсеем.

Недалеч от мястото, където се намирах, имаше кръст, направен от камъни. Там Гомара беше погребал брат си. Наблизо минаваше вече неколкократно споменаваната планинска пътека, която водеше надолу към езерото. Тръгнах по нея и вървях, докато намерих подходящо място, където наредих на тобасите да останат, като им възложих задачата да не позволят на чиригуаносите, а да не говорим за сендадора, да се изкачат горе. Казах им най-напред да стрелят във въздуха, но ако неприятелите се опитаха да си пробият път със сила, да стрелят и по индианците, ала по възможност да гледат да заловят сендадора жив. После заедно с аймара се върнах долу по пътя, довел ни дотук.

Нашите спътници се бяха скрили и с голямо нетърпение очакваха мига, когато щяхме да се покажем пред сендадора. Те бяха на мнение, че този момент вече е дошъл, но аймарът мислеше иначе:

— Налага се още да почакаме, сеньори. Нали ви казах, че и други две пътеки са заети от съгледвачи. Ще трябва да заловим и тези хора, нали?

— Не е необходимо, понеже с нищо не могат да ни навредят.

— Но нали ще се притекат да помогнат на сендадора!

— Как ще го направят, щом сме между тях и него? Те ще са радостни, че са зад гърба ни, и няма да имат никакво желание да се намесват. А ако ги пленим, ще сме принудени да ги надзираваме и само ще ни пречат. Веднага ще ти покажа колко се страхувам от чиригуаносите и какъв респект имам от тях.

Накарах да развържат ремъците на четиримата пленници и да им кажат, че могат да отидат където пожелаят. Без да обелят и дума, те хукнаха да бягат така, сякаш дяволът бе по петите им, но не посмяха да поемат в посоката, където бе сендадорът, защото знаеха, че нямаше да го допусна.

И така те нямаше да ни пречат. Вече беше време танцът да започва. Метнахме се на конете, четири от които току-що бяхме взели като плячка, и отправяйки се наляво, бавно тръгнахме между езерото и скалите.

Извадих моя далекоглед и без да спирам, го насочих към сендадора. Скоро видях, че ни забелязаха. Негодникът и хората му скочиха на крака и грабнаха оръжията си, но после застанаха съвсем неподвижно, за да ни наблюдават.

Докато моите спътници бавно продължиха напред, аз спрях, за да мога по-добре да ги огледам през бинокъла. Съвсем ясно различих лицето на сендадора. Той бе единственият бял сред тях. Червенокожите имаха само лъкове, стрели и копия. Ако не ми бяха казали, че този тип съвсем не очаква да ме види с толкова много придружители, за мен щете да си остане голяма загадка как смяташе да ни излезе насреща с толкова зле въоръжени хора.

Той гледаше към нас, обзет от голямо напрежение. Все още разстоянието беше твърде голямо, за да може да разпознае отделните лица. Но колкото повече то намаляваше, толкова по-ясно се изправяхме пред очите му и най-сетне видях как с енергични жестове той взе да убеждава чиригуаносите като често сочеше към нас. Вече беше разбрал кои сме.

Бързо догоних спътниците си и излязох доста пред тях, така че с невъоръжено око да мога да наблюдавам индианците. Сендадорът ме видя и ме позна. Ако исках да го убия, никак нямаше да ми е трудно. Пушката ми уцелваше значително по-надалеч. Ето че в този момент той се изправи в цял ръст и ми извика колкото му глас държеше:

— Идваш ли най-сетне, псе такова? Този път само ще лаеш, без да хапеш, но и това ще ти струва кожата!

Той вдигна пушката си, прицели се и натисна спусъка. Куршумът се заби съвсем близо до мен в земята и вдигна във въздуха бял прах от солената кора, останала там при поредното покачване на водата след топене на снеговете. Някъде по пътя си този тип беше успял да си набави много добра пушка.

— Сеньор, да му отвърна ли с куршум? — попита разгневено Пена.

— Не, трябва ми жив. Ако е необходим отговор, ще му го дам аз.

— Но сметките ви май са криви. Той изтегля само половината от своите индианци нагоре по височината. Другите остават долу навярно за да се отбраняват.

— Наистина изглежда така. Хмм, хрумна ми една мисъл. Да не би и сендадорът да знае онзи път, който преди малко ни показа аймарът?

— Възможно е, понеже той е идвал насам по-често от аймара.

— Тогава много лесно мога да си обясня привидната му безгрижност. По тази тайна пътека иска да изпрати половината от хората си да ни излязат в гръб.

— Ако има подобно намерение, сигурно страшно ще се смае, щом забележи, че вече сме заели пътя и сме го надхитрили.

— Това ще стане много скоро, защото единият отряд от неговите индианци току-що изчезна нагоре по пътеката. След няколко минути ще чуем изстрелите на нашите тобаси.

С другата половина от хората си сендадорът все още стоеше на мястото, където го бяхме забелязали. Но ето че в този момент те чевръсто се придвижиха малко напред срещу нас, за да могат от своя страна също да се доберат до пътя. И така, беше ясно, че докато първият отряд бързаше да се изкачи горе, за да ни удари в гръб, сендадорът имаше намерение с другия отряд да заеме позиция долу, в началото на пътя между скалите, където щеше да намери достатъчно добро прикритие.

Слязох от коня си и другите направиха същото. Не искахме да излагаме животните на опасността да бъдат ранени. Оставихме ги под надзора на един тобас.

— Сеньор, вече трябва да стреляме — обади се припряно Пепа, — защото иначе тези подлеци ще залегнат зад скалите.

— Нека!

— Какво? Че нали веднъж щом заемат там позиция, няма да можем да ги прогоним!

— Разбира се, че ще можем!

— Да, но с цената на големи загуби. А ако сега дадем по тях един хубав залп, ще им внушим такъв безбожен страх, че не е изключено незабавно да се предадат.

— Ще го направят и без преди това да убием половината от тях.

— Ето я пак тази прословута хуманност! Но несъмнено отново ще видите, че с нея далеч не се стига. Всъщност човек не би трябвало чак толкоз да се вслушва във вашата воля.

— Съвсем правилно! — гневно се съгласи и Гомара. — Сега тези негодници са ни се изпречили толкова удобно пред пушките и ако не използваме този хубав миг, те ще се скрият зад скалите и после ще ни изтрепят един по един. По дяволите хуманността! Ще правя каквото искам! Моето отмъщение идва!

Той бързо вдигна пушката си, прицели се в сендадора и натисна спусъка. Но куршумът не улучи негодника, а един от индианците като прониза главата му, както разбрахме по-късно. Всичко стана толкова светкавично, че нямах време да го предотвратя. Обзет от гняв, сграбчих Гомара за яката, здравата го разтърсих и му креснах:

— Човече, как можа да го направиш! Не виждаш ли, че улучи невинен? Та ти си убиец!

— Ами! — отвърна ми той. — Тоя е само някакъв си дивак!

— Но и неговият живот струва колкото твоя, ако не и повече!

— Охо! Да не би да искате пак да се караме?

— Нямам такова намерение. С хора като теб не се карам. Но ти забранявам да стреляш без разрешението ми!

— Нима можете да ми забраните нещо?

— Мога, и то как! А ако не ти харесва, си свободен да вървиш накъдето ти видят очите. Веднъж вече ти го казах. Ясно ли е?

— Ами ако все пак остана с вас и стрелям? — викна ми той със святкащи от ярост очи.

— Тогава ще направя пак това, което веднъж вече направих — с един удар ще те поваля на земята, само че този път ще замахна малко по-силно. Обещавам ти да го направя. А дали после изобщо ще станеш, ми е съвсем безразлично, защото, когато някой пет пари не дава за живота на един чиригуанос, и при това сам е индианец, също не заслужава да живее.

Изглежда заканата ми го сплаши, понеже той нищо не ми отговори. Но няма защо да крия, че повечето от моите спътници тайно в себе си споделяха мнението му, което ясно си личеше както от погледите им, тъй и от тихия шепот, достигнал все пак и до моите уши. Един от тях обаче бе напълно съгласен с мен и това бе брат Иларио. Той ми стисна ръката и каза:

— Само така! Е, вярно, че не е кой знае колко разумно, ала съвестта ни го повелява. Въпреки снизходителността си все пак ще постигнем своята цел.

— Да, и то въпреки че от много приказки пропуснахме подходящото време да ги нападнем. И сендадорът, и всички индианци вече изчезнаха.

— Много скоро пак ще се върнат.

В този момент сендадорът и всичките му хора се намираха на пътеката между скалите. Бяха взели със себе си дори убития от Гомара индианец. Поехме бавно подир тях. Ето че затрещяха изстрели, които звучаха така, сякаш идваха от вътрешността на планината. След тях проехтя див рев, на който отново отговориха изстрели.

— Положението става сериозно! — обади се монахът. — Нали нашите тобаси трябваше веднъж да стрелят във въздуха?

— Да, но вторият залп сигурно е взел жертви. Чиригуаносите не са пожелали да спрат.

— Отблъснат ли ги назад, ще ги посрещнем ние. Тогава кръвопролитието става неизбежно.

— А може би и да успеем да го избегнем. Досега щадих сендадора, но вече смятам да го раня, за да не може да се сражава. Това така ще стресне чиригуаносите, че вероятно ще се предадат, а и той няма как да ни избяга.

Изстрелите на тобасите все още ехтяха отгоре, а бойните им викове не бяха заглъхнали, дори изглежда ставаха още по-ожесточени. След малко последва ужасяващ рев и после внезапно настъпи тишина. Нашите хора бяха достигнали мястото, където откритата пътека навлизаше между скалите и в същия миг срещу тях полетя цял облак от стрели, тъй че бяха принудени бързо да отстъпят, за да се прикрият.

— Знаех си аз! — недоволно замърмори Пена, докато измъкваше острието на една стрела от прасеца си. — За Бога, не проливайте нито капка неприятелска кръв! А нашата може да тече!

— И кой е виновен за това? — попитах аз. — Че кой ви каза да се излагате на стрелите им? Нали не искахте повече да ви нареждам каквото и да било и действахте на своя глава! И стига сте ръмжали насреща ми само защото ви е одраскала някаква си стреличка.

— Стреличка ли? Само одраскала? Това надминава всякакви граници! Цяло щастие е, че тези стрели не са намазани с отрова! Как впрочем смятате да победите тези червенокожи, ако не ни нападнат?

— Веднага ще видите.

— Много съм любопитен!

Недалеч от брега лежеше къс скала с доста значителни размери. Направих знак на боцмана да дойде при мен и да ми помогне да изтърколим големия камък до входа на пътеката. Между скалата и камъка остана достатъчно широк процеп, за да се промуши цевта на пушка.

После легнах на земята, взех в ръка карабината „Хенри“ и пропълзях до процепа. През него имах възможност да наблюдавам долната част от извиващата се нагоре пътека, без да се излагам на опасността да ме улучи някоя стрела.

Вляво и вдясно, облегнати на каменните стени, видях да стоят чиригуаносите с лъкове в ръце, готови да стрелят по всеки от нас, който им се мернеше пред очите. Други непрекъснато обсипваха със стрели камъка, където се бях скрил и чието предназначение те лесно отгатнаха. Далеч по-нагоре бе застанал сендадорът и оживено се опитваше да убеди в нещо един индианец, който загрижено сочеше към спускащите се отгоре мъже. Неколцина от тях бяха ранени, а те носеха и двама мъртъвци. По жестовете и по израза на лицата на разговарящите си личеше, че не са на едно и също мнение. Несъмнено индианецът настояваше да прекратят сражението, а белият искаше да продължат съпротивата. Реших да придам тежест на мнението на първия от тях и насочих дулото на карабината „Хенри“ към сендадора. Куршумът й е с малък калибър, докато куршумът на мечкоубиеца щеше не само да отвори по-голяма рана, но можеше и да счупи костта му. Тъй и тъй сендадорът бе осъден на смърт. Знаех го. Ала нямах желание аз да съм онзи, на чиято съвест щеше да тежи кръвта на този човек.

Прицелих се много внимателно и по-дълго от обикновено близо над лакътя на дясната му ръка, с която в момента припряно жестикулираше. Исках да го раня именно в десницата, за да го направя небоеспособен. Една рана на лявата му ръка нямаше да има същия ефект. В този миг той заплашително вдигна ръка и аз натиснах спусъка. Десницата му се отпусна и сендадорът силно извика. С лявата си ръка той опипа раненото място, после се обърна в посока на камъка и с поглед, който излъчваше необуздана ярост, изрева с такъв глас, че въпреки значителното разстояние ясно разбрах всяка негова дума:

— Куче, знам кой стреля! Бъди проклет, немски мерзавецо!

Това не беше кой знае колко умно от негова страна. Той несъмнено разбираше, че му е напълно невъзможно да излезе победител, а като ме обиждаше само влошаваше положението си.

После се олюля. Двама индианци го подкрепиха и го отведоха встрани на място, където вече не го виждах. Червенокожият, с когото беше разговарял, също изчезна, но скоро пак се върна. Около него се насъбраха и други индианци и веднага подеха оживен спор. След малко един от тях завърза парче плат на копието си и размахвайки това импровизирано парламентьорско знаме, бавно започна да се спуска по пътеката към нас.

По движенията на ръцете, както и по мимиките му, разбрах, че забрани на стоящите вляво и вдясно индианци да стрелят. Надигнах се иззад моя камък, застанах в средата на пътеката и зачаках парламентьора. Спътниците ми също се приближиха. Сражението бе временно преустановено. Когато стигна при нас, той се поклони непохватно и на силно завален испански каза:

— Сеньори, изпраща ме нашият вожд. Ако го помолите за мир, може би ще се вслуша в думите ви!

Отговорът бе всеобщ гръмогласен смях. Аз бях единственият, който с голяма мъка успя да остане сериозен. Пратеникът страшно много се смути, ала просто така му бяха заповядали да говори. Затова след като смехът на спътниците ми позаглъхна, му отвърнах следното:

— Кажи на вожда си, че ако самият той не ни помоли незабавно за милост и снизхождение, хората ми отгоре ще се спуснат, а напреднем ли и ние, ще ви притиснем от две страни и ще ви смачкаме като мишки в дупката им!

— Сеньор, изглежда вие…

— Върви, върви! — прекъснах го аз. — Казах ти какво искам и нямам никакво желание да слушам каквито и да било възражения. Обичам да стрелям и малко говоря!

Думите ми толкова го сплашиха, че той побърза да се отдалечи.

— Много спечелихме от идването на парламентьора — подхвърлих аз.

— Ще ми се да чуя какво ли толкоз сме спечелили — недоволно промърмори Пена.

— Нима не стоим на тази хубава позиция необезпокоявани от никого и нима не можем с пушките си да обстрелваме голяма част от пътеката? Преди това ни беше невъзможно. Я вдигнете пушките си в положение за стрелба! Така значително ще допринесете да получим по-благоприятен отговор.

Парламентьорът отиде при застаналия горе вожд и му предаде моите думи. Предводителят на чиригуаносите погледна към нас и видя насочените към него многобройни дула на пушките ни. Това толкова го впечатли, че той побърза да изчезне зад завоя на пътеката, където несъмнено искаше да говори със сендадора. Едва след като измина доста време индианецът се върна, даде на пратеника нови инструкции и той отново се спусна при нас.

— Сеньор — поде парламентьорът, — вождът желае мир, но само ако ни пуснете всичките да си вървим.

— И сендадора ли?

— Да.

