Карл Май
През Кордилерите (4)

4. На Ислета дел Сиркуло

С настъпването на деня бяха готови както конете, така и седемдесетте добре въоръжени воини — това бяха вече споменатите шейсет тобаси заедно с още десет отбрани мъже, които щяха да ни придружават чак до Палма де Салинас.

Конете, разменени срещу нашите, бяха превъзходни. Същото може да се каже и за резервните животни, натоварени с припасите, които Десиерто приготви за нас. Не пожелах да разменя моя чудесен жребец и го задържах. Тъй като по време на пътуването си можехме да сменяме конете си, бе лесно да се предвиди, че ще яздим възможно най-бързо.

Най-сетне трябваше да се сбогуваме. Всички жители на селото, повечето от които изобщо не бяха лягали да спят, бяха на крак, за да ни изпратят. Старият Десиерто спокойно можеше да остави своите индианци сами, защото се беше вслушал в съвета ми да изпрати съгледвачи, за да не бъдат изненадани и от чиригуаносите, както и за да извикат подкрепления от други села на тобасите.

Не ми бе лесно да се сбогувам с Уника, но нали можех да се надявам скоро пак да я видя. И тя ме помоли да яздим колкото е възможно по-бързо, та час по-скоро отново да се срещнем в Тукуман. Накрая тихо ми прошепна:

— Вие сте най-предпазливият и най-благонадежден човек измежду всички. На вас поверявам сеньор Хорно. Освободете го, но не му казвайте, че го очаквам с голям копнеж!

След като й подадох ръка и й обърнах гръб, за да се отдалеча, погледът ми съзря „майстора“ на сигналната свирка. Той ми направи знак да го последвам и на няколко пъти се обърна да види дали вървя подир него. Изчака ме до една от близките колиби и после ме побутна да вляза вътре. За съжаление нито той разбираше моя език, нито аз неговия. Въпреки това съвършено ясно чух и проумях защо ме беше извикал. Човекът взе подпрения в ъгъла огромен „музикален“ инструмент, издаде силно напред устни, образувайки с тях нещо като късо парче от маркуч, после залепи отвора му към свирката и започна така да я надува, че лицето му посиня, а пък аз видях червени и виолетови кръгове. Преди да се разделим завинаги, той явно още веднъж искаше да ми достави това удоволствие, което изглежда смяташе за най-голямото в земния ни живот. Слушах го, докато реших, че трябва да сложа край на музикалната му изява, защото иначе щеше да се пръсне. Дадох му няколко дребни монети, които толкова го зарадваха, че незабавно отново поднесе свирката към устата си.

Но аз побързах да изхвръкна навън настръхнал от неповторимото му „изкуство“.

Оставащите в селото воини и амазонки се бяха строили. Начело бе застанал барабанчикът. Казах на Уника няколко думи, за да се сбогувам с тях, и тя им ги преведе. И когато след малко възседнах коня си, чух как тя им подвикваше на немски думата „сбогом, сбогом“, за да я повторят.

Славните бойци, разбира се, я послушаха, но вместо думата „сбогом“ долових някаква неразгадаема смесица от най-ужасно звучащи съгласни, сред които по-ясно се открояваха само гласните. Изпълнилата „площада“ тълпа се включи в шумотевицата, а ние смушихме конете и потеглихме. Дори и след като отминахме скалата с тайнственото жилище, все още долавяхме зад гърба си виковете им, които ставаха все по-тихи и по-тихи, докато накрая съвсем заглъхнаха.

Минахме и покрай лагера, където миналия ден се бе водило сражението. Това ми даде повод да попитам стария:

— Взехте ли някакво окончателно решение за пленените мбокови?

— Не — отговори ми той. — Едва след като се върна от Лагуна де Бамбу ще знам как да постъпя с тях. Решението ми ще зависи от успеха на това наше пътуване. Ако Хорн е в добро здраве и ако ни се удаде да го освободим, на нито един от мбоковите няма да се случи нищо лошо. В такъв случай ще им върна свободата, но чак когато ги принудя да сключат съюз с тобасите.

— Ами ако Хорн е мъртъв или изобщо не го намерим?

— В първия случай ще накажем виновните със смърт, а във втория ще търся дотогава, докато го открия, или пък стигна до предишното си убеждение, че за нас е загубен. Но и вие би трябвало да имате известни искания към мбоковите. Те са нападнали и отвлекли спътниците ви. Нима ще оставите това деяние ненаказано?

— Наказанието им ще дойде само. Сендадорът е главният, та дори и единственият виновник за всичко. С него ще си разчистим сметките. Ако исках да държа мбоковите отговорни за случилото се, трябваше да го направя още вчера. Днес е твърде късно.

От споменатия лагер насочихме конете си право на север. Минавахме през обширни равнини и редки гори, редуващи се с открити прерии. От време на време яздехме и през мъчно проходими гъсталаци или прекосявахме големи пясъчни площи, където не вирееше нито стрък трева, макар че имаше пълни с вода лагуни, които обаче бяха силно солени. Забелязах, че, както и беше казал, старият ни водеше в съвършено права линия без особено да подбира пътя. Бързаше много и само по пладне, когато слънцето застана в зенита си, позволи на конете почивка от един час.

С настъпването на нощта се разположихме на бивак в края на някаква гора и се нахранихме с взетите от селото провизии. На зазоряване отново поехме на път. Вторият ден премина също като първия, само дето яздихме повече през пустинни местности, отколкото през гори и савани. В ранния следобед на третия ден Десиерто промени най-сетне посоката и свърна на запад. Посочвайки на изток, където на хоризонта се беше появила тъмна ивица, той каза:

— Ей там се издига непроходима гора, през която е възможно да си пробиеш път само с помощта на нож и брадва. Във вътрешността й се крият дълбоки блата, а над тях се носят облаци хапещи мухи, от които конете пощръкляват. Трябва да я заобиколим.

— А кога ще стигнем до Лагуна де Бамбу?

— Следобед. Според изчисленията ми пристигането ни бе предвидено да стане привечер, но ние яздихме много бързо.

— Тогава вече трябва да сме предпазливи, за да не ни забележат преждевременно.

— Засега все още не е необходимо. Единствената работа на останалите тук мбокови е да ходят на лов, за да има месо за жените и децата. Но ловните им райони се намират на север, а не откъм нашата страна, където се простират само пустини и непроходими блата и гори. Разчитайте на мен. Ще ви кажа, когато му дойде времето, да бъдем нащрек.

Пена също бе идвал при Лагуна де Бамбу, ала бе яздил по друг път. Твърдеше, че е минал по-настрани, идвайки от запад.

— Тогава, ако бяхме следвали вашия път, щяхме да изгубим цели два дни — обади се старият. — „Непроходимата“ се простира от запад към изток на разстояние далеч по-голямо от един ден път. Но само след няколко часа ще стигнем до местности, които ще познаете, понеже сте минавали през тях.

Точно по обед той отново свърна на север и тогава вдясно от нас, на изток, забелязахме гъсталаци. За около час прекосихме неголяма пясъчна пустиня. Посред нея видяхме тясна, но дълга криволичеща ту наляво, ту надясно лагуна, в чиято близост нямаше и следа от растителен или животински свят. Побелелите й брегове блестяха от отложилата се по тях сол.

— А-а! Това да не е Лагуна де Серпиенте? — попита Пена.

— Да — отвърна Десиерто. — Нарекли са я така заради яйцевидната й форма.

— Тук вече и аз мога да се ориентирам. Сега ще минем през малка савана, после през обширна гора, зад която започна равнина, в чийто край е разположена Лагуна де Бамбу. Селото на мбоковите се намира между гората и лагуната като все пак е по-близо до горските дървета.

— Така е. А можете ли да си спомните каква форма има селото?

— Много добре, защото сред индианците подобно нещо е голяма рядкост. Селището им удивително наподобява правоъгълник.

— Това е изгодно за нас — подхвърлих аз, — понеже тази форма извънредно ще улесни нападението ни. Ако селото бе проточено на значителна дължина или ако къщите му бяха пръснати, щяхме да се видим принудени да разпръснем и хората си, а така не един и двама от жителите му лесно могат да избягат.

— Селището е основано от йезуитите — каза Пена на стария. — Там и до ден-днешен има църква.

— Църква ли? — попита Десиерто. — Нищо не знам за нея.

— Е, като казвам църква, не бива да си представяте някаква внушителна постройка с висока камбанария. Тя е по-скоро истинска колиба, макар да е и най-голямата в селото.

— Има ли на нея кръст?

— Не.

— Тогава не е никаква църква. Вярно, че много мбокови са станали християни, но това е само привидно и формално. Сигурно не им е нужна църква. А има ли и свещеник?

— Няма.

— Тогава несъмнено постройката служи за някаква съвсем друга цел. Влизахте ли в нея?

— Не съм. Не ми разрешиха. Когато изразих това желание, ми отговориха, че никой чужденец няма право да прекрачва прага на Каса де нуестро Сеньор.

— Каса де нуестро Сеньор, значи Къщата на нашия господар. Наистина звучи така, като че става дума за Божи храм.

— Същото си помислих и аз. Но в цялата работа има нещо тайнствено.

— Което може би се обяснява много лесно — намесих се аз.

— Как? — попита старият.

— Като се предположи, че думите „Нуестро Сеньор“ не се отнасят до Бог или Христос, а се има предвид сендадора.

— А-а! И как стигнахте до това странно предположение?

— Не е странно, а напълно основателно и оправдано. Сеньор означава не само господар, но и върховен глава, повелител, командващ, изобщо личност, която в едно или друго отношение се откроява над останалите.

— Това е съвършено вярно, ала все още не е основателна причина веднага да се сетим за сендадора.

— О, напротив! Почти е сигурно, че главното му свърталище е тук. Ако често и продължително се задържа в това село, то като бял и като човек с такива качества той несъмнено има над червенокожите по-голямо влияние, отколкото даже и техният вожд. Със своите грабителски походи сендадорът е допринесъл на мбоковите голяма полза, макар и по своя осъдителен начин. Нали сами чухме колко дълбоко са убедени, че никога не ги е лъгал. Нима тогава е чудно, ако те, служейки си с испански език, го наричат Нуестро Сеньор, нашия господар и повелител? Сендадорът наистина им е доказал, че е повелител.

