Град Палмар се намира в провинция Кориентес, аржентинската Месопотамия, и то на реката, носеща същото име като самата провинция, която не е голяма, но върти значителна търговия, значителна поне за тамошните представи, понеже въпреки изключителното плодородие на земята в Кориентес земеделието задоволява само местни нужди. За индустрията не си заслужава да се говори, а износът се състои само от дървесина и животински продукти.

По времето, когато се приближавахме от юг с пленниците си към това градче, то представляваше изходен пункт за всички военни акции от Севера, насочени срещу разбунтувалия се Лопес Хордан. Срещахме какви ли не войници, чийто външен вид би накарал някой немски запасняк само да поклати глава. И все пак те оставяха по-добро впечатление от онези, които наблюдавах при Хордан. Докато се приближавахме към Палмар, видяхме да се провеждат учения вляво и вдясно от пътя.

Градчето не е разположено на самия бряг на реката, а е отделено от нея с мочурища, които хората се бяха опитали да направят проходими с преправянето на пътища, покрити с рязана тръстика. Полковникът ни нареди да препускаме в галоп до самия площад на градчето и там да спрем пред Casa de Ayuntamiento, кметството, което приличаше по-скоро на някоя странноприемница сред голото Люнебургско поле, отколкото на седалище на градска управа.

Там той се представи на коменданта на града, при което трябваше да присъстваме и ние двамата с брат Иларио, за да потвърдим разказа му за случилото се. В резултат на доклада му офицерите на метежниците бяха поставени под стража в кметството, а войниците им — затворени в няколко корала, за да бъдат съдени по-късно. Заедно с всичките ни спътници любезният домакин ни покани на вечеря.

Пленяването на далеч превъзхождащия ни по численост противник без нито един изстрел или употреба на хладно оръжие, както и плячкосването на толкова много коне, които тъй липсваха на войската, естествено послужиха като многообещаващо начало за военната кариера на полковника. И понеже дължеше успеха си на нас, той непрекъснато ни обграждаше с вниманието си. Настоя да останем, колкото бе възможно, по-продължително в Палмар и обеща да направи престоя ни колкото можеше по-приятен, а после пребогато да ни запаси с всичко необходимо за по-нататъшното ни пътуване. Първата му работа беше да ни осигури по-хубава квартира. Намери я в дома на един богат търговец, който се занимаваше с износ на селскостопанска продукция. В дома му бяхме посрещнати много радушно, една част от нас бе настанена в две гостни стаи, а друга — в съседната постройка, предназначена за домашната прислуга.

Що се отнася до мен, то аз предпочетох да легна да спя веднага щом се убедих, че на коня ми нищо не му липсва. Градът не предлагаше никакви забележителности, а след умората и преживяното напрежение най-необходимото за мен бе една хубава и по-продължителна почивка.

Брат Иларио, Търнърстик и неговият боцман също легнаха да спят. Останалите предпочетоха да се позабавляват в града. Така постъпи и индианецът Гомес, чиято майка изглеждаше напълно възстановена след неволната баня в Парана. Те отидоха да се срещнат със своите съплеменници, заселили се в града или пък постъпили на служба в намиращите се там военни части. Гомес принадлежеше към племето на арипоните, установили се да живеят главно между Рио Саладо и Рио Вермехо. В резултат на това те бяха най-добрите познавачи на тайнствената Гран Чако.

Доста след като се беше стъмнило той дойде да ме събуди. Извини се с това, че трябвало да се сбогува, защото имал причина незабавно да напусне Палмар. Когато го попитах каква е тя, ми отговори:

— Налага се веднага да се върна до родните ни места, понеже над моите съплеменници е надвиснала опасност да бъдат прогонени от техните селища. Трябва да ги предупредя.

— Къде са тези селища?

— Отвъд Парана, между Рио Саладо и горното течение на Рио Виворас.

— Там няма ли голям брой изоставени поселища?

— Има. Преди дълги, дълги години там са дошли бели преселници, но не са успели да се задържат… заради… заради индианците, които се държали враждебно към тях. Белите трябвало да си отидат, а къщите им се порутили. Ала ето че сега отново идват други бели, за да ни прогонят от нашите места. Нима ще трябва да ги напуснем безропотно, без никаква съпротива?

— Какво търсят тези хора там? Та нали има колкото щеш други земи, които са с по-добро разположение и са къде-къде по-плодородни. Защо ще предпочитат тъкмо онази местност, която е част от дивата Гран Чако?

— Същото се питахме и ние. Има толкова много свободно място другаде, че можеха да ни оставят на спокойствие.

— Но що за хора са това?

— Една част идва от Буенос Айрес, а другите са се спуснали от Кориентес. Техни предводители са един северноамерикански инженер и пълномощникът на някакъв банкер от Буенос. Канят се да направят Рио Саладо по-дълбока и по-широка, за да могат по нея да плават параходи. Стане ли това, тогава те ще наемат хора да секат дървета от гъстата гора, простираща се надалеч по левия бряг на реката, както и да събират листа от йерба (мате, парагвайски чай). После и едното, и другото ще превозват надолу по Саладо и Парана и ще печелят много пари.

— А имат ли разрешително за тази работа?

— Не знам. Двамата предводители са идвали тук в Палмар, понеже тук е бил и водачът, когото са искали да наемат. Другите хора от тази експедиция са останали да чакат завръщането им при устието на реката.

— Многочислен ли е отрядът им?

— Да. Една част от мъжете са потеглили с лодки нагоре по Рио Саладо и на едно определено място ще чакат другите, отправили се към старите поселища с многобройни волски коли.

— Нима е възможно да достигнат целта си с такива коли?

— Да. Само в близката околност на Парана се срещат трудности, заради които колите трябва да бъдат разглобени. Както частите им, така и товарите ще бъдат носени от воловете чак до откритата равнина. После отново ще сглобят колите и така ще могат да пътуват до самите поселища. Изглежда смятат, че споменатите трудности са сравнително лесно преодолими, защото неколцина от мъжете са взели със себе си своите жени и деца.

— Тогава те са се приготвили за по-продължителен престой, ако не и да останат там завинаги.

— Несъмнено. Но тъй като племето ми живее близо до старите поселища и смята тамошните земи за своя собственост, то съвсем сигурно е, че ще се стигне до стълкновение. Сеньор, налага се незабавно да отида там. Освен това съм по-добре запознат с обичаите на белите, отколкото моите съплеменници, и понеже говоря испански, мога да им бъда извънредно полезен като преводач, макар водачът на белите да владее езика ни не по-зле от самите нас. Той е най-прочутият бял познавач на Гран Чако.

— Как се казва?

— Херонимо Сабуко.

— А-а! Да не би да е онзи, когото обикновено наричат само с краткото Ел Сендадор?

— Да. Познавате ли го?

— Лично не. Но сигурно сте чул, че със спътниците си често говорим за него.

— Да, разговаряли сте за някакъв сендадор, обаче те са не един и двама и не можех да знам кого имате предвид.

— А може би се лъжете и това съвсем не е той. Бяхме убедени, че ще го намерим далеч по на север.

— Сабуко е и никой друг. Търсите ли го?

— Да. Искаме да отидем при него и да го наемем за водач.

— В такъв случай сте закъснели. Вече е ангажиран.

— Но ние искаме и трябва да го наемем. Само заради него дойдохме дотук — да го търсим в Гран Чако.

— Щом е така сеньор, то аз се радвам, защото несъмнено ще тръгнете с мен. Няма друг начин да го намерите.

— Прав сте. Ще се посъветвам с моите спътници.

— Тогава не се бавете, каня се да поема на път още преди зазоряване. Нямам време за губене. Колкото по-бързо пътувам, толкова по-скоро ще мога да предупредя племето си.

— Само се пита дали ще успеете да го сторите навреме. Ще можете ли да догоните експедицията?

— Сигурно, защото са тръгнали оттук преди пет дни, ала тези хора пътуват с волски коли, а това ще рече много бавно, докато аз ще яздя на кон.

— Колко време ще ви е необходимо да стигнете до старите поселища?

— От Парана са около десетина дни път, но с волските коли пътуването ще трае поне петнайсетина дни, така че сигурно ще догоня хората, преди да са стигнали целта си. Но няма веднага да се показвам пред тях, понеже не е нужно да знаят, че искам да предупредя моето племе. Иначе естествено ще се опитат да ми попречат.

— Но тъй като с вас е майка ви, няма да можете да правите кой знае колко големи преходи, които прекомерно биха изтощили жената. Ето защо твърде вероятно е все пак да закъснеете. Тъй че едно малко забавяне от няколко часа няма да е чак толкова важно. Спокойно можете да почакате, докато се развидели.

— Не, сеньор. Ако не желаете да тръгнете по-рано на път, ще яздя сам. Че какво ви пречи да потеглите по-скоро?

— Първо, обстоятелството, че хора и животни най-сетне трябва да си отпочинат, и второ, никой не тръгва да язди към Гран Чако, без предварително да извърши необходимата подготовка.

— Вярно е. Двама души не се нуждаят от много неща, ала вие сте доста голяма група.

— И как ще се прехвърлим отвъд Парана?

— Ще изчакаме някой кораб или сал, който ще ни пренесе.

— Така можем да изгубим много време. Не, ще говорят с полковника и с тукашния комендант. Дано ни предоставят няколко плавателни съда, с които да се спуснем по Рио Кориентес, да навлезем в Парана и да спрем на отвъдния й бряг. Така ще спестим много време.

— Прав сте, сеньор. Уверявам ви, че отлично познавам местностите. Големите блата по бреговете на Парана не само забавят ездачите, но са и извънредно голяма опасност за тях. Обаче на мен ми е известен тесен и дълъг залив на единия бряг на Парана, който се врязва далеч навътре в сушата. Намерим ли лодки, можем да ги използваме, за да се промъкнем покрай заблатените райони.

— Значи той представлява нещо като „бейън“, както наричат на север такива мъртви речни ръкави, така ли? Много добре! Но и сам разбирате, че не бива посред нощ да будя двамата господа, с които искам да говоря. И тъй, ще ни почакате ли?

— При тези обстоятелства — да. Естествено при условие, че действително тръгнете с мен.

— Във всички случаи. Трябва да намерим сендадора и понеже той се е отправил към онези поселища, ние ще го последваме. Но как изглежда пътят, който трябва да изминем дотам? Много ли е труден?

— Озовем ли се веднъж отвъд Парана и нейните блата, вече не е. Там, където тече река, има, разбира се, мочурища и голяма влага, както и обширни гъсти гори. Ще видите и значителни пространства, където няма нищо друго освен пясък и само пясък. Но ще минете и през великолепни тревисти равнини, осеяни тук-там от красиви горички. Най-важното е, че ще имате водач, който познава всички местности.

— Е, навярно ще го намерим във ваше лице, а?

— Да. Обаче още по-опитен е моят братовчед Гомара, когото ви препоръчвам. Е, вярно, че най-добрият и най-ловкият е Херонимо Сабуко. Откриете ли го, той ще ви преведе през цялата Чако, без дори да разберете колко е опасна за всички чужденци и особено за белите.

— Защо пък тъкмо за белите?

— Защото не са свикнали на климата и скоро ги хваща треската. И освен това, защото за тях съществуват и други далеч по-големи опасности.

— Какви? Диви животни ли?

— Да. Ягуарът е опасен.

— Ами, не ни е страх от него. Но вие споменахте и за диви хора, които несъмнено са по-опасни от ягуарите.

— Диви хора ли? Естествено имате предвид нас, индианците. Наистина ли сте на мнение, че трябва да бъдем смятани за диваци?

— Лично за вас самия и дума да не става, обаче мислите ли, че например арипоните би следвало да се причисляват към високообразованите народи?

— Не, но кой е виновен, че вече не сме онова, което бяхме по-рано? Кой ни прогони от местата, където живеехме преди, тъй че сега сме принудени да живеем из пущинаците? Но ето че и тях се канят да ни отнемат. Нима нямаме основание да мразим белите? Нима не трябва да се защитим от тях, когато непрекъснато ни притискат от всички страни така, че дори в дивата Чако не ни оставят на мира?

— Може би сте прав. Признавам, че имате причина за озлоблението си. Но начинът ви на защита с грабежи и убийства е типичен за истинските диваци.

— Сеньор, в коя война няма грабежи и убийства? Дайте ни вашите оръжия и вашите предимства и ние ще можем да се защитаваме иначе. Но дотогава сме принудени да си служим с оръжията, с които разполагаме.

— Не е ли ужасно да нападаш хора, за да ги убиеш, или да ги отвлечеш из дивите пущинаци, за да поискаш после огромен откуп срещу свободата им?

— Да, ужасно е, сеньор! Но кой го прави? Кой го направи пръв? Кой ни показа този начин за водене на война?

— Да не би да са белите?

— Какво, не го ли вярвате? Ами тогава припомнете си настоящия пример! Сендадорът е повел да прехвърли през Парана цял многоброен отряд от бели. Тези хора искат да се доберат до Рио Саладо, която е наша. Искат да живеят на нашите земи, да търсят по тях йерба и да секат горите, а те са също наша собственост и без тях не можем да живеем. Това не е ли нападение? Нима са ни питали за разрешение? Ще ни заплатят ли всичко, каквото вземат? Реката, горите, йербата, дърветата? Няма! И ако започнем да се съпротивляваме срещу този грабеж, те ще вземат оръжията си и ще употребят насилие. Никому няма да кажат колцина от нас ще убият. А ако все пак някога го споменат, ще го направят само за да се похвалят. Сеньор, прав ли съм, или не?

Позабавих отговора си, понеже нямаше как да не му дам право. Затова той продължи:

— И така ако ще говорите за грабежи и убийства, обвинявайте белите, а не нас. Те са нападателите, а ние само се защитаваме.

— Но нима човек се защитава като отвлича жени и девойки?

— Да, ако не са му останали други начини и средства.

— Имате други средства — вашите оръжия.

— Говорите така, защото сте чужденец и не познавате страната. Белите разполагат с пушки, барут и патрони. А ние имаме само копия и стрели, с които нищо не можем да направим срещу тях. Тогава нима не сме принудени да се стремим и ние да си набавим пушки?

— Естествено.

— Е, ама не можем, понеже не разполагаме с пари. Белите ни отнеха хубавата земя, тъй че не притежаваме нито естансии, нито ранчоси. Няма как да припечелим каквото и да било. Ето защо, когато ни се предложи случай, вземаме в плен жените и дъщерите на белите и им ги връщаме срещу откуп, а с него после купуваме каквото ни е необходимо.