— Кажи на твоя вожд, че сме приятели на чиригуаносите. Ние пленихме шестима ваши съгледвачи и вече освободихме четирима от тях. Не желаем да се бием с вас. Не искаме нито вашата смърт, нито да ви отнемем свободата, нито да ви вземем имуществото. Искаме винаги да живеем в мир с вас, но настояваме да ни предадете сендадора, за да отговаря за всички престъпления, които е извършил. Доведете ли ни го, ще бъдете свободни и ще можете да отидете където поискате. Давам ви десет минути да размислите. Ако дотогава все още не сте взели решение, ще напреднем нагоре но пътеката и ще ви подгоним право в ръцете на застаналите горе на височината наши хора. После от вас няма да остане жив човек, който да преброи мъртъвците. И тъй, кажи на вожда, че имате само десет минути!

Парламентьорът си тръгна в лошо настроение. Брат Иларио ме попита:

— Защо толкова настоявате на тези десет минути?

— Защото така е по-изгодно за нас. Мисля, че за да спасят самите себе си индианците с голямо удоволствие ще ни предадат сендадора, но влиянието му върху тях е твърде голямо и той сигурно ще им обещае куп неща и така преговорите много ще се проточат. За десет минути те няма да вземат решение и ние ще използваме това обстоятелство, за да напреднем в плътни редици с насочени напред пушки. След определените минути това няма да е нарушение на примирието. Индианците няма да посмеят да ни окажат съпротива и така ще ги изтласкаме нагоре. Те ще губят все повече терен и накрая ще се окажат толкова натясно, че ще се видят принудени да се предадат без каквато и да било съпротива.

Предположението ми се сбъдна. След определения срок започнахме да напредваме. Изплашените индианци отстъпиха назад, освобождавайки пътеката. Виковете им накараха вожда да се появи. Той видя гората от цеви, която крачка по крачка неотстъпно пълзеше нагоре, и мигновено пак изчезна зад най-близкия завой.

Когато и ние достигнахме завоя, забелязахме целия отряд на чиригуаносите. Те носеха своите убити и ранени. Сендадорът също беше с тях. В този момент червенокожите бързо изчезнаха зад следващия завой на пътеката.

Естествено ние също се втурнахме напред далеч по-енергично, отколкото отначало. Не беше изключено индианците да имаха намерение да си пробият път нагоре. След като оставихме завоя зад гърба си, успяхме с един поглед да схванем как стоят нещата.

Оттук нататък пътеката водеше към върха в абсолютно права посока. Сякаш изкуствено бе изсечена сред скалите, така че човек нямаше никаква възможност да се отклони нито надясно, нито наляво. Отдолу идвахме ние. От тази страна червенокожите нямаха никакви изгледи за успех. Всичките им надежди бяха насочени към върха.

А там бяха застанали двайсетте тобаси. При тях се намираше и един чиригуанос с парламентьорско знаме. Той им беше съобщил, че долу се водят преговори и до приключването им тобасите не трябва да стрелят. И така, те вярваха, че докато този човек стои при тях със знамето, не бива да предприемат никакви враждебни действия. Именно това искаха да използват чиригуаносите и да се промъкнат между тях заедно със сендадора.

За да осуетим плана им, аз стрелях с тежкия си мечкоубиец.

Гърмежът, чиято сила бе удесеторена от ехото, привлече погледите на тобасите към нас. Видяха, че се приближаваме с оръжия в ръка и очевидно преследвахме враговете, а това им бе достатъчно, за да разберат какво трябва да правят.

Забелязах как те просто повалиха парламентьора на земята и насочиха пушките и другите си оръжия към настъпващите чиригуаноси. Измежду редиците на неприятелите ни се разнесе нечий силен глас, но поради голямото разстояние не успяхме да разберем думите. Отгоре нещо му отговориха. Последваха нови въпроси и отговори и това ни даде време да се приближим дотолкова, че да чуваме и да разбираме всичко, Пена извика на тобасите да не пускат враговете ни да минат. Нашите съюзници сгъстиха редиците си, а чиригуаносите се видяха така притиснати между непристъпните скали и неумолимите си противници, че изгубиха всяка надежда да се измъкнат. И ето че парламентьорът отново излезе напред, приближи се до мен и ми съобщи:

— Сеньор, сендадорът иска да разговаря с вас.

— Нека дойде.

— Не, вие трябва да отидете при него.

— И през ум не ми минава!

— Той каза, че няма защо да се боите. Нищо лошо няма да ви се случи.

— Да, нищо лошо, освен това, че ще се опитате да ме плените, за да имате заложник, срещу когото да откупите свободата си! Той често ни е лъгал и човек не бива да му се доверява. Аз обаче никога не лъжа. Ако той дойде тук, след преговорите спокойно ще може да се върне при вас. Давам му честната си дума и съвсем сигурно ще я удържа.

— Ще му го кажа.

Човекът се отдалечи и скоро се върна с предложението на сендадора да се срещнем по средата на пътя между позициите на двете страни. Никой от нас не биваше да носи оръжия или да води придружители. Съгласих се с това предложение и веднага закрачих подир пратеника до определеното място. Изглежда спътниците ми се ядосаха, защото не ги попитах за съгласието им. Вероятно си мислеха, че дори имам намерение да сключа някакво споразумение, без предварително да се съветвам с тях и без да съм получил одобрението им. Повод за това заключение ми даде недоволното им мърморене зад гърба ми, както и подвикнатите от Пена думи:

— Сеньор, искаме да ви зададем още един въпрос.

— За това ще имаме и по-късно време — отвърнах му аз.

— Не, трябва да узнаем намеренията ви.

— После ще ви ги кажа. В никакъв случай няма да предприема нещо, без да съм получил съгласието ви. Впрочем, ако ми нямате доверие, елате вие да разговаряте със сендадора вместо мен!

— По дяволите! И през ум не ми минава. Не, вървете!

Не ми остана време да се ядосвам заради проявеното недоверие, понеже в същия момент сендадорът се появи и се отправи към мен. Обзе ме някакво особено чувство, когато отново видях този човек, но вече като подгонен престъпник, обречен на смърт, който не търсеше милост от Бога и не намираше милост от хората.

Около дясната му ръка имаше импровизирана превръзка. Когато застана пред мен, сендадорът ме прониза с очи така, сякаш с навъсения си и мрачен поглед искаше да проникне до най-скритото кътче на сърцето ми. Трябва да си призная, че изпитах към него дълбоко съжаление. Какво ли щеше да излезе от този човек с неговите големи способности, ако не беше кривнал от правия път, и какво бе станало от него след като кракът му бе тръгнал по блудните пътища на престъпленията! При условията в страната, където живееше, той можеше да се добере до високи и почетни постове и служби. А ето че се бе изправил пред мен като престъпник, когото хората мразеха и от когото се страхуваха, и не само не можеше да очаква никаква милост и снизхождение, ами съвсем сигурно вървеше към скорошната си насилствена смърт. Обзе ме неописуемо чувство на състрадание. Повярвайте ми, ако всичко зависеше само от мен, щях да го пусна да си върви срещу едно голо обещание, че в бъдеще ще стане свестен човек.

— Ето че пак се срещаме — каза той с несигурен глас, като направи опит да се усмихне, но от това лицето му само конвулсивно се разкриви. — Положението е същото, както преди. Дали пак ще се разделим тъй бързо, лесно и безконфликтно?

— Едва ли, защото положението е коренно различно. Когато се видяхме последния път, аз бях в ръцете ви, а ето че сега вие сте във властта ми.

— Все още не съм!

— Разбира се, че сте! Ако още се съмнявате, тогава огледайте се наоколо! Заедно с хората си сте обграден отвсякъде.

— Но ние ще се отбраняваме до последния човек!

— Каква ще ви е ползата? Никаква. И да не ми отговорите, ще сте принуден да го признаете поне пред себе си.

— Разполагаме с достатъчно воини, за да избием повечето от вас!

— Дори и да ви дам право, ще трябва да признаете, че известен брой от нас ще оцелеят след като всички измрете. Даже и в този случай никой от вас няма да се измъкне.

Сендадорът гледаше мрачно пред себе си и мълчеше. Продължих:

— Но има и още нещо. Я сравнете вашите хора и оръжията им с нашите!

— Оръжията ви наистина са опасни, обаче моите чиригуаноси са не по-малко храбри от вашите тобаси.

— Възможно е, но се съмнявам. Много добре забелязах, че индианците ви нямат желание да продължават тази безполезна схватка. Те разбират, че с бързото сключване на мир могат само да спечелят, и аз вече казах на вожда им, че в такъв случай ще ги оставим необезпокоявано да си вървят.

— Тъй ли му казахте? — бързо ме попита сендадорът. — Значи затова ме съветваше да се предадем!

— Така ли? Ето виждате ли, че предположението ми е вярно. Погледнете моите хора! Достатъчно е да извикам една-единствена дума и всичките пушки ще изгърмят. Вторият залп ще помете онези от вашите червенокожи, които останат незасегнати, и то без да имат време да си послужат с оръжията. Убеден съм, че никой от тобасите няма да бъде убит или дори ранен. Да не говорим за моите спътници или за самия мен. За вас просто не остава нищо друго освен да се предадете.

— И в такъв случай какво решихте да правите с мен?

— Още нищо не сме решили.

Той отново сведе поглед към земята. Изчаках да ме заговори. Изглежда търсеше някакъв изход, ала напразно. Ако не към мен, то поне към себе си трябваше да е откровен и да си каже, че за него няма вече път за спасение, поне няма такъв, който да се намери със сила. Ако имаше някакъв начин за избавление, той можеше да се крие само в използването на определена хитрост. Това бе ясно и на мен, и на сендадора и ето защо реших да съм много внимателен и да не допусна да ме надхитрят.

— И тъй, бъдете разумен — обадих се аз — и се подчинете на неизбежното!

— Та после да ме убиете, нали? Благодаря! Де да не ви бях срещал!

— И аз имам съвсем същото желание! Но понеже все пак ни свързват някои общи неща за решаване, трябва да се съобразяваме с фактите.

— Тогава ми кажете най-откровено какво ще стане с мен, ако изпълня искането ви и се предам.

— Хмм! Струва ми се, че и сам можете да си отговорите.

— Ще бъда убит, така ли?

— Вероятно.

— По ваша заповед?

— Не.

— Тъй си и мислех. Много добре знам какво желаете. Може би ще ме оставите да избягам.

При тези думи той ме погледна изпитателно. Поклатих глава и му отвърнах:

— Не се заблуждавайте! Вярно, че от вашата смърт нямам никаква полза, обаче в никакъв случай няма да повторя грешката, която направих при Нуестро Сеньор. Там ви помогнах да избягате, а вие не оценихте доверието ми, подмамихте ни в поставената клопка и ни пленихте. Ако изобщо ми мине мисълта пак да ви освободя, преди това сигурно ще трябва някак да ви обезвредя.

— По какъв начин?

— По никакъв, понеже за вас не съществува начин, и следователно не може и да се мисли да ви дам каквато и да било надежда.

— И все пак! Убеден съм, че ще ми помогнете да се измъкна оттук.

— А аз ви казвам, че страшно много се лъжете. Да оставим настрана и мен, и моите спътници, всичко което сте ни причинили и каквото сте кроили срещу нас. Но вие сте толкова опасен човек, че ще е голям грях към всички други хора отново да ви пуснем на свобода.

— Тогава ми кажете поне какво зло съм ви причинил! Нима можете да ми докажете, че съм искал да ви убия?

— Струва ми се, да!

— Не, имах за цел да ви задържа, защото мислех, че с ваша помощ ще ми се удаде да разгадая скиците и да разчета кипутата.

— Ами ако предположението ви се окаже вярно, какво щяхте да направите после?

— Щях богато да ви възнаградя и да ви пусна да си вървите.

— Я не ме заблуждавайте! Много добре знам каква участ ме очаква в подобен случай.

— Не е така. Кажете ми какво толкова съм направил на спътниците ви! Можех да ги избия, но не го сторих, а само наредих да ви отведат при мбоковите.

— За да измъкнете от тях колкото можете по-голям откуп, а после безследно да изчезнат, както сте свикнали винаги да постъпвате.

— Разбира се, че не е вярно! Имах нужда единствено от вас. С ваша помощ смятах да се добера до заровените стари съкровища. Естествено вашите спътници щяха само да ми пречат. Затова те бяха пленени и отведени по-надалеч. Успях и да ви заловя. Ако не бяхте избягали, отдавна вече да сме стигнали до въпросното място и там щяхте да се убедите, че ви мисля доброто. След намирането на съкровищата щях да заповядам на чиригуаносите да освободят спътниците ви. А ето че за всичко се каните да ми се отплатите като ме убиете!

— Лично аз нямам подобно намерение. В сегашното си положение вие естествено се стараете да поставите поведението и намеренията си в най-добрата възможна светлина. Само че не можете да искате от мен и да ви повярвам.

— По дяволите! Защо не?

— Защото веднъж вече ме излъгахте и изобщо защото сте не някой друг, а сендадорът.

— Сеньор, мислех, че ще проявите повече разум!

— Мъча се да се държа колкото е възможно по-разумно, понеже щом става въпрос за такива люде като вас, човек непрекъснато трябва да се допитва до своя разум, за да не направи голяма грешка.

— Е, мислете за мен каквото си щете, но сега имам съвсем честни намерения и можете да ми се доверите. Действително ви мисля доброто и незабавно ще ви го докажа.

— Едва ли ще ви е особено лесно.

— Напротив. Исках да разговарям единствено с вас, само с вас, на четири очи, за да ви направя едно предложение.

— Какво е то?

Зададох му този въпрос, макар много добре да знаех какво щях да чуя от него. Сигурно искаше да ме подмами да отидем заедно до неговото скривалище, да разчетем кипутата и после, в случай че успеехме, да посетим и мястото, обозначено върху скицираните карти. Ако се съгласях с плана му, сендадорът щеше да получи свободата си и можеше да прави с мен каквото си пожелаеше. Той и без друго говореше с приглушен глас, но оттук нататък го понижи още повече:

— Освободете ме! Тогава ще изровим съкровищата и ще си ги поделим.

Той втренчи в мен поглед, изпълнен с голямо напрежение. Отговорих му с много сериозен тон:

— Веднъж вече ми направихте подобно предложение и аз проявих непредпазливостта да го приема. После всички ние теглихме от неприятните му последствия. Втори път няма да допусна да ме склоните. Вярвам, че го разбирате.

— Помислете си само какво ви предлагам!

— Да, но само на думи. В действителност ми предлагате едно голямо нищо. В случай че се съглася, бих могъл да действам само зад гърба на моите приятели, а от опита, който имам вече с вас, ми е ясно, че така ще извърша двойна грешка.

— Че какво ви засягат тези хора? Не са ли ви съвсем чужди?

— Не. Ние се сприятелихме и съм длъжен да бъда към тях почтен и откровен. И освен това грижата за собствената ми безопасност повелява да отхвърля предложението ви.

— Защо? Наистина не разбирам какви съмнения можете все още да имате.

— Те не са породени от самото предложение, а се отнасят до изпълнението му, което навярно ще е съвсем различно от това, което сега ми обещавате.

— Сеньор, ще удържа на думата си! Кълна ви се!

— Я по-добре не се кълнете, защото човек, който не държи на думата си, сигурно ще наруши и дадената клетва. Смятате да изменя на бърза ръка на приятелите си като ги изоставя най-подло и офейкам с вас. Но удаде ли ми се да разчета кипутата и да разгадая чертежите, тоест, да ви посоча мястото, където трябва да се търсят съкровищата, после ще си получа тъй добре заслужената награда — смърт!

— Сеньор! — възкликна той.

— Я не се преструвайте! Добре ви познавам. Ще направите всичко възможно да не делите с мен. Да оставим тази тема. Подобен разговор няма да ни доведе до никъде.

— Но тогава за какво да говорим?