— Хмм! Логиката ви е доста убедителна.

— Нали? Лесно обяснимо е, че той е забранил на червенокожите да пускат в къщата му непознати хора, а още повече бели. Може би, дори твърде вероятно, в нея могат да се видят някои неща, които хвърлят светлина върху скритата престъпна дейност на сендадора и изобщо разкриват тайните му. Но нека не се губим в догадки, защото все пак са безполезни. Струва ми се, скоро ще ни се удаде случай да прекрачим прага на тази мистериозна къща и да се запознаем както с вещите в нея, така и с предназначението й. Защо ненужно да си блъскаме главите над нещо, което и бездруго скоро само ще ни се изясни?

Междувременно вече бяхме преодолели пясъците, намирахме се в малката савана, а пред нас се простираше гората. Невъзможно беше скришом да се приближим до нея. Ако там имаше мбокови, непременно щяха да ни забележат и ето защо най-добре беше да яздим колкото можехме по-бързо. Отпуснахме поводите на конете, пришпорихме ги и в бесен галоп се понесохме към първите дървета. Щом ги достигнахме, спрях моя жребец, скочих от седлото и започнах да оглеждам земята наляво и надясно. Не открих пресни следи от присъствието на хора и вече можехме да предположим, че пристигането ни е останало незабелязано.

— Колко голяма е гората на ширина? — попитах Десиерто.

— Ако яздим ходом, ще ни е нужен около час — отвърна ми той.

— Значи е време да сме крайно предпазливи. Вие ще застанете начело. Тобасите ще ви следват, яздейки един подир друг. Първият от тях ще остави между себе си и вас такова разстояние, колкото да може да види, когато му дадете някой знак. Надясно от вас ще язди Пена, а отляво — аз. Ние тримата ще образуваме права линия и ще поддържаме възможно най-голямо разстояние между нас, без да се губим из очи. Ще напредваме ходом и ще се помъчим да не позволим на конете да пръхтят и ще избягваме всякакъв шум. Ако някой от нас вдигне ръка, това ще е знак, че е забелязал нещо важно и необичайно. Колоната ще трябва незабавно да спре и никой да не мърда от мястото си, докато нещата не се изяснят. А сега, напред!

Хората ни се подредиха по вече описания начин и после продължихме ездата. Ние тримата, които бяхме начело, трябваше внимателно да оглеждаме местността докъдето ни стигат очите. За щастие гората не беше толкова гъста, че да ни затруднява кой знае колко. Почвата бе влажна и мека и конските копита почти не вдигаха шум. Така напредвахме все по-нататък и по-нататък. Видях как старият Десиерто старателно се взираше ту напред, ту наляво, ту надясно, ала наоколо не се виждаше нищо подозрително.

Изминаха петнайсетина минути, а после още толкова. Вече се канех да наредя да спрат, защото не биваше да прекосяваме цялата гора. Искаше ми се да оставя другите да ме чакат и пеша сам да се промъкна напред на разузнаване. Но ето че в същия миг погледът ми падна върху едно дебело дърво, на чийто ствол изглежда имаше облегнат някакъв сравнително тънък, гладък, отчупен клон, по който вече нямаше кора. Направи ми впечатление положението на клона. Взрях се по-внимателно и незабавно високо вдигнах дясната си ръка. В полезрението ми беше само Десиерто, не можех да виждам другите, обаче забелязах, че той спря коня си и даде знак надясно към Пена и назад към своите воини. Така цялата ни колона спря. Не се чуваше никакъв звук.

Слязох от седлото, вързах юздите за най-близкото дърво и прикривайки се зад всеки по-удобен ствол, се запромъквах към споменатото дърво. Колкото повече се приближавах, толкова по-ясно виждах, че въпросният предмет не бе никакъв клон, а дяланата с нож пръчка на лък от онези, които местните индианци използват, за да изстрелват стрелите си.

Малко по-късно иззад дебелия ствол съзрях коляното на човек, който лежеше там с присвити към тялото крака. Сигурно си почиваше или даже спеше, но в никакъв случай не бе възможно да ме е забелязал, защото иначе незабавно щеше да грабне лъка си.

Без да търся повече никакво прикритие, аз се насочих право към дървото, достигнах го с безшумна крачка, погледнах зад него и видях легнал на земята индианец във вече описаното положение, който наистина спеше. Наведох се, запълзях на ръце и крака към него и се приближих толкова, че ако беше буден, щеше да усети дъха ми. Той беше стар, доста немощен човек, надхвърлил шейсетте, подложил под главата си колчана със стрели вместо възглавница. В препаската около хълбоците, единствената му дреха, беше затъкнат нож. Измъкнах го внимателно и го пъхнах в колана си.

Жал ми беше, че трябваше да причиня болка на стареца, но не биваше и да си помисля да го събудя по обичайния начин. Така той щеше да се развика и можеше да привлече вниманието на други индианци, които евентуално се намираха наблизо. С лявата си ръка го стиснах за гърлото, а дясната пъхнах под мишницата му. После го вдигнах и го повлякох към Десиерто. Човекът подритна няколко пъти с крака, а след това се отпусна в ръцете ми. Беше мършав и лек като дете. Когато го сложих да легне на земята и го пуснах, той пое няколко пъти дълбоко въздух, после отвори очи и втренчи в мен изплашения си поглед, без да посмее да издаде никакъв звук.

— Индианец! — полугласно възкликна Десиерто като скочи от коня си и направи на Пена знак да дойде при нас. — Къде го открихте? Какво правеше?

— Лежеше зад едно дърво и спеше, докато го събудих не съвсем нежно — отговорих аз.

— Много добре стана, че го намерихме, понеже сега ще получим всички необходими сведения за селото. Ще го разпитам на неговия език и после ще ви предам разговора ни.

Но това не се оказа нужно. Индианецът се окопити дотам, че бързо схвана в какво положение е изпаднал. Той се понадигна, подпря се на лакът, умолително протегна другата си ръка към мен и на испански каза:

— Милост, сеньор! Не съм ваш враг. Исках да стрелям по птици, но съм заспал, понеже бях много уморен.

— Говори по-тихо! — наредих му аз. — От кое племе си?

— Аз съм мбоков от близкото село, разположено край лагуната.

— Имаш предвид Лагуна де Бамбу, нали?

— Да. Там ли отивате? Ще ви заведа. Но само не ме убивайте! Веднъж вече ме раниха с отровна стрела ей тук и после дълго време бях тежко болен. Оттогава понякога в главата ми се промъква един ягуар и там реве дни наред. Не ме убивайте!

Той трепереше от страх. Стана ми ясно, че вследствие на отровната стрела, улучила го в рамото и оставила там дълбок белег поради силно загнояване на раната, старецът страдаше от малоумие. Може би когато си спомнеше за ръмжащия в главата му ягуар, той започваше да буйства. Фактът, че мбоковите бяха пуснали този човечец в гората без никакъв надзор, бе едно доказателство, че се чувстваха в пълна безопасност. Бяха убедени, че потеглилите на поход техни другари ще се върнат като победители с богата плячка. Явно смятаха приближаването на какъвто и да било неприятел за напълно изключено.

— Нищо лошо няма да ти направя — уверих го аз. — Няма защо да се страхуваш.

— Но за малко щяхте да ме удушите. Кой сте вие?

— Чужденец съм и искам да посетя вашето село.

— Като какъв идвате? Като приятел или като враг?

— Това ще зависи изцяло от начина, по който ще се отнасяш с мен.

— Аз съм болен и се отнасям приятелски с всеки, който не ми мисли злото. В мое лице бихте имали един знатен приятел, защото някога бях ечисеро^[1] на нашето племе, ала откакто ме рани отровната стрела, никой няма вече вяра в мен.

— Има ли и други хора от племето ти в гората?

— Не, нито един.

— Знаят ли, че си тук?

— Никой не го е грижа за мен и никой не ми дава доброволно да ям. Трябва дълго да ги моля, за да ми подхвърлят малко храна. Затова често се скитам със седмици в гората, за да застрелям с лъка си някоя птица, която после разрязвам с ножа си и я изяждам суро…

Той млъкна, понеже при последните думи беше посегнал към ножа си и забеляза неговата липса. Извадих го от пояса си, подадох му го и казах:

— Ето го. Преди малко го взех, но ти го връщам, за да разбереш, че ти мисля доброто.

— Наистина ми мислите доброто, иначе нямаше да ми върнете ножа, без който не мога да живея. Вие сте мой приятел.

— Да, ще станем приятели и ще се погрижа да не гладуваш повече. Ще получиш плодове, брашно и топло печено месо. Тук ли са всички воини на племето ти?

— Не, сеньор. Заминаха.

— Накъде?

— Не знам. Нищо не ми казват. Но дочух, че са тръгнали с Йерно да потърсят Нуестро Сеньор и заедно с него да се върнат натоварени с голяма плячка.

— Ти познаваш ли го този Нуестро Сеньор?

— Естествено!

— Знаеш ли дали има и друго име?

— Разбира се, че знам. Преди да ме улучи отровната стрела, често сме посещавали заедно с него градовете и естансиите на белите и именно там научих техния език. Винаги когато се канеше да предприеме някой грабителски поход, аз трябваше да въодушевявам племето за бой. Затова Нуестро Сеньор ми обещаваше много пари и вещи и наистина получих какво ли не. Ала след като ме рани стрелата, той ми взе всичко и вече нищо не ми дава.

— Е, как се казва този човек?

— Когато е бил дете, свещеникът го е кръстил с името Херонимо Сабуко. Но обикновено го наричат Ел Сендадор.

— Знаеш ли къде живее?

— Той е навсякъде, ту на едно, ту на друго място, но най-често предпочита да остава тук при нас, където има голяма къща.

— Наричате я Каса де нуестро Сеньор, нали?

— Да, защото тя е негова, а той е нашият Сеньор.

— Къщата празна ли е?

— О, не е. В нея са отрупани стоките, донесени от неговите походи, за да ни ги продава или разменя, както и нещата, които представляват делът му от плячката, паднала ни в ръцете след нападенията срещу белите. Там са също и парите и вещите, получени като откуп за някой пленен бял.