— Но при подобни случаи убивате мъжете и момчетата!

— А нима трябва да ги оставяме живи, та при следващата възможност да ни избият? Постъпваме така само от съображения за сигурност. Сравните ли понесените щети от белите със загубите, които са ни причинили, ще стигнете до извода, че сме къде-къде в по-неизгодно положение.

— Подемате твърде странна тема. Мисля, че нямате представа какви вреди нанасят индианците само на щатите по Ла Плата. През последните петдесет години индианците в тази страна са откраднали около единадесет милиона говеда, два милиона коне и също толкова овце. В този период са разрушени около три хиляди къщи и са избити петдесет хиляди души.

— Сеньор, не вярвайте на подобни неща!

— Как да не вярвам, като са правени точни изчисления!

— Това не е извършено от индианците. Белите са най-големите негодници. Обвиняват ни в онова, което сами вършат. Ако някой бял открадне кон, то сме били ние. Убие ли един бял друг, тогава пак ние сме убийците! Белите са виновни поне за половината от онова, което споменахте. А щом тези хора постъпват така спрямо собствената си раса, представете си само как ще се държат към нас! Не, сеньор, всички изнесени от вас факти говорят повече в наша полза, отколкото в наша вреда!

— Хмм! Чувал съм вече подобни мнения.

— Значи са ви казали истината. Изпращат срещу нас войници уж да защитават заселниците от разбойническите ни походи. Но аз ви заявявам, че няма по-големи разбойници от войниците по границата. А дори и ако споменатите преди малко от вас цифри отговарят на цялата истина, то все пак вредите, нанесени ни от белите, са далеч по-големи. Цялата страна ни принадлежеше. Следователно наша собственост е всичко, което живее и расте в нея. Ако уловя за себе си едно говедо или някой кон, аз не крада, а само вземам онова, което е мое.

Това твърдят всички южноамерикански индианци. Те са напълно убедени в правотата си и никой не е в състояние да им докаже обратното. Изхождайки веднъж от принципа, че са законните господари на страната, никаква полемика срещу съответно направените изводи не може да ви помогне.

— По-добре да не говорим по този въпрос — казах аз. — Никой от нас двамата не е в състояние да промени участта на местното население. Впрочем аз споменах грабителските походи на вашите съплеменници единствено във връзка с опасностите, очакващи ни в Чако.

— Няма защо да се безпокоите, че ви застрашава нещо от тяхна страна. Вие спасихте майка ми от разбеснелите се талази на реката и докато съм при вас, няма да ви падне и косъм от главата.

— Е, в това отношение изобщо не се тревожа кой знае колко. Но какво ще стане с хората, за чието пристигане искате да известите арипоните?

— Ще бъдат нападнати.

— И убити?

— Вероятно. Поне мъжете. Жените ще бъдат отвлечени навътре в Чако, за да се поискат пари срещу свободата им.

— И вие ще съдействате за подобно нещо?

— Аз съм индианец и постъпвам като индианец!

— Но така ставате убиец!

— Белите няма да се замислят нито за миг да стрелят срещу нас. Защо искате от съплеменниците ми подобно снизхождение?

— Ако се каните да тръгнете оттук с такива намерения, всъщност би трябвало да ви задържа.

— Няма да го направите! Към някой друг нямаше да съм толкова откровен, но с вас разговарям съвсем искрено. Нима желаете да развалите доброто мнение, което съм си създал за вас?

— Не, обаче ви заявявам, че от този миг нататък съм ваш противник. Вие искате да погубите белите, а аз пък ще се опитам да ги спася.

— Безплодно начинание.

— Надявам се да не е така. Предупредете вашите хора, а аз ще предупредя белите. Но нека останем лични приятели.

— Сеньор, много лесно може да се случи така, че да се изправим един срещу друг като врагове. В такъв случай няма защо да се боите от мен. Ще направя всичко възможно да ви предпазя от беда. Ще сключим ли такъв договор?

— Да. Ето ви ръката ми.

— Добре. А сега хубаво се наспете, за да се събудите сутринта изпълнен с нови сили за пътуването.

Той се отдалечи и ме остави потънал в мисли, които още дълго не ми позволиха да заспя. Отново се бях натъкнал на старата тема, темата за правото на бялата раса да измести червенокожата от земите й. Дори ако наистина имахме такова право, то пак никога няма да ни се удаде да убедим индианците в това. Те ще останат наши врагове, докато и последният от тях отстъпи пред натиска ни. Всяко обяснение би било напразно.

И тъй сендадорът е бил тук и се е съгласил да го наемат да заведе белите до изоставените поселища. Всъщност това можеше да ни радва, понеже по този начин щеше да ни се спести пътуването до Гоя и изнурителната езда през вековните лесове на Рио Вермехо. Намеренията на онези хора, предприели тази експедиция, не бяха никак нови. Още преди години северноамериканци, а и други пътешественици, са плавали по Рио Саладо, за да проучат дали реката може да се направи плавателна на по-големи разстояния. За подобни изследвания са били прахосали значителни суми и средства, но хората винаги са се връщали с отрицателни резултати. Дали настоящата експедиция щеше да има по-добър успех, си оставаше поне съмнително.

Сънят ме споходи едва по-късно и не продължи кой знае колко дълго. Отворих очи, когато бе започнало да се зазорява и веднага събудих отец Иларио, който навярно се беше вече наспал. След като му разказах каквото бях научил от Гомес, той ми рече:

— Не е лошо, сеньор. Така ще се срещнем със сендадора далеч по-рано от очакваното. Нека веднага отидем при спътниците си и ги накараме да се приготвят за път.

— Работата не е чак толкова бърза, защото най-напред трябва да говорим с двамата офицери. Преди това обаче ми се ще да разменя няколко думи с Гомес. Да отидем при него!

Влязохме в съседната постройка, където индианецът бе настанен заедно с йербатеросите. Нямаше го. Казаха ни, че още през нощта е тръгнал на път с майка си.

— Накъде? — попитах ги аз.

— Не спомена, но поръча да ви съобщим, че знаете много добре защо потегля преди вас. И да го извините, ако му се наложело да отмъкне някоя лодка.

— И така е добре. Знам накъде е поел. А не забелязахте ли, дали се отправи към реката?

— Не. Ние не пожелахме да си разваляме почивката и останахме да лежим. Преди да се отдалечи, той ни благодари за радушния прием, който намерил при нас, и каза, че доколкото било възможно, щял да се погрижи да не ни се случи нищо лошо.

— Предполагам какво е имал предвид. В най-скоро време ние също тръгваме на път. Бъдете готови!

Капитан Търнърстик и неговият боцман бяха съгласни с нашия план. Бяха решени да пътуват с нас където и да отидем.

Най-напред накарахме да събудят полковника. След като му изложихме молбата си, той каза:

— Изобщо не е необходимо да безпокоите коменданта. Та нали той трябва да се съобразява с моите желания. Съжалявам, че се налага тъй скоро да се разделя с вас, но вашият собствен интерес не ми позволява да ви помоля да останете по-продължително при нас. Незабавно ще ви снабдя с хубави провизии и няколко товарни коня. Ще се погрижа и за плавателни съдове, с които да пътувате до Парана.

Той веднага издаде нужните заповеди, а ние двамата трябваше най-напред да попитаме Антонио Гомара дали е в състояние по най-краткия път да ни заведе до старите поселища.

— И то как? — отвърна той. — Често съм бил там.

— Познавате ли арипоните?

— Доста сносно разбирам езика им. Що се отнася до това, можете да разчитате на мен. Значи сендадорът е поел натам? Страшно ми се иска да го догоня колкото е възможно по-скоро?

Все пак тръгването ни не мина без шум. Комендантът се събуди и се осведоми защо е тази суетня. Дойде да се сбогуваме. Тогава научихме, че споменатият водач действително е бил Херонимо Сабуко.

— Опитах се да разубедя хората да наемат тъкмо този човек — добави той.

— Защо? — попитах го.

— Нямам някаква определена причина, но той има коварен поглед. Впрочем различни слухове подхранват предположението, че сендадорът е на страната на индианците.

— Но това никак не е учудващо, сеньор? Един човек, който толкова често посещава Гран Чако и прекарва толкова дълго време там, се вижда принуден преди всичко да живее в мир с червенокожите.

— Прав сте. Но няколко пъти чух хората да си шушукат, че този човек твърде вероятно е участвал в какви ли не сатанински дела на индианците.

— А дали е предавал хора, доверили му се като водач?

— Да. Човек трябва да следи всяка негова стъпка.

— Дадохте ли пред него израз на подозренията си?

— Нещо повече — казах му го съвсем ясно. Заплаших го, че ще заповядам да го разстрелят, ако на експедицията се случи някакво нещастие. Той само се усмихна, вдигна рамене и нищо не продума.

— Експедицията добре ли е съоръжена?

— Разполага с всичко необходимо в предостатъчни количества. Особено с оръжия и муниции.

— Тъкмо това ще привлече индианците.

— Ами! Нищо не могат да им направят! Не забравяйте, че отрядът на белите се състои от двайсет здравеняци. А отвъд гората на брега на Рио Саладо ги очаква също толкова многобройна група.

— Двайсетина мъже срещу цяло индианско племе не са кой знае колко много!

— Числеността на червенокожите няма значение. Щом видят пушки, те си плюят на петите и само много рядко се случва да се впуснат в истинска битка.

— Чух, че белите са взели със себе си и жени?

— Сред тях има петима мъже, които са повели и семействата си. Старите поселища трябва да бъдат възстановени, поддържани и пригодени за живеене. А затова са необходими жени. Сложи ли се веднъж началото и докаже ли се, че там може да се живее добре и не съществуват опасности, твърде скоро ще ги последват и други хора.

— Но нали именно този пръв опит е опасен, защото едва ли може да се очаква, че индианците ще гледат на него спокойно.

— Е, ами тогава просто ще бъдат избити, още повече че и вие ще се присъедините към експедицията и ще им помогнете.

С тези думи той сметна, че е решил въпроса, на който гледаше твърде лекомислено. Но затова пък толкова по-грижливо се зае да ни осигури всичко необходимо. Заедно с полковника той лично се отправи към реката, за да се убеди, че заповедите на офицера са изцяло изпълнени. Получихме две дълги лодки, в които имаше достатъчно място за нас и конете ни. Освен това бяхме снабдени с нужните провизии, без да ни поискат и пукната пара. После се сбогувахме с тези хора, с които се бяхме сприятелили толкова бързо, и се качихме в лодките. Вятърът беше попътен и макар Рио Кориентес да няма силен пад с помощта на яките гребци, които ни дадоха, само след четири часа достигнахме Рио Парана.

Попитах Гомара дали знае нещо за онзи дълъг залив, споменат от индианеца. Отговори ми:

— Има няколко такива мъртви ръкави, врязващи се далеч навътре в сушата. Но няма да използваме нито един от тях, понеже знам малка рекичка, която идва от запад и се влива в Парана. Достатъчно е широка за лодките ни и ще гребем нагоре срещу течението и докъдето е възможно. Така най-бързо и най-лесно ще се измъкнем от районите на блатата и ще излезем на сухата тревиста равнина.

— Няма ли да е по-разумно първо да потърсим следите на белите, които искаме да догоним?

— Защо? Тази диря е стара вече пет дни и следователно много ще е трудно да се различи. С техните волски коли хората не са могли да поемат по най-краткия път. Има толкова реки и потоци, покрай които ще са принудени с големи мъки да се влачат напред, докато най-сетне намерят някое място, където е възможно да ги прехвърлят. А подобно нещо на нас няма да ни се налага.

— Добре! Ще разчитаме на вас. Можете ли да ни опишете поселищата?

— Много лесно. По онези места всички хора строят еднакво, а после природата поема грижата да заличи и най-малките разлики като покрива всичко с гъста растителност.

— Значи къщите са станали необитаеми, така ли?

— Напълно. Съвсем са разрушени. Само след няколко години всичко е прогнило и порутено, а пълзящите растения са прострели над развалините дебела покривка.

— А имаха ли селищата точно определени имена?

— От само себе си се разбира. Тук хората се оставят нито едно ранчо без име, а камо ли цяло поселище. Те се намират недалеч едно от друго близо до Лаго Хонда и мисля, че се казваха Посо де Сиксто, Посо де Кинти, Посо де Кампи, Посо Олумпа и Посо Антонио. Има и други, чиито имена съм забравил. Много странно впечатление прави едно такова изоставено селище, цялото обрасло с цъфтящи пълзящи растения. Човек бива обзет от чувството, сякаш е застанал пред гигантска гробница и въпреки уханието на цветовете усеща в носа си миризмата на плесен и гнило. Не мога да проумея защо членовете на експедицията искат да отидат точно там. Ако имат намерение да живеят на онова място, ги чакат дълги месеци упорит труд, преди да успеят да разчистят развалините.

— Може би са избрали онази местност заради хубавата вода.

— О, навсякъде край Рио Саладо се намира колкото щеш вода. Сам ще се убедите в това.

— Едва ли, понеже нямаме намерение дълго да се бавим по бреговете на Рио Саладо.

— Но нали искате да стигнете до Тукуман, а в такъв случай най-разумно ще е да продължите по течението на Саладо приблизително до Матара. Оттам тръгва път, който през Сантяго води за Тукуман. Най-добре е да изберете тази посока.

— За съжаление не мога сам да решавам, защото, ако се срещнем със сендадора, единствено от него ще зависи по кой път ще стигна до Тукуман.

— Ами ако той не пожелае да тръгне с вас натам?

— Че защо да не пожелае?

— Ами защото възнамерява да ви покаже скиците и после да се изкачи горе в планините.

— Въпреки всичко първо ще трябва да дойде с мен до Тукуман. Не мога да се откажа от посещението си в този град, тъй като там искам да се срещна с един мой познат. Ако сендадорът желае да го придружавам, то и аз ще имам правото да настоявам преди това да посети с мен Тукуман.

Докато траеше този разговор, ние навлязохме в Парана и започнахме да я пресичаме малко косо по посока на течението й. Някъде по-нагоре сигурно също бяха паднали проливни дъждове, защото водите на реката бяха още по-жълти и по-тинести от обикновено. Тази река е извънредно богата на риба, но калните й талази пречат да се види рибата. И тук няколко продълговати острови я разделяха на ръкави, което значително утежняваше прекосяването й. Гомара беше добър водач. Достигнахме отвъдния бряг точно там, където започваше устието на малката рекичка, срещу чието течение се канехме да поемем нагоре. Тук не можехме повече да използваме платната. Затова грабнахме веслата и върлините и всички заработихме толкова енергично, че когато се свечери, бяхме изминали значително разстояние.