— Само за това, дали ще се предадете, или не.

— Значи не искате моите кипута, така ли?

— Не, поне не от вас.

Тогава той се изсмя и каза:

— Сеньор, ще повторя собствените ви думи: я не ме заблуждавайте! Вие и душата си на дявола ще продадете само и само да се доберете до тези тайнствени шнурове. Та нали единствено заради тях ме преследвахте през планини и долини чак дотук!? И тъкмо това ме успокоява, понеже именно на вашата алчност ще трябва да благодаря, че да запазя живота си, а може би и че ще си възвърна свободата.

— Градите си въздушни кули!

— О, съвсем не. Убиете ли ме, заедно с мен ще умре и моята тайна, а е невъзможно да желаете подобно нещо. По тази причина сте принуден да ме закриляте срещу Гомара и Пена, които са най-злобните и най-опасни хора за мен.

— Много се лъжете. Заради убития си брат Гомара има да урежда сметки с вас и аз нито се чувствам задължен, нито пък имам желание да му попреча.

— Тогава, значи ще се откажете от кипутата и свързаните с тях богатства!

— Пак се лъжете. Ще получа кипутата от вас.

— Охо! Да не съм луд да ви кажа къде се намират!

— Знам, че няма да ми кажете, но въпреки това ще узная къде са.

— Че от кого ли? Никой друг не знае къде са скрити.

— Гомара много добре знае мястото, където сте заровили бутилката.

— Мислите ме за голям глупак. Аз я взех оттам и я закопах другаде.

— Не ми беше трудно да се досетя. Била ви е необходима цяла нощ, за да смените скривалището й.

— Кой ви каза? — слисано ме попита той.

— Не е толкова важно.

— Е, не ме и интересува. Но щом ми е била нужна цяла нощ, за да намеря друго по-хубаво скривалище, тогава сигурно ще ви мине през ума, че ще е извънредно трудно да го откриете.

— По всяка вероятност дори ще е много лесно. Именно защото сте използвали нощта, не ви е било възможно да заличите следите си. Ще накарам Гомара да ме заведе до въпросното място и се надявам с голяма увереност да намеря дири, които да ме отведат до новото скривалище.

— Наистина таите прекалено големи надежди, вие, самото олицетворение на най-висшата проницателност! — подвикна ми той подигравателно.

— Присмивайте се, присмивайте се! — отвърнах му най-спокойно. — Вършил съм и други къде по-сложни неща.

— Какви например?

— Нима не освободих спътниците си? Откъде можех да зная къде се намират?

— Да, в това отношение сте голям дявол! Отива си човекът, ей така, съвсем сам до Лагуна де Бамбу и освобождава пленниците!

— Е, не бях съвсем сам. С мен бяха тобасите.

— Тези кучета! Тъй си и помислих още когато ги видях днес заедно с вас!

— Не бяха същите хора — с тези се срещнахме едва тук. Онези бяха от тобасите на стария Десиерто.

— Невъзможно! — извика сендадорът, при което забелязах колко много се изплаши.

— Сеньор — изсмях се в лицето му, — всяко дете можеше да се досети, че от Лагуна де Карапа ще се насочим право към Лагуна де Бамбу. И понеже сте по-проницателен от дете, направихте същото.

— Какво искате да кажете? Аз не бях там.

— Тъй ли? Я не лъжете! Аз ви видях и ако не беше една непростима небрежност, нямаше да успеете да ни избягате. Нима ще отречете, че през нощта, когато бяхме обкръжили лагера, се опитахте да ме убиете?

— По дяволите! — скръцна със зъби той. — С вас не може да се излезе на глава.

— Или поне вие не можете. Искахте да ме убиете, а ето че сега настоявате да се съюзя с вас и напълно да ви се доверя!

— Винаги съм желаел да ви запазя жив за моите цели, ала в онази нощ стрелях по вас, защото мислех, че след смъртта ви тобасите няма да са в състояние да предприемат каквото и да било.

— Това с нищо не променя решението ми. Бъдете по-кратък. Ще се предадете ли?

— Не.

— Тогава сте загубен. Но ако се предадете доброволно и ми отстъпите кипутата, според силите си ще се опитам да въздействам на Гомара да се откаже от отмъщението си.

— Нямам такова намерение! Кипутата са единственото средство, с което мога да спася живота си.

— Това ли е последната ви дума?

— Да.

— Тогава няма какво повече да си кажем. Вървете си!

Обърнах му гръб.

— Сеньор — подвикна ми той, — уверявам ви, че ще се защитаваме до последния човек!

— Нямам нищо против!

Върнах се при моите хора. Пена ме попита какви предложения ми е направил сендадорът и аз му казах истината. Никой не се съмняваше в победата ни. Тобасите, както и ние, белите, държахме в ръце пушките си готови за стрелба, за да натиснем незабавно спусъка, ако някой от враговете ни опънеше лъка си срещу нас. Но нищо подобно не се случи. Сендадорът изчезна сред гъстата тълпа от чиригуаносите и по оживените им и припрени жестикулации разбрахме, че се водят разгорещени преговори. После отново ни изпратиха парламентьора, който носеше вече споменатото знаме.

— Сеньор — съобщи ми той, — вождът иска пак да разговаря с вас.

— Нека дойде. Но ще е за последен път!

Индианецът се върна обратно и тогава с бавни крачки към нас се запъти предводителят на чиригуаносите. Спря пред мен и попита:

— Наистина ли целта ви е да заловите само сендадора?

— Да — отвърнах му. — От вас не се интересуваме.

— Ако се предадем, ще можем ли после да се завърнем по родните си места?

— Ще можете. Но тъй като се налага да сме предпазливи, първо ще трябва да ни предадете и оръжията си, ала преди да се разделим, ще ги получите обратно.

— Добре! Ще получите сендадора!

— Но жив!

— Естествено, а също и оръжията ни! Той иска заради него да се изложим на куршумите ви. Вярно, че е наш съюзник и ние бихме го защитавали, ако имахме и най-малките изгледи за успех. Тъй като се обявих против предложението му, сендадорът побесня от гняв и ме обиди с такива думи, които могат да превърнат във враг и най-добрия приятел. Почакайте само две-три минути и ще ви го доведем!

Той се отдалечи. Щом стигна при своите хора и изчезна сред тях, забелязахме, че настана кратка суматоха и дочухме проклятията и крясъците на сендадора. После тълпата от чиригуаноси направи път на вожда, появил се заедно с четирима воини, които доведоха при нас негодника с вързани ръце.

— Ето, вземете го! — подвикна ни индианският предводител още отдалече. — Удържах на думата си и повече не искам да си имам с него никаква работа. Моите хора са съгласни с мен. Надявам се, че и вие също ще изпълните даденото обещание.

Докато той изговаряше тези думи, шестте мъже се приближиха. Никога не бях виждал толкова гневно и разкривено от ярост лице като лицето на сендадора.

— Да, ето ме! — изсъска той, обръщайки се към мен. — Тези песове ме предадоха, но навярно нямаше да ме надвият, ако не ми беше простреляна ръката. Това е пак един от вашите дяволски номера, за които един ден сатаната ще ви плати. Сега вече желанието ви се сбъдна — във вашите ръце съм! Но все още сте много далеч от целта си!

Не сметнах за необходимо да му отговарям и на първо време насочих цялото си внимание към чиригуаносите, които трябваше да обезоръжим. Те предадоха ножовете, лъковете, стрелите и копията си. Вождът ни остави и пушката си. После поехме нагоре по пътеката между скалите към каменистото плато, където се намираха конете на противниците ни.

Накарахме пленниците да се настанят в един ъгъл и там те бяха обградени от цяла редица въоръжени тобаси. Отгоре се откриваше чудесна гледка към соленото езеро. Вождът ми каза къде се намират и останалите им постове, а след като повторно му напомних, че сме освободили четиримата задържани от нас съгледвачи, той ме успокои така:

— Те сигурно са отишли при другите и са ги осведомили за случилото се. Сега са се скрили нейде наблизо, за да разберат какво е станало тук и какво още ще стане, а после доброволно ще се присъединят към нас. Какво ще правите със сендадора? Ще го убиете ли?

— Опасявам се, че за него няма спасение.

— Пада му се! Нарече ме страхливец, за което би трябвало да ми плати с кръвта си. Оставите ли го жив, ще бъде мой!

Това бе ново допълнително влошаване на положението на сендадора, който в момента успя да се овладее дотолкова, че да придаде на лицето си бодро и весело изражение. Това естествено ядоса Пена, и още повече Гомара, който дойде при мен и гневно ми викна:

— Я го вижте този мерзавец! Не е ли направил такава физиономия сякаш ние сме негови пленници? Най-сетне пак е в ръцете ни и този път няма да ми се изплъзне. Или може би отново имате намерение тайно да се споразумеете с него, а?

— Не.

— Значи е мой, така ли?

— Още не.

— Аз имам най-голямото право на отмъщение!

— Признавам го. Но той е наш общ пленник и всеки един от нас трябва да участва в решаването на съдбата му. Ние искаме да се доберем до кипутата, а за това какво ще става после, незабавно ще направим съвещание.

— По дяволите вашите съвещания! Той е мой, мой е и баста!

Тези думи прозвучаха толкова заплашително и възбудено, че се видях принуден да му отговоря следното:

— Само без глупости! Който посегне на сендадора, без да съм му позволил, ще пронижа главата му с куршум!

— И това на всичко отгоре! Я вижте онзи кръст! Там гният костите на убития ми брат. Нима това злодеяние ще остане ненаказано?

— Не, няма, но всичко ще стане по полагаемия се начин. Злодеят трябва да бъде наказан, но не и убит, ясно ли е?

— Аз постъпвам според законите на свободната пампа.

— Аз също нима законите й забраняват няколко разумни мъже да се съберат на съвещание и да решат как да накажат извършеното престъпление?

— Не, но добре познавам тези съдилища, а още по-добре познавам самия вас. Ако зависеше от вас, щяхте да пуснете този негодник да си върви и при това щяхте да му дадете даже и кон, оръжия, че и провизии, за да има храна за из път.

— Съвещанието ще започне веднага. Тогава ще стане ясно какво становище ще взема.

— Аз съм за незабавната му смърт.

— Ти изобщо нямаш право на глас.

— Кой, аз ли? — смаяно попита той.

— Нямаш, защото си обвинител и трябва да се държиш настрана и да отговаряш само когато те питат.

— Сеньор, няма да търпя подобно нещо!

— Мълчи! Наистина няма да те питам какво ти харесва и какво не. Ние ще вземем определено решение и ти трябва да му се подчиниш. Обуздай страстите си, защото ще съумея да наложа изпълнението на решението ни.

— И аз умея да налагам волята си!

С тази закана той ми обърна гръб, отдалечи се малко и седна на земята. После ние, белите, се събрахме, за да решим участта на сендадора. Само брат Иларио и аз настоявахме да го вземем с нас и да го предадем на властите. Другите гласуваха против това предложение и особено подчертаха възможните непредвидими инциденти по пътя, с чиято помощ престъпникът можеше да бъде изтръгнат от ръцете ни. Никой от тях не се застъпи за помилването му. Но всички бяха единни в мнението си, че трябва да се доберем до кипутата.

Когато съвещанието ни свърши, ми бе възложено да съобщя резултата на сендадора и на Гомара. Ние наобиколихме пленника и повикахме индианеца. Сендадорът изглеждаше доста обнадежден. Несъмнено той тълкуваше като благоприятно обстоятелство факта, че не се бяхме допитали до мнението на най-върлия му враг Гомара.

— Е — ухили се той насреща ми, — господа съдиите готови ли са вече? Какво решихте?

— Не се смейте! Положението ви е много сериозно — отвърнах му аз, — Виновен сте за смъртта на много хора и тъй като законът на пампата повелява „зъб за зъб, око за око“, с вас ще караме по кратката процедура и ще ви теглим куршума.

Той пребледня, изправи се на крака и извика:

— Ще ми теглите куршума ли? Кога?

— Сега веднага.

— По дяволите! И защо толкова сте се разбързали?

— Защото не заслужавате и минута по-дълго да живеете.

— Но… но… но — заекна той от уплаха, — нали така за вас кипутата завинаги ще са загубени!

— На които единствено се надявахте толкова много! Е, признавам, че не сме се отказали от желанието да ги притежаваме и затова ще ви поставя следното условие: предадете ли ни кипутата и скиците, екзекуцията няма да се състои!

— И ще ме освободите, така ли? — попита той с въздишка на облекчение.

— Не, чак дотам не бива да стигаме, защото това ще е несправедливо спрямо Гомара. Виждате ли ей там гроба на брат му? Толкова близо до местопрестъплението не можем да искаме от него да се подчини на едно решение, което ви позволява безнаказано да му избягате. Но предадете ли ни споменатите предмети, ще ви пуснем да си вървите, само че без каквото и да било оръжие или провизии. След четвърт час Гомара ще тръгне по петите ви. Останалото си е ваша работа.

— Но това означава сигурната ми смърт! Как мога да тръгна без храна? Как ще се защитавам срещу него без оръжия?

— Изобщо нямаме намерение да ви предоставяме средства, с които можете да се защитавате. Нали ще е нещо като възнаграждение за престъпленията ви.

— И без друго възнаграждението е съвсем наблизо и го очаква — гневно ни прекъсна Гомара. — Подозирах, че ще се случи нещо подобно! Да го пуснете да си върви, а едва след четвърт час да имам правото да го преследвам! Че как тогава ще го настигна като знае тук всяка педя земя и се е научил на толкова хитри номера? Още първият срещнат индианец ще му даде оръжия, понеже тук всички го познават. Не, не съм съгласен!

— Аз пък още по-малко! — извика сендадорът. — Ръката ми е простреляна и не след дълго треската от това нараняване ще ме повали. В замяна на кипутата и чертежите трябва да получа не само привидна възможност за бягство, а истинска, действителна.

— Ние държим на решението си. Нито вие, нито Гомара можете да го промените. А и нямаме никакво намерение да ви даваме дълго време за размисъл.

— Искам само един час, за да си помисля, а през това време можете да ми превържете раната малко по-свястно.

— Съгласен съм, но няма да чакаме нито миг повече.

— Ами ако приема предложението ви и намерите съкровището, тогава кой ще го получи?

— Законните му собственици. Вероятно убитият отец е имал намерение да занесе тези предмети на своя манастир в Тукуман. Ще предприемем необходимите издирвания. И ако не научим нищо определено за въпросния собственик, ще постъпим според законите за намерени скъпоценности, които са валидни в съответната провинция.

— Значи аз няма да получа нищо, абсолютно нищо, така ли?

— Точно така. Вие можете да избирате само между куршума и възможността да избягате на Гомара. До един час трябва да ни отговорите.

— Как ми се иска аз да съм на ваше място, а вие на моето!

— Вярвам ви, но за щастие няма как да стане.

Тъй като ръцете на сендадора бяха вързани, а десницата му — тежко ранена, нямаше защо да се опасяваме, че ще предприеме някакви насилствени действия, но все пак оставихме да го пазят двама тобаси, които не биваше да го изпускат от очи.

— Нищо не може да направи, не може и да избяга — обади се брат Хагуар. — По-голямо внимание ще трябва да отделим на Гомара.

— Това е вярно — намеси се Пена, — защото той е в състояние на своя глава да се опита да си отмъсти, за което впрочем не бих му се сърдил.

— Ще намеря подходящ начин да му попреча — казах аз. — Ще го взема с нас, щом тръгнем надолу към езерото.

— Кога, сега ли? — попита Пена.

— Да. Вие и брат Хагуар също ще дойдете, понеже не е изключено да ми потрябва вашата помощ — и съветите, и зрението, и проницателността ви. Гомара ще ни покаже къде е била закопана бутилката. Може би ще успеем да открием някаква следа, която да ни отведе до мястото, където сендадорът отново я е скрил.