— Значи понякога при вас има бели пленници, а?

— Дори много често. Докарва ги сендадорът или неговият зет. Или пък просто нашите воини отиват на поход заедно с тях двамата, за да отвличат бели заселници.

— Намират ли се тук и в момента пленници?

— Да.

— Колко са?

— Откакто ме рани стрелата, не мога вече да броя, обърквам се.

— Между тях има ли човек на име Пардуня?

— Дори са двама, баща и син от град Гоя.

— А някой си Хорно?

— Да, Адолфо Хорно. Прочутият Десиерто ще бъде или ограбен, или ще трябва да плати за него откуп, но въпреки това сеньор Адолфо няма да бъде освободен.

— Има ли в селото и други пленници?

— Още неколцина. Дойдоха едва наскоро. Сред тях е и брат Хагуар.

— Къде се намират?

— На Ислета дел Сиркуло.

— Надзирават ли ги там?

— Да.

— Много ли са пазачите?

— Не, понеже пленниците нямат оръжия. Трима наши воини са достатъчни, защото белите изпитват голям страх от отровните ни стрели.

— Тримата пазача винаги ли са на островчето?

— Ден и нощ. Ежедневно ги сменят.

— Как отивате до островчето?

— С лодката, която е скрита на брега.

— Ще ми покажеш ли мястото й?

— Да, защото ми върнахте ножа?

— Колко воини има тук?

— Не съм ги броил, защото откакто ме улучи стрелата, не мога да броя, но чух, че са оставили двайсет, а други двайсет докараха пленниците.

— Значи всичко са четирийсет, така ли?

— Щом казвате, сигурно е така. Вече не мога да смятам. Обърквам се.

— Къде се намират в момента тези воини?

— В равнината, недалеч от селото.

— Какво правят там?

— Упражняват се в стрелба с лък, понеже днес е денят, в който се стреля.

— Докога продължават упражненията?

— Докато се смрачи. После хората ядат и лягат да спят.

— Къде спят воините?

— В колибите, защото на открито сега има много хапещи мухи.

— Кога се сменят пазачите на островчето?

— Всеки ден по обед.

— А какво правят през нощта?

— Седят край огъня и надзирават пленниците. От време на време някой от тях прави обиколка на острова, за да провери дали пленниците не са започнали да строят сал от бамбук.

— Значи ако след смрачаване ти не се върнеш в селото, никой няма да те потърси.

— Никой няма да се сети да тръгне да ме търси. Ако умра, сигурно ще се зарадват.

— Това е лошо от тяхна страна. А ти не би ли искал да живееш сред хора, които ще те обичат и ще ти дават всичко необходимо?

— Разбира се, че ми се иска, ама няма такива хора.

— Намират се. По-късно ще ти разправя за тях. Но най-напред ми се ще да узная дали нейде в гората недалеч оттук има някое място, където могат да се скрият стотина души и стотина коня.

— Няма такова място. Навсякъде дърветата растат доста нарядко. Че от кого искате да се скриете?

— От твоите воини. Възможно е да ме вземат за неприятел и да стрелят по мен.

Той ме погледна неразбиращо, поклати глава и отвърна:

— Не се бой! Те ще останат в селото, понеже днес е ден за упражняване в стрелба и никой няма да дойде в гората, още повече, че вчера и завчера събраха всички онгоси^[2], поникнали между дърветата. Казвам ви, че никой няма да дойде. Пък и всички да дойдат, аз ще ви защитавам и ще предпочета да ме убият, отколкото да допусна да ви обидят, защото ми върнахте ножа.

Той каза всичко това с най-искрена сърдечност. Какви ли злини му бяха сторили на този клет човек, как ли го бяха унижавали, че един такъв незначителен жест на дружелюбност го караше да се чувства толкова задължен и толкова благодарен!

След като размених няколко думи на немски с Десиерто, аз му отговорих:

— Е, всъщност няма защо да се страхувам. По-скоро аз мога да те защитя отколкото ти мен, понеже ние тримата не сме сами тук. С нас има и други воини. Да ти ги покажа ли? Да ги извикам ли?

— Не, защото може би ще стрелят по мен с отровни стрели!

От страх той потрепери.

— Няма да го направят — уверих го аз. — Напротив, ще ти дадат да ядеш такива неща, каквито от дълго време не си виждал.

— Тогава кажи им да дойдат, нека дойдат, тъй като съм много гладен!

Старецът все още не беше видял нашите хора, нито дори първия ездач, спрял се на такова разстояние, че да е в полезрението ни. Старият Десиерто му даде уговорения знак и тобасите се приближиха, образувайки кръг около нас. Мбоковът посрещна въоръжените мъже къде с боязлив, къде с любопитен и жаден поглед. Един от тях получи заповед да му даде нещо за ядене. Старецът извади ножа си и започна да се храни като човек, който от дълги дни не бе хапвал нищичко. Междувременно се обърнах към Десиерто:

— Сега отивам с Пена на разузнаване. Ако не е наложително, не разговаряйте с този човек. Най-добре ще е докато се върна да се занимава само с ядене. Неговите сведения ще са ни от голяма полза и аз искам да запазя доброто впечатление, което му направих. Наредете на хората си да слязат от конете, но да бъдат готови за защита. Човек не може да знае какво ще се случи. Чуете ли изстрел, значи съм изпаднал в беда и в такъв случай побързайте да ми дойдете на помощ. От само себе си се разбира, че не бива да допускате на този умопобъркан човечец да му хрумне мисълта да се отдалечи оттук. Ако все пак реши да го направи, опитайте се с добро да го придумате да остане. Не използвайте насилие без крайна нужда.

След тези инструкции ние двамата с Пена тръгнахме на разузнаване. Поехме в посоката, в която бяхме яздили на идване. Бързахме, за да се върнем възможно по-скоро.

Бях убеден, че мбоковът ни каза чистата истина и затова не смятах за необходимо да сме кой знае колко предпазливи, с което само бихме загубили доста време. Вървяхме през гората тъй бързо и безгрижно, сякаш селото на мбоковите се намираше на сто мили от нас. След петнайсетина минути дърветата съвсем оредяха и стигнахме края на гората. Пред очите ни се появи селото, а зад него и лагуната, чиито брегове бяха гъсто обрасли с висок бамбук, откъдето идваше и името й. На кон човек можеше да се добере до селището за десетина минути, а и на пешеходеца не му бе нужно кой знае колко повече време.

Селото бе разположено между нас и лагуната. Както вече споменах, то образуваше правоъгълник, обърнал към нас по-дългата си страна. До първите му колиби имаше около шестстотин крачки. В средата на откритото място, обградено от къщите, растяха храсталаци, които хвърляха сянка над извор с питейна вода. На „площада“ лудуваха деца. Пред вратите седяха жени, заети с какви ли не работи. Не се мяркаха мъже. Обаче извън селото, от лявата му страна, кипеше голямо оживление. Там воините от оставения за защита на селото отряд тичаха насам-натам, заети с военни игри и упражнения. Някои от тях хвърляха копия, други се бореха двама по двама, но повечето се занимаваха със стрелба с лък.

Вдясно от селото в откритата равнина пасяха стадата, пазени от неколцина мъже и много кучета. Над цялата сцена сияеше синьото безоблачно небе, а залязващото слънце заливаше всичко с искрящите си лъчи.

— Хмм! — промърмори Пена. — Нищо няма да излезе от едно незабавно нападение.

— Няма. Тези воини имат отровни стрели и могат много зле да ни подредят. А по численост ги превъзхождаме само с двайсет, не с трийсет души. В дадения случай нападателите ще бъдат в по-неизгодно положение.

— Но тези дяволски стрели са опасни за нас не само в момента, а ще си останат опасни когато и да било.

— Да, но само ако нападнем открито.

— Какъв друг вид нападение имате предвид?

— Трябва да използваме хитрост.

— Хитрост и пак хитрост! Само дяволът може да измисля такива планове до безкрай! И то за всеки нов случай — различен план!

— Но именно промяната на обстоятелствата от само себе си води до промяна и в поведението ни. Човек просто трябва да се нагоди.

— Да се нагоди! Колкото да обмислям и да размислям, не виждам какво можем да направим, за да не се изложим неизбежно на отровните стрели.

— Ами тогава по-добре изобщо не се напрягайте, а предоставете на мен да измислям плановете!

— Е, и на вас нищо няма да ви хрумне ей тъй наготово. Или може би имате вече някаква идея, а?

— Да, имам. Преди всичко трябва да измъкнем нашите спътници от онзи остров.

— Защо? Не могат ли да почакат, докато превземем селото? Нима е толкова необходимо и те да се излагат на опасностите на сражението, щом знаем, че едва ли се намират в най-добро състояние?

— Не, разбира се, обаче съществуват няколко причини, които ми дават основание да помисля преди всичко за тях. Нали дойдохме, за да ги освободим. Това е най-главната и единствена цел поне на моето присъствие тук. Следователно трябва да положим усилия да я постигнем по възможно най-бързия начин. Но ако останат на острова, а ние нападнем селото, така ще ги изложим на най-голяма опасност. На тримата пазачи като нищо може да хрумне мисълта да избият пленниците, за да няма кой да свидетелства срещу тях.

— Напълно сте прав. Продължете!

— Освен това несъмнено пленниците по-добре от нас знаят как стоят нещата тук. Не бива изцяло да се осланяме на думите на умопобъркания жрец, тъй че несъмнено за нас ще е от голямо значение първо да освободим пленниците, а после да помислим за нападението срещу селото. Искате ли да чуете и други основания?

— Вярвам ви, че ще намерите и още няколко, но и тези ми стигат. Няма как да не ви дам право. Но по какъв начин ще отведете пленниците от острова?

— Имам избор между два пътя. Или първо ще обезвредим пазачите, след което никак няма да е трудно да вземем с нас спътниците си, или пък ще ги отмъкнем тайно, без тримата мбокови да забележат каквото и да било.

— И двата начина са трудни. Де да ги нямаше отровните стрели!

— Те няма да представляват никаква опасност, ако връхлетим индианците тъй бързо и неочаквано, че да не могат да ги използват срещу нас.