Щом се стъмни, спряхме на сушата и къде в лодките, къде на брега се разположихме колкото бе възможно по-удобно. Храна имахме в изобилие, понеже ни бяха запасили пребогато. Не по-малко щедро реката ни дари с гъсти облаци от комари, срещу които можахме да се защитим единствено чрез големи огньове, където нахвърляхме мокра тръстика. Така облаците дим се пребориха с облаците комари и ги прогониха.

На следващото утро рано-рано продължихме плаването къде с греблата, къде с помощта на върлините, докато най-сетне около пладне рекичката стана толкова тясна и плитка, че се налагаше да спрем, ако не искахме да заседнем. И така, слязохме на брега, платихме на лодкарите и се сбогувахме с тях, защото оттук нататък щяхме да пътуваме на коне.

Гомара съвсем вярно беше предсказал, че тук районите на блатата ще са останали вече зад гърба ни. След като изминахме късо разстояние, осеяно с редки храсталаци, пред очите ни се ширна откритата равнина.

Конете ни си бяха отпочинали добре, тъй че можехме здравата да ги пришпорим. Почти непрекъснато препускахме в галоп през равнината до вечерта. До полунощ яздихме по-бавно, после се разположихме на бивак, ала още на зазоряване отново поехме на път, защото естествено за нас най-важното бе да догоним отряда на белите преселници, преди индианецът Гомес да успееше да го изпревари и да предупреди своето племе.

Ето че този ден местностите придобиха съвсем друг облик. Вече имаше значително по-голямо разнообразие. Появиха се по-малки равнини, отделени една от друга с красиви горички. Тук-там минавахме и през песъчливи места, където растителността бе съвсем оскъдна и ми напомняше северноамериканската Сонора. После стигнахме до една лагуна с полегати пясъчни брегове, обрасли с гъста тръстика. При приближаването ни във въздуха излетяха цели ята от водни птици, а там, където тръстиковият пояс понякога се разтваряше тъй, че ни откриваше гледка към водата, забелязвахме от нея да стърчат ръбестите глави на крокодилите.

Горите, през които или покрай които преминавахме, най-често се състояха от дървета като кебрачо, мистол, винал, чаняр, както и от много високи кактуси. Красива гледка представляваха дърветата, обвити от увивни растения, по които висяха многобройни птичи гнезда.

И този ден спряхме да нощуваме едва късно вечерта, но на следващото утро тръгнахме по-късно, понеже конете бяха вече много изморени.

Намирахме се в спечелилата си ужасна слава Гран Чако, но не виждах нищо, което би оправдало лошото име на този затънтен край. Страдахме само от необикновено голямата смяна на температурата. Докато през деня ставаше много горещо, нощите се отличаваха с почти зимен студ, увеличаващ се от силния вятър, който безпрепятствено духаше над откритата равнина.

Не страдахме от недостиг на храна. Даже и когато месните ни запаси започнаха да се свършват, наоколо намерихме предостатъчно дивеч. За съжаление не се изпълни съкровеното ми желание да видя или дори да убия ягуар.

Водата в повечето от лагуните, покрай които минавахме, бе солена. По тази причина, както и заради крокодилите, нямаше риба.

Понеже иначе местностите не се отличаваха с нищо по-особено, а и на нас не ни се случи нещо по-интересно, ще спомена само, че яздихме осем дни почти все на запад, а изминаваните от нас разстояния от ден на ден ставаха все по-малки. Това бе последица от увеличаващото се изтощение на конете, на които позволявахме само най-необходимата почивка.

За тези осем дни по думите на Гомара изминахме цели десет дни път и вече се приближавахме до старите поселища. Водачът ни смяташе, че привечер на следващия ден ще стигнем целта си. Следователно Гомес не беше пресметнал правилно цялото разстояние и неговото сведение за онези десет дни път не бе вярно.

Все още не ни се бяха мернали никакви следи — нито от Гомес, нито от кервана волски коли. Но през този ден ни било писано да се натъкнем на дирите от индианеца и майка му.

Яздех начело заедно с нашия водач и брат Иларио. Намирахме се в равнина с гъста висока трева, която достигаше почти до коремите на конете. По такива места пресните следи се забелязват още отдалече.

И действително, на юг, тоест вляво от нас, видяхме тъмна черта в тревата, преминаваща успоредно на нашата посока. Естествено веднага се приближихме, за да я огледаме. Дирята бе оставена от два коня, преминали оттук един до друг.

— Дали не е бил Гомес с майка си? — попита монахът.

— Възможно — отвърнах аз.

— А аз мисля, че е невъзможно. Не забравяйте как яздихме и как пришпорвахме нашите коне. Той не е могъл да прави същото и следователно сигурно е някъде зад нас, а не пред нас.

— Хмм! Кой знае дали не е намерил някакъв друг начин и други средства да се придвижва по-бързо. Хората по тези земи го познават.

— Само до реката!

— Несъмнено и той е имал лодка.

— Но са му липсвали провизии. За да не гладува, е бил принуден да ловува, а това го е забавило.

— Но не е ли могъл и той да се снабди с месо по някакъв друг начин?

— Не е изключено, ала според мен не е особено вероятно.

— Но аз го смятам за твърде възможно — заяви Гомара. — Гомес е извънредно предвидлив и умен човек, макар голямата проницателност да не му личи.

— И аз имам такова впечатление — съгласих се с него.

— Нали, сеньор! За съжаление по тези конски отпечатъци няма как да се разбере кого са носили животните на гърба си.

— Лъжете се.

— Значи мислите, че с разчитането на дирята е възможно да узнаете кой е яздил оттук? Ами моля, хайде направете го!

Последните си думи той изговори с такава усмивка, която ясно издаваше недоверието му. Отговорих му:

— Може и да не стане веднага. Подобна диря е дълга и каквото не ми издаде на това място, ще ми го каже по-нататък, стига само да я проследим. Засега е достатъчно да знаем, че двата коня са прекалено изтощени.

— Как стигнахте до този извод?

— Ами влачили са краката си. Два съвсем отпаднали коня, поели точно в посока на поселищата — нима това не прави твърде вероятно предположението, че пред нас са Гомес и неговата майка?

— Може да са и други хора. Напълно съм съгласен с монаха. Гомес имаше само няколко часа преднина. Че как тогава все още ще е пред нас?

— Нека изчакаме!

Оттук нататък естествено ние се придържаме точно по следата, която оставаше все тъй ясна, но с абсолютно нищо не ни издаваше кои ли може да са ездачите. Едва след доста време, когато пред очите ни се ширна една от вече споменатите лагуни, в еднообразната диря настъпи промяна, и то каква! Отляво се появи широка следа, състояща се от дълбоки коловози, оставени от много волски коли. Тук край лагуната каруците бяха спирали за почивка.

Внимателно претърсихме мястото. Имаше останки от няколко огъня. Жадните коне и волове бяха нагазили във водата, за да се напият до насита. Отпечатъците от копитата ясно си личаха в крайбрежната тиня. Но това бе всичко което забелязахме. Не открихме други по-особени следи или знаци.

— Това е търсеният от нас керван — обади се Гомара. — Кога ли е пристигнал тук?

— Завчера — отвърнах аз, — както разбирам от различните признаци, които открих. Дирите не са от вчера, а са с един ден по-стари.

— Ами тогава тези хора са карали воловете си извънредно много да бързат!

— Да, но и теренът е бил благоприятен. Не им е предлагал почти никакви пречки и трудности. А вчера в ранни зори отново са потеглили на път.

— А кога са били тук двамата ездачи, чиято диря следвахме до това място?

— Днес преди обяд. Тъй като вече е пладне, имат преднина само от някой и друг час.

— Може би ще е възможно да ги догоним, а?

— Не, защото и нашите коне са изтощени не по-малко от техните. Няма да ги настигнем преди поселищата.

— Жалко!

— Така е. Е, има все пак един начин да ги догоним и това може да стане, ако препусна сам подир тях. Конят ми е най-добрият и ще издържи още доста път. Отделя ли се ей сега от вас, съм убеден, че ще настигна двамата ездачи преди свечеряване.

— Но няма да го направите, сеньор. Не бива да се разделяме. Не се знае какво може да ви се случи.

— Че какво ли би могло да ми се случи?

— Не си въобразявайте, че сте в кой знае каква безопасност! Навлизаме в земите на арипоните. Много лесно можете да се натъкнете на неколцина от тях.

— Не ги смятам за опасни хора. Даже имам желание да ги опозная. Но за съжаление не разбирам езика им.

— А това е много основателна причина да стоите по-далеч от тях, поне докато нямате при себе си преводач. Не, не бива да ви пускаме да яздите сам.

Другите го подкрепиха, така че се видях принуден да се откажа от плана си, макар много да ми се искаше да узная кому принадлежаха двата коня, чиито следи забелязахме най-напред.

И така, започнахме да следваме дирята от волските коли, с която се сливаха отпечатъците на двата коня. Само след някой и друг час видяхме, че керванът отново беше спирал да бивакува през последната нощ, и то посред откритата равнина, което бе твърде странно и не можеше да не ми направи впечатление. Какво ли се беше случило?

Реших да обиколя на кон нашия лагер и скоро забелязах следа от един-единствен човек, който се беше скитал наоколо. С каква ли цел? Явно е бил член на групата, понеже отпечатъците му идваха откъм бивака и пак се връщаха там. Беше обикалял доста надалеч около лагера сякаш бе търсил нещо.

Керванът беше потеглил оттук тази сутрин още в ранни зори. Хората му бяха продължили пътя си бавно, много бавно, което си личеше от техните дири. За съжаление скоро нощта падна и бяхме принудени да се разположим на бивак, иначе лесно можехме да изгубим следите.

Онова, което бяхме забелязали досега, бе повече от недостатъчно. Всъщност не ни даваше никакво основание за опасения и все пак у мен се породиха макар и смътни подозрения, които не биваше да отхвърлям с лека ръка. Често човек има определено предчувствие, на което може да се осланя с по-голяма сигурност, отколкото на конкретна случка или събитие.

Рано сутринта пак поехме на път. Естествено беше да предположим, че през нощта керванът също като нас бе почивал, ала минаваше час след час, а ние все още никъде не виждахме следи от бивак. Беше твърде странно. Предишните две места, където хората бяха лагерували, се намираха тъй близо едно до друго, а ето че сега бе последвало толкова продължително нощно пътуване! Това сигурно си имаше определени причини. Ала колкото и да размислях, не ми хрумваше никакво що-годе състоятелно обяснение.

Ето че изведнъж пред нас се появи някаква тъмна точка, която бързо се приближаваше и ставаше все по-голяма и по-голяма. Оказа се, че е ездач, препускащ в бесен галоп. Видяхме как шибаше коня си с ласото. След като дойде достатъчно близо, той размаха широкополата си шапка и силно ни извика:

— Е-хей, сеньори, вие ли сте хората, които търся?

— А кого търсите? — попита брат Иларио.

— Ездачи, идващи от Палмар.

— Това съвпада, сеньор. Ние идваме оттам.

— Слава Богу! Значи все пак е възможно да получим помощ!

— За кого?

— За…

Отговорът му заседна в гърлото. Човекът се беше спрял пред нас и гледаше в очите само брат Иларио, с когото разговаряше. Но ето че в този миг погледът му падна върху мен и той не можа да довърши отговора си. Ездачът носеше облеклото на гаучо, имаше гъста голяма брада, която кажи-речи оставаше от лицето му да се вижда само върхът на носа, още повече че шапката му бе нахлупела ниско над челото.

— Cobrido!^[1] — възкликна той. — Нима е възможно?

— Какво? — попитах го, понеже продължаваше втренчено да ме гледа.

— Че сте тук!

— Кой, аз ли? Познавате ли ме?

— И още как! Но изглежда вие съвсем сте ме забравил.

— Наистина не мога да си спомня.

— Тъй ли? Да не би…? А-а, да, брадата, брадата!

— Вярно, че гласът ви ми се струва познат.

— Нали? Да, да! Тъкмо се канех да се връщам у дома, защото си помислих, че ще дойдете, и ето че ви срещам посред самата Чако!

— У дома… защото сте мислили… че ще дойда? А-а, сега най-после загрявам! Вие сте сеньор Пена, нали?

— Най-сетне, най-сетне се сети за името ми! — извика човекът. — Добре дошли, сеньор, добре дошли!

Подаде ми ръка и аз здравата я разтърсих, а той така стисна дланта ми, че ми се прииска да извикам. После се засмя и каза:

— Значи действително не ме познахте, а? Идвате при мен, а не ме познавате, така ли? Това страшно много ме развеселява! А ето че ви срещам тук! И то в тази пустош, докато бях убеден, че ще поемете от Буенос Айрес с дилижанса по онзи удобен и спокоен път. Това е още по-забавно!

— Изглежда сега на вас всичко ви се вижда твърде забавно, но докато бяхме на север в Мексико, постоянно бяхте в много сериозно настроение!

— Сеньор, там имах всички основания да съм сериозен!

— А откъде идвате?

— От Гоя.

— И ние мислехме да отидем дотам и да потърсим водача Херонимо Сабуко.

— Нямаше да го намерите. Съвсем скоро го видях при старите поселища.

— Разговаряхте ли с него?

— И през ум не ми мина! Щеше да ми струва главата.

— Врагове ли сте с него?

— Не, но го подслушах и ако беше разбрал, че съм чул разговора му, само след минута щях да бъда труп.

— Значи сте подслушал опасни тайни, а?

— Да, дори много опасни. Идвам да ги споделя с вас.

— Нима сте знаел, че ще дойдем?

— Да. Е, не можех да знам, че и вие сте сред тези хора, че тъкмо вие сте немецът, за когото стана дума.

— За мен ли? Навярно индианецът Гомес го е казал.

— Да, индианец беше и сендадорът го нарече Гомес.

— Тогава се касае за предателство спрямо белите, водени от сендадора. Така ли е?

— Да.

— Трябва незабавно всичко да ни разкажете. Бързо, бързо!