— Би било много добре, би било чудесно!

— Естествено. Види ли сендадорът, че кипутата са в ръцете ни, сигурно ще стане по-склонен да ни предаде и скиците. Впрочем трябва да претърсим джобовете му, защото не е изключено някои от тези неща да са у него.

Претърсването последва незабавно, ала остана безрезултатно. След като напразно преровихме всичките му джобове, негодникът се изсмя язвително и каза:

— Колко са умни сеньорите! Само мен ще изкарат толкова глупав, че да взема да влача всичко със себе си! Е, вече не ме е страх толкова за моята участ. Явно страшно много искате да имате кипутата, а аз ще ви ги дам единствено, ако ми гарантирате пълната свобода.

Този човек проявяваше извънредно голяма самоувереност, но не исках да се ядосвам на нахалството му. Ала във всеки случай щеше да е много по-добре, ако му бях обърнал повече внимание, защото тогава не само подигравките му щяха да ми се видят по-подозрителни, но щях да придам и съвсем по-друго значение на думите му. Щях отново да го претърся, и то далеч по-щателно от преди.

Когато подканих Гомара да ни придружи до езерото, той ни последва с явно неудоволствие. Навярно наистина имаше намерение своеволно да посегне на сендадора.

Спуснахме се по вече описания път между скалите и щом стигнахме долу, казах на Гомара да не се приближава съвсем до въпросното място, за да не заличи евентуално все още видимите следи. Когато излязохме от пътеката на открито, той свърна надясно, повървя малко покрай отвесно издигащите се нагоре канари, после се спря, посочи напред и каза:

— Виждате ли къде онзи пълзящ кактус излиза от земята и се вие нагоре по скалата? Мястото е само на две малки крачки зад него. Мога ли да се приближа?

— Да, но след мен.

Закрачих педя по педя напред, за да не ми се изплъзнат и най-малките следи, които можеха да ми дадат някакво указание. Мястото, където бутилката е била закопана, беше разровено. Това си личеше съвсем ясно. А до него някой бе седял върху едрия пясък, и то дълго време. При това той често се беше въртял ту на една, ту на друга страна, при което се бе образувала лека вдлъбнатина. В полукръг около нея тук-там земята бе изровена като от токовете на ботуши. Това бе всичко, което успях да забележа в момента.

Преди всичко трябваше да разберем накъде се е отправил сендадорът след изваждането на бутилката. Но това се оказа трудна работа, понеже оттогава бе изминало твърде много време. На всичко отгоре нашата диря, оставена при пристигането ни, минаваше съвсем наблизо и големият брой човешки отпечатъци правеше невъзможно разчитането на всяка по-стара следа.

Внимателно се огледах наляво и надясно. Пред нас се ширеше езерото, водата му бе само на някакви си двайсетина крачки. То е било покрито с дебела кора от сол, тъй както други водоеми през зимата се покриват с лед, а под действието на атмосферните влияния кората се бе напукала, разкъсала и отделни късове бяха струпани един върху друг.

В самия край на едно такова парче от солената кора лежеше нещо тъмно и кръгло. Взех бинокъла си и с негова помощ различих дъното на счупена стъклена бутилка. До него върху иначе съвсем чистата и лъскава кора от сол имаше малка купчинка пясък.

Отново се върнах на предишното място, за да продължа търсенето, ала нищо не намерих. Малко по-късно обаче на близкия кактус забелязах да виси конец, дълъг около двайсетина сантиметра.

До този момент не бях казал нито дума и другите също тъй мълчаливо следяха с поглед действията ми. Най-сетне се обадих:

— Излязохме страшно глупави. Сендадорът носи кипутата в себе си.

— Невъзможно — отвърна Пена. — Претърсих го много старателно.

— И все пак са у него! Трябва отново да го претърсим. Изобщо не знаем какво се крие между хастара и плата на дрехата му.

— Че какво ли ще се крие! Отде пък ви хрумна тази мисъл?

— Ето, вземете бинокъла ми! Внимателно огледайте тъмния блестящ предмет върху онзи къс от кората!

Пена насочи далекогледа към въпросното място и каза:

— Съвсем ясно виждам, че е парче от бутилка.

— А какво има до него?

— Пясък.

— Е, добре, там е била хвърлена цялата бутилка. Била е напълнена с пясък, за да потъне във водата. Но тъй като е било през нощта, сендадорът не е улучил открита водна площ, а ръба на онзи къс сол. Бутилката се е счупила и дъното й с малко пясък е останало върху парчето солена кора.

— Била е напълнена с пясък? Но защо чак такава предпазливост?

— Сендадорът е знаел, че ще дойдем. Затова бутилката е трябвало да изчезне. Тя е същата, която е била скрита тук.

— Нищо не разбирам.

— Аз пък го разбрах много лесно. Изхвърлил е бутилката в езерото, защото междувременно е научил, че има хора, които знаят и за нея, и за това място. Ето защо се е налагало да скрие кипутата по някакъв друг по-добър начин. Изровил ги е, напълнил е бутилката с пясък, запокитил я е във водата, а после е седнал ей тук, за да зашие кипутата в дрехата си. Никак не е чудно, че за тази работа му е била необходима цяла нощ. Не всеки е добър шивач, и то още повече в тъмна доба без никаква светлина.

— Откъде разбрахте туй за шиенето?

— Седял е ей тук в тази вдлъбнатина, която се с образувала от въртенето му насам-натам, разположените в полукръг около нея отпечатъци са оставени от ботушите му.

Двамата внимателно огледаха мястото, а после, съгласявайки се с мен, Пена каза:

— Да, тук е седял някой. Но възможно е просто да си е почивал. Как стигнахте до предположението, че човекът е шил дрехата си?

— Като сравних обстоятелствата и преди всичко, щом видях ей това тук.

Взех конеца от кактуса и го подадох на Пена.

— Ха, наистина, тъмносин конец! — възкликна той. — Сендадорът имаше в колана си макара тъкмо с такъв конец, както и игла за шев!

— Ето ви на, значи всичко е ясно! Ще трябва само пак да се качим горе и заедно с Гомара да… ха, но къде е той? Не го виждам.

— И аз. Изчезнал е!

— Тогава бързо нагоре подир него! Този тип е намислил някаква щуротия!

След като Гомара ми показа мястото на бутилката, аз не бях имал повече време да следя действията му. Той ни беше избягал, и то с единственото намерение в мое отсъствие да се разправи със сендадора. Хукнахме подир него колкото ни държаха краката, но в момента все още нямаше как да го видим, понеже пътеката правеше широк завой. Но когато се приближихме до площадката в скалите, оттам се разнесе направо адска олелия.

— Мръсно псе! — чухме как изрева сендадорът. — Ти нямаш право да посягаш на мен. Чакай да се върне немецът!

— Стой, нито крачка напред, не го докосвайте! — чух после гласа на боцмана. — Не бива нищо да му причинявате!

— Назад! — запъхтяно се обади Гомара. — Назад или ще ви ръгна! Ножът ми е намазан с отрова!

— По дяволите! — извика изплашеният боцман.

— Да, сеньор, отровен е! И ще го забия във всеки, който ми пречи. Сендадорът трябва незабавно да умре, и то точно там, където е извършил престъплението си. Нека върви долу!

Побеснелият Гомара се канеше да блъсне сендадора от площадката долу в пропастта! Втурнахме се още по-бързо напред, но за съжаление трябваше да изминем целия завой на пътеката и не можахме тъй скоро да се озовем горе.

На скалата бе настанала невъобразима бъркотия. Всички крещяха един през друг. Когато изскочих от тясната пътека, видях Гомара, който беше сграбчил с едната си ръка сендадора и се опитваше да го изблъска до ръба на скалата, докато с другата си ръка стискаше намазания с отрова нож и го размахваше, за да попречи на останалите да се приближат до него. От страх сендадорът ревеше като ранен бик. Той имаше съвсем малка възможност да се защитава, понеже ръцете му бяха вързани, а едната от тях на всичко отгоре бе тежко ранена.

— Стой! — извиках аз. — Престани! Гомара, пусни го, иначе ще те застрелям като куче!

Той незабавно позна гласа ми, обърна се за миг към мен и още преди да довърша заканата си, отговори:

— Немецът! Но ще направя каквото съм решил! Хайде, върви долу, мръсен убиецо!

Той сграбчи сендадора с двете си ръце и бързо го заблъска към ръба, за да изпревари намесата ми. Направи още една крачка… още една… после силно удари противника си в гърдите. Негодникът изгуби равновесие, но падайки, в последния миг успя да сплете краката си около краката на Гомара… разнесе се страшен вик от устата на единия и друг още по-ужасен рев от устата на втория и двамата полетяха от тази шеметна височина долу в дълбоката пропаст, и то точно в мига, когато бях вече протегнал ръце, за да задържа Гомара. Самият аз се намирах едва на метър, метър и половина от ръба на скалата. Зави ми се свят, но не от зейналата пред мен пропаст, а от разигралата се пред очите ми сцена. Посегнах с две ръце към главата си и напрягайки цялата си воля, направих крачка назад. Световъртежът ми ме теглеше надолу. Именно това последно напрягане на силите ме задържа горе. То бе толкова голямо, че залитайки, отстъпих още четири-пет крачки и после за малко не се строполих на земята.

Никой не ми обърна внимание. Всеки бе зает сам със себе си или с най-близкостоящия човек. Никой не смееше да погледне от ръба на скалата надолу в пропастта и все пак всички искаха да видят проснатите долу тела. Хората се защураха насам-натам, взеха да се държат кажи-речи като обезумели, издаваха всевъзможни викове и възклицания на уплаха и ужас, докато най-сетне се втурнаха по пътеката между скалите, за да стигнат долу при езерото, където сигурно лежаха труповете на падналите смъртни врагове.

Само малцината бели проявиха повече самообладание и спокойствие. Боцманът стоеше непоклатим като скала в морето. Откакто Гомара го заплаши с ножа си, той не се бе помръднал от мястото си. Мнозина минаха, тичешком покрай него, ала не успяха да го накарат да направи и една крачка.

— Сигурно двамата представляват ужасяваща гледка — рекох аз и се наканих да се приближа до ръба, за да хвърля поглед надолу. Но боцманът ме задържа за ръката и умолително каза:

— Стойте тук, стойте тук, господине, не мога да гледам подобно нещо.

— Свят ли ви се вие?

— Никога не съм имал световъртеж, ама тук и това може да стане. Не съм се стъписвал и пред най-високите гротмачти, ала тази скала е ужасна. Като че още виждам как двамата изчезват зад ръба на площадката и ми причернява пред очите.

— Но аз искам да погледна, за да разбера къде са паднали.

— Скалата може да е ронлива!

— О, не е. Тя е твърда и без никаква пукнатина. Устояла е вече хилядолетия на атмосферните влияния и сигурно ще устои още дълги столетия.

Легнах по корем на земята и бавно запълзях напред. Скалата беше висока над триста стъпки и се спускаше отвесно към езерото. На брега му до самата вода имаше някаква тъмна купчина. Тъкмо в този момент видях как от пътеката между скалите се появиха първите няколко тобаси и се приближиха до безформения предмет. Както узнах по-късно, това бе напълно обезобразеният труп на Гомара.

Изглежда хората забелязаха само неговото тяло. Започнаха да търсят, да се оглеждат, вдигнаха глави нагоре и с протегнати ръце и силни викове взеха да сочат нагоре към скалата. Пропълзях още малко напред, тъй че не само главата, а и раменете ми се подадоха извън каменния ръб и тогава разбрах какво искаха да ми покажат тобасите. Въпросният предмет беше човешко тяло, което бе така прилепнало към привидно съвсем гладката и гола канара, сякаш бе заковано там с гвоздеи. Стори ми се, като че се движеше. Отдръпнах се назад, скочих на крака и подвикнах на боцмана:

— Един от двамата се е закачил на скалата и все още е жив. Изтичайте до долу и доведете хората! Трябва да го спасим!

— Вие да не полудяхте?

— Не съм. Побързайте, тичайте! Всяко забавяне увеличава опасността.

Завъртях го кръгом и здравата го блъснах в широкия гръб. Веднага щом го раздвижих по този не съвсем нежен начин, великанът се затича като бързоног вестоносец и изчезна по пътеката между канарите.

С изключение на пазачите и на пленените чиригуаноси той бе единственият човек останал с мен горе на скалата. Но бях забравил най-важното. Ето защо отново допълзях до каменния ръб и извиках на събралите се около трупа хора:

— Всички горе! Донесете от седлата ласа, ремъци и въжета!

Видях ги как се затичаха към конете, които бяхме оставили по-долу. Моето ласо беше дълго около трийсетина лакти и бе толкова хубаво и здраво изработено, че съвсем сигурно можеше да издържи трима души. Ала беше твърде късо.

Но чиригуаносите разполагаха с ремъци и със своите бола, даже и с няколко ласа, на които обаче не можех да имам доверие, понеже не знаех как са направени. Скоро спътниците ми се върнаха и се завърза разгорещен спор за предстоящите ни действия.

— Сендадорът се е закачил на отвесната скала — каза Търнърстик. — Гомара лежи долу, но тялото му едва може да се разпознае. Защо ни извика да донесем ремъци, Чарли?

— Защото ще трябва да изтеглим сендадора при нас — отвърнах му аз.

— Само това липсваше! — извика Пена. — Никому от нас и през ум не минава подобно нещо!

— А трябва да мине през ума на всеки, който е истински човек! — отвърнах аз. — Длъжни сме да го изтеглим. Той е още жив!

— Глупости! Как е възможно да е все още жив! Той се е закачил на нещо и е останал да виси. Внезапното спиране по време на устремното падане съвсем сигурно го е убило. А защо трябва да полагаме такива усилия и да излагаме дори живота си на опасност заради трупа на човек, който и без друго ще стане сигурна плячка на лешоядите!

— Сеньор Пена е прав — обади се йербатерото. — Оставете го да виси там, където си е! Някога бях приятел на сендадора, но след като го опознах и разбрах що за човек е, не ми се ще и малкото си пръстче да помръдна за него, даже и ако е още жив.

— И вие се мислите за християнин?

— Да, дори съм много добър християнин! Но според мен душата на този многократен убиец спокойно може да върви при дявола!

— Сеньор Монтесо, вие наистина не сте никакъв християнин и кажи-речи вече съжалявам, че ви обикнах. Всички вие можете да си мислите каквото си щете, но аз знам своя дълг. Пазете пълна тишина, за да чувам и най-слабите шумове, и ме дръжте по-здраво за краката!

Взех бинокъла в ръка и пак запълзях по корем към ръба на скалата. По моя преценка разстоянието между мен и нещастника беше около седемдесет стъпки. Докато внимателно го оглеждах през далекогледа, забелязах, че виси с гръб към скалата. Сигурно там в канарата имаше цепнатина, от която стърчеше някакъв остър предмет, задържал падащото надолу човешко тяло. Съвсем ясно видях, че сендадорът движеше краката си, а ми се стори, че го чух и да стене.

Никак не беше безопасно да се надвесвам толкова много извън скалата, че добре да мога да разгледам увисналото на нея тяло. Именно затова бях поискал да ме държат за краката. След малко се изправих и наредих да навържат едно за друго всички налични ласа.

— Нима е още жив? — попита ме брат Хагуар.

— Да, движи се.

— Бог да се смили над него! Ние не можем да му помогнем.

— Можем, стига да искаме.

— Мислите ли, че ще се намери човек, които да е готов да се нагърби с тази рискована работа?

— Сигурен съм.