— Но нали именно това „връхлитане“ ще е най-трудното! Те са запалили огън и ще забележат приближаващата се лодка. А и често правят обиколки на острова. Докато си мислим, че седят край огъня, току-виж сме връхлетели на тях на някое съвсем друго място и сме отнесли по една-две отровни стрели в телата си.

— Е, в никакъв случай не искам да ви убеждавам. После духът ви може често да ми се явява и да ме упреква, че съм ви тласнал към една толкова отровна смърт. Не ми липсва смелост и сам да извърша този номер. Ако внимаваме, изобщо не е възможно да ранят някого просто защото куршумите ни бият по-далеч от техните стрели. Бихме могли да обградим онези типове и един по един да ги застреляме така, както се свалят врани от дърветата. Но не желая да го правим. Най-добре ще е, ако е възможно да не се пролее и капка кръв. Утре в ранни зори трябва да сме приключили с цялата история, за да можем още по пладне да поемем отново на път.

— Не ми се вярва нещата да се развият толкова бързо.

— А аз съм убеден, че ще стане точно така. Но нека не спорим повече, а да се връщаме! Сега знаем какво е положението, както и че жрецът не ни е излъгал.

Извадих далекогледа и го насочих към лагуната. Но обграждащият я бамбуков пояс беше толкова гъст и висок, че дори и с помощта на бинокъла не се виждаше нито острова, нито даже педя от блестящата водна повърхност. Следователно вечерта щях да се видя принуден сам да се оправям в тъмницата, разбира се, след като най-подробно разпитах побъркания жрец.

В момента нямаше какво друго да правим и затова поехме обратно. За пръв път ми се случваше да имам толкова лесно и безопасно разузнаване. Навярно бе само чиста случайност, че от тази страна на селото не се мярна жив човек.

Когато се върнахме при стария Десиерто и неговите тобаси, заварихме побъркания мбоков да седи на същото място и да продължава да яде. Казаха ни, че не е преставал да дъвче, но не е отронил нито дума. Той ми кимна дружелюбно, погледна ме почти с любов, ала не си отвори устата, а продължи да яде.

— Сигурно добрият човечец страшно много е гладувал — обърна се Десиерто към мен на немски. — Тъй като неговите съплеменници са го зарязали, ми се иска да се погрижа за него. Сведенията му бяха извънредно полезни за нас и дори само заради това ми се ще да му изразя благодарността си. Както и да завърши нападението ни срещу мбоковите, аз няма да го изоставя. Нека дойде с нас и отсега нататък стане член на нашето племе!

— Много добре постъпвате, не съм и очаквал друго от вас. Онова, което научихме от него, е далеч по-важно, отколкото си мислите.

— Така ли? Добри новини ли ни носите?

Споделих с него наблюденията си и после направихме съвещание. Настоявах на моя план: най-напред да освободим нашите спътници, а после да нападнем селото, ала Пена и Десиерто бяха против. Така мненията се разделиха две на едно и бях принуден да се подчиня. Но аз отстъпих само привидно, понеже бях твърдо решил тайно да действам на своя глава.

Причината, поради която двамата се обявиха против предложението ми, бе следната: когато мбокови се бяха опитали да нападнат селото на тобасите, на нас лесно ни се беше удало една част от тях да пленим с хитрост, а друга — след като ги обградихме в горичката. После Десиерто каза:

— Същото е възможно да направим и сега и съм убеден, че ще успеем. Както изглежда, можем да останем тук, без някой да ни забележи. Ще изчакаме да мине полунощ и тогава ще обградим селото. Ако се държим на по-голямо разстояние от обсега на отровните стрели, нищо лошо няма да ни се случи, а в същото време ние ще обсипем селото с куршуми от всички страни. Ако не искат един по един да ги избием до крак, неприятелите ни ще се видят принудени да се предадат.

— Да, но не е изключено да стане и нещо друго — възразих аз. — Нашите приятели са в ръцете на мбоковите. Ами ако индианците ни заплашат, че ще ги убият?

— Но на Ислета дел Сиркуло се намират само трима техни воини. Пленниците няма защо да се боят от тях.

— Обаче тримата са въоръжени, а спътниците ни не са!

— Изглежда не се сещате, че всъщност и тримата са нещо като наши пленници, защото не могат да напуснат острова и все едно, че са в ръцете ни. Ще ги заплашим със смърт в случай, че от главите на приятелите ни падне и косъм. Тогава те много ще внимават да не ни дадат повод за отмъщение.

— Думите ви звучат доста правдоподобно, но е възможно нещата да се променят, да настъпят случайни, непредвидени поврати, които в момента и през ум не ни минават. Нима можем да обградим цялата лагуна?

— Не.

— Тогава, ако нападнем селото, никак не е изключено тримата индианци на острова да избият белите и с някой набързо направен сал да го напуснат.

— Е, в такъв случай един-единствен наш човек ще е достатъчен да ги държи под око и при опита им да слязат на сушата да ги посрещне с куршумите си.

— И каква полза от това? Нима след като ги очистим толкова лесно, ще можем да се утешим за вече избитите наши спътници? И защо изобщо поставяме успеха си в зависимост от оръжията, когато така непременно ще се пролее кръв, и то при положение, че има възможност чрез хитрост и без кръвопролитие също да постигнем целта си? Трябва да сме човечни. Ако мога да разреша нещо както с грубо насилие, така и щадейки противника, винаги ще избера втория вариант.

— И ще си понесете последствията! — намеси се Пена. — Неведнъж най-енергично съм се противопоставял на прочутия ви хуманизъм, ала все напразно. И сигурно ще се съгласите с мен, че, меко казано, всеки път сме си имали неприятности. Защо все ние трябва да постъпваме човечно, докато на индианците и през ум не им минава мисълта за пощада? Не! Вие загубихте при гласуването и поне този път искам и аз да наложа волята си. Нищо няма да ни навреди, ако пречукаме няколко мбокови. Колкото по-сурово действаме, толкова повече ще внимават в бъдеще какво вършат. С вашата добросърдечност само ще ни докарате беля на главата, защото така червенокожите ще си въобразят, че безнаказано могат да продължават да правят каквото си искат.

— Напълно сте прав! — подкрепи го старият. — Трябва да им дадем един урок, който да не забравят тъй лесно и тъй скоро. А снизходителността само влошава нещата.

— Щом и двамата сте против мен, ще трябва да се подчиня — казах аз с привидно безразличие. — Сега преди всичко е нужно да вземем мерки да не ни забележат. Затова се налага, поне докато е още светло, да изпратим един пост в края на гората, за да ни уведоми незабавно, ако някой мбоков се запъти насам.

— Да, необходимо е да го направим — отговори Десиерто.

— Ще избера двама от моите хора.

— Защо? Постът ще има много важна задача и ми се струва, че е най-уместно да отида самият аз. Ще взема със себе си и мбокова. Селото ще е пред очите ни и той може да ми помогне като ми опише кое къде се намира.

Никой не ми възрази и аз се отдалечих заедно с умопобъркания, който охотно ме последва, без каквито и да било намерения за бягство. Когато стигнахме края на гората, ние седнахме един до друг и го накарах да ми даде необходимите ми сведения. Преди всичко исках да узная къде е лодката. Единствено затова бях взел със себе си мбокова. Той ми показа мястото отдалеч и ми описа всичко толкова подробно, че бях убеден, че ще го намеря дори и в пълен мрак. После, изморен от голямото ядене, човечецът легна и заспа.

По-късно при нас дойде Десиерто, за да огледа и той селото. Това стана, когато слънцето се беше вече скрило зад хоризонта и вечерните сенки се спуснаха над околността.

Воините се бяха върнали в селото и се бяха прибрали в колибите си. Синовете на дивата пустош имат навика да стават много рано и също така рано да си лягат. Вдясно извън селото при стадата запалиха няколко огъня. Навярно пастирите бяха единствените хора, за които можеше да се каже, че ще останат будни. Но те се намираха толкова далеч от селото, че не представляваха опасност за нас.

— Мисля, че индианците си лягат вече да спят — обади се Десиерто. — Когато се събудят, гледката около тях няма да е тъй миролюбива както е в момента. Струва ми се излишно да оставате по-дълго тук, съвсем сигурно никой мбоков няма да дойде тепърва в гората.

— И аз съм на същото мнение. Да се връщаме! Ще трябва да ставаме още преди зазоряване и ми се иска да легна да поспя.

Събудихме жреца и той ни последва към лагера така, сякаш винаги е бил с нас. Тобасите бяха вече налягали. Само двама от тях трябваше да останат на стража и същевременно да пазят умопобъркания. Увих се в одеялото си и легнах малко по-настрани от другите, което никому не направи впечатление.

Под короните на дърветата се бе вече стъмнило и съвсем скоро настана пълен мрак. С изключение на мен всички спяха. Тъй като не бяхме запалили огън, никой не можеше да следи действията ми. Дълбоката тишина в гората бе прекъсвана от време на време само от пръхтенето или ударите с копита на конете, вързани наблизо.

След два часа пазачите събудиха други двама индианци, за да ги сменят. Аз отметнах одеялото си, взех карабината „Хенри“ и предпазливо се измъкнах от бивака ни. Не ми беше трудно да се придържам в желаната посока. Само докато вървях, трябваше да държа ръцете си пред лицето, за да не се нараня в изпречилите се пред мен дървета. Достигнах края на гората точно на онова място, където бях седял с бившия жрец.

Селото бе потънало в пълен мрак. По-надалеч при стадата горяха огньове. Трябваше да си свърша работата, преди луната да изгрее на небето.

Исках да отида до лагуната и следователно се налагаше да заобиколя селото. Описах толкова голяма дъга, че бе изключено да се натъкна на евентуално поставени пазачи, ала тъкмо по тази причина имах известни трудности с ориентирането. За щастие бях помислил за това и бях запомнил разположението на най-крайната колиба като ориентировъчен знак.

Щом се озовах между селото и лагуната, аз взех да се промъквам обратно към селището и скоро намерих колибата. Вече знаех посоката и поех по права линия към бамбуковия пояс, обградил лагуната. Ако не се отклонявах нито надясно, нито наляво, трябваше да стигна до тясна пътека, водеща през гъсталака към водата. Ала не успях да я открия, а това означаваше, че се бях отклонил. Ето защо се наложи да легна на земята и да започна да търся с ръце пътя и на двете страни, което не бе особено трудно, тъй като твърдо утъпканата пътека се отличаваше лесно от по-меката земя.