— По-полека, сеньор! Можем и най-спокойно да бързаме. Ако останем тук да ви разказвам макар и бързо, то онези, които се нуждаят от помощта ни, ще имат много по-малка полза, отколкото ако незабавно продължим ездата и в същото време спокойно и бавно ви обясня как стоят нещата. И така, да тръгваме! Връщам се заедно с вас.

Пришпорихме конете и се понесохме напред колкото държаха краката на животните. Естествено бяхме страшно нетърпеливи да узнаем какво имаше да ни казва. Затова всички се стремяха да бъдат колкото можеха по-близо до него и го помолихме да говори така, че всеки да го чува.

— И тъй, бях в Гоя и реших да се върна у дома през Саладо — поде той.

— Съвсем сам ли? — попита го брат Иларио. — Та това е много опасно!

— Опасно ли? Ами! Един такъв стар авантюрист като мен не знае що е опасност. А ако се съди по облеклото ви, вие сте благочестив човек, който не би рискувал да предприеме сам подобна езда през Чако!

— О, аз също съм поемал този риск!

— Бре да се не види! Тогава вие сте… да не сте дори… самият брат Хагуар?

— Наистина ме наричат така.

— Е, тогава туй е съвсем друго нещо! От вас може да се очакват какви ли не дръзки дела. Безкрайно се радвам да се запозная с вас, сеньор! Вие и този немец, когото познавам още от Мексико, сте тъкмо хората, от които имам нужда. Ще разрешите ли да попитам кои са и останалите сеньори?

Представих му ги. След общоприетите думи, разменяни при подобни случаи, ние го помолихме да продължи и той изпълни желанието ни:

— Най-хубавият път от Гоя до целта ми води през старите поселища. Избрах него. Днес стигнах до развалините. Но тъй като знаех, че заради арипоните там не е съвсем безопасно, се криех доколкото можех. За коня си намерих скривалище в един стар двор, докъдето се стига много трудно, а самият аз легнах на едно място, където никой нямаше да ме открие толкова лесно. Там почти са се срутили две стени като са се наклонили една срещу друга така, че помежду им е останало тясно пространство, входът към което изцяло е обрасъл с пълзящи растения. Преди време бях открил това място най-случайно. Там реших да си почина, понеже бях яздил през цялата нощ. Следобед мислех да продължа, за да стигна привечер до вековния лес. Спах до пладне, когато ме събудиха човешки гласове. Двама мъже разговаряха на испански. Съвсем леко разтворих лианите и забелязах двама души седнали на камъни точно срещу скривалището ми. Единият беше бял, възрастен, кльощав и кокалест, а другият беше млад индианец. Наблизо седеше и някаква индианка.

— Майката на Гомес.

— Възможно. Можех да чувам всяка дума. Двамата водеха следния разговор:

— През последните нощи редовно обикалях около бивака — каза белият, — надявайки се да открия някой от вашите хора, ала напразно. Ти си първият, когото виждам.

— А аз от вчера следвам дирите ви, ала днес, когато ви настигнах, не посмях да се приближа до вас — обади се индианецът.

— Какво смяташе да правиш?

— Да ви заобиколя и после да посетя племето си.

— А-а! Искал си да насъскаш своите срещу нас, така ли?

— Но не и срещу вас, сеньор.

— Значи само срещу другите. Благодаря ти. Къде са твоите съплеменници?

— Те винаги са нейде наблизо. Тази вечер сигурно ще ги намеря.

— Можеш ли да ги доведеш тук?

— Да, стига само да имате честни намерения.

— Не си въобразявай глупости! Нали вашите вождове ме познават. Готов съм да направя с тях същата сделка както винаги. Знаеш ли условията ми?

— Не, сеньор.

— Значи никога не си присъствал, когато аз…

— Не, никога.

— Но поне си чувал, че съм ваш приятел и понякога ви доставям плячка, а?

— Знам го, сеньор.

— Умееш ли да мълчиш.

— Мълчанието е най-голямата добродетел.

— Добре! Тогава ще ти кажа, че такива хора предавам в ръцете ви винаги при условие да получа всичките пари, които притежават, както и всичкото злато и накити. Останалото е ваше. Съгласен ли си?

— Да.

— Дали и днес твоите хора няма да имат нещо против?

— Едва ли, щом са го правили и преди.

— Тогава им кажи, че водя двайсет мъже, пет жени и дванайсет деца, които ще им предам. Златото, пръстените и часовниците на тези хора ще са мои. Всичко друго, както и откупът за децата, ще е ваше.

— Ще го кажа на вожда.

— Нали винаги убивате пленените мъже както и момчетата?

— Да.

— Този път няма да го позволя. И момчетата ще останат живи. Така ще получите по-голям откуп.

— Няма да е по-голям, защото ако не убием момчетата, ще ги задържим при нас. Ще трябва да станат индианци.

— Така съм съгласен. Ще направя с вас сделка. Аз искам пари, а вие ще получите оръжия, барут, дрехи, коне, говеда, коли и откуп. Но никого няма да убиваме.

— Налага се! Двайсетте мъже трябва да умрат!

— Не, вече ти казах!

— Нали в такъв случай няма да можем да им вземем собствеността и децата!

— Защо?

— Защото ще се защитават.

— Глупак! Те ще умрат, без да ги убиваме! Познаваш ли добре тази местност?

— Да.

— А Острова на крокодилите?

— Също. Нашите бащи изпращаха там своите военнопленници да умрат от глад или да бъдат изядени от крокодилите.

— Е, преди още да се свечери, ще отведа на него двайсетте мъже.

— Няма да те последват.

— С радост ще дойдат с мен. Все ще намеря някакъв начин да събудя у тях желанието да посетят острова.

— Но как ще стигнат до там?

— Та нали край водата се намират дървета с каквато щеш големина. Лесно може да се направи сал.

— Вие ли ще ги отведете на острова?

— Да.

— Ами нали ще трябва да се върнете, а тогава и мъжете ще искат да тръгнат с вас.

— Няма. Все ще измисля някаква причина да се кача на сала сам. После те ще останат на голия пясък заобиколени от водите на реката, които гъмжат от крокодили. Няма да посмеят да плуват до брега и следователно неминуемо ще загинат от глад.

— Ще избият крокодилите!

— С какво? Ще ги подлъжа да оставят оръжията си и с някаква религиозна и благочестива хитрина все ще успея да ги заведа на острова.

— В такъв случай мисля, че ще ви последват. Междувременно ще доведа арипоните и ще разделим плячката.

— Да, ще я разделим и после продължавам пътя си. И така, условията ми са ти известни. Няма да отстъпя от тях и няма да приема други. А сега побързай да намериш твоите хора!

— Тръгвам, сеньор! Но преди това ще ви помоля да бъдете извънредно предпазлив. Поставете стражи, защото не е изключено още днес да пристигнат и други бели.

— Ха! Наистина ли?

— Да. Те също са се отправили към поселищата и търсят сендадора.

— Diablo! Мен? Не се ли лъжеш?

— Не, защото немецът ми го каза.

— Какъв немец?

— Който вече плени двама майори и избяга на Лопес Хордан. Даже успя да ни обгради и да победи, когато бяхме четиристотин души.

— Тогава той е жив дявол!

— Да, така е. Всички, които го познават, казват, че за него нямало невъзможни неща. Всичко знаел и всичко можел.

— Значи този човек е някаква рядка птица! И какво иска от мен?

— Трябвало да го заведете някъде, ама къде — не разбрах.

— От думите ти може да се заключи, че не е сам, така ли?

— Не е. С него са един американски морски капитан заедно със своя боцман, брат Хагуар…

— Хагуар ли? По дяволите! Това наистина не ме радва особено. Че какво ли ще искат от мен тези хора?

— Сигурно ще ви кажат. Освен това с тях има и шест йербатероси. Предводител им е сеньор Монтесо.

— Монтесо? А-а! Той ми е добър познат? Какво ли е… ха, ти не спомена ли, че онзи немец можел всичко?

— Да, така съм чувал да казват.

— Говори ли испански?

— Като испанец.

— Не споменаха ла нещо за Перу? Или за кипута? За езика на инките?

— Не.

— Ами за някакви листове, за планове, чертежи, за скрити съкровища?

— Не са.

— Отлично, чудесно! Много дискретни хора са. А не знаеш ли поне, дали немецът говори индиански?

— Чух, че е прекарал години сред индианците.

— Всичко съвпада, всичко съвпада. Вече ми е ясно защо искат да ме видят. Но защо ме търсят точно тук? Невъзможно е да знаят, че в момента се намирам при старите поселища.

— Искаха през Гоя да се отправят към Гран Чако, но още в Палмар бях чул, че в момента се намирате тук и им го казах.

— Значи тъй е станало!… А кога ще пристигнат?

— Малко след мен. Сигурно са тръгнали само часове по-късно и страшно много са бързали. Моят братовчед Гомара ги води.

— И той ли е от арипоните?

— Не, от друго племе е, но майка му е сестра на моята майка.

— Защо не остана да яздиш заедно с тях?

— Тъй смятах, но в такъв случай трябваше да се откажем от плячката, защото немецът се кани да предупреди белите за намеренията на арипоните.

— По дяволите! Ще трябва да се откаже от тази работа!

— Затова и той искаше толкова бързо да потегли на път и сигурно здравата е пришпорвал конете. По същата причина и аз незабавно тръгнах, без да го чакам. А ние кажи-речи уморихме конете си от стремглаво препускане.

— Добре си направил! Значи той мисли, че арипоните ще нападнат белите, така ли?

— Да.

— Но да не би да знаеш, че съм ваш съюзник, а?

— О, не. Той идва просто да ги предупреди.

— Аха, тъй значи! Нямам нищо против, стига само да не дойде, преди да сме си свършили работата.

— Точно от това се опасявам. Всеки миг може да се появи.

— Проклятие! Всъщност могат да го вземат дяволите, но е по-добре да почакат, понеже все още ми е нужен жив. Значи всеки миг може да се появи, така ли? Хмм! И аз ще трябва да ви чакам до падането на нощта, че и по-дълго, а? Няма да стане. Пристигне ли онзи човек, вече нищо не може да се направи. Следователно налага се да действам, преди да е дошъл. Ех, де да знаехме дали веднага ще открие тук това място. Наоколо има не едно и две поселища и може би ще тръгне да търси от едно на друго.

— Сигурно ще дойде направо тук, сеньор. И аз нямаше защо да търся и да се лутам. Следите от вашите волски коли са толкова ясни, че даже и слепец с крака си ще ги открие.

— Вярно. Той ще намери дирята и ще дойде тук. Допусна ли да се стигне дотам, всичко е загубено. Но ето че ми хрумна една идея. Немецът смята ли да продължава нататък, или идва само до поселищата?

— Едва ли ще продължи. Просто е тръгнал за поселищата да се срещне с вас.

— Добре. Тогава ще подмамя мъжете на Крокодиловия остров, а после ще отидем до някое друго място, където ще се срещна с твоите хора и ще ви предам плячката заедно с жените и децата. След това ще се върна тук да чакам немеца. Щом дойде, ще му кажа, че керванджиите са ми платили моето възнаграждение и са продължили нататък.

— Дали ще ви повярва?

— Несъмнено. Така ще му представя нещата, че да не се усъмни.

— Но нали двайсетте мъже на Крокодиловия остров ще са все още живи!

— Че какво от това?

— Ще можете да им вземете парите едва след като умрат!

— Ще ги метна по някакъв начин така, че да не вземат със себе си нищо ценно. Нека, когато си отидем, сами се оправят как да отидат на небето или пък в ада.

— Добре, сеньор. Но аз трябва да знам мястото, където ще отведете жените.

— Хубаво! Ти твърдиш, че познаваш околностите. Знаеш ли къде е кръстът в гората?

— Кой? Предишните заселници направиха много кръстове.

— Имах предвид огромния кръст, известен единствено под името Nuestro Senor Jesu Christo de la floresta virgen.

— Исус Христос във вековния лес ли? Да, знам го този кръст.

— Е, добре. Постарай се в полунощ да бъдете там. Ние също ще пристигнем по това време с колите. Ще ни нападнете, привидно ще се нахвърлите и върху мен, но аз ще успея да избягам. Така после ще мога да разкажа на немеца, че керванът е бил нападнат от вас.

— Да, в такъв случай той няма да търси мъжете на острова, а при нас.

— Що се отнася до острова, немецът не го знае, така че нито ще пита за него, нито пък ще научи каквото и да било. Разбра ли всичко, Гомес?

— Да.

— Тогава тръгвай, за да намериш арипоните и да можеш навреме да ги доведеш на уговореното място!

— Това беше разговорът, който подслушах — продължи Пена. — Индианецът изчезна заедно с майка си. А сендадорът остана потънал в мислите си още доста време. После и той стана на крака и бавно се отдалечи.

Естествено всички ние изслушахме тази история с най-голямо внимание. Но никой не бе толкова възбуден като йербатерото Монтесо. Той имаше изключително доверие в сендадора, когото смяташе за свой приятел. Онова, което чу, сега бе за него като гръм от ясно небе. Ето защо не беше никак чудно, че незабавно смуши коня си да се приближи до жребеца на Пена и го попита:

— Сеньор, действително ли твърдите, че разказът ви отговаря на истината?

— Разбира се.

— Ами ако не го вярвам?

— Няма да умра от мъка. Само моля да не ми се казва право в очите, че не било вярно. Може да си мислите всичко каквото си искате, но на една обида незабавно ще отвърна с куршум.

— Е, е, моля ви, сеньор! Човек все ще има право да си каже мнението!

— Не. Човек напълно спокойно може да си запази мнението за себе си и в никой случай не е уместно да го натрапва на другите. Разказах каквото видях и чух. Ако не ми вярвате, не го казвайте. А наречете ли ме лъжец, лошо ви се пише.

— Извинете, сеньор! Сендадорът е един от моите най-добри приятели. Просто ми е невъзможно да си представя подобно нещо за него.

— Щом го смятате за ваш приятел, мога само да ви съжалявам. Повече не мога и не желая да казвам. Впоследствие ще стане ясно, че той не заслужава приятелството ви. Съвсем скоро ще имате нужното доказателство, понеже се надявам, че сеньорите ще се съгласят да осуетим позорните кроежи на този човек, нали?

— Естествено, естествено! — разнесоха се викове наоколо.

А аз се осведомих:

— Какво направихте след като сендадорът си отиде?