— Даже и най-добрият ми приятел да висеше там долу — обади се Пена, — пак много бих си помислил, преди да се спусна до него, а камо ли щом става дума за такъв мерзавец.

— Но помислете си само, Пена, какво означава да висиш долу на скалата с вързани ръце, едната от които е простреляна и на всичко отгоре може би със забит в тялото пън или корен на дърво! Каква ужасна смърт! — казах аз.

— Заслужил я е!

— И така да е, пак не бива да допусна да умре от такава смърт, ако е възможно някак си да я предотвратя. Ако никой от вас няма нужната смелост, тогава ще се спусна аз.

— Самият вие? Съвсем ли се побъркахте? Това ще е най-голямата глупост каквато можете да извършите. Невъзможно е да се лишим от вас. Тъкмо вие сте ни най-нужен. Нима искате точно вие да си изпотрошите кокалите, и то заради някакъв си човек, който е заслужил не десет, ами сто пъти бесилото?

— Да не спорим! Вече съм взел решение и вие ще ми помогнете. Дайте ласата и ремъците!

— Няма да имате полза от тях. Ще се скъсат. Ще се претрият в острия ръб на скалата. В този случай са необходими скрипци, с каквито не разполагаме.

— Ще подложим седло, през което ще спускаме ласата гладко и без особено голямо триене.

— Но как смятате да постъпите? Та вие изобщо не знаете в какво състояние се намира този човек!

Както Пена, тъй и другите се опитаха да ме накарат да променя решението си. Естествено напразно. Само монахът ме подкрепи след като разбра, че оставам непоколебим.

От наличните ласа изработихме три кожени въжета, всяко от които имаше необходимата дължина. Възлите направих сам. Понеже ставаше въпрос за живота ми, не исках да поверявам свързването на ремъците другиму.

После от няколко копия скалъпихме нещо като седалка, а в краищата й закрепихме две от въжетата. Всяко от тях щеше да бъде отпускано през едно седло, за да се избегне триенето в ръба на скалата. Третото въже оставаше в резерв, понеже нямаше как предварително да знам дали ще е възможно да взема нещастника при мен на седалката. Естествено всичко бе предвидено така, че спускайки се отвесно надолу, да се озова до самия сендадор.

Отпуснахме импровизираната седалка на двете въжета малко под ръба на скалата и вече трябваше да се кача на нея. Откровено казано не се почувствах добре, когато се прехвърлих през острия ръб на скалата и криво-ляво се настаних върху тънките копия. Там се привързах здраво към седалката с допълнителен ремък.

Брат Иларио се нагърби със следващата по трудност задача. Той легна върху скалата така, че да може да ме следи с поглед. Щеше да препредава моите знаци на хората, наели се със спускането и изтеглянето ми.

Благоприятно беше обстоятелството, че скалата бе гладка и се спускаше отвесно право надолу като изкуствено издигнат зид. Това улесняваше движението на седалката извънредно много.

Бавно и внимателно започнаха да отпускат въжетата. Макар че бях наредил да става така, стори ми се, че измина цяла вечност, докато най-сетне стигнах до нещастника.

Да, наистина беше сендадорът. Той представляваше ужасяваща гледка. Налетите му с кръв очи бяха изскочили от орбитите си. Пресъхналият му език висеше от отворената уста. Чуваше се леко агонизиращо хъркане. Иначе не издаваше други признаци на живот.

Естествено направих знак да преустановят спускането. Най-напред трябваше да разбера как се е закачил на канарата. Там имаше вдлъбнатина около стъпка и половина широка, стесняваща се постепенно надолу. Тя бе запълнена с какви ли не довеяни от вятъра боклуци, които с течение на времето бяха загнили. Именно на това място, намерило достатъчно благоприятна почва за развитие, се беше самозасадило дръвче, което бе впило корените си надълбоко в цепнатината. Някой ураган бе отнесъл короната му заедно с половината стебло. Но другата половина беше останала, защото не стърчеше толкова много извън процепа. Клоните също бяха изчезнали, ала на стеблото близо до корените все още се намираше острата част от най-долния клон, където се бе закачил и останал сендадорът.

Бях увиснал над ужасната бездна точно пред него. При най-малкото движение леката седалка се залюляваше насам-натам. Това страшно много затрудняваше задачата ми да освободя нещастника от забитото в тялото му пънче. За да успея, трябваше да го повдигна нагоре. При тежестта на този човек това предполагаше такова напрежение на всичките ми сили, че въжетата, на които висях, като нищо можеха да се скъсат. А тогава с мен бе свършено.

Ако искам докрай да бъда откровен, трябва да си призная, че в този момент ми мина мисълта да го предоставя на съдбата му, но обзелата ме слабост не трая дълго. Гледката бе потресаваща. Казах си, че ако се откажех да изпълня човешкия си дълг, тя сигурно щеше да ме преследва през целия ми живот и непрекъснато щях да се упреквам. Сендадорът все още беше жив. Ако успеех да го изкача горе, може би нараняването му нямаше да се окаже смъртоносно, но дори и да се лъжех, бе напълно възможно поне за няколко кратки минути отново да дойде в съзнание и да намери време за разкаяние. Обаче оставех ли го да виси, сигурно щеше да умре като закоравял грешник, което вечно щеше да ми тежи на съвестта.

Ако исках да го измъкна от това положение, трябваше да се изложа на такава опасност, че тръпки ме побиваха. Чувствах как ми се завива свят още при самата мисъл за рискованото начинание. Налагаше се да изоставя моята седалка и да се прехвърля в цепнатината. Въпросът бе дали старото прогнило коренище щеше да издържи и мен. Тъй като процепът беше тесен, можех да се напъхам в него само с извито тяло, и то така, че пред очите ми оставаше открита цялата пропаст, в която бе извънредно опасно да погледна при моето положение. Но вече бях стигнал до тук и просто трябваше да рискувам.

Най-напред се постарах да разбера как се е закачил сендадорът. Останалото от клона пънче се бе пъхнало отзад под колана му, вследствие на тежестта го беше вдигнало твърде нагоре, повличайки заедно с него и връхната му дреха и жакета. Дали и докъде се беше забило в тялото му, не ми бе възможно да видя. Силно опънатите дрехи стягаха гърдите на сендадора и му пречеха да диша. Струваше ми се, че по-скоро в това обстоятелство трябваше да се търси причината за изпадането му в безсъзнание, отколкото в някакво нараняване.

Самият аз висях на две от въжетата, направени от ласа. Третото въже прекарах под мишниците на сендадора и след като го притегнах около гърдите и гърба му, го вързах така, че по възможност по-малко да затруднява дишането му. После с ножа си разрязах връхната му дреха и жакета. Те бяха толкова силно изпънати, че и дума не можеше да става да ги разкопчая. Едва тогава той успя да си поеме дъх. Чух го как шумно започна да диша, ала на кратки интервали и някак трескаво — последва вик, но страхотен вик, след което внезапно отвори очи, втренчи ги в мен и отново изрева така, сякаш го набиваха на кол.

— Тихо! — извиках му аз. — Болки ли имате?

— Страхотни! — отвърна той и буквално взе да вие като куче.

— Познахте ли ме?

Ревът му заглъхна за някоя и друга секунда. Той прехапа устни и така втренчи кръвясалите си очи в лицето ми, че ме побиха тръпки. После изкрещя:

— Немецът, немецът!

А щом погледът му съзря бездната и осъзна в какво положение бе изпаднал, отново закрещя:

— Увиснал съм на скалата, вися на собствените си меса! А долу зее тази пропаст, пъкълът, чистилището, вечното проклятие! Откачете ме, бързо, бързо! Ще призная всичко, всичко! Само да не падна, само да не падна!

— Тогава се дръжте спокойно, не мърдайте! Стиснете зъби, потърпете болките и не крещете!

Ревът му премина в хленчене и скимтене, което ме прониза до мозъка на костите. Отвързах ремъка, придържащ ме към седалката, увих го около едното от нейните въжета, а после усуках другия му край около ръката си, така че винаги да мога да придърпам седалката към себе си. След това, държейки се здраво за двете въжета, се изправих върху копията и… Боже, предоставям се в ръцете ти!… скочих в цепнатината.

В този миг животът ми наистина висеше на косъм. Ако коренището поддадеше и двамата със сендадора щяхме да полетим в бездната. Зави ми се свят. Очите ми се премрежиха, а в ушите ми нещо зажужа, сякаш се бях озовал в пчелен кошер. Оставех ли се на световъртежа да ме завладее, с мен бе свършено. Напрегнах цялата си воля. Погледът и главата ми се избистриха. Трябваше да преодолея страха си и затова погледнах надолу в пропастта. Стори ми се, като че някаква невидима сила се опита да ме завърти, да ме хвърли долу, ала успях да превъзмогна този пристъп. Под мен се простираше лагуната. Видях как кората й от сол блестеше. А отсреща вдясно, откъдето бяхме дошли, стояха двама души — индианци. Виждах ги съвсем ясно. Вероятно бяха или от освободените, или от избягалите съгледвачи. Те бързо изчезнаха зад скалите.

Под краката ми нещо зашумоля и се зарони. Натрупаните с години в пукнатината боклуци, камъчета и пръст поддадоха, ала корените на оцелелия пън издържаха. Като се залових с лявата ръка за някакъв издатък вътре в цепнатината, аз се наведох, сграбчих с десницата си сендадора за яката и после с все сила дръпнах веднъж и… още веднъж… той се откачи от острия остатък от клона и, увисвайки на въжето, се залюля около себе си като пумпал. След това закрещя от ужас с все сила. Под мен нещо запращя и запука. За да вдигна тежкото му тяло, бях принуден да използвам такава сила, на която старият пън все пак не бе в състояние да издържи. Отначало, макар и бавно, корените започнаха да се изтръгват от скалата, но така или иначе аз взех да „потъвам“ надолу. Още миг-два и с мен щеше да е свършено. Придърпах с увития около ръката ми ремък седалката по-наблизо, ала успях да сграбча само едното й въже… последва ново по-силно пращене и търкаляне на отронили се камъни и изгубвайки почва под краката си, увиснах на една ръка над бездната и започнах да се люлея насам-натам като махало на стенен часовник. Спътниците ми видяха всичко отгоре и нададоха викове. Сендадорът ревеше като ранен бик. Но аз не изгубих съзнание, запазих спокойствие и не се пуснах. Едно бързо движение с лявата ръка и се докопах и до другото въже. Също както при упражнение на трапец аз се засилих с мах на краката и се метнах върху копията, където успях да седна както преди. Опасността беше вече преминала. С тръпки на ужас погледнах към празната цепнатина в скалата, където доскоро се намираше коренището.

Най-напред положих усилия да укротя люлеенето на моята седалка. Когато това ми се удаде, с помощта на ремъка аз пак се привързах колкото можех по-здраво и с дясната си ръка посегнах към въжето, на което висеше сендадорът. Той беше притихнал. Отново бе изгубил съзнание и това ми беше добре дошло. Направих знак на моите хора да започнат да теглят въжето му. Желанието ми бе изпълнено. Щом сендадорът се изравни със седалката ми и увисна точно пред мен, аз го хванах здраво и дадох сигнал да продължат равномерно да изтеглят и трите въжета.

„Пътуването“ ни нагоре бе направо ужасно. Люлеехме се насам-натам, въртяхме се около собствената си ос. Тъй като ръцете ми не бяха свободни, можех само с крака да се оттласквам от скалата. Но не винаги успявах. Често се блъсках в нея и полагах всички усилия да поемам ударите вместо сендадора. Когато най-сетне стигнахме до ръба на канарата, вече се чувствах като пребит. Но все още не бях в безопасност. Най-напред трябваше да изтеглим горе изпадналия в безсъзнание човек. Запънах се доколкото можах с крака в канарата, хванах сендадора за бедрата и го повдигнах нагоре. Другите задърпаха и ето че успяхме. После стъпих върху седалката. Внимателно продължиха да я теглят. Първо подадох едната си ръка над каменния ръб, а след това и другата. Уловиха ме за ръцете. Задърпаха по-бързо и по-енергично, отблъснах се с крака от седалката, озовах се най-сетне върху скалната площадка и… тогава рухнах на земята. Стори ми се, че чувам да свирят някакви тръби и тромбони и загубих съзнание. Тялото ми просто отказа да се подчинява повече. Когато се съвзех, разбрах, че главата ми лежи в скута на брат Хагуар. Той видя, че отварям очи, нададе тържествуващ вик, после повдигна главата ми и взе да ме целува където свърне, без да обръща внимание на неволно потеклите от радост сълзи, които закапаха и по моите страни.

— Жив сте! Жив сте! — повтори няколко пъти той. — Слава и хвала на Всемилостивия! Ама че рисковано начинание беше това! Никога, никога вече няма да дам съгласието си за подобно нещо! Видях как пънът се изтръгна от скалата и падна в пропастта и как увиснахте с едната си ръка за въжето. Беше ужасно!

Той закри с длан очите си и се разхълца на глас. Той, силният, видял и препатил мъж! Другите също бяха дълбоко трогнати и в очите им се появиха сълзи. Когато се изправих на крака, йербатерото ме прегърна. После така да се каже ме запрехвърляха от едни прегръдки в други. Най-накрая Пена ме притисна до сърцето си и силно развълнувано ми каза:

— Сеньор, често, много често съм бил към вас суров и несправедлив. Вече никога няма да бъда такъв. Можете ли да ми простите!

Разбира се, че му простих с голяма радост. Та аз не бях вършил по-малко грешки от него. И в този момент, когато любовта на тези мили хора си пролича толкова ясно, се видях принуден искрено да призная пред себе си, че поведението ми към тях не винаги е било съвсем безукорно.

Чиригуаносите стояха по-настрани. Но ето че в този момент предводителят им се приближи до мен, подаде ми ръка и ме попита:

— Сеньор, нали сендадорът ви мислеше злото, искаше дори да ви убие?

— Така е.

— И вие рискувахте живота си за него, макар че изглежда ще спасите само тялото му! Направихте го, защото сте християнин, който на злото отвръща с добро. Ние бяхме ваши врагове, врагове бяхме и на тобасите. Но отсега нататък ще бъде иначе. От днес между вас и нас ще цари мир и приятелство. Това е желанието ми и ви моля да се застъпите за нас пред тобасите. В бъдеще вашите и техните неприятели ще са и наши неприятели.

— Ще изпълня желанието ти и съм убеден, че те с удоволствие ще се съгласят.

Тази сцена бе едно ново доказателство, че личният пример въздейства много по-силно и по-добре от всички нравоучения и празни думи. Наистина не бях нито в настроение, нито в състояние да държа в момента някоя голяма помирителна реч. Цялото тяло ме болеше. Нуждаех се от почивка и сън, ала сендадорът лежеше пред очите ми и нямах право първо да мисля за себе си, а за него. Спътниците ми се занимаваха само с мен и никой не му обръщаше внимание. Той все още бе в безсъзнание. След като го прегледахме, се оказа, че останалото от клона парче действително се е забило в гърба му. Раната му беше тежка, несъмнено страшно болезнена, но изглежда не застрашаваше живота му. Въпреки всичко състоянието му ми се струваше твърде опасно. Той лежеше с полуотворени очи, от които се виждаше само бялото. Долната му челюст беше увиснала така, че се показваше езикът. От устата му се разнасяше такова агонизиращо хъркане, сякаш всеки миг дишането му можеше да спре.

— Това не е възможно да е само от раната на гърба — обади се монахът. — Сигурно е получил и някакво друго нараняване.