Скоро я намерих и опипом бавно тръгнах напред. След около пет минути пред мен забелязах да блести вода. Точно насреща се виждаше ярка светлина. Беше огънят на острова. Оттук нататък трябваше да измина около двайсетина крачки надясно през гъсталака, за да стигна до едно място край самата вода, открояващо се със значително по-високия бамбук, между който според думите на стареца щях да намеря скритата лодка.

По този път с всяка измината крачка земята ставаше все по-мека и по-мека и най-сетне нагазих в такъв мочур, че затънах до колене. И все пак това не ме безпокоеше. По-големи грижи ми създаваше мисълта за дебнещата ме опасност от страна на крокодилите. Ако някой от тези зверове се намираше на брега, като нищо отивах на оня свят. Оставаше ми да се осланям повече на обонянието си, което сигурно щеше да долови разпространяваната от тези влечуги миризма, напомняща на мускус.

Най-сетне се добрах до по-високия бамбук и с цевта на карабината си започнах да ръчкам наоколо из тръстиката, докато усетих върха на лодката. Тя бе вързана за брега с въже от лико. Качих се в нея с голяма предпазливост. После я огледах. Беше достатъчно голяма, за да побере седем-осем души. Бе направена от дървесна кора и естествено се управляваше много леко. На дъното й лежаха две дълги гребла. Необходимо бе да са толкова дълги заради тръстиката — с тяхна помощ плавателният съд можеше да се изтласка в откритата лагуна. Развързах лодката, седнах и отблъсквайки се с веслата, започнах да се провирам между тръстиката, докато най-сетне се озовах в свободни води.

Огънят ми служеше за пътеводител. Все още не ми бе възможно да различа самия остров. Знаех, че е малък и кръгъл, откъдето идваше и името му, знаех и че трябваше да се насоча към срещуположната на огъня страна.

Вече можех по-яко да натисна веслата, но много внимавах да ги потапям съвсем безшумно във водата. Тъй като седях с гръб към посоката на движение, скоро забелязах, че имам и придружители. Няколко крокодила ме следваха. Не веднъж и дваж главите им се появиха и отстрани до самия борд на лодката, но за щастие зверовете не се осмелиха да я нападнат.

Колкото повече се приближавах до острова, толкова по-предпазлив ставах. Нали не беше изключено някой от тримата пазачи в момента да прави обиколка на острова и да ме забележи. След като се озовах срещу тъмната страна на острова, аз обърнах лодката и взех да греба така, че да съм с лице към него, а това ми даваше надежда по-лесно да открия всяка застрашаваща ме опасност.

Безшумно продължих към брега. На няколко метра от него спрях, за да се ослушам и внимателно да го огледам. Нито видях, нито чух каквото и да било и след малко се добрах до самата суша. На това място водата бе толкова дълбока, че с отвесно спуснатото гребло не можах да достигна дъното. Бамбукът по островния бряг не беше гъст. Тук-там имаше открити места и приставането не бе трудно. Спрях лодката на брега, здраво я завързах и слязох на сушата, но не се изправих веднага. Останах приклекнал около минута и отново внимателно се ослушах. Едва след като не успях да открия нищо подозрително, продължих напред, но не изправен, а силно приведен.

Когато изминах осем-девет метра, зад гърба ми нещо изшумоля. Светкавично се извърнах и зърнах висок тъмен човешки силует, който се нахвърли върху мен. Сблъсъкът бе толкова силен, че ме събори на земята. Две ръце се впиха в гърлото ми. Бях паднал по гръб и почувствувах как едно коляно притиска гърдите ми.

Негодникът, който ме нападна тъй изненадващо, притежаваше необикновена физическа сила. Той така ме беше стиснал за гърлото, че не можех да гъкна. След броени секунди сигурно щях да изгубя съзнание, а може би дори и живота си. Напрягайки всички сили, изотдолу го ударих с двата си юмрука под лактите. За миг пръстите му изпуснаха врата ми, но това бе достатъчно, за да го сграбча на свой ред за гърлото. Сега вече можех да дишам. С яките си ръце той така ме притисна към себе си, че получих чувството, сякаш ще ми изпотроши ребрата. Събрах всички сили за едно последно усилие. Буквално усетих как пръстите ми потънаха в шията му. „Менгемето“, в което ме бе почти смазал, се разхлаби. Той ме пусна, коляното му, затиснало гърдите ми, се плъзна безсилно надолу и тежкото му тяло се отърколи настрани.

Тогава и аз пуснах гърлото му и пипнешком се опитах да разбера с какъв човек си имах работа. Можеше да е индианец. Ала този мъж имаше бели дробове подобни на ковашки мехове. Само секунди след като освободих врата му той дълбоко и шумно пое дъх и отново се нахвърли върху мен. До този миг никой не беше изрекъл и дума. В наш взаимен интерес бе да доведем до край схватката си по възможност по-безшумно. Но мисълта, че за малко е щял да бъде победен и евентуално убит, го бе толкова разгневила, че човекът наруши мълчанието и сграбчвайки ме за дрехата пред гърдите, с предразгавял глас полувисоко ми каза:

— Червенокожо псе! Няма пак да ти се удаде! Пипнах те, а сега ще взема и лодката ти!

Той се опита да ме събори на земята. За моя радостна изненада си бе послужил с немски език и моментално разбрах с кого си имам работа. Само изненадата от нападението му можеше да е виновна, че все още не се бях досетил. Освен това до този момент не бях имал нито време, нито желание да се обадя. Сега обаче, след като здраво хванах ръцете му, за да не ме сграбчи пак за гърлото, с приглушен глас му отвърнах:

— Полудяхте ли, боцмане! Нападате и започвате да душите човека, който идва да ви спаси!

Той отпусна ръце, помълча миг-два, а после запъхтяно каза:

— Господи! Нима е възможно! Вие ли сте, вие? Взех ви за някой индианец!

— Глупости! Как можахте да си помислите, че съм индианец! Ако бях мбоков, щях ли да се приближа толкова тайно и да спра с лодката на това място? Нямаше ли по-скоро да пристана откъм отвъдната страна, където е огънят?

— Хмм! Вярно!

— Видяхте ме да слизам на брега, нали?

— Да. Съвсем случайно стоях тук и забелязах, че някой идва. Прикрих се сред бамбука, оставих ви малко да ме подминете и после се нахвърлих върху вас.

— Е, все пак и двамата леко се отървахме. Но я ми кажете преди всичко къде са тримата пазачи?

— При огъня.

— Значи тук сме в безопасност?

— Да.

— Ами станете де!

И двамата все още седяхме на земята. От изненада нито той, нито аз се бяхме сетили да се изправим на крака.

— Да, хайде — каза той, след което се надигнахме. — Нещо в главата ми не е съвсем наред, къде от пръстите ви, къде от смайване, че ви срещам тук. Човече, приятелю, господине, как попаднахте на този остров?! Значи все пак брат Иларио имаше право като твърдеше, че непременно ще се появите, каквито и хитрини да прилагат мбоковите, колкото и да заличават следите си. Ние останалите не му вярвахме, защото не знаехме дали сте жив! От ден на ден ставахме все по-мълчаливи и все повече губехме кураж. Единствено монахът не губеше вяра и беше готов да се хване на всякакъв бас, че ще ни измъкнете оттук.

— Радвам се, че мисли така. Къде са спътниците ни?

— Наблизо. Елате, бързо елате! Как ще се зарадват като ви заведа при тях! Вие сте въоръжен, значи сме спасени!

— Да, няма защо повече да се боите от тримата мбокови.

— Откъде знаете, че са трима?

— И други неща знам, знам всичко. Водете ме само по-бързо, защото нямаме време за губене.

Невъзможно е да се опише радостта, която предизвика появяването ми. Наложи се непрекъснато да ги предупреждавам да не вдигат шум, за да не привлекат вниманието на пазачите. Наобиколиха ме, запрегръщаха ме, някои даже ме и целунаха. Очите им се просълзиха от вълнение, а ръцете така ме заболяха от стискане, че се наложи да им напомня, че и аз съм живо, чувстващо същество.

Обсипаха ме с въпроси. Искаха да узнаят всичко, както и набързо да ми разкажат преживелиците си. Но аз ги помолих на първо време да се успокоят и да се задоволят с това, че часът за избавлението им е ударил. Лодката можеше да побере половината от тях и затова трябваше да разпределим хората на две групи.

— Е, след като сте вече тук — обади се Монтесо, — не се тревожа за нашето спасение. Заедно с моите йербатероси доброволно оставаме да чакаме връщането на лодката. Нека другите се качат първи. Само ви моля да ми дадете някакво оръжие, за да се браним, ако междувременно индианците забележат, че неколцина от нас липсват. В такъв случай би могло да се стигне до схватка.

— Добре! — съгласих се аз. — Останете тук. Давам ви моя нож и двата револвера. Това е достатъчно. При приставането на отсрещния бряг трябва да сме много внимателни. Теренът е блатист и наблизо не е изключено да има крокодили. Няколко животни ме преследваха до острова.

— Тази злощастна лагуна гъмжи от тях — каза брат Иларио. — Ако нямаше крокодили, отдавна вече да сме на свобода. Но тези зверове, както и отровните стрели на червенокожите, естествено ни държаха в шах. Що се отнася до приставането, ние няма да се насочим към мястото, където сте намерил лодката. Знам едно друго, на което не расте тръстика, а земята е съвсем суха. Ще ви покажа посоката. През деня то се вижда оттук.

Потеглихме. Можех да остана на острова, но ми се искаше да присъствам при слизането на брега. След като лодката се напълни с хора, боцманът, който беше най-як от всички, хвана веслата и с целия си товар тя полетя над водата с многократно по-голяма скорост от онази, с която бях гребал аз.

Монахът определяше посоката и скоро стигнахме до брега. Как си отдъхнаха само спътниците ми, щом стъпиха на сушата с увереността, че са вече свободни! Помолих ги да се държат колкото може по-тихо и по-спокойно и да чакат пристигането на йербатеросите. После се върнах на острова като спрях на предишното място.