Пена отговори:

— Разбира се, първата ми мисъл беше да предприема всичко възможно, за да проваля този ужасен заговор. Само че не знаех как.

— Няма нищо по-лесно от това. Съвсем ясно е било какво е трябвало да предприемете.

— Не е чак толкова ясно, както изглежда си го мислите, сеньор. Аз не съм неопитен човек и имам навик предварително добре да обмислям онова, което ми предстои да върша. Предполагам вие сте на мнение, че е трябвало да предупредя членовете на експедицията, нали?

— Естествено, че така мисля. Това е била първата и най-спешна мярка, която сте могли да вземете.

— Но хората нямаше да ми повярват. Нали не ме познават. А сендадорът им е бил препоръчан като почтен и надежден водач. Предполагам, че е направил всичко възможно, за да спечели доверието им. И ако аз, непознатият, се бях опълчил срещу него, естествено този негодник щеше да отрече всичко и щеше да се защити, представяйки ме за негов личен враг, който се стреми да му напакости.

— Не мога да не ви дам право. Преди всичко е трябвало да се погрижите за собствената си безопасност, та да имате възможност да помогнете и на заплашените от гибел преселници.

— Съвършено вярно! Ето защо не предприех срещу него нищо — нито открито, нито тайно. Имах нужда от хора, които да ми помогнат. Той беше споменал за вас. Индианецът му разказа за някакъв немец, който навярно се намирал със спътниците си вече наблизо. Затова сметнах, че най-доброто ще е да тръгна да ви пресрещна и да ви помоля за помощ.

— Естествено ние незабавно и изцяло се поставяме на ваше разположение. Надявам се да стигнем навреме и да избавим изпадналите в беда хора, а?

— Мисля, че ще успеем. Само не бива да се бавим. Може би мъжете са подмамени вече на острова. Но тъй като няма да бъдат избити, предполагам, че ще ги спасим. После навярно ще ни се удаде да намерим и останалите и да им помогнем.

— Да си пожелаем успех. Известно ли ви е къде се намира островът, както и мястото, наречено Nuestro Senor Jesu Christo de la floresta virgen?

— Не. Обаче очаквам да открием следи, които да ни отведат до там.

— Дири сигурно ще има, но вероятно тогава ще е вече твърде тъмно, за да ги видим и да ги проследим.

Ето че се обади Антонио Гомара:

— И аз не знам къде е островът, ала Кръстът ми е познат. Както изглежда хората са спрели при някогашното поселище Посо де Сиксто. Поне коловозите водят натам. А пътят от това място до Кръста ми е много добре известен.

— Чудесно! Нека побързаме, за да използваме максимално дневната светлина.

Накарахме конете да почувстват, че нямаме време за губене. Те препуснаха в бесен галоп и ние се понесохме през равнината като вихрушка. Всеки от нас съзнаваше, че е изправен пред опасни събития. В подобно положение човек става мълчалив и никой не обели нито дума, докато най-сетне сеньор Пена вдигна ръка и посочвайки напред, каза:

— Виждате ли ей онези дървета? Там се намира самотното изоставено поселище. Само след няколко минути сме при него.

Следвайки коловозите, се озовахме на мястото, където керванджиите бяха спирали. Видяхме останки от порутени постройки, скрити под плътната покривка на увивните растения. Гъстата шума на околните дървета ги засенчваше. Встрани забелязахме следи от няколко ниви, които бяха обаче толкова запуснати, че само много остро зрение можеше да разпознае, че някога тук е „играла“ лопатата. Всичко наоколо правеше впечатление на най-дълбока немара. Не видяхме нито един от хората, които търсехме и които бяха почивали тук.

Забелязахме, че воловете са били разпрягани, за да пасат, но престоят на кервана е бил кратък. Скоро преселниците бяха напуснали Посо де Сиксто, и то в различни посоки. Това си личеше съвсем ясно от следите. Едни от тях водеха надясно, на север. Виждаше се, че хората не бяха яздили, а бяха вървели пеша. Втората диря продължаваше в предишната посока. Тя описваше дъга около изоставеното селище, а после поемаше право на запад.

След като внимателно я огледах, разбрах, че бе оставена от волските коли, за които са били вързани свободните ездитни животни. Водачите на колите бяха вървели отстрани. Понеже не се виждаха други отпечатъци от човешки стъпки, от само себе си се налагаше предположението, че жените и децата са се намирали в колите.

— Оттук сендадорът е повел клетниците към Кръста — обади се Пена. — Колко ли е голяма преднината му?

— Само около половин час — отвърнах аз, — както си личи от следите на воловарите. Утъпканата от тях трева все още е силно наведена. Ако е била смачкана преди повече от половин час, то гъвкавите стръкчета щяха вече да са се изправили. Нека огледаме и втората диря!

Както споменахме, тя бе оставена само от човешки крака. Преминаваше като тъмна черта през тревистата равнина, но само тук-там можеха да се различат отделни отпечатъци. Тази диря бе стара поне три часа. На едно или друго място стъпките на самотен пешеходец се отделяха за малко от общата следа, но скоро отново се сливаха с нея. Моите спътници не им обърнаха внимание и когато се наведох, за да огледам по-внимателно единичните отпечатъци, капитан Търнърстик се обади:

— Сър, защо зяпаш тъй любопитно в тревата? Просто тук е вървял някой от мъжете и нищо повече.

— Езикът на тревата се вижда, а не се чува. Кептън, я поразгледай основната диря! Тревата отново се е изправила, ала все пак връхчетата й още са клюмнали. И то в каква посока?

— Сочат на север.

— Защо?

— Защото хората са вървели на север. Тревата поляга в онази посока, в която човек се движи.

— Ами тогава я хвърли едно око на следата от самотния пешеходец! Връхчетата на тревата също са все още клюмнали нали?

— Да.

— Но са значително по-ниско наведени от другите. Какво следва от това?

— Нищо друго, освен че още не са се изправили съвсем.

— Голяма проницателност, няма що! А според мен от това следва, че единичната следа несъмнено е по-нова от общата главна диря. Въпросният човек е минал оттук доста по-късно от останалите.

— Мисля, че всички са били заедно!

— На отиване да, обаче на връщане той е бил сам. Я ми кажи още веднъж накъде са наведени тези тревички?

Търнърстик огледа следата по-внимателно отпреди и отговори:

— Към нас, на юг.

— Следователно в каква посока се е движил този човек?

— Насам, срещу нас.

— Но другите са вървели напред пред нас. Значи тук става въпрос за дирята на сендадора, който се е върнал сам. А това е за мен доказателство, че планът му е успял. Завел е мъжете на острова и там ги е изоставил. Кой знае в какво положение се намират!

Капитанът поклати глава, а брат Иларио се обади:

— Не са мъртви, но ги заплашва голяма опасност. Ако не дойде някой да ги избави, неминуемо ще загинат на острова по най-окаян начин, защото, опитат ли се да използват единствения възможен път за бягство, а именно да плуват към брега, ще бъдат разкъсани от зверовете. Ето в какво положение се намират търсените от нас мъже. Сендадорът ги е подмамил в този капан.

— Хмм! — промърмори доблестният йербатеро, поклащайки глава. — Все още никак не ми се иска да повярвам на тази работа. Както вече знаете, сеньор, сендадорът е мой приятел!

— Той просто ви е мамил.

— Никога. Към мен винаги е бил почтен.

— Но това не изключва възможността спрямо други да не е почтен.

— Е, повече или по-малко всеки гледа собствената си изгода, но в случая става въпрос за едно истинско престъпление.

— И то за много голямо!

— Ето защо предполагам, че всички ние се лъжем.

— Аз пък вярвам на казаното от сеньор Пена. Да не спорим. Съвсем скоро ще разберем кой е прав.

Междувременно ние не си губихме скъпоценното време. Без да спираме, следвахме дирята в галоп. Можеше да се предположи, че Крокодиловият остров не е особено далеч, понеже за сендадора нямаше да е толкова лесно да подмами хората на едно по-значително разстояние. И наистина, не измина и четвърт час, когато пред нас, на по-светлия хоризонт, забелязахме да се тъмнее някаква ивица. Щом се приближихме, видяхме, че тя се състоеше от гъсти храсталаци, над които се издигаха короните на няколко дървета. Същевременно тревата стана по-сочна — един признак, че наблизо има вода, и то не малко вода.

Когато стигнахме храсталаците на едно място, където дирята навлизаше в тесен отвор между тях, забелязахме, че тези широколистни храсти обграждаха широк пояс от висок бамбук, зад който съзряхме очакваната вода.

Отначало нямаше как да се разбере дали това бе някоя самостоятелна лагуна, или пък може би бе свързана с реката Рио Саладо. Не изглеждаше да е дълбока. Доказваха ни го многобройните крокодили, лежащи в тинята на доста голямо разстояние от брега, чиито муцуни стърчаха от водата. Тези животни бяха заели често срещащите се плитки места, между които се проточваха по-дълбоки, къде тесни, къде широки улеи. Сигурно тези грозни създания са могли много дълго време да се размножават несмущавано, понеже никак не беше трудно на една не дотам обширна площ да се преброят стотина, че и повече екземпляри. Точно срещу нас, но толкова далеч, че само остро зрение можеше да я различи, имаше ниска суша без каквато и да било растителност. Навярно беше островът, който търсехме.

Съвсем добре дошло за целите ни бе обстоятелството, че на брега се намираше сал от тръстика и бамбук. Личеше си, че е построен съвсем наскоро. Забелязахме и местата, където тръстиката и бамбукът са били отрязани или откършени. Четири-пет дълги бамбукови върлини, оставени върху сала, показваха начина, по който е бил придвижван.

Извадих далекогледа си и го насочих към намиращата се отсреща суша. Да, това беше остров. Съвсем ясно различих човешки фигури, които се суетяха насам-натам.

— Островът ли е? Какво виждате? — попита брат Иларио.

— Да, той е и там виждам търсените от нас хора.

— Слава Богу! Значи не сме закъснели. Ето го и сала. Прав бяхте, сеньор, когато преди малко предположихте, че ще построят подобен плавателен съд. Всичко е точно така, както казахте. Бързо слизайте от конете, за да избавим тези клетници!

Той скочи от седлото и се завтече към сала. Другите го последваха.

— Чакайте, сеньори! — извиках им аз. — Най-напред трябва да се погрижим за конете. Най-добре ще е да ги изведем навън в откритата равнина и да ги вържем за забити в земята колчета. Нека там пасат до насита.

Предложението ми бе прието и изпълнено. После се върнахме при сала. Той не беше вързан, а така блъснат към полегатия бряг, че бе здраво заседнал. Отделните му части бяха свързани с помощта на пълзящи растения.

Щом стъпихме на него, към нас бързо се приближиха безброй крокодили. Те бяха толкова много, че се блъскаха един в друг. Гледката, която предлагаше гъмжилото от тези зверове, изобщо не може да бъде описана.

— All devils! — възкликна Търнърстик. — Едва сега схващам в каква опасност се намират онези клетници. При толкова много чудовища никой от преселниците не би достигнал брега. Я да поразгоним малко тези твари!

Той посегна към пушката си.

— Но цели се само в очите им, сър! — казах му аз.

— Well! Знам го. През официалните фракове на тези чаровни господа не минава никакъв куршум.

Алигаторите буквално ни препречиха пътя. Те напираха към нас и се блъскаха само на някакви си два-три метра от сала. Дългите им муцуни шумно се отваряха и затваряха, а малките им коварни очи бяха хищно вперени в нас.

Не можехме да се придвижим напред. Налагаше се да си пробием път с куршуми. Първите изстрели не оказаха особено въздействие и едва след като убихме около двайсетина чудовища спечелихме свободно пространство, понеже останалите животни се нахвърлиха върху тях и ги завлякоха към по-дълбоките води, за да ги разкъсат и изядат. Това бе една наистина отвратителна сцена.

— Не разбирам как онези мъже са успели да се доберат до острова, щом са били невъоръжени! — обади се монахът.

— Има обяснение — отвърнах му аз. — Животните са били пръснати на различни места и са се събрали тук едва след като плаващият до острова и обратно сал е привлякъл вниманието им и е събудил в тях надежда за плячка. Освен това ми се струва, че е възможно да бъдат отблъснати с помощта на бамбуковите върлини. Някой по-здрав удар или забиване на острите им краища, особено в окото, сигурно ще е болезнено дори за такъв звяр.

Когато пътят ни горе-долу се откри, ние грабнахме споменатите вече върлини и се отблъснахме от брега. Налагаше се да използваме по-дълбоките места на лагуната, ала и там дълбочината не възлизаше на повече от четири или пет лакти. Щом салът ни потегли, никой от крокодилите не се осмели да се приближи към него, но затова пък толкоз по-упорито заплуваха подир нас. Не ни заплашваше опасност, обаче вонята на тези влечуги беше непоносима.

За мен бе цяла загадка от какво живееха крокодилите. Ако по-рано в лагуната е имало риба или някакви други животни, то те сигурно отдавна бяха унищожени от тях. Може би тези зверове се изхранваха с по-слабите индивиди на собствения си род.

Тъй като здравата работехме с петте върлини, ние се приближавахме към острова толкова бързо, че скоро с невъоръжено око можехме да различим намиращите се на него хора. Те също ни забелязаха, но вместо да ни подвикнат, стояха безмълвно изправени на брега. Не знаеха дали идваме с приятелски, или с враждебни намерения. Когато се озовахме достатъчно близо, различих, че всеки от тях държеше в ръката си нож. Лицата им изразяваха решителност. Личеше си, че в случай на нужда тези хора бяха готови да се бият срещу нас.

— Спрете! — извика ни един от тях на испански. — Не се приближавайте повече! Трябва да ни кажете какво искате! Кои сте вие?

Понечих да отговоря, но монахът ме изпревари:

— Откога ми нямате доверие, сеньор Арико? Нима вярвате, че в мое лице непременно имате враг?

Съвсем случайно брат Иларио познаваше този човек, който беше вече споменатият представител на един банкер от Буенос Айрес. В същия миг и той видя кой стои пред него и отговори:

— Bendito sea Dios!^[2] Брат Хагуар! Спасени сме! Сеньори, тези господа могат да идват при нас само с приятелски намерения!

Повече никой не ни попречи да слезем на брега. Спряхме със сала на сушата и го изтеглихме на пясъка така, че да не може да бъде отнесен от водата. С радостни възгласи хората ни посрещнаха с протегнати ръце, а после съвсем набързо брат Иларио и сеньор Арико ни представиха едни на други.