— Никак не е изключено — отвърнах аз. — Не забравяйте, че е паднал най-малко на седемдесет стъпки в пропастта и когато се е закачил на пъна, е получил страхотен удар. Ако коланът му не се бе оказал толкова здрав, острият клон щеше да разпори целия му гръб. Сигурно е получил някакво вътрешно разкъсване на органи, което лесно може да доведе до смърт.

— Дано даде Бог поне да дойде в съзнание и да се покае за греховете си! Нека се опитаме да го съвземем.

Усилията ни не останаха напразни. Вярно, че дишаше все така тежко, обаче очите му се отвориха напълно и в тях се появи живот. Ясният му поглед се спря подред на всеки от нас. Брат Иларио се отпусна на колене до него и му каза:

— Херонимо Сабуко, дойдохте ли в съзнание? Виждате ли ни, познахте ли ни?

Сендадорът беше обещал да признае всичко. Очаквах от него ако не приятелски, то поне не агресивно враждебен отговор. Но когато отвори уста, съскайки от злоба, от устните му се отрони:

— Махай се! Върви по дяволите!

— Не говорете така! Може би смъртта ви е съвсем наблизо. Приключете си сметките с живота и насочете мислите си само към Бога!

— Няма да умра!

— Дори и да не умрете вследствие на това ужасно падане, не бива да забравяте, че смъртта ви е предрешена. Вие попадате под ударите на закона на пампата.

При тези думи сендадорът се надигна и седна, а после със задавен глас попита:

— Кой от вас ще дръзне да ме съди? Този пес Гомара е мъртъв. Той сам е виновен за гибелта си. Никой друг няма право да ми търси сметка. Ако ме убиете, няма да получите кипутата!

— Лъжете се — отвърнах му аз. — Изсмяхте ми се, когато ви казах, че ще търся следите ви. Все пак аз се заех с тази работа и вече знам къде се намират възлописите.

— Къде са де? — попита ме той подигравателно.

— Веднъж вече ни се присмяхте, защото не ви претърсихме по-щателно, но тази грешка няма да се повтори. Съвсем точно знам какво сте направил с бутилката. Извадили сте от нея кипутата, напълнили сте я с пясък и сте я хвърлили в езерото. Кипутата обаче сте зашили в дрехите си. Ей сега ще ги намерим.

Изразът на лицето му бързо се промени. Вече нямаше и следа от подигравка. Върху чертите му легна сянката на страх. Неволно той посегна с лявата си ръка към дясната страна на гърдите си и каза:

— Бълнувате! При дадените обстоятелства би било направо безумие да нося възлописите у себе си.

— Ако не безумие, то поне непредпазливост, а вие все пак бяхте неведнъж непредпазлив, даже и в този момент, понеже със собствената си ръка ми показахте къде са кипутата — в дрехата ви върху дясната страна на гърдите.

Когато посегнах към въпросното място, той ми блъсна ръката и извика:

— Не е истина, не е истина! Страшно се лъжете! Оставете ме на мира, не ме докосвайте!

— Не се противете, иначе ще съм принуден да използвам сила!

— Само посмейте! Шнуровете не са ваши. Нямате никакво право над тях!

— А вие пък още по-малко, защото сте ги придобили с цената на убийство. Ще ги дадете ли доброволно?

— Не, не и пак не!

— Тогава се сърдете сам на себе си, ако ви причиня болка.

Направих знак на неколцина йербатероси да го държат здраво и старателно претърсих дрехата му. Той се опита да окаже съпротива, но скоро се отказа. Излезе така, както предполагах. Намерих каквото търсех под хастара от дясната страна на гърдите му. Бяха три кипута, всяко от които се състоеше от един главен шнур и поне още трийсетина допълнителни шнурчета. Сендадорът остана да лежи по гръб на земята като тежко дишаше. Съпротивата му го бе съвсем изтощила. Навярно много му се искаше да крещи и да ни обсипе с ругатни, заплахи и проклятия, ала силите му стигнаха само да изломоти с дрезгав глас няколко гадости.

Никой от останалите не бе виждал до този момент кипута. Шнуровете тръгнаха да обикалят от ръка на ръка.

— И това ми било букви, срички и думи, а? — попита ме Пена.

— Не, а само знаци. Думата „кипус“ или всъщност „хипус“ е от езика кечуа и означава „възел“. Всяко кипу се състои от един дебел основен шнур, за който по различен начин са навързани други по-тънки шнурчета с какви ли не цветове. Всеки цвят и всеки възел според начина, по който е направен, има своето особено значение.

— И вие можете да ги разчетете?

— Ще се опитам. Впрочем кипутата представляват твърде несъвършено средство за заместване на паметта и всъщност към всеки шнур е необходим и известен устен коментар, ако човек иска добре да разбере съдържанието им.

С нескрито внимание сендадорът следеше обясненията ми. Щом свърших, по лицето му пробяга израз на злорадство и той възкликна:

— Много добре! Значи устен коментар! А вие го нямате. Следователно не можете да разчетете шнуровете!

— Не тържествувайте преждевременно. Когато споменах за устен коментар, имах предвид това, че човек би трябвало да знае за какво става дума в кипутата.

— А вие знаете ли?

— Естествено! Разбира се, в тези шнурове се говори за закопаните съкровища. Но ако това не се знае, дори усилията на най-добрите изследователи на кипута няма да доведат доникъде. А тъй като на мен ми е известно за какво става дума, не е необходима дългогодишна научна подготовка, за да разчета шнуровете.

— Ами че опитайте се тогава!

При тези думи той ми отправи изпълнен с напрегнато очакване поглед. Може би си мислеше, че ще успее да ме подведе веднага да му дам тъй желаните сведения.

— Ще се опитам — отговорих аз, както и наистина смятах да направя, — ала ми се струва, че няма да успея. Цветовете са силно избелели и на места са дори напълно изчезнали. Аз не съм химик, а несъмнено тези възлописи се нуждаят от най-внимателна химическа обработка, ако искаме цветовете им отново да се появят.

— Gracias à Dios!^[3] Значи нищо няма да разберете! Това, че ме ограбихте, няма да ви донесе полза!

— За себе си не очаквам никаква полза. Тя се пада единствено на онзи, който има законното право над нея. Вие, разбира се, изобщо не се числите към тези хора. Впрочем във всички случаи ще се погрижа кипутата да попаднат в ръцете на специалисти. Цветовете им сигурно ще могат да се възстановят и следователно шнуровете ще бъдат разчетени.

— И каква полза, ако се разчетат? Никаква, абсолютно никаква! И хиляда учени да се заловят да ги разгадават, полза ще има едва когато се съглася да ви помогна.

— Вие ли? Никой няма да се допита до вас?

— Тогава нищо няма да намерите, понеже все още не разполагате с най-важното. Плановете, скиците са все още моя собственост.

— Ах, да, скиците! — изплъзна се от устата ми.

— Точно така! — злорадо се изсмя сендадорът. — Те са в ръцете ми, дори в няколко екземпляра, които накарах да изработят в случай, че оригиналите се изгубят.

— Е, някой от екземплярите все ще се намери! — казах най-спокойно.

— Че къде? От кого? Освободете ме и ще имате всичко!

— Не. Намерих кипутата и все някак ще съумея да намеря и скиците.

От полупритворените му очи ме прониза продължителен неописуем поглед. Бях сигурен, че само голямата възбуда и силното вълнение все още го държаха в съзнание. С достойно за възхищение самообладание той съумяваше да превъзмогне болките си.

— Ти си цял сатана! — скръцна със зъби той. — Но няма да победиш, защото знай — тук сендадорът пак се надигна и с неописуема злоба добави: — отмъщението идва, краят ти е близък, по-близък е отколкото си мислиш!

— Искате да ме сплашите ли? Няма да ви се удаде.

— Тогава вкопчи се по-здраво в надеждата, но тя ще те измами, бързо, неочаквано и изненадващо. Ще… ме… освободиш ли?

Той успя да зададе последния въпрос с голямо напрежение на силите.

— Не — отвърнах му. — Гомара е мъртъв, а ние останалите не сме толкова кръвожадни като него. Няма да те убием, а в случай, че не умреш от раните си, ще те предадем на съдебните власти.

— Опи… тай се… де! — подигра се той, но явно вече не бе в състояние да държи горната част на тялото си изправена. Очите му се затвориха. — Скицата на съкровището е в сигурни ръце — той се отпусна назад, но все още продължи да се подпира на здравата си лява ръка. С непрекъснато отпадащ глас избърбори:

— Отмъстителят идва… сигурно е… вече тук. Горе… при Рока де ла Вентана… там ще вземе… скицата. Ще я донесе тук… ще я донесе и… тогава… тежко ти… тежко ти… ако… ако те завари… още тук!

Сендадорът легна на земята. Устата му се затвори. Страните му хлътнаха. Съвсем заприлича на мъртвец.

— Ужасно! — обади се монахът, който все още държеше в ръката си трите кипута, след като внимателно ги разгледа. — Ще си отиде от този свят заедно с греховете си. Не иска да се покае. Мъртъв ли е вече?

— Не е — отвърнах аз, напипвайки пулса му. — Или раните му не са смъртоносни, или организмът му е толкова здрав, че ще се предаде едва след дълга борба.

— Да го превържем.

— Нека почакаме още малко. Раните му не кървят. Не искам сега да го смущавам. Може би пак ще събере сили и ще отвори очи. Никак не ми се ще да се откажа от надеждата, че все пак ще размисли и ще вземе друго по-добро решение. Впрочем онова, което каза, е извънредно важно за нас. Спомена за някой, който щял да донесе скицата.

— Да, и то от Рока де ла Вентана.

— Скалата с прозореца. Къде ли може да е това място?

— Знам го — отвърна Пена. — Рока де ла Вентана е една тънка, самотно стърчаща каменна стена, в която има четириъгълен отвор, наподобяващ прозорец.

— Къде се намира тя?

— На около половин ден път оттук нагоре.

— Дали е скрил там скицата?

— Несъмнено.

— Но тогава човекът, когото е натоварил със задачата да я вземе, трябва да е някое доверено лице. Как ще разберем кой е той и къде… а-а, сигурно го знаят чиригуаносите!

Направих знак на вожда и след като се приближи, го попитах:

— Известна ли е на чиригуаносите скалата, наречена Рока де ла Вентана?

— Да, господарю, много добре — отговори той.

— Сендадорът изпращал ли е някого да отиде там?

— Да, сина си.

— А-а! Сина си! Значи той има не само зет, ами и истински син? Не знаех. Че къде ли се е срещнал с него? Синът му сам ли пое нагоре към Рока де ла Вентана?

— О, не! С него са и петнайсет от моите хора.

— Петнайсет? Как не съм го разбрал от следите ви?!

— Може би сте се натъкнали на дирята ни твърде късно. Синът на сендадора се раздели с нас още завчера, защото месото ни се свърши и два по-малки отряда по-лесно могат да си доставят провизии и да се изхранят, отколкото един по-многочислен отряд.

— Кога смята да се върне тук?

— Най-късно тази вечер.

— А-а, но това е опасно! Трябва да внимаваме. Рока де ла Вентана се намира по-нависоко в планините и следователно се очаква да се спусне отгоре, нали?

— Не, господарю. Оттук право нагоре е много трудно да се стигне до Рока. По-лесен е ей онзи път, дето минава долу — при тези думи той посочи към езерото и после към тесния проход между скалите, през който бяхме дошли. — Първо ще поемете обратно по вашия път между канарите, а едва по-късно ще свърнете на запад в планините.

— Значи синът на сендадора ще се появи там долу от теснината, така ли?

— Сигурно.

— И можем да го очакваме още тази вечер, може би още в тази минута? Сега се сещам, че докато стоях сврян долу в цепнатината на скалата, забелязах двама индианци, застанали пред входа на пътеката между канарите, които побързаха да изчезнат. Взех ги за ваши съгледвачи.

Вождът сведе замислено поглед и след малко каза:

— Господарю, както вече споменах, искам да стана ваш приятел. Сега ще ви докажа, че намеренията ми са искрени. Ако не беше така, в момента ми се удава удобен случай да ви погубя.

— Радвам се за искреността ви, но нямаше да успеете да ни погубите, защото отдавна сам отгатнах онова, което се каните да ми кажете.

— Едва ли.

— Да, така е! Синът на сендадора се е върнал. Той и хората му са на коне, но понеже знае, че баща му очаква да се появим, за по-сигурно е изпратил напред двама спешни съгледвачи. Именно тях съм забелязал. Те също ме видяха. Видяха и конете ни, които все още стоят долу в подножието на скалите. Двамата сигурно са побързали да се върнат и да му съобщят, че сме тук и че баща му е в ръцете ни.

— Господарю, вие просто умеете да четете мислите ми! — каза вождът с нескривано учудване.

— Ами! За всичко казано дотук изобщо не е необходима някаква по-особена проницателност. Важно беше да знаем, че синът на сендадора има намерение да се притече на помощ на баща си. Но той не може да го направи, минавайки по пътя покрай езерото, понеже там са конете ни и е близо до ума, че и ние не сме далеч. Следователно ще се появи по онази тайна пътека, скрита от отрупания камънак, по която моите тобаси заобиколиха и вашите воини.

— И аз съм убеден, че така ще постъпи.

— Ще наредя да завардят този път. Сеньор Пена, вземете петима тобаси, които са напълно достатъчни, и се върнете обратно по онази скрита пътека, за да…

Бях се обърнал в съответната посока да покажа с ръка на Пена накъде да се отправи с индианците и тъкмо тогава се видях принуден да прекъсна изречението си, понеже там, горе, където излизаше пътеката на открито, току-що се появи някакъв въоръжен до зъби човек, последван от над дузина червенокожи. Той бързо огледа цялата площадка. Видя, че чиригуаносите са обезоръжени, а сендадорът лежи вързан на земята.

— Mira, que desverguenza!^[4] — извика той. — Нахвърлете се върху тези кучета.

Изглежда заради великанското телосложение на боцмана той го взе за предводителя или за най-опасния от нас, понеже първо стреля веднъж с двуцевката си по него, а после и по Пена, ала без да улучи. След това хвана пушката си за цевта и се накани да се нахвърли с приклада върху нас. Но не измина повече от десетина метра. Той си мислеше, че придружаващите го чиригуаноси ще го последват. И наистина го последваха, само че със съвсем други намерения. Вождът бързо им подвикна няколко думи на техния език и тогава вместо да се притекат на помощ на белия, те го настигнаха и го задържаха. Тобасите и другите чиригуаноси действаха не по-малко бързо, тъй че нападателят се видя обезоръжен, преди да беше успял да нанесе и един-единствен удар с двуцевката си. Но той се прояви като достатъчно разумен или хитър човек, за да не ни оказва безполезна съпротива. Затова не го и вързахме, а само образувахме плътен кръг около него. Баща му лежеше съвсем наблизо. Без да каже нито дума, синът се изправи, лицето му бе силно пребледняло и очите му искряха, но със съвсем спокоен глас ни попита:

— Сеньори, кой от вас е немецът?

— Сигурно имате предвид мен — отвърнах аз.

Очите му буквално се впиха в лицето ми и той попита:

— Знаете ли кой съм?

— Предполагам. Вие сте синът на сендадора.

— Ами вие, знаете ли вие какво сте? Да ви кажа ли?

— Не е необходимо. Познавам се толкова добре, че е съвсем излишно да го чувам от други хора.

— И все пак трябва да ви го кажа. Вие сте дебнещ звяр, ягуар, който преследва плячката си, докато я сграбчи и разкъса, вие сте хрътка, която гони дивеча и не се уморява докато не…

Той изведнъж млъкна, понеже забеляза, че баща му отвори очи. Като че гласът на сина вля нови сили и живот в тялото на сендадора. Очите му пак заблестяха и се оживиха. Погледът му бързо ни обходи, после се спря по-продължително върху монаха, който все още държеше кипутата в ръка и най-сетне се впи в лицето на сина му.