Йербатеросите стояха там готови за качване. Половината от тях се намираше вече в лодката, когато погледнах към огъня и видях, че един от индианците стана и се отдалечи.

— Ще прави обиколка — каза ми Монтесо, щом споделих с него наблюдението си. — Да побързаме да се махнем оттук, преди да е дошъл!

— Хмм! Мисля, че ще е по-добре да останем.

— Полудяхте ли!? Нали като ни заплаши със стрелите си няма да ни позволи да мръднем. Ще трябва да му се подчиним.

— Ами! И аз изпитвам голям респект пред отровата, но може би все пак вие се страхувате прекалено много. Иска ми се да пленим този човек.

— Я се откажете!

— Ще видим. Много добре можем да го използваме като парламентьор. Почакайте ме тук! Легнете на земята, за да не ви забележи!

— Къде отивате?

Той ме хвана за ръката и ме задържа.

— Да го пресрещна. Разберете, че е абсолютно необходимо да го обезвредим. Сигурно между острова и селото е уговорен някакъв сигнал. Щом забележи бягството ви, мбоковът ще го даде и червенокожите незабавно ще започнат да ни преследват. Един силен вик като нищо ще стигне до селището и жителите му ще се събудят и ще се втурнат към брега, преди още да сме се добрали до него. Чакайте ме тук! В никакъв случай не бива да се отдалечавате, преди да съм се върнал.

Отскубнах се от ръката му и се запромъквах напред. Изглежда диаметърът на островчето не беше по-голям от двеста метра. Само брегът му бе обрасъл с бамбук. Във вътрешността му растеше трева, а както по-късно научих имало и много диви тикви. В момента не виждах индианеца. От огъня той не се бе насочил право към мястото, където лагеруваха белите, а обикаляше наоколо. И понеже в резултат на това не се намираше вече между мен и огъня, не ми бе възможно да го различа в тъмнината.

Легнах на земята и запълзях срещу него като се придържах толкова близо до бамбуковия гъсталак, че червенокожият непременно трябваше да мине между мен и огъня.

Не след дълго дочух, че се приближава. Той не си даваше никакъв труд да стъпва по-тихо. Бях подминал вече лагера на белите, а индианецът се насочи право към него, несъмнено твърдо убеден, че ще завари пленниците да спят.

Ето че в този момент той мина на около пет-шест крачки от мен. Силуетът му ми се мярна само за миг-два срещу светлината на огъня, но това ми бе достатъчно, за да забележа въоръжението му. Човекът нямаше лък, ала във всяка ръка държеше по една стрела, готов незабавно да я забие в какъвто и да било неприятел.

Не биваше да му позволявам да стигне до изоставения бивак. Ето защо бързо се изправих, с четири-пет безшумни крачки се озовах зад гърба му, последва удар с приклада на карабината ми и той рухна на земята. Първо отстъпих крачка-две назад, за да мога по-добре да го наблюдавам. Той лежеше възнак и не помръдваше. Едва тогава се осмелих да се приближа до него. Ръцете му бяха изпуснали стрелите. Самият той бе или мъртъв, или в безсъзнание. Вдигнах го и го понесох към брега.

— Ето ви човека, сеньор Монтесо — казах на йербатерото. — Разкъсайте дрехата му на ленти и го вържете. Погрижете се също, когато дойде на себе си, да не може да се развика! Трябва да навестя и другите пазачи!

— Чакайте! Отивате на сигурна смърт! Нали са двама!

— Какво от това? И тях трябва да накарам да онемеят. След като този не се върне, ще тръгнат да го търсят. Няма да намерят нито него, нито пленниците и ще вдигнат тревога. Разбуди ли се селото, нападението ни няма да успее.

— Нападение ли? Значи не сте сам тук?

— Не съм. Вие така ли си помислихте?

— Да, защото не споменахте за други хора. Мислех си, че напълно във ваш стил съвсем сам сте проследили дирята ни и сте решили тайно да ни измъкнете оттук.

— О, не. Ще напуснете Лагуна де Бамбу напълно открито. И така, почакайте още малко!

Макар че йербатерото се опита да ме разубеди и да ме задържи, аз бързо се отдалечих. Кратко разстояние изминах изправен, но после легнах на земята и по заобиколен път запълзях към огъня. Той гореше близо до брега. Между огъня и водата се издигаха десетина бамбукови стебла, зад които трябваше да се опитам да се прикрия. Успях да постигна целта си, ала това стана много бавно.

Ето че най-сетне се озовах легнал на десетина крачки от огъня. Зад мен беше водата. Единият от индианците седеше с гръб към мен, а другият — с лице. Лъковете и стрелите бяха близо до тях така, че да са им под ръка. От кухи бамбукови парчета двамата дялкаха малки съдове за вода.

Това правеше задачата ми по-трудна, отколкото си я бях представял. Не можех да измина споменатите десетина крачки, без единият мбоков да ме забележи. И ако не намереше време да грабне и да опъне лъка си, то можеше да използва някоя от стрелите като нож. Не ми се искаше да ги убивам. Впрочем двата изстрела щяха да вдигнат цялото село на крак. Какво да правя? Ако с няколко скока бързо преминех краткото разстояние, тогава от уплаха може би щяха да забравят да използват стрелите си. И така, хванах карабината „Хенри“ за цевта с дясната си ръка и вече се канех да се изправя, когато случайността ми се притече на помощ. Стана нещо, което при други обстоятелства нямаше да е изгодно за нас, а напротив — щеше да е много опасно.

Откъм лодката долетя приглушен, но все пак ясно доловим вик на човек, изпаднал явно в беда. Двамата мбокови мигновено грабнаха оръжията си и скочиха на крака. Останаха само четири-пет секунди неподвижно заслушани, с лица, обърнати към посоката, откъдето се разнесе викът и следователно с гръб към мен. Светкавично се втурнах напред. Последва удар с приклада и единият се строполи на земята. Другият чу шума и се обърна, но се вкамени от уплаха. Гледаше ме изумено с широко отворени очи и така посрещна удара, който просна и него като пън.

Първата ми работа бе да прибера отровните стрели. Едва тогава повиках йербатеросите, но, разбира се, не с толкова висок глас, че да могат да ме чуят в селото. Монтесо се притече с хората си, с изключение на един, останал да пази другия ни пленник.

— Възможно ли е? — попита той, когато видя проснатите на земята индианци. — Сеньор, и аз не знам какво да кажа!

— Кажете, че всички сте се били изплашили и отчаяли. Близо двайсет бели стоят тук в плен и треперят от трима червенокожи! Нима се е чувало и виждало подобно нещо? А кой от вас извика?

— Мбоковът, след като се съвзе.

— Не бяхте ли затъкнали устата му?

— Тъкмо се канехме да го направим. Това навреди ли ви?

— Напротив, помогна ми. Но се погрижете да не се развикат и тези двамата, щом дойдат на себе си. Ще ги вземем с нас. За съжаление лодката няма да ни побере всичките. Ще се наложи още веднъж да се върна. Вържете пленниците и ги занесете до лодката.

Това стана в най-кратко време. После сложихме тримата червенокожи легнали на дъното на плавателния съд, където се качих заедно с Монтесо. Йербатеросите трябваше още да чакат. Междувременно другите наши спътници на отсрещния бряг бяха изпаднали в голяма тревога, понеже се забавихме толкова дълго. Когато видяха мбоковите, те разбраха, че не е било възможно да се върна по-рано. Скоро прехвърлих и йербатеросите и тогава се отправихме към гората. Естествено бяхме принудени да носим индианците.

Мълчаливо и безшумно заобиколихме селото и се насочихме към гората. Щом я стигнахме, наредих да спрем. Макар че островът никак не беше далеч, се оказа, че са ми били необходими повече от три часа, за да изпълня тайния си план.

До този момент не беше останало време за обяснения. Но вече се намирахме в относителна безопасност и не беше необходимо нито да сме кой знае колко предпазливи, нито да бързаме. За бързина даже и дума не можеше да става, понеже нямах намерение да заведа до лагера ни освободените спътници и тримата мбокови, минавайки през потъналата в мрак гора.

Всички бяха насядали на земята и с голямо напрежение и любопитство очакваха да чуят какво щях да им разкажа.

— Сега сте с трима души повече от преди — рекох аз. — Предполагам, че между вас се намира сеньор Пардуня от Гоя заедно със сина си. Така ли е?

— Да, тук сме — обади се бащата — и ви молим да ни кажете с какво можем да ви се отблагодарим. Но как е възможно да знаете имената ни, както и че изобщо сме тук?

— За това — по-късно. Сред вас има и трети непознат за мен сеньор. Да не би името му да е Адолфо Хорно?

— Да, така се казвам — отговори ми човекът.

— Тогава имам поръчение да ви предам важна вест.

— Каква е тя, сеньор?

— Трябва да ви кажа да се върнете колкото е възможно по-бързо. Но не бива да ви казвам, че тя много ви обича и ви очаква с копнеж.

— Кой… коя е тя?

— Уника.

— Уни…!

Думата замря на езика му, но после той скочи на крака, сграбчи ръката ми и развълнувано понита:

— Уника? Тя ли ви изпраща? Познавате я?

— Познавам я толкова добре, че иска заедно да пътуваме за Германия.

— Сеньор… ама че изненада! Често говорихме за вас, понеже спътниците ви очакваха избавление единствено от вас. Но си мислехме, че се намирате нейде между това село и Nuestro Senor Jesu Christo. A вие сте били при Уника!

— И при Десиерто. Заедно със своите тобаси той е съвсем наблизо, за да ви освободи.

— Той е тук!? Къде е? Заведете ме при него! Бързо!

— Малко търпение, драги приятелю! През нощта при тази непрогледна тъмнина прекосяването на гората е свързано с големи трудности. Имаме намерение да обградим селото. Полунощ вече мина и аз предпочитам да отида да доведа тобасите, отколкото да водя вас при тях. Сега тръгвам. Не се плашете, ако внезапно между дърветата се появят хора! И се погрижете тримата пленници да не могат да издадат нито звук!