Достатъчно е само да спомена, че между преселниците имаше двама северноамериканци, които естествено бяха поздравени от капитан Търнърстик с огромна радост.

— Но сеньор, как попаднахте на този остров? — попита монахът своя познат от Буенос Айрес.

— Дойдохме да видим Nuestro Senor Jesu Christo de la floresta virgen.

— Но той изобщо не е тук!

— Да, за съжаление. Измамиха ни. Сендадорът се оказа чудовищен мерзавец. А ние му имахме толкова голямо доверие.

— В никакъв случай не го заслужава и мога да ви го докажа!

— Нямаме нужда от доказателствата ви, понеже самият той ни ги даде. Но какво търсите вие в тази местност?

— Вас, за да ви спасим.

— Къде и как узнахте, че сме в опасност?

Съвсем накратко брат Иларио му съобщи най-необходимото. Тези мъже и бащи дадоха израз на ужаса си с изплашени възгласи. Монахът ги утеши с думите:

— Можете да се успокоите, сеньори. Досега на близките ви не се е случило нищо лошо, а ние ще се погрижим и за в бъдеще да не им се случи.

— Ами нападението над жените ни?!

— Ще бъде проведено едва днес по обед. А дотогава имаме предостатъчно време, за да го осуетим.

— Тогава хвала на Бога, а на вас — благодарностите ни. Ще намерим време да си поговорим по-подробно, но най-напред ни кажете къде се намира сендадорът.

— При кервана.

— Значи в старото поселище, така ли?

— Не. Те тръгнаха именно към светото разпятие, за което споменахте преди малко.

— Без нас? Тогава безпомощните жени и деца са в ръцете му, а?

— Временно да. Но ви уверявам, че няма да им се случи нищо лошо. Сега най-важното за нас е да разберем как му се е удало да ви подмами на острова.

— С лъжа.

— Естествено. Но каква?

— Каза ни, че тук сме щели да видим кръста на нашия Senor Jesu Christo.

— И тази ли беше причината да го последвате? Каква непредпазливост!

— Но той така ни описа Кръста, че събуди любопитството на всички ни. Разказа ни как някога по време на бойния си поход оттук минал някакъв инка. Бил християнин, а на това място го нападнали индианци. Заедно с шепа свои верни хора той потърсил спасение на острова, където тези храбреци се защитавали до последния човек. Както са паднали в битката на времето, тъй лежат и до ден-днешен, образувайки с телата си кръст — именно Кръста на нашия Senor Jesu Christo de la floresta virgen.

— Чудно, че сте повярвали подобно нещо!

— А защо не?

— Защото индианците са били езичници. Те никога не биха подредили телата на християните в подобна свещена фигура.

— О, инката умрял последен и преди смъртта си ги покръстил.

— Аха, тъй значи! Докато се защитавал срещу тях, намерил време да ги покръсти, а?

— Да. И покръстването им било толкова искрено и чудотворно, че дотогавашните езичници дори не посмели да се докоснат до съкровищата, до златните доспехи, носени от инките.

— Наистина смайващо покръстване!

— Сендадорът ни разказа тази история и ние му повярвахме. Та нали са ставали и къде-къде по-странни неща. Труповете, тоест скелетите, и до ден-днешен лежали тук на острова, образувайки кръст, и все още били със своите накити и носели снаряжението си от чисто злато.

— Разбирам. Сендадорът е измислил тази басня не чак толкова лошо. Съчинил е историята с кръста от трупове и златните богатства, за да ви подмами към острова. Оставил ви е да вземете ножовете си, защото са били необходими да отрежете тръстиката и бамбука за сала. Но не ви е разрешил да носите пушките си, понеже сте могли да застреляте много крокодили и да прогоните другите, така че здрави и читави да се доберете до брега. И действително ли повярвахте на подобни измишльотини?

— Да.

— И не се ли усъмнихте в нещо?

— Едва след като ни изостави.

— Всички наведнъж ли се качихте на сала?

— Да, имаше достатъчно място.

— Крокодилите не ви ли безпокоиха?

— Не. Салът привлече едва по-късно вниманието им.

— Всички ли слязохте на острова?

— Всички с изключение на сендадора. Когато го попитахме защо остава на сала, той подигравателно ни отговори, че искал да ни достави удоволствието само между нас да разделим скъпоценностите.

— Не го ли задържахте?

— Нямаше как, понеже вече се беше отблъснал от брега. Приближиха се и крокодилите, а ние бяхме оставили върлините на сала. Истинските му намерения ни се разкриха едва след като от безопасно разстояние ни подвикна, че щял да омъжи жените ни за индианци, а най-хубавите измежду дъщерите ни щял да запази за себе си. А в това време крокодилите щели да ни изядат. Трудно ни беше да повярваме в какво положение сме се озовали. Може би сендадорът само се беше пошегувал. Претърсихме острова за инките.

— И естествено не намерихте никаква следа от тях, нали?

— Нищо, абсолютно нищо не открихме. И тогава вече се убедихме, че целта му е да ни погуби. После седнахме да се съвещаваме. Но не ни хрумна никаква спасителна мисъл. Ето защо всички сме ви безкрайно благодарни, на вас и на вашите приятели. Дано имаме възможност да ви се отплатим.

— Я го забравете! Нека преди всичко видим как ще напуснем този злощастен остров.

— Дали салът ще издържи всички ни?

— Поне ще опитаме.

Опитът ни показа, че можем да рискуваме. Двайсетте невъоръжени мъже трябваше да налягат един до друг, за да не се наруши равновесието на сала. Петима от нас грабнаха върлините, а останалите наклякахме по самия край на плавателния съд, за да застреляме дръзналите да се приближат малко повече крокодили. Тъй като салът бе по-тежко натоварен отпреди, той газеше и по-надълбоко, но все пак се подаваше от водата достатъчно, за да не се измокрим.

След като отново убихме няколко от грозните влечуги, останалите разбраха, че е опасно да се приближават до нас. В резултат на това те предпочетоха да ни следват от толкова голямо разстояние, че нямаше защо да се боим от тях. Щастливо се добрахме до брега, където първата ни грижа бе да видим какво става с конете ни. Съвсем не беше в навиците ми да зарязвам коня си както този път. Нямаше как иначе да нарека постъпката си освен непредпазливост, защото не бяхме оставили нито един-единствен пост. Колко лесно можеше наблизо да се намират някакви индианци, които да ги откраднат. В такъв случай навярно нямаше да успеем да приведем в изпълнение плана си. За щастие се оказа, че опасенията ми са били напразни.

Тъй като двайсетте мъже отново се намираха в безопасност и нямаше защо повече да се тревожат за себе си, можеше да направим съвещание, за да решим какво да предприемем. Вярно, че мъжете и бащите на изпадналите в такава опасност жени и деца настояваха за незабавни действия, ала аз ги убедих да не прибързват. Както често животът ме беше учил с четвърт час спокоен размисъл човек по-късно печели часове, а дори и цели дни.

Естествено имахме намерение бързо да се впуснем подир кервана от волски коли. Догонехме ли го още преди планираното нападение, щяхме да се разправяме само със сендадора. Вярно, че той не беше единственият мъж, с него бяха и воловарите, но Арико ни увери, че те са верни хора и не са негови съзаклятници. Следователно нямаше защо да се боим от тях.

Тръгнахме на път. Противопоставих се на един кон да яздят по двама души, защото така животните щяха бързо да се изморят. Тъй като трийсетте мъже разполагаха само с десет коня, несъмнено по-добре щеше да е, ако само десетина от нас яздеха, но затова пък толкова по-често щяхме да се сменяме. Другите се съгласиха с мен и така поехме към нашата цел.

Отначало пътят ни не беше труден, понеже водеше през тревиста равнина, където само тук-там се виждаха отделни островчета от храсталаци. Тревата не беше нито висока, нито гъста и в резултат на това хората, които вървяха пеша, не се измориха бързо, макар да бяха принудени да не изостават от енергично крачещите коне.

В момента се намирах сред пешеходците, защото отстъпих дорестия си жребец на един от моите спътници. Сеньор Пена направи същото и се присъедини към мен, за да си поговорим за предстоящото приключение. След като разменихме мисли на тази тема, разговорът ни се насочи към нашите преживявания в Мексико. При това засегнах неговата национална принадлежност с въпроса:

— Сеньор, вие испански произход ли имате?

— Не — отговори той.

— Предполагам, че сте немец.

— Само предполагате? Можехте да го знаете и със сигурност.

— За това е необходима проницателност, каквато може би не притежавам. Все, пак мисля, че сте немец, но можех само да го предполагам, защото по този въпрос в Мексико мълчахте като риба.

— Тогава си имах основателна причина.

— Мога ли да науча каква?

— Да, защото сега няма защо да мълча. Тук съм известен като прилежен събирач на кора от хининово дърво и златотърсач. Тръгнах за Мексико именно като златотърсач, но не исках да се разбере. Между тогавашната група, към която се присъединих, имаше един човек, който наистина не ме познаваше лично, ала знаеше както името ми, така и някои други неща за мен, понеже беше живял доста дълго в тукашния юг. Видях се принуден да крия немското си потекло и затуй си присвоих испанско име.

— Но поне към мен можехте да бъдете откровен!

— Не. Вярно, че не бяхте златотърсач и нямаше защо да се опасявам от някаква конкуренция, но колко лесно можехте да ме издадете с някоя необмислена дума.

— Сигурно сте имал страшно основателни причини да постъпвате толкова предпазливо.

— Наистина.

— Вероятно сте имал предвид някое златно находище, а?

— Да, имах. Не е важно по какъв начин го бях научил, накратко, бяха ми описали една местност, където много вероятно можеше да се намери златна мина. По тази причина тръгнах за Мексико и се присъединих към онези хора, които по време на своето пътуване щяха да минат през въпросната местност. Естествено не им разкрих намеренията си, иначе всички щяха да се лепнат за мен.

— И имахте ли успех?

— По-голям, отколкото бях очаквал. Докато преминавахме през въпросната местност, по срещащите се из нея геоложки формации още от пръв поглед разбрах, че пътуването ми няма да е напразно. Яздих заедно с групата още един ден, а после през нощта тайно изчезнах, за да се върна обратно. След тридневно търсене най-сетне открих жилата, която несъмнено бе изключително богата. Прикрих мястото с пясък и дребен чакъл, метнах се на коня и тръгнах да търся купувач за моето откритие.

— И намерихте ли го?

— Много бързо. Заведох го в планините и му показах находището. Той беше познавач и веднага разбра каква печалба го очаква. Отначало ми предложи да започнем експлоатацията на златната мина в съдружие, но понеже се канех отново да се отправя към страните по Ла Плата и не можех да приема предложението му, той откупи от мен находището. Получената сума е повече от достатъчна, за да ми осигури безгрижно бъдеще.

— Тогава ви поздравявам най-сърдечно. Но как си избрахте тъкмо името Пена?

— Защото в превод то отговаря точно на моето немско име.

— Значи навярно се казвате Кумер^[3], а?

— Да.

— Е, в такъв случай ми се вижда излишно да разговаряме на испански. Хайде да минем на немски!

— С най-голямо удоволствие. Навремето в Мексико с голяма радост щях да се обърна към вас на родния ни език, но както вече споменах, го смятах за непредпазливо.

— Мога ли да ви попитам от коя част на Германия произхождате?

— Защо не? Прусак съм.

— От коя провинция?

— Силезия. Роден съм в Бреслау.

Естествено заговорихме за нашето общо отечество и така часовете минаваха неусетно.

Междувременно на два пъти сменяхме конете, а ето че вече се смрачи. Това обаче не ни пречеше особено много, понеже Пена бе отличен водач, но дори и в някой случай да се беше поколебал, то Гомара винаги бе в състояние да му помогне.

Вярно, че пътят и за двамата бе непознат, ала те знаеха посоката и тъй като добре умееха да използват особеностите на терена, нямаше защо да се опасяваме, че ще се заблудим.

Лека-полека тревистата равнина измени облика си и храсталаците започнаха да се мяркат все по-често. Появиха се и дърветата, но те растяха толкова нарядко, че почти не ни създаваха пречки. Теренът бе съвършено равен и никак не ни затрудняваше. Единствените препятствия бяха лагуните, които трябваше или да заобикаляме, или да прекосяваме на по-плитките и тесни места. Помагаха ни звездите по небето, а по-късно щеше да изгрее и луната.

Така яздихме с часове във вечерния сумрак, докато се натъкнахме на нещо като широк улей, издълбан в земята. Щом го видя, Пена радостно възкликна:

— Това е пътят към Кръста във вековния лес. Значи не съм се заблудил.

— Път ли? — попитах аз. — Прилича ми по-скоро на речно корито.

— И наистина е такова. Когато по време на дъждовния период от планините неудържимо се спуснат буйните води, те се разливат надалеч из равнината. На по-дълбоките места се образуват притоци на река Саладо, които на подходящи места вливат водите си в главната речна артерия. В момента се намираме пред един от споменатите притоци.

— Нима оттук могат да минават волски коли?

— Разбира се. Това речно корито предлага кажи-речи единствената възможност да стигнеш с кола до Кръста. Естествено сега ще я използваме.

— Не мислите ли, че така ще се натъкнем на сендадора?

— Не, защото сме го изпреварили. Вече е зад нас.

— Това би било чудесно, понеже ще стигнем при Кръста преди него. Колко път имаме още до там?

— По-малко от час.

— Хмм! Искаше ми се да бях огледал местността, защото е много вероятно точно там да се видим принудени да се бием. А в такъв случай винаги е от полза подробно да си запознат с околностите.

— Е, на мен са ми познати и мога да ви ги опиша. Според мен преди много години там е имало манастир, понеже все още се виждат порутени зидове, а преди време открих дори входа към сводест зимник.

— Тогава тази постройка наистина е издигната от белите, тъй като местните индианци не строят сводове. Местността прилича ли на тукашната? Има ли гора?

— Там се издига хълм, покрай чието подножие се вие това речно корито. Склоновете му са обрасли с дървета, а горе на върха са развалините, за които вече споменах. На най-високата точка, която гледа надолу към реката, се извисява Кръстът на вековния лес.

— Има ли нагоре по хълма път, който може да бъде използван от волска кола?

— Не, сендадорът сигурно ще спре с колите долу в подножието на хълма.

— И точно там ще го чакат индианците. Предполагам, че няма да стоят на открито, а ще се скрият.