— Ела по-близо — каза той.

Синът му коленичи до него.

— Приближи ухото си до устните ми! Не мога да говоря високо.

Синът се подчини. Старият му зашепна нещо съвсем тихо.

Сметнах, че най-елементарната човечност ми повелява да не им преча, но както скоро ни беше писано да разберем, извърших голяма грешка, понеже казаното от сендадора е било всичко друго, но не и последно сбогом. Синът само слушаше. Изобщо не проговори. Накрая, в знак на съгласие и някак смирено той кимна с глава, стисна ръката на баща си и се изправи.

— Господине — каза ми той, — както научавам, нашите кипута са в ръцете ви. А знаете ли, че без скицата те пет пари не струват?

— Нито знам, нито го вярвам.

— Мога да ви дам скицата.

— И какво ще искате за нея?

— Да ни освободите и да получим половината от съкровището, което ще намерим.

— Нямам право да ви обещавам подобно нещо, понеже съкровището не е мое.

— Значи отказвате?

— Да. Не мога да ви обещая и свободата. Особено баща ви на всяка цена трябва да се яви пред съдията.

Синът на сендадора направи такава физиономия, сякаш разбираше, че всичко е загубено и се примиряваше със съдбата си.

— Сеньор, вие сте жесток човек! Никой не ви е упълномощил да ни съдите. Погледнете надолу към бездната, зейнала толкова близо край нас! Погледнете надолу и ми кажете дали…

Този хитрец беше добре пресметнал всяка своя дума. Всички ние помислихме, че се изразява образно и когато спомена за бездната, неволно отправихме погледи към пропастта. А тъкмо това беше целта му, защото се канеше да избяга в противоположната посока. Той не довърши мисълта си, светкавично изтръгна кипутата от ръката на застаналия съвсем наблизо монах, блъсна настрани намиращите се зад него двама чиригуаноси и с големи скокове се втурна към пътеката между скалите, водеща надолу към солената лагуна.

Повечето от нас бяха толкова изненадани, че отначало дори и не помислиха да преследват беглеца. Извиках им да внимават какво прави старият и хукнах подир младежа.

Най-важното беше да му попреча да яхне някой от намиращите се долу коне. Той имаше преднина от около четирийсет крачки и естествено бях любопитен да разбера кой от двама ни бе по-добрият бегач. До първия завой бях скъсил разстоянието десетина крачки, а до следващия — вече с двайсетина метра. Когато най-сетне изскочи долу от пътеката на открито, беглецът беше на не повече от десетина метра пред мен. Той не се обърна нито веднъж да хвърли поглед назад, ала чу, че съм наблизо. Намерението му бе да се добере до конете, ала навярно разбра, че ще осуетя плановете му. Продължеше ли да тича покрай брега, само за минута-две щях да го догоня, защото долавях запъхтяното му кажи-речи задавено дишане, докато моите дробове работеха леко и свободно. Синът на сендадора бе твърде посредствен бегач. За него имаше един-единствен шанс — да се втурне по солената кора на лагуната. Ако нямах куража да стъпя на нея и ако тя издържеше тежестта му, той сигурно щеше да стигне до отсрещния бряг преди мен. Голямата възбуда и страхът му придадоха смелост и младежът скочи от брега върху не дотам стабилната солена кора. Аз не продължих подир него. Не само съм вървял, ами даже съм и яздил по солената кора на тунезийските езера^[5], които са сто пъти по-опасни от една такава малка боливийска лагуна. Не че ме беше страх да последвам примера му, но просто имаше друг начин по-лесно да го заловя. Затичах се към моя кон, метнах се на седлото и препуснах по брега около лагуната. Пеша нямаше да успея да пресека пътя му, но на кон това никак не беше трудно.

Естествено, докато галопирах, не го изпусках из очи. Ако добре познаваше качествата на солената кора, за него не съществуваше изобщо никаква опасност. Също както при леда, така и при солената кора най-опасните места се отличават по своя цвят. Те просто трябва да се избягват. Впрочем солта е значително по-еластична, отколкото обикновено се мисли.

През дъждовния период лагуната е била изпълнена с вода до краен предел, но после голяма част от водата се е изпарила, солената кора се е слегнала и затова на много места покрай брега се беше натрошила. В момента по брега бяха останали много отделни буци, плочи и по-малки парчета сол, между които се виждаха тесни ивици от дъното — къде вече изсъхнали, къде все още мочурливи. Но по-навътре започваше водата, покрита със здрава непокътната кора.

Синът на сендадора скачаше от буца на буца, често се подхлъзваше, но все още съумяваше да запази равновесие. Ето че най-сетне достигна последния къс сол. Пред него се простираше открита водна ивица широка около четири стъпки, а после започваше непрекъснатата здрава покривка. Скокът му през откритата вода бе съвсем лесен и безопасен. Само че отвъд той пропадна с единия си крак, строполи се върху солената кора, но прояви достатъчно присъствие на духа и предвидливост веднага да се претърколи няколко метра по-нататък до едно по-здраво място, после пак скочи на крака и продължи бързо да тича. Междувременно аз бях изминал вече значително разстояние. Намирах се в най-отдалечената точка откъм единия край на лагуната и вече правех завой, за да поема обратна посока. С други думи бях оставил зад гърба си около половината от моя път, докато беглецът имаше пред себе си още три пети от своето разстояние. Сигурно щях да стигна отсреща далеч преди него. Той също разбра това и се спря. Все още държеше кипутата в ръка. По-далеч зад него стояха или тичаха по брега моите спътници, а пред него бях аз, тъй че от тези две страни за сина на сендадора нямаше спасение. И така, той пое наляво. Досега се бе стремил да прекоси един сравнително тесен залив, но оттук нататък се втурна през самата лагуна, която беше десетократно по-широка. От тази страна всъщност нямаше бряг, където можеше да стъпи, защото соленото езеро стигаше до самите стръмни скали. Който искаше и там да преследва беглеца, трябваше да се впусне по солената кора. Спътниците ми предпочетоха да останат на брега, откъдето продължиха да го следят само с поглед. Понесох се като вихрушка по източния бряг, към който отначало се беше устремил синът на сендадора, а той пък продължи да тича през откритата лагуна към другия й край несъмнено с намерението по-късно да свърне към западния бряг, за да се изкатери нагоре веднага щом намереше някое проходимо място. Движех се успоредно с него и бях твърдо решен да не му позволя да избяга. Докато той тичаше в същата посока като мен, можех спокойно да продължа да яздя по брега, но щом свърнеше встрани, бях готов да го последвам по кората от сол.

Тя блестеше в красив бял цвят. Сигурно беше достатъчно здрава, за да издържи и конник, но при условие, че препускаше в бърз галоп. Тежестта на ездач и кон не биваше да се задържа на едно място по-продължително от секунда-две. Ето че в същия миг забелязах как на отсрещния бряг се откри съвсем тесен пролом. И беглецът го видя, свърна наляво и хукна натам. Вече имаше възможност да ми избяга. Моето време за по-решителни действия настъпи и аз смуших коня си да навлезе в лагуната. Но животното не пожела да ми се подчини. Започна да пръхти, да се изправя на задните си крака, да хвърля къч. Сръгах го с шпорите по-силно от когато и да било. След като гневно изцвили, с един дълъг скок жребецът се озова върху блестящите буци, после продължи да се прехвърля от една плоча сол на друга, прескочи ивицата открита водна площ и накрая полетя по здравата солена кора, която глухо прокънтя под копитата му. Отляво, където стояха спътниците ми, се разнесоха изплашени викове. Беглецът ги чу, погледна към тях, забеляза, че усилено ми правят някакви знаци, и се обърна към мен. Когато видя, че го следвам по лагуната, миг-два остана като закован на място, навярно по-малко от страх за самия себе си, отколкото от смайване, защото едва ли бе смятал, че е възможно да се язди по солената кора. Ала след малко той отново се втурна с все сила напред.

Вниманието ми обаче бе насочено преди всичко не към него, а към цвета на солта. Докато той беше блестящо бял, докато се виждаше как хиляди малки кристалчета отразяват светлината, нямах почти никакви основания за опасения, още повече че не вървях пеша. Бързината е основният фактор, който намалява опасността. Ако пешеходецът пропадне с единия си крак, на него му остава само вторият крак, за да се измъкне, обаче потъне ли едното копито на коня, животното има още три крака, за да се спаси от сигурна смърт. Зад ездача кората може да се чупи и пропада колкото си иска, стига само пред него да е здрава и да го издържи.

Вече се приближих до обзетия от панически страх беглец на около шейсетина лакти. До пролома в скалите му оставаше горе-долу същото разстояние, само че близо пред краката му солената кора изведнъж придоби сиво-кафеникав воднист цвят.

— Стой, спри! — изкрещях му аз. — Ще пропаднете!

Той не ме послуша и продължи да тича. Не исках да умре. По-скоро предпочитах да избяга. Затова извиках още по-силно:

— Надясно, където кората е по-бяла! Тъмните места няма да ви издържат! За Бога, загубен сте!

Този път синът на сендадора се подчини и свърна надясно. Догонвах го все по-бързо, защото беше вече много изморен и едва си поемаше дъх. Отделяха ни още трийсетина крачки, после само двайсетина… той забеляза, че го настигам, и пак свърна наляво. В такива мигове човек действа светкавично. След като спасихме сендадора, ние бяхме развързали и разделили ласата и ремъците и както обикновено аз пак носех моето ласо навито на руло и прехвърлено през едното рамо и главата към срещуположния хълбок, тъй че бе необходимо само да го сваля и бях готов да го използвам. Смъкнах го от рамото си, закачих халката му от единия край за предната издадена част на седлото, на другия му край направих примка, хванах здраво с лявата си ръка юздите, изправих се на стремената и с десницата завъртях ремъка над главата си, описвайки кръгове. Беглецът пропадна в солта с единия си крак, но за кратко време успя да се задържи върху кората. Не биваше да изминавам нито метър напред, понеже съвсем наблизо солената кора губеше белия си цвят. Ласото излетя във въздуха и примката му се обви около човека. В същия миг кората под него се продъни. Ако се намирах върху здрава почва, както се прави винаги, щях рязко да обърна коня, за да може ремъкът мигновено да се опъне и тогава беглецът нямаше да потъне. Но това щеше да ми струва живота, както и живота на коня, защото при подобно рязко обръщане на животното, изправяйки го на задните му крака, незабавно щяхме да пробием и без друго вече поразмекналата се наоколо кора. Принуден бях да опиша макар и къса дъга. После ремъкът се изпъна. Конят затегли — ала напразно. Солената покривка здраво държеше човека. Конят отново напрегна сили и едното от задните му копита проби кората. Притискайки го силно с бедра, незабавно го накарах да отскочи встрани и бързо измъкнах ножа си. Трябваше да прережа ласото, за да не загина самият аз. Но преди това реших да поема още един голям риск. Забих шпорите в слабините на животното така, че по-късно видях по колелцата им полепнала кръв. Конят буквално се хвърли напред и… слава Богу, ласото се оказа по-здраво от кората сол, под която беше попаднал беглецът. Той бе измъкнат навън и повлечен подир жребеца.

Ала не биваше да спирам, за да взема сина на сендадора при мен на седлото. О, не, защото това щеше да е моят край. Трябваше да препускам обратно, по-далеч от опасното място, и то без да спирам нито за миг. Стараех се да яздя възможно по-бавно, за да не го убия, докато животното го влачеше. Същевременно започнах да придърпвам и да навивам ремъка така, че беглецът се приближаваше все повече до коня. Ласото ставаше все по-късо и по-късо и наистина бе крайно време да го прибера, понеже беше невъзможно да влача човека върху остроръбестите твърди буци сол покрай брега. Още преди да стигна до тях, той се озова съвсем близо до животното. Едно последно напрежение, мощно дръпване, което за малко да ме събори от седлото и… беглецът се озова пред мен напреко на седлото в безопасност. Оставаше само да се прехвърля през откритата ивица вода. После от плоча на плоча се добрах обратно до брега. Там ме чакаха монахът, Пена и Търнърстик, които ме бяха последвали на коне. Те взеха беглеца от ръцете ми, а аз скочих от седлото на земята. Конят пръхтеше силно и трепереше с цялото си тяло. Той много добре разбираше на каква опасност се бяхме изложили.

Докато се разиграваше гореописаната сцена, макар и само в отделни моменти бях принуден да насочвам вниманието си и на друга страна. Когато хвърлих ласото и младежът пропадна, високо отгоре се разнесе вик, който едва ли можеше да се нарече човешки. Яздейки по вече споменатата дъга, аз погледнах натам и съзрях застаналите на каменната площадка чиригуаноси и тобаси, следящи с поглед действията ми. Най-отпред, кажи-речи до самия ръб на канарата се бе изправил в цял ръст сендадорът и стоеше с високо протегнати от страх ръце. Той, който допреди малко бе толкова отпаднал, че едва успя да се понадигне и да седне. Въпреки че ръцете му бяха вързани, бащината любов му бе придала сили да се изправи на крака. Когато слязох от коня и пак погледнах нагоре, го видях все така да стои прав като свещ.

Синът му изглеждаше ужасно. Лагуната не бе искала да го изпусне от прегръдките си. При силното дръпване, с което успях да го измъкна, лицето му се бе изподрало, а една част от облеклото му бе изпокъсана. Влаченето по твърдата кора не му се бе отразило по-добре. Коланът му липсваше, а също и половината от връхната дреха. Най-важното беше, че е още жив. Скоро дойде на себе си и бързо осъзна случилото се. Видимо смутен, той доста време ме гледа в очите, без да проговори. Най-сетне ми подаде ръка и рече:

— Сеньор, без вас сега щях да съм там на дъното. Кажете ми как мога да ви се отблагодаря!

— Станете свестен човек и не се отплащайте на мен, а на онези, на които преди сте вършили злини!

— Така ще направя. Но и вие трябва да почувствате моята благодарност. Ще ви върна кипутата.

Той бръкна в джоба си.

— Но те бяха в ръката ви, когато пропаднахте под солената кора — подхвърлих аз.

— В ръката ли? — разочаровано попита младежът. — О, desdichado de mi!^[6] Наистина, значи съм ги изпуснал във водата!

— И никога никой няма да може да ги извади!

— Но скицата, скицата, ако я имате, тогава ще… къде е коланът ми?

— И той е в езерото.

— О, Боже! В него бях скрил скицата.

— Значи и тя изчезна, така ли?

— Изчезна, загубена е! Какво ще правим? Трябва да я имате. Трябва да я намеря, пак ще отида там!

Той скочи на крака и се приготви отново да тръгне по соленото езеро.

— Стойте тук! — заповядах му аз. — Нищо няма да постигнете, поне сам не можете нищо да направите. Възможно е да успеем само ако всички обединим усилията си. Трябва да отстраним солената кора и после да търсим. Ще са ни необходими лодки и инструменти, с каквито не разполагаме. Може би ще ни хрумне и нещо друго, ще ни дойде някаква идея. Ще размислим. А сега елате да отидем при баща ви!

Той не се възпротиви и тръгна с нас. Ние дори и не помислихме да го връзваме. Бяхме убедени, че няма да прави друг опит да ни избяга. Не е нужно да разказвам какво чух от моите спътници за дръзкото си решение да препусна по кората от сол. Това обаче в никакъв случай не беше кой знае какво геройство, а най-много рисковано начинание, каквото всеки човек понякога предприема. Когато се озовахме горе на площадката сред скалите, бях посрещнат от чиригуаносите и тобасите с такива погледи, които ясно ми показаха колко силно впечатление им бе направила постъпката ми. Малко повече кураж и така човек лесно си спечелва уважението на тези хора.