Придвижвайки се пипнешком в права линия от дърво, аз затърсих и скоро намерих пътя за лагера. Това бе далеч по-трудна работа, отколкото може би си мисли някой. Въпреки всичко се бях отклонил малко встрани и щях да го подмина, ако един от конете не беше изпръхтял.

Минах опипом между спящите хора и така стигнах до дървото, където бях лежал. Престорих се, че току-що ставам от сън. Единият от двамата на пост разбираше горе-долу испански. Казах му, че вече е време да тръгваме и да отиде да събуди Десиерто. Скоро всички бяха на крак. Не биваше да чакаме, докато дневната светлина нахлуеше в гората, защото тогава щеше да е твърде късно. И така, бяхме принудени в тъмнината да извървим толкова трудния път за конете до откритата равнина. Това щеше да е непосилна работа, ако дърветата растяха по-нагъсто. Тъй като разполагахме с резервни коне, някои от нашите хора водеха по две животни за юздите. Вървях начело заедно с Десиерто. Следващите ни мъже поддържаха връзка помежду си с тихи подвиквания.

Така продължавахме напред много бавно, докато най-сетне достигнахме края на гората. Когато се отдалечавах сам от нашия лагер, тесният лунен сърп беше увиснал съвсем ниско над върховете на дърветата, но междувременно се бе издигнал толкова високо, че бледата му светлина осветяваше равнината и дори навлизаше между първите дървета. Старият Десиерто спря, посочи с ръка напред и тихо каза:

— Стойте! Ей там седят някакви хора!

— Какво? Къде? — попитах аз. — А-а, наистина! Кои ли може да са те?

— Не са индианци. Ако се съди по облеклото, са бели. Трябва да ги подслушаме.

— Разбира се! Наредете на групата си да пазят тишина. Вие, Пена и аз ще се промъкнем до онази група.

Той даде своята заповед, която се разнесе от уста на уста. После ние тримата запълзяхме напред, докато стигнахме до първите дървета, близо зад които седяха нашите освободени спътници. Те бяха толкова далеч от селото, че не разговаряха тихо, а полувисоко и можехме доста добре да разбираме думите им. Тъкмо в този момент се обади монахът:

— Сигурно е знаел защо не бива веднага да тръгва по дирите ни, а първо е отишъл при Десиерто. Вярно, че така бяхме принудени по-дълго да понасяме лишения, но той несъмнено е бил убеден, че по този начин ще може по-лесно да ни избави.

— Аз бях престанал вече да се надявам, а го бях отписал и него — подхвърли йербатерото. — Този немец е също като котката, която никога не пада по гръб. Той ни спаси, но пък и страшно много ни изложи в собствените ни очи. Едва стъпил на острова, повали и тримата червенокожи, а ние, които прекарахме тъй дълго тук и сме толкова хора, се бояхме да вдигнем ръка срещу тях.

— Да, той рискува живота си, а ние безкрайно се тревожехме за собствената си кожа. Обзалагам се, че още вечерта на този ден положението ни коренно ще се промени и мбоковите ще станат наши пленници.

— Това е съвсем сигурно! — съгласи се с него Хорн. — Щом и Десиерто е тук, няма съмнение, че е довел достатъчно тобаси, за да се справи с малцината мбокови.

— Любопитен съм да се запозная с него.

— Вярвам го. Той е не само една извънредно интересна личност, но даже и за тукашните порядки и нрави е изключителен човек и аз ще…

Той не можа да продължи, понеже Десиерто го бе познал по гласа. Старият изскочи иззад дървото и извика:

— Хорн, сеньор Адолф! Вие ли сте? Господи, как попаднахте тук? Че кой ви…

По-нататък не успях ясно да чуя думите му, защото вдясно от него Пена също излезе от прикритието си и не по-малко учудено възкликна:

— Брат Иларио и йербатерото! Каква изненада! Ние се канехме да ви освободим, а ето че вече сте свободни! Значи славата, с която щяхме да се накичим, отиде по дяволите.

— Сеньори, не вдигайте такъв шум! — принудих се да ги предупредя. — Говорете по-тихо, защото продължите ли така да крещите, ще ни чуят в селото.

Започна се истинска канонада от въпроси и отговори. И представете си само смайването на Пена и Десиерто, когато узнаха, че докато са спали, аз съм напуснал бивака и съм осъществил намерението си. Тъй като номерът ми бе успял напълно, нямаха право и да ме укоряват. Дори трябваше да признаят, че тримата пленени пазачи щяха да ни бъдат много полезни.

Набързо си разказахме приключенията. Нямаше кой знае какво да се каже за преживяванията на нашите приятели. Бяха ги довлекли вързани дотук и през цялото време ги държали под стража на острова. Те видели как оръжията им били отнесени в Каса де нуестро Сеньор, което потвърждаваше подозренията ни, че в тази къща бе не само жилището на сендадора, но и тайният склад за ограбените от различни хора вещи. Не са им носили нито нещо за ядене, нито за пиене. Единствената им храна били дивите тикви и младите бамбукови филизи. Не им останал друг избор освен да пият от смърдящата вода на лагуната.

Впрочем те нямаха голямо основание да се оплакват, още повече, че не им бяха отнесли дрехите. И все пак, когато по-късно взе да се развиделява, ние се изплашихме от външния им вид. Всички без изключение приличаха на хора, които са боледували дълго. За сендадора се чуваше само едно: той трябваше да бъде преследван и наказан дори и ако се укриеше в най-затънтеното кътче на Андите.

Междувременно часовете минаваха, луната избледня и вече трябваше да се залавяме на работа. Налагаше се да отделим малко внимание и на пастирите. С помощта на бинокъла ги бях преброил — бяха шестима. Следователно шестима от нашите конници бяха достатъчни, за да не им позволят да избягат.

Числеността ни се беше увеличила, понеже съвсем естествено освободените хора изпитваха силно желание да участват в изпълнението на плана ни. Доколкото бе възможно, им отстъпихме някои от нашите оръжия и тъй като бяхме довели коне за тях, те разполагаха с всичко необходимо, за да се присъединят към нас. Тъкмо обстоятелството, че имахме коне, ни даваше извънредно голямо предимство. Понеже мбоковите не притежаваха ездитни животни, ние далеч ги превъзхождахме. Бяхме значително по-подвижни от тях и можеше да се предвиди, че нито един нямаше да ни се изплъзне.

Метнахме се на седлата, за да обградим селото. Двама от тобасите останаха да пазят резервните коне и тримата пленени червенокожи. На тях поверихме и умопобъркания жрец. Шестима тобаси получиха задачата да обградят стадата и да не позволят на никой от намиращите се там пастири да избяга.

Когато образувахме верига около селото, разстоянието между отделните хора бе такова, че лесно и резултатно можехме да го обсипваме с куршуми. Оръжията ни спокойно биеха до центъра на селото, докато стрелите на мбоковите не можеха да ни достигнат.

Междувременно се бе развиделило достатъчно. За да приключим цялата история колкото се можеше по-скоро, исках да разбудя жителите на селото с един изстрел, обаче това се оказа излишно, тъкмо когато се канех да натисна спусъка, откъм стадата проехтя силен, пронизителен протяжен вик. Пастирите ни бяха забелязали и даваха сигнал за тревога.

Веднага след това селото се оживи. Индианците изскочиха от колибите си. Щом видяха, че са обкръжени, жените и децата запищяха, а мъжете се втурнаха за оръжията си.

Доловихме силен заповеднически глас, вероятно на мбокова, който бе предводител на тези индианци. Ревовете и крясъците затихнаха. Настъпи дълбока тишина и ние видяхме как отделни силуети се появиха тук-там измежду колибите. Бяха получили поръчението да разберат кои сме и колко голяма е числеността ни. Скоро те отново изчезнаха, за да докладват. Изглежда започна съвещание. После забелязахме, че мбоковите се разпръснаха. Бяха получили заповед едновременно да изскочат от селото във всички възможни посоки и да ни нападнат. Но това не стана открито и устремно, а много бавно и предпазливо. Налягали на земята, те запълзяха към нас.

— Да не допускаме да се приближат твърде много, иначе стрелите им ще станат опасни за нас? — предупреди старият Десиерто, който бе застанал до мен.

Не се наложи да му отговарям, понеже тобасите бяха на същото мнение и започнаха да стрелят. Пушките затрещяха около нас, и то съвсем не безрезултатно. Не можехме да виждаме какво става откъм другата страна на образувания от нас огромен кръг, но откъм нашата страна към позицията ни полетяха стрели, ала без да ни достигнат. След малко мбоковите скочиха на крака и хукнаха да бягат обратно към селото, като взеха със себе си и доста ранени.

— Вече знаят как стоят нещата — обади се старият. — Ами сега? Нямаме никакво намерение да нападаме селото. Да им изпратим ли някой от заловените пазачи като парламентьор?

— Нека изчакаме малко. Може би самите те ще изпратят човек, за да преговаряме.

Предположението ми се потвърди, тъй като скоро се появи един индианец с бамбукова пръчка в ръка, на чийто край се развяваше парче бял плат. Следваха го и неколцина други мбокови.

Горе-долу по средата на пътя човекът спря, за да разбере дали го признаваме за парламентьор и следователно дали ще стреляме по него, или не. Направихме му знак и той се приближи с придружителите си. Не носеше оръжия и изглежда не беше боязлив човек, понеже вървеше с високо вдигната глава и ни измери с поглед, в който не личеше и следа от страх. Недалеч от нас, яхнал своя коя, се намираше боцманът. Той ни подвикна на немски:

— Не бъдете прекалено учтиви към този негодник! Той е от хората, които ни довлякоха тук, и както ми се стори никак не бе съгласен да ни пощадят. Впрочем доста сносно говори испански.

Мбоковът хвърли поглед към обадилия се моряк и видимо се изплаши. Той го позна и бе слисан от факта, че при нас вижда човека, за когото мислеше, че се намира като пленник на острова. Поведението му в следващите минути ни издаде погрешното му убеждение, че боцманът е единственият бял, успял да избяга. Индианецът нямаше как да види и другите, защото те се намираха доста далеч от нас. Но той бързо преодоля уплахата си и с твърде неучтив тон попита Десиерто:

— Кои сте вие, та дръзвате да ни нападате? Ние живеем в мир с всички бели и червенокожи мъже.

— Това не е вярно — отвърна му старият. — Вие сте врагове на вйехо Десиерто.

— Не го познавам. Той живее далеч оттук при тобасите, които са наши приятели.

— И въпреки това вашите воини тръгват на поход срещу тях, за да ги нападнат. Казваш, че живеете в мир с белите. Но защо сте пленили бели хора и сте ги довлекли чак тук?

— Защото ни нападнаха. Ей онзи, дето е там на коня, сигурно е избягал тази нощ, а и другите ще освободим, но след като си платят откупа.

— Не преиначавай фактите! Не белите са нападнали вас, а вие — тях.

— Сендадорът е виновен за всичко и цялата работа не ни засяга. Оправяйте си сметките с него, а нас оставете на мира!

— Ще постъпим както си искаме, но не и както се харесва на вас. Къде са воините на това село?

— На лов!

— И кога ще се върнат?

— Още днес. Внимавайте! Дойдат ли, загубени сте, понеже ни нападнахте и ранихте мнозина от нас!

— Не се страхуваме от тях и ти няма да ни изплашиш. Вашите воини не са на лов и днес няма да се върнат. Може би никога вече няма да ги видите. Аз ги победих.

— Че кой сте вие?

— Аз съм вйехо Десиерто, когото се канеха да нападнат, но ми известиха за намеренията им и излязох да ги пресрещна с хората си. Обградихме ги от всички страни така, както сме обсадили и вас, и тъй като имахме пушки, бяха принудени да се предадат, за да не ги избием до крак.

Лицето на мбокова стана пепелявосиво. Той ни измери с несигурен поглед, преглътна няколко пъти и накрая с мъка продума:

— Наистина ли сте Десиерто?

— Аз съм, а индианците, които водя, са от племето на тобасите.

— Не ми се вярва. Ако дойдеше старият Десиерто, за да ни нападне, нямаше да има толкова малко воини около него.

— Знаех, че повече не са ми необходими. От Йерно, а и от вашия вожд Вененосо узнах, че тук са останали само четирийсет воини.

— И Йерно и Вененосо са при вас, така ли?

— И двамата. Никой от вашите хора не успя да ни се изплъзне. Всички лежат вързани в нашето село. Не могат да ви помогнат и ако не се предадете, сте осъдени на смърт.

По лицето на индианеца си личеше какво впечатление му направи чутото. Той мълча доста време, за да се съвземе от смайването си и да поразмисли. После заплашително каза:

— Няма защо да се страхуваме, дори и всичките ви думи да са чиста истина. Не се предаваме.

— Тогава само след час в селото няма да остане жив човек! Нали преди малко разбрахте, че стрелите ви са безопасни за нас. Но вие не можете да избягате от куршумите ни.

— Ами опитайте, да видим! Започнете ли да стреляте по нас, веднага ще дадем знак на пазачите на острова и те незабавно ще избият пленниците. Ако не желаете смъртта на белите, ще трябва да сключите мир и да освободите всички наши воини, които сте заловили.

— Чувате ли с кой коз ни излиза? — попитах Десиерто. — Все още не смята играта за загубена, мисли си, че може да я спечели. Колко добре направих, че още през нощта измъкнах нашите спътници от острова! Ако не го бях сторил, сега щяха да ги използват като заложници и ние трябваше да отстъпим.

— Хмм! — промърмори старият. — Щеше да стане наистина мътна и кървава! За щастие можем да отворим очите на мбоковите и да им обясним, че сметките им са криви. Направете го вие!

Изпълних желанието му като отговорих на парламентьора:

— Имали сте още бели пленници на острова? Не смятах, че е възможно. Я елате за малко до края на гората! Трябва да ви покажа нещо.

Нямаше нужда да вървим кой знае колко. Индианците ме последваха и уплахата им никак не бе малка, когато зърнаха умопобъркания жрец и тримата вързани пазачи.

— Я огледайте малко по-внимателно нашите хора! — подканих ги аз. — Не е избягал само един от пленниците, които снощи все още се намираха на острова, а всички са свободни. Прехвърлихме ги тук заедно с техните пазачи. И как ще изпълните сега намерението си да ги застреляте?

Докъдето стигаха погледите им, мбоковите подробно се запознаха с позициите ни и се убедиха, че съм им казал самата истина. Демонстративната им увереност се превърна в униние, още повече че старият Десиерто се обърна към тях със следната настоятелна подкана:

— След като разбрахте как стоят нещата, върнете се в селото си и седнете да се съвещавате. Искам да се предадете и в такъв случай няма да ви се случи нищо лошо. Дори съм готов да освободя вашите пленени воини. Но измине ли половин час, без да сте ни заявили съгласието си с нашите условия, ще застреляме всичко живо, което ни се мерне в селото, и накрая ще го подпалим.

— Сеньор, невъзможно е да постъпите толкова жестоко! — извика мбоковът.

— Това не е жестокост, а справедливо наказание. Вие сте крадци, разбойници и убийци. Като съюзници на сендадора сте извършили редица злодеяния и ще трябва да изкупите вината си също както и той. Сендадорът е осъден да умре и ако ви подарим не само живота, но и свободата, това ще е такова милосърдие, което с нищо не сте заслужили. А сега си вървете! Нямаме желание да водим излишни разговори. Видяхте как умеем да стреляме. Съдбата ви е във вашите собствени ръце. Всичко трябва да се реши до половин час.

Индианците бавно се помъкнаха обратно със съкрушени физиономии. Бяхме уверени, че резултатът от тези преговори напълно щеше да отговаря на желанията ни.

Видяхме как червенокожите се събраха на площада сред селото. Държаха се много спокойно. След малко повече от петнайсетина минути парламентьорът се върна и ни съобщи, че мбоковите са решили да се предадат, но само ако освен свободата и живота им гарантираме и запазването на цялото тяхно имущество.

Естествено не бе възможно да се съгласим, защото в такъв случай нямаше да понесат абсолютно никакво наказание. Накарахме го отново да се върне в селото и да каже на съплеменниците си, че ще удържим на думата си и след десет минути започваме враждебните действия.

Този срок изтече без никакъв резултат. Ето защо Десиерто ме подкани да изпратя един куршум към селото, но на първо време, без да убивам когото и ли било.

— Това нищо няма да помогне — отвързах аз. — Един изстрел във въздуха само ще ни навреди, защото сигурно ще създаде у мбоковите впечатление, че не всички наши куршуми улучват целта си. Ще раня някого от тях.

Възседнах коня си и го насочих към селото, но без да се излагам на опасността да навляза в обсега на стрелите им. Забелязаха ме. Гъстата тълпа се поразпръсна, тъй че застаналите в средата й воини можеха ясно да се различат. Точно това бях искал, защото и през ум не ми минаваше да стрелям по жени или деца. Предводителят им пристъпи малко напред и вдигна ръка, за да ми направи знак, че трябва още малко да почакаме, тъй като все още не се бяха споразумели. Конят ми стоеше съвсем спокойно и аз се прицелих с карабината си. Индианецът пак вдигна ръка, понеже сметна, че не съм го разбрал. Натиснах спусъка. Той нададе силен вик и отпусна ръка.

За кратко време настана голяма бъркотия. Всички се разтичаха насам-натам и закрещяха един през друг. Но после внезапно се възцари тишина и се разнесе силен заповеднически глас. След малко парламентьорът се втурна към мен.

— Сеньор, простреляхте ръката на нашия вожд! — извика ми той още отдалеч.

— Точно това исках — отговорих му аз. — Засега целта ми бе само да го раня, но времето изтече и ако не се предадете незабавно, ще започнем и да убиваме.

— Предаваме се, сеньор, предаваме се! Кажете ни какво трябва да направим!

— На първо време ще вържем воините ви. Трябва да дойдат тук един по един. Ако някой от тях носи каквото и да било оръжие, ще бъде безмилостно застрелян. Нека няколко жени съберат оръжията и ги донесат тук. Колкото по-охотно изпълните заповедите ни, толкова по-добре за вас, защото по-лесно ще спечелите доверието ни.

С този отговор парламентьорът отново се върна в селото и веднага след това, както им бях казал, един по един и невъоръжени мъжете започнаха да идват при нас. После жените донесоха всички налични оръжия и ги разпределихме между тобасите. Край вързаните мбокови поставихме няколко пазачи и селото вече бе напълно в наши ръце, понеже и пастирите се подчиниха на решението на другите и бяха принудени също да се предадат.

Сега ясно пролича каква власт имаше Десиерто над хората си. Никому не мина през ума да започне да граби или да върши каквито и да било други издевателства. След като свихме още повече обръча около селото, ние претърсихме няколко от колибите, за да видим дали не са останали още някакви оръжия. Нищо не намерихме.

От само себе си се разбираше, че щяхме да вземем някаква плячка. Мбоковите трябваше да бъдат наказани, а тобасите — обезщетени за бойния поход. Оставаше само въпросът, какво да се включи в понятието „плячка“. Някои настояваха да опразним всички къщи и да оставим на обитателите им само голите стени. Успях да придумам тези хора да бъдат по-снизходителни. Решихме да вземем стадата и каквото имаше в Каса де нуестро Сеньор. Всичко друго мбоковите можеха да задържат.

Когато нахълтахме в къщата на сендадора, видяхме, че е натъпкана до покрива с какви ли не търговски стоки и заграбени предмети. Намерихме и оръжията на моите спътници и това много ги зарадва. Изнесохме всичко и разкопахме пода доста надълбоко. Ала не открихме никакви заровени съкровища, нито каквото и да било, което още по-ясно да докаже вината на сендадора.

Тайно се бях надявал нейде да намерим многократно споменаваните скици и чертежи, ала желанието ми не се изпълни. Сендадорът бе твърде умен, за да остави при мбоковите толкова важни документи.

Тук мога да изпусна всички взети мерки и направени приготовления. Преди да се разделим, накарах Десиерто да ми обещае, че доколкото е възможно, ще се отнесе по-снизходително към победения неприятел. После ние белите се сбогувахме с тобасите, за да поемем по нашия далечен и труден път към Пампа де Салинас. Беше малко след обяд, когато тръгнахме заедно с десетте индианци, които Десиерто бе избрал за наши придружители.