— И аз мисля така. Те няма да предприемат нападението, преди да са разговаряли със сендадора.

— Следователно той ще ги потърси, за да им съобщи, че коварният му план срещу мъжете се е увенчал с успех и че те вече могат да вземат жените и децата. Навярно индианците ще се скрият горе на хълма между развалините.

— И аз съм убеден в това, дори ми се струва, че мога да се закълна.

— Тогава не бива да се приближаваме до самия хълм, защото ще ни забележат. Може би индианците са разставили постове.

— Не ми се вярва. За тях няма нито повод, нито причина да го направят. Та нали очакват само волските коли с жените. Друго щеше да е, ако се опасяваха от появяването на отряд въоръжени воини. Мисля, че са се скрили сред развалините, а може би дори и в избата, и най-спокойно изчакват идването на сендадора, за да вземат своята плячка.

— Навремето огледахте ли внимателно сводестия зимник?

— Естествено. Човек никога не знае кога и как доброто познаване на подобно място може да му бъде от полза.

— Голям ли е?

— Ако застанат плътно един до друг в него, ще се поберат двеста души.

— Колко входове или изхода има?

— Точно това се опитах да разбера преди всичко друго. Ала въпреки положените усилия, намерих само един вход. По-рано надолу са водили стъпала, които отчасти са разрушени. Следователно входът не прилича на нормално стълбище, а по-скоро на спускаща се надолу подземна галерия.

— Как ми се иска червенокожите да са там! В такъв случай би било лесно и съвсем безопасно да ги обезвредим, докато при други обстоятелства схватката щеше да е неизбежна. А заради отровните стрели тя крие за нас огромна опасност. Но засега нищо определено не може да се каже. Първо трябва да видим как стоят нещата.

Пресъхналото речно корито действително приличаше на горе-долу удобен път, по който се изкачвахме нагоре малко повече от час. Когато Пена ни съобщи, че хълмът се намира най-много на около петстотин крачки пред нас, ние спряхме. Другите се оттеглиха между дърветата, където притихнаха в очакване на завръщането ни, а аз и Пена тръгнахме на разузнаване. Полагахме големи усилия да не вдигаме никакъв шум. Не ни беше трудно, понеже по пътя ни нямаше нито камъни, нито пясък. Придържахме се отстрани на речното корито, като вървяхме съвсем близо покрай първите дървета.

Нощта бе тиха. Не се долавяше никакъв шум. И все пак не се чувствахме особено добре. Отровната стрела, издухана от тръстиковата цев, също не причинява никакъв шум и е далеч по-опасна от куршума на пушката. В случай, че индианците бяха поставили стражи, една такава стрела можеше да ни улучи всеки миг. За щастие се оказа, че няма никакви постове. Добрахме се до подножието на хълма и като безмълвни сенки се устремихме между дърветата нагоре.

Това съвсем не бе лесна работа. Наоколо имаше какви ли не увивни растения, които ни принуждаваха да пълзим, понеже отстраняването им със сила неминуемо щеше да предизвика шум. След като най-сетне стигнахме горе, доколкото ми позволяваха тъмнината и дърветата, забелязах, че на върха на хълма има доста обширно равно голо място. Непосредствено до нас се издигаха порутени зидове. По-скоро се досетихме за тях, защото не се виждаха — бяха скрити от гъстата покривка на пълзящите растения.

— Къде е входът към избата? — тихо попитах Пена.

— Ей тук, веднага вдясно, съвсем наблизо.

— Дали няма различни дворове?

— Вероятно има, но само предният е достъпен. Отзад всичко представлява хаотично разхвърляни купища развалини, между които не може да се мине.

— А до зимника през предния двор ли се стига?

— Да.

— Тогава да вървим! Но предпазливо!

Той ме хвана за ръката и ме поведе след себе си. Скоро стигнахме до мястото, където се беше намирала голямата широка порта, което лесно се забелязваше. Трябваше да сме много внимателни, защото, ако изобщо бяха поставени постове, тук съвсем сигурно щеше да стои някой от тях. Ала изглежда червенокожите бяха уверени в себе си и в своя успех, понеже този единствен вход бе оставен свободен.

Щом преминахме през него, ние се озовахме в четириъгълно пространство, обградено от ниски порутени зидове. Това беше дворът. Точно отсреща забелязах слабо сияние от прикрита светлина. Същевременно до нас достигна миризма на дим.

— Ей оттам се слиза в избата — обади се Пена. — Долу са запалили огън.

— Но нали се образува пушек. Хората би трябвало да се задушат!

— О, не. Горе в свода забелязах две дупки, разположени доста високо отляво и отдясно. Димът може да излиза през тях.

— А дали отворите са достатъчно широки, за да успее през тях да се промъкне човек?

— О, не. Впрочем двата отдушника са направени така, че през тях е възможно да се хвърли поглед в помещението.

— Много добре. Така ще можем да наблюдаваме неприятелите си, а навярно и да ги преброим. Напред!

Промъкнахме се към входа. И там нямаше никой. Да, долу наистина гореше малък огън и в този момент долових и аромата на печено. Светлината навлизаше на известно разстояние и в коридора със стълбите, така че се виждаха отломките от някогашните стъпала, които правеха невъзможно безшумното ни спускане долу, а оттам и оглеждането на цялото помещение. Сигурно под краката ни щяха да се отърколят малки камъчета и щяха да ни издадат. Тъй като нямаше как оттук да хвърлим директно поглед към вътрешността на зимника, ние се насочихме първо към единия, а после към другия отдушник, разположени горе от двете страни на сводестия таван. От там видяхме насядалите индианци под нас. Ала кръгозорът ни бе толкова стеснен, че не успях да преброя повече от осем души.

— Естествено, че са далеч по-многобройни — обади се Пена. — Когато тези хора планират някакво нападение, те тръгват в поход с многочислен отряд, понеже храбростта не е измежду техните добродетели. Какво ще правим сега?

— Бързо ще се върнете, за да доведете спътниците ни. Но нека първо отведат и вържат конете на някое място, където сендадорът няма да ги намери.

— А вие какво ще правите в това време?

— Ще наблюдавам входа.

— Опасно е!

— Съвсем не е. Та тези негодници са до един в капана!

— Ами ако някой от тях излезе?

— Ще го стисна за гърлото и така ще го цапардосам по носа, че ще полети обратно при другите.

— И тогава всички ще се втурнат навън!

— Ще се видят принудени да се откажат. Един до друг могат да вървят най-много двама души, така че с револверите си държа всички в шах.

— Добре! Ей сегичка ще дойдем.

— Не е нужно да сте кой знае колко предпазливи. Наоколо няма от кого да се боите и можете съвсем открито и най-безгрижно да се приближите.

Пена се отдалечи, а аз седнах отстрани до входа, твърдо решен да не допусна нито един човек да излезе навън. Отдолу долитаха неясни гласове, така че отделни думи съвсем не можеха да се различат. Впрочем и да долавях думите им, пак нямаше да имам никаква полза, понеже не разбирах езика на арипоните. Прекарах така може би повече от десетина минути, когато отдолу се разнесе шум на търкалящи се камъни. Наведох се напред и хвърлих поглед към стълбите. Някакъв човек бавно се изкачваше. Все още се намираше в осветеното от огъня пространство, така че можех да видя лицето му. Беше Гомес. С изключение на ножа си не носеше други оръжия. Станах и се отдръпнах малко встрани. Там имаше едно дърво, в чиято сянка по-светлият цвят на коженото ми облекло не се открояваше толкова много. В този момент човекът излезе навън. Огледа се и се ослуша в нощната тишина. После ми обърна гръб, за да слезе отново долу. В същия миг полугласно го повиках така, че само той да може да ме чуе:

— Гомес!

Той светкавично се извърна:

— Кой е там? — попита той.

— Сендадорът.

— Вече? Бързо сте се справил. Къде са жените и децата?

— Долу при колите.

— Та това е съвсем…

Той млъкна. Докато разменяхме тези кратки въпроси и отговори, той се беше приближил още повече и в момента се намираше точно пред мен. Изглежда все пак забеляза, че не е възможно човекът пред него да е сендадорът. Леко се наведе, за да се взре внимателно в лицето ми и каза:

— Но вие не сте… кой…?

Той понечи да се обърне и да побегне. Но с десницата си аз го сграбчих за гърлото, така че да не може да вика, а с лявата си ръка измъкнах от колана му неговия нож, за да не би да го използва. В сравнение с мен той бе слаб като дете. Коленете му веднага се подгънаха. Допрях ножа до гърдите му и го заплаших:

— Само една дума на висок глас и ще ви убия. Ще мълчите ли?

— Да-а-а-а — прохъхри той, когато, за да може да ми отговори, мъничко поотпуснах гърлото му.

— Добре, тогава ще ви позволя поне да дишате. Но ви давам думата си, при първия непозволен звук ще ви пронижа! Сложете си ръцете на гърба, за да ги вържа!

Пуснах гърлото му, но с едната си ръка продължих да го държа, докато с другата измъкнах няколко ремъка от джоба си. При това нямаше как да не се понаведа напред. Така лицето ми се приближи до неговото и едва тогава той ме позна.

— Значи сте вие, сеньор, вие сте! — каза той.

— Че кой друг? Нали ви казах, че ще дойда?

— А-а! Вие, вие! Сега всичко е загубено!

— Какво разбирате под „всичко“?

— Нещо, което не е необходимо да ви казвам.

— Съвършено вярно! Не е необходимо да ми го казвате, понеже вече го знам.

— Вие ли? Невъзможно!

Докато траеше този диалог, аз вързах ръцете му отзад на гърба, а също и краката му, така че остана да лежи неподвижно в краката ми. Издърпах го настрани до мястото, откъдето добре можех да наблюдавам входа за зимника, и седнах до пленника си на земята.

— Сеньор, какво смятате да правите с мен? Какво ме очаква? — попита той.

— Изцяло ще зависи от поведението ви.

— Сам ли сте тук?

— Не. Но щом изпитвате толкова голям копнеж по моите спътници, които са и ваши познати, за ваше успокоение мога да ви съобщя, че съвсем скоро ще ви се представят. Разбира се, повече нямате право да разчитате на приятелството ни.

— Че какво толкова съм ви направил?

— Първо, избягахте от нас и второ…

— Сеньор, отпътуването ми не бива да го наричате бягство! Просто трябваше да тръгна!

— Защо?

— Това е моя тайна.

— Тайна, която знам и аз. Нали в Палмар ви казах, че ще осуетя кроежите ви.

— Сеньор, не е възможно да знаете намеренията ни!

— Много добре ги знам. Подмамили сте двадесетте мъже на Крокодиловия остров, а тук се каните да отвлечете жените и децата.

— Cielo! Кой ви е казал подобно нещо?

— Самият вие сте го казали на сендадора.

— Не е вярно!

— Не отричайте, Гомес! Лъжите няма да ви помогнат! Подслушали са ви! Много добре са чули всяка една от думите ви. Естествено бързо тръгнахме по петите ви от Палмар. Вие и не сте очаквал нещо друго, понеже нали и днес казахте на сендадора, че всеки момент е възможно да се появим.

— И това ли знаете?

— Знам абсолютно всичко. Ние бяхме на Крокодиловия остров и спасихме двайсетте мъже. Салът все още беше на брега — голяма глупост от страна на сендадора! Ето че сега всички сме тук, за да предотвратим изпълнението на втората част от плана ви.

— Но това е… това е… просто не мога да повярвам! — изпелтечи той.

— Ще го повярвате, понеже… я чуйте! Ето че моите спътници идват. Ще се убедите, че ви казвам истината.

Долових приближаващите се стъпки на много хора и станах от земята, за да могат да ме видят. Наистина бяха моите другари. Стигнаха до мен. След като разбраха кой лежи в краката ми, те изявиха желание незабавно да бичуват Гомес. Аз обаче ги наведох на по-хуманни мисли, обяснявайки им, че той беше действал като индианец, който вижда в белите нашественици. Вярно, че избавените от Крокодиловия остров мъже никак не бяха склонни да проявят милосърдие, ала аз положих усилия да им втълпя, че и за самите тях ще е по-добре да простят и да си спечелят благодарността на арипоните, отколкото с ненужна суровост да си навлекат отмъщението на цялото племе.

— Но какво ще правим сега с тези хора, на които трябва да гледаме като на наши пленници? — попита един от тях.

— Веднага ще чуете — отвърнах му. — Мисля, че ни дължите живота си и затова настоявам да ми разрешите да сключа мир с арипоните. Смятам, че няма да ми откажете, понеже това не е в мой, а във ваш интерес.

След кратко съвещание, което проведоха само помежду си, преселниците се съгласиха с предложението ми. Ето защо се наведох над Гомес, развързах ремъците му, изправих го на крака в средата на образувания от нас кръг и му казах:

— Запомнете какво ще ви кажа сега! Нито на вас, нито на някого от хората ви ще падне и косъм от главата, но имам няколко условия, с които трябва да се съобразявате.

Той дълбоко пое дъх, зарадван, че ще се отърве толкова леко, и ме попита:

— Какви са тези условия?

— Сега ще слезете в избата при вашите хора. Впрочем колко са те на брой?

— Шейсет.

— Ще им кажете, че тук има трийсет добре въоръжени мъже и че те ще стрелят по всеки, който без разрешението ни се опита да излезе от зимника. Рано сутринта ще можете необезпокоявано да се оттеглите, след като сключите мир с хората, които искахте да избиете. Готов ли сте да обясните всичко това на индианците и да ги убедите да приемат условията ни?

— Да, но настоявам да удържите на думата си!

— Никога не лъжа. И така, нека никой не се опитва да излезе от зимника. Ако имам нещо да ви казвам, ще застана пред входа и ще извикам името ви. А сега вървете!

Той се отдалечи и изчезна в избата с такава бързина, която издаваше колко се радва, че се е отървал толкова леко.

Неколцина от преселниците се опитаха да роптаят срещу проявеното от мен милосърдие, но брат Иларио ми даде право и им обясни, че всички те имат интерес да живеят в мир с местните индианци.

Двама от нас бяха останали при конете. Другите насядаха пред входа на зимника. Заедно с боцмана се отправих към портата, за да чакам идването на сендадора. Взех моряка, защото имаше великанска сила. Не знаех дали сам щях да съумея да се справя със сендадора.

Скрихме се зад порутения зид. Търпението ни не беше подложено дълго на изпитание. Не бяхме седели и пет минути, когато до нас долетя острото неприятно скрибуцаме на несмазаните дървени колела на волските коли. Разнесоха се и женски гласове. Изглежда хората се бяха заели с построяването на бивака. После запалиха огън, чиято светлина забелязахме дори и ние тук горе от скривалището си.

— Скоро сендадорът ще се появи — обади се боцманът.

— Сигурно. Когато го сграбчите, го стиснете така, че да се откаже от всяка мисъл за съпротива!

— Бъдете спокоен! Просто копнея поне веднъж да мога ей тъй на воля да притисна някой човек в обятията си. Колко ребра да му счупя? Всичките или само няколко?

— Трябва ми невредим. Нали знаете, че все още ни е необходим. Ако е ранен или осакатен, няма да му е възможно да ни заведе при съкровищата си. А сега нека мълчим!

Скоро доловихме бавни стъпки. Приближаващият се човек не си даваше ни най-малко труд да не вдига шум. Изглежда беше изключително уверен в себе си и своята безопасност. Несъмнено познаваше много добре околността, понеже идваше право към порутената порта в зида. Той беше по-висок от мен и по-строен. Тъкмо когато се канеше да мине покрай нас, аз се изправих. Той ме видя, сепна се, отстъпи крачка назад и изпусна едно проклятие:

— Карамба! Гомес, защо изскачаш тъй ненадейно като някой призрак! Така можеш да изплашиш всеки! Твоите хора тук ли са?

Понеже стоях в тъмната сянка на зида, над който на всичко отгоре бе надвиснала гъстата шума на някакво дърво, сендадорът не беше в състояние ясно да различи фигурата ми. Взе ме за Гомес, за когото предполагаше, че го очаква на това място. Тъй като гласът на индианеца ми беше познат, успях доста сносно да го имитирам и отговорих:

— Всички са тук в избата, сеньор.

— Тогава ще сляза долу, за да им дам заповедите си. Всичко мина много добре. Мъжете киснат на острова, а крокодилите няма да им позволят да мръднат и крачка оттам. Наистина жените и децата ми създадоха големи затруднения, но най-сетне успях да ги накарам да тръгнат под претекст, че мъжете им вече са поели на път и се намират пред нас. Днес ще получите хубава плячка, Гомес. Надявам се след това да мога да разчитам на вашата благодарност.

— Що се отнася до благодарността, ще си я получите още сега, веднага!

Изрекох тези думи, без да си преправям гласа. Сендадорът се наведе към мен, за да се взре в лицето ми, и каза:

— Що за гласче е това? Гомес не говори така. Вие сте някой друг!

— Разбира се, че съм друг, сеньор Сабуко!

— И то не сте индианец, а бял! Човече, надявам се, че сте от хората, с които имам тук среща!

— Значи от арипоните, така ли? Не, не съм от тях.

Позволих си да му отговарям най-спокойно, понеже видях, че боцманът се беше изправил и стоеше зад гърба му готов да го сграбчи с могъщите си ръце.

— Не сте ли? — възкликна той. — Тогава ви питам кой сте! Отговаряйте, иначе незабавно ще ви пронижа!

Той посегна към ножа си.

— Оставете ножа си на мястото му, сеньор! Очаквах ви с най-добри намерения.

— Какви са те?

— Да ви поздравя от двайсетте сеньори, които предоставихте на крокодилите. Но те не се намират вече на острова, а са тук съвсем наблизо. Ще ви заведа при тях, защото страшно много им се иска да си поговорят с вас.

— Вървете по дяволите! Ето ви нож между ребрата като награда за новината, която ми носите, и същевременно…

Той се прекъсна и нададе вик на уплаха, защото тъкмо в този миг боцманът го сграбчи отзад и притисна тялото му с две ръце.

— Хванахме го в менгемето — засмя се добрият Ларсен Хансен. — Какво блаженство, че ми разрешихте да го прегърна тъй, както си исках!

Сендадорът понечи да извика, ала гласът му се задави. Боцманът почти му смаза гръдния кош. После негодникът се опита да се съпротивлява, но прегръдката на моряка бе толкова здрава, че той успя само няколко пъти безпомощно да подритне с крака.

— Ами сега какво? — попита Ларсен.

— Ще го вържем и ще го занесем при другите.

— Защо да го връзваме? Можем да го направим и по-късно. Който веднъж ми попадне между ръцете, няма как да избяга. Само му вземете оръжията!

Изпълних желанието му. Освен ножа сендадорът имаше още пушка и револвер. Ларсен го пусна за миг, но после бързо го стисна за врата и му каза на испански:

— А сега напред, сеньор! Не се ли подчинявате, ще ви счупя няколко от вратните прешлена!

Хватката на боцмана беше толкова здрава и болезнена, че сендадорът почти изгуби съзнание. Без да му остави възможност за съпротива, Ларсен го забута напред. Когато стигнахме при нашите спътници, те станаха от земята и ни наобиколиха.

— Водите ли ни мерзавеца? — попита Арико, представителят на банкера.

— Да, ето го — отвърна боцманът. — Я дайте ремъци! Да му вържем ръцете и краката, та да не му хрумне да офейка.

— Да, но стягайте по-здраво! Нека запалим и огън, за да види какви хора има пред себе си.

Докато едни връзваха пленника, други се заеха да съберат горивен материал за огъня. След като пламъците му лумнаха, успях да разгледам чертите на прочутия сендадор. Лицето му беше силно загоряло от слънцето, страните му хлътнали, а чертите — остри. По нищо не си личеше да се срамува. Мрачният му поглед се местеше в кръг от човек на човек. В него не се четеше нищо друго освен безмерно учудване. Най-сетне той поклати глава и каза:

— Но, сеньор, какво ви прихваща? Какво ви навежда на неразбираемото за мен хрумване да се отнасяте с мен толкова враждебно?

Той се опита с какви ли не лъжи да се измъкне от затягащата се около него примка, като накрая се позова на Монтесо за свидетел, че бил почтен човек. Вярно, че първоначално йербатерото не беше повярвал в злодейската природа на този човек, ала наличните доказателства срещу сендадора бяха толкова убедителни, че Монтесо махна с ръка и каза:

— Не разчитайте на мен, сеньор! За съжаление изобщо не мога да ви бъда в услуга с каквато и да било препоръка, защото съм убеден, че сте извършили престъпление.

— Какво? Как? И вие ли? Значи всичко живо се е съюзило срещу мен!

— Съюзили ли сме се? И дума да не става. Известен ни е планът ви. Имаме доказателства. Съжалявам, че съм принуден да смятам за убиец един човек, когото наричах свой приятел. Жалко, но няма как. Подслушали са разговора ви с Гомес.

Сендадорът наистина бе изключително изпечен и закоравял престъпник. Въпреки всичко той взе да отрича с направо невиждано нахалство. Просто ръцете ме засърбяха. Изглежда, че и другите изпитваха същото чувство. Разнесоха се гневни възклицания, хората се раздвижиха нетърпеливо. Ето че Пена взе думата и заплашително му подвикна:

— Човече, аз ви подслушах. Ако продължиш да говориш за лъжи, значи ме обиждаш, а аз нямам никакво желание да търпя подобно нещо от теб!

— Кой сте вие, та се осмелявате да се обръщате към сендадора на „ти“?

— Аз съм каскарилерото Кумер, ясно ли е?

Щом сендадорът чу това име, по суровото му лице все пак пробяга израз на уплаха.

— Карамба! — извика той. — Немският каскарилеро!

— Да. И изобщо не си мисли, че пред себе си имаш хора, които ще успееш да излъжеш. Ей тук седи един достопочтен господин. Можеш ли да отгатнеш кой е той?

Сендадорът внимателно огледа монаха. Дали го познаваше, или пък се досети от външността му, но така или иначе отговори:

— Брат Хагуар!

— Вярно! Той не е човек, който ще се остави да го пратиш за зелен хайвер. А до него е седнал сеньорът, от когото Гомес те предупреди да се пазиш.

Сега вече пленникът ми отдели по-голямо внимание.

— Немецът ли е? — попита той.

— Да. Той може да надникне и в най-скритото кътче на сърцето ти. Даже и да успееш да ни заблудиш нас, останалите, него няма да измамиш. За себе си той вече те е осъдил. Но тук се намират и други хора. Навярно няма да се зарадваш на срещата си с тях. Познаваш ли този мъж?

При тези думи той посочи Гомара. Сендадорът огледа и него. Изглежда чертите му се видяха познати, ала той не успя да си припомни точно кой е застанал пред очите му. Затова каза:

— Не го познавам…

— Чакай! — прекъсна го Гомара. — Сега аз искам да разговарям с него!

— Недейте, мълчете! — помолих го аз.

— Защо? Нима не бива да знае с кого си има работа?

— Засега още не. Ще навредите и на себе си, и на плана…

— Ще навредя ли? — прекъсна ме той. — Нека! Нищо няма да ми попречи да кажа на това чудовище какво го очаква.

И обръщайки се отново към сендадора, без да се съобразява с направения от мен знак, той продължи:

— Значи си спомняте, че сте ме виждал, нали?

— Възможно е — отвърна пленникът.

— Беше горе в планините, в Пампа де Салинас.

Щом чу тези думи, тъмната кожа на сендадора придоби пепеляв цвят. Той не отговори.

— Познавате тази пампа, нали? — попита Гомара. — И знаете, че там бе извършено убийство!

— Възможно е, но какво ме засяга?

— Нима може да не засяга убиеца?

— Сеньор, убиец ли ме наричате?

— Да, защото сте такъв. Вие убихте брат ми.

— Аз? Вашия брат? Изглежда тук се разиграва някакъв театър с мен! Не познавам нито вас, нито вашия брат!

— Припомнете си де! Веднъж се срещнахме горе над Салина.

— Че кой може да си спомни за нещо, което става толкова често.

— Сега ще чуете и по-големи подробности. Вие продължихте да яздите и по-надолу се натъкнахте на брат ми.

— Това нищо не ми говори.

— Той се е появил тъкмо когато сте се канели да заровите кипутата.

— Кипута ли? — възкликна сендадорът вече истински изплашен.

— Да, кипутата, които бяха поставени в една бутилка.

— Откъде знаете всичко това?

— Знам го, защото оттогава често съм бил горе в планините и съм разравял скривалището, за да се убедя, че бутилката е все още там.

— Valgame Dios!^[4]

— Да, изплашихте се, нали?

— Не, не съм се изплашил — отвърна сендадорът. — За пръв път чувам подобна история!

— Тъй ли? За пръв път значи? А за пръв път ли чувате, че сте застрелял брат ми, за да не може да издаде тайната ви?

— Нищо не знам за това!

— А че след като сте го помислил за умрял, сте продължил ездата си надолу до скалите край Салина, където отново сте закопал бутилката?

— Сеньор, навярно искате да съчините цял роман, а?

— Не, нищо не съчинявам, а говоря самата истина. Със собствените си очи ви наблюдавах. После често посещавах мястото и копаех, за да разбера дали пак сте идвал. Напразни останаха усилията ми отново да се срещна с вас. Е, тъй като сега ви спипахме, ще си получите наградата! Сигурен съм, че няма да ми избягате. Можете да ми вярвате!

Изглежда сендадорът не се чувстваше особено приятно. Той поклати глава, лицето ми придоби изражението на обидена невинност и каза:

— Сеньор, сбъркал сте ме с някой друг и продължавате да ме бъркате. Видял сте друг човек, който навярно прилича на мен.

— Изобщо не ви вярваме. Пригответе се да посрещнете смъртта! Брат Хагуар ще се помоли заедно с вас. После ще умрете. Твърдо съм решил да ви застрелям още при първата ни среща. Днес се срещаме за пръв път и ще удържа на думата, която дадох сам пред себе си.

Той му обърна гръб. Постъпката му никак не ми хареса. С това, че се раздрънка, Гомара много ми обърка сметките. Та нали сендадорът не биваше дори да подозира, че между нас се намира свидетел на престъплението му, който имаше кръвно отмъщение срещу него. А щом като веднъж го беше узнал, бяхме принудени да се откажем от намерението си да яздим заедно до Пампа де Салинас. Но на мен страшно ми се искаше да видя скиците и кипутата. Гомара бе извършил тази голяма грешка и нямаше причина да мълча повече и за останалото. Може би под страшната тежест на обвиненията ни сендадорът щеше да стане значително по-мек и отстъпчив. Ето защо взех думата и му казах следното:

— Отричате всичко с направо неразбираемо упорство. Понеже разполагаме с такива убедителни доказателства, трябва да сте невероятно нахален тип, за да продължавате да се правите на вода ненапита.

Той ми хвърли презрителен поглед и отговори:

— Вие пък какво искате от мен? Не ви познавам. Та вие сте съвсем чужд в тази страна!

— Но вече изключително добре запознат с вашата личност!

— Би било цяло чудо!

— Съвсем не. Най-напред да ви кажа, че от ваша страна е истинска глупост да отричате, че сте в съюз с арипоните. Сигурно едно открито признание няма да влоши положението ви толкова, колкото безочливите ви лъжи.

— Не лъжа!

— Не упорствайте! Гомес призна вече всичко.

— Гомес ли? Че как е възможно да сте разговарял с него?

— С тези си думи сам се издадохте. Естествено той ви очакваше тук. Но ние пристигнахме преди вас и го пленихме съвсем по същия начин, както заловихме и вас.

Сендадорът трепна и рязко надигна глава. За пръв път уплахата му си проличаваше толкова ясно.

— Пленили сте го? — изплъзна се от устата му.

— Нали вече ви казах. Затворили сме го на сигурно място ей там долу, в избата.

— Ами неговите индианци? Къде са те?

— А-а, сеньор, ето че внезапно маската ви падна! Сега питате за индианците. Така признавате всичко, което отричахте до този момент.

— По дяволите, говорете! Все едно дали признавам, или не, искам да знам къде са се сврели червенокожите.

— И те са в избата, тъй че изобщо не сте в състояние да изпълните своя план.

— И Гомес си е признал, така ли?

— Да. Беше по-откровен от вас. Същевременно се оказа и по-умен, защото разбра, че ако отрича, не само нищо няма да спечели, само ще си навреди. Това сигурно щеше да доведе до смъртта му. В резултат на признанията му ще му подарим живота. Ще пощадим и неговите индианци.

— Но дори и в случай, че всичко е така, както си го въобразявате, ще е голяма несправедливост да