Сендадорът пак беше седнал на земята. Очите му блестяха, но бе трудно да се каже дали от радост, или от вече проявяващата се треска. Той хвана ръката на сина си, дръпна го да седне до него и го накара да му разкаже случилото се. Ние се оттеглихме малко назад, защото вече не беше толкова важно да чуем онова, което щяха да си кажат двамата. Бях напълно убеден, че сендадорът ще е дваж по-разгневен, първо, понеже, осуетявайки бягството на сина му, за малко не го погубих и второ, защото навярно смяташе, че съм виновен за изчезването на кипутата и скицата.

Тази загуба бе за всички ни твърде болезнена. Не един и двама измежду нас тайничко се бяха надявали, че откриването на съкровището щеше да им донесе и на тях някаква изгода.

Колко се учудих, когато сендадорът ме повика заедно с монаха при себе си и с тон, какъвто никога не бях очаквал от него, ни каза:

— Сеньори, когато видях сина ми да потъва, в мен нещо се пречупи. Изведнъж ми стана ясно, що за човек съм. Вие мислите, че ме познавате, но съвсем не е така. Знам, че ще умра. Преди това ми се иска да облекча сърцето си и да ви разкажа всичко, което съм извършил. И тъй, чуйте житейския ми път!

— Не — спрях го с рязко движение на ръката. — Ако Провидението е решило, че сега трябва да умрете, последните ви часове или мигове не бива да се посвещават на мирски лица за светски работи, а единствено на Бога. Ето тук е нашият добър брат Иларио. Той е Божи служител. Доверете му всичко, което ви тежи на сърцето, и ще получите от него истинската утеха.

— Прав сте. Но най-напред ми кажете дали ми прощавате!

— От цялото си сърце.

— Какво ще правите с моя син?

— Нищо. Може да си отиде когато и където поиска. Надявам се никога да не забрави доказателството, което получи тук, че Бог е справедлив, но и безкрайно милостив! Аз си имах работа само с вас и не мога да бъда негов съдия.

— Тогава, ела по-близо, сине мой, подай ми ръката си и чуй какво ще ти кажа! Ужасно е, когато се наложи на един баща да говори на детето си така, както сега трябва да ти говоря. Но аз съм вършил грехове пред очите ти, много съгреших и към теб, като те поведох по пътя на престъплението. Разкаянието ми може да събуди в мен надеждата за Божието милосърдие, ала няма да обезщети хората, пострадали от престъпната ни дейност. Именно това ще бъде твоя задача. Ще изпълниш ли последното ми земно желание?

Сендадорът беше голям, закоравял и дързък грешник, но когато го чух да говори така, думите му дълбоко ме трогнаха. Изживеният смъртен страх за живота на сина му наистина бе стопил леда, сковал сякаш завинаги сърцето му. Той не приказваше гладко и съвсем свързано, а бавно, трудно и с чести паузи, защото от време на време дъхът му секваше. Несъмнено някои от вътрешните му органи бяха разкъсани и големите усилия, с които превъзмогваше страшните си болки, бяха причина челото му да се покрие с едри капки пот. Въпреки това гласът му звучеше благо, като на любяща майка. Да, действително, какъв човек, съпруг и баща можеше да излезе от този мъж, ако не беше тръгнал по престъпни пътища! Навярно никога не беше разговарял със сина си по такъв начин и тъкмо затова думите му оказаха върху него толкова дълбоко въздействие. Устните на младия човек затрепериха, гласът отказа да му служи. В отговор той можеше само да кима с глава и да стиска ръката на баща си.

— Ти си богат — продължи сендадорът. — Знаеш къде е скрито цялото ни имущество, но ти знаеш също, че то не е придобито по честен начин. Върни го на хората, от които го отнехме! И ако искаш с нещо да допринесеш за душеспасението ми, като превърнеш Божия гняв в милосърдие, то отсега нататък тръгни по пътя на праведните хора, от който те отклоних. Вече вярвам във вечната любов и в Божията милост. Знам, че Бог може да ми прости, но дори да попадна сред осъдените на вечно проклятие, аз ще понасям по-леко наказанието си, ако някога видя, че се намираш между блажените. А сега ми кажи най-искрено и без да ме щадиш, желаеш ли да станеш по-добър човек от баща си, който те поведе по пътя на изкушението?

Той погледна боязливо сина си право в очите. Младежът не можеше повече да се владее и да сдържа чувствата си. Той притисна баща си до гърдите, целуна го и задавен от сълзи, отговори:

— Ти знаеш, че често нямах желание да върша онова, което искаше от мен. И когато там, долу, водите на лагуната ме погълнаха, макар и само за миг, преди да изгубя съзнание, в мен проблесна истината. Но това бе само един кратък миг на голямо и ясно прозрение, прозрението, че не заслужавам да живея. Отсега нататък обаче ще заслужа правото да живея. Обещавам ти, заклевам ги се!

По лицето на баща му се изписа голяма, искрена радост. Той стисна ръката на сина си и го помоли:

— Познавам те и съм сигурен, че ще удържиш на думата си. А сега се отдръпни! Трябва да говоря с монаха.

Аз също се отдалечих, ощастливен от мисълта, че един блуден син, една със сигурност смятана за загубена душа се канеше да се завърне при своя Създател. Имах чувството, че се намирам в катедрала и съм коленичил пред Светото разпятие. Затова желанието на останалите да отидем да потърсим изгубените кипута никак не хармонираше с обзелото ме настроение. Но нямаше как да се измъкна. Решихме внимателно да огледаме солената кора и да видим дали все пак шнуровете не са паднали нейде наоколо. Възможно бе младият Сабуко да ги е изпуснал, преди да потъне. А също така не беше изключено и коланът му да се намира върху солта.

Спуснахме се надолу. Само брат Иларио остана при сендадора, за да му даде последна утеха. Младият Сабуко заяви, че е готов пак да стъпи върху солената кора на лагуната. Пожелах да го придружа, а и Пена се включи в рискованото ни начинание. Но всичко бе напразно. Не видяхме повече изгубените предмети и щем не щем стигнахме до убеждението, че при дадените обстоятелства всякакво търсене под кората от сол е абсолютно невъзможно. Бяхме принудени веднъж завинаги да се откажем от съкровищата на инките! Ха! Та нали има и други съкровища, които са по-ценни и нито ръжда ги разяжда, нито молци ги ядат.

Ето че към нас се присъединиха и постовете на чиригуаносите, които бяхме пуснали да си вървят. Бяха ни наблюдавали и разбрали, че няма от какво да се боят. Нарочно гледахме да се позабавим повечко и се върнахме горе на площадката едва след около два часа. Сендадорът спеше. Монахът седеше до него. Когато хвърлих въпросителен поглед към брат Иларио, със своя обичаен сериозен и дружелюбен тон той каза:

— Сендадорът наистина се разкайва, а Бог не се гневи вечно.

По изражението на лицето на заспалия Сабуко си личеше, че последните минути от живота му изтичаха. Смъртта оставяше вече своя отпечатък върху чертите му. Ние насядахме наблизо и започнахме тихо да разговаряме. След известно време той се събуди и със съвсем отпаднал глас поиска пак да види сина си.

— Прости ми! Дръж на думата си и стани благочестив човек! — тихо промълви той с цената на големи усилия.

Започнахме да се молим. Индианците последваха примера ни. След десетина-петнайсет минути сендадорът посочи към гроба на убития от него човек и прошепна:

— Ей там лежи Хуан Гомара. Погребете при него и брат му! Аз също искам да ме положите до тях, та дано така по-лесно получа прошка.

Той затвори очи и остана да лежи така още дълго като с едната си ръка държеше десницата на монаха, а с другата — ръката на сина си. После за последен път се опита да се надигне, но веднага се отпусна на земята и издъхна. Мигът, когато някой човек си отива от нас, наистина е винаги забележителен свещен миг! Дори да е извършил и най-ужасните престъпления, единствено Всевишният Бог има право да го съди, той и никой друг!…

Тази нощ спътниците ми спаха долу край лагуната. Само брат Иларио, синът на сендадора и аз останахме горе да бдим край умрелия. На сутринта двамата мъртъвци заедно с падналите чиригуаноси бяха погребани с тържественост, каквато позволяваха обстоятелствата. После напуснахме Пампа де Салинас. Може би сред нас имаше само един-единствен човек, който тайно съжаляваше, че смъртта бе отървала сендадора от неговото отмъщение. И този човек беше Пена — той много трудно забравяше стореното му зло.

Никой от нас не беше дори и предполагал, че сендадорът имаше син. Вече ни бе известно, че е участвал в престъпленията на баща си, но иначе не знаехме абсолютно нищо за него. За нас той си оставаше една загадка, която много ми се искаше да разреша, но ми бе неудобно да го разпитвам, докато яздехме заедно. Ала поне в това отношение другите не бяха толкова деликатни и още по време на първия ни нощен бивак Пена се обърна към него с няколко въпроса. След като малко поразмисли, младежът отговори:

— Сеньори, много ви моля да ми разрешите да запазя тази тайна за себе си. Ако ви я издам, това нито ще ви донесе някаква полза, нито ще промени с нещо случилото се. Никой от вас няма да има и най-малката изгода, ако ви обясня внезапното си появяване при Пампа де Салинас. Извършил съм много престъпления и неправди, но отсега нататък ще посветя живота си изцяло на изкуплението както на моите злодеяния, така също и на злодеянията на баща ми. Ще обиколя местата, където е живял сендадорът, и доколкото ми е възможно, ще се опитам да обезщетя хората за причиненото им зло. Моля, задоволете се с този отговор!

Никой не му зададе повече въпроси. Край Рио Саладо се разделихме с тобасите и чиригуаносите. Синът на сендадора продължи пътя си заедно с тях…

В Тукуман се срещнахме със стария Десиерто, който изглеждаше доста подмладен, както и с Уника и с нейния Адолфо Хорно. Монтесо и другите йербатероси се сбогуваха с нас, за да се заемат отново с обичайната си професия след преживените приключения.

Недалеч от един окръжен град в Средна Германия се намира дворянско имение, чието име не е необходимо да споменавам. То е собственост на Десиерто. Там живее също и Адолф Хорн със своята жена, които са единствените му наследници. Ако някой път им се прииска да си поговорят за отминали времена и отколешни преживявания, те нареждат да запрегнат конете и тръгват за града, където слизат пред една красива къща на Шлосщрасе. Собственикът й е рентиер и се казва Кумер, но той е някогашният сеньор Пена. Неговата племенница върти цялото домакинство. Тези стари познати седят дълго заедно и се радват на спокойния си и щастлив живот, който напълно са заслужили след толкова години на патила и страдания.

Бележки

[1] Вид южноамерикански ягуар. Б.пр. ↑

[2] Дребна незначителна фигура в пейзажната композиция. Б.пр. ↑

[3] Слава Богу! Б.пр. ↑

[4] Виж какво безобразие! Б.пр. ↑

[5] Виж том Х. — Б.пр. ↑

[6] Горко ми! Б.пр. ↑

Край

Читателите на „През Кордилерите“ са прочели и:

ГР:Замъкът Родриганда 5,6

отКарл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
ГР:Пирамидата на бог Слънце 5,7

отКарл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
СИЮИ:Крюгер Бей 5,9

отКарл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
СИЮИ:Сатана и Юда 5,8

отКарл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
ПВО:През пустинята 5,8

отКарл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
ПВО:През дивия Кюрдистан 5,7

отКарл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
ПВО:От Багдад до Стамбул 5,7

отКарл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
ПВО:През страната на скипетарите 5,7

отКарл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
ПВО:Жълтоликия 5,8

отКарл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
БС:Горски призрак 5,4

отКарл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
Коледа 5,2

отКарл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
В:Винету II 5,7

отКарл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
В:Наследниците на Винету 5,5

отКарл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
Краля на петрола 5,3

отКарл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
ВЦНСЛ:То-кай-хун 5,2

отКарл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
Синът на ловеца на мечки 5,4

отКарл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
ОШ:Олд Шуърхенд I 5,7

отКарл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
ОШ:Олд Шуърхенд II 5,5

отКарл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
ТДЛ:В долината на смъртта 5,5

отКарл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
Керванът на робите 5,1

отКарл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
ВСНМ:Ловци на хора 5,4

отКарл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
ВСНМ:Махди 5,4

отКарл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
ВСНМ:В Судан 5,5

отКарл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
ГР:Бенито Хуарес 5,5

отКарл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
ГР:Траперът „Лешоядовия клюн“ 5,8

отКарл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
ЕС:Край Рио де ла Плата 5,4

отКарл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
ГР:Смъртта на императора 5,8

отКарл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
ПВО:Из дебрите на Балкана 5,6

отКарл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
В:Винету I 5,8

отКарл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip
В:Винету III 5,8

отКарл Май

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip

Карл Май
През Кордилерите (5)

През Кордилерите

5. Божие правосъдие

ГР:Замъкът Родриганда 5,6

ГР:Пирамидата на бог Слънце 5,7

СИЮИ:Крюгер Бей 5,9

СИЮИ:Сатана и Юда 5,8

ПВО:През пустинята 5,8

ПВО:През дивия Кюрдистан 5,7

ПВО:От Багдад до Стамбул 5,7

ПВО:През страната на скипетарите 5,7

ПВО:Жълтоликия 5,8

БС:Горски призрак 5,4

Коледа 5,2

В:Винету II 5,7

В:Наследниците на Винету 5,5

Краля на петрола 5,3

ВЦНСЛ:То-кай-хун 5,2

Синът на ловеца на мечки 5,4

ОШ:Олд Шуърхенд I 5,7

ОШ:Олд Шуърхенд II 5,5

ТДЛ:В долината на смъртта 5,5

Керванът на робите 5,1

ВСНМ:Ловци на хора 5,4

ВСНМ:Махди 5,4

ВСНМ:В Судан 5,5

ГР:Бенито Хуарес 5,5

ГР:Траперът „Лешоядовия клюн“ 5,8

ЕС:Край Рио де ла Плата 5,4

ГР:Смъртта на императора 5,8

ПВО:Из дебрите на Балкана 5,6

В:Винету I 5,8

В:Винету III 5,8

Карл Май През Кордилерите (5)

Метаданни

Данни

През Кордилерите

Информация

История

Сваляне / Връзки

5. Божие правосъдие

ГР:Замъкът Родриганда 5,6

ГР:Пирамидата на бог Слънце 5,7

СИЮИ:Крюгер Бей 5,9

СИЮИ:Сатана и Юда 5,8

ПВО:През пустинята 5,8

ПВО:През дивия Кюрдистан 5,7

ПВО:От Багдад до Стамбул 5,7

ПВО:През страната на скипетарите 5,7

ПВО:Жълтоликия 5,8

БС:Горски призрак 5,4

Коледа 5,2

В:Винету II 5,7

В:Наследниците на Винету 5,5

Краля на петрола 5,3

ВЦНСЛ:То-кай-хун 5,2

Синът на ловеца на мечки 5,4

ОШ:Олд Шуърхенд I 5,7

ОШ:Олд Шуърхенд II 5,5

ТДЛ:В долината на смъртта 5,5

Керванът на робите 5,1

ВСНМ:Ловци на хора 5,4

ВСНМ:Махди 5,4

ВСНМ:В Судан 5,5

ГР:Бенито Хуарес 5,5

ГР:Траперът „Лешоядовия клюн“ 5,8

ЕС:Край Рио де ла Плата 5,4

ГР:Смъртта на императора 5,8

ПВО:Из дебрите на Балкана 5,6

В:Винету I 5,8

В:Винету III 5,8

Карл Май
През Кордилерите (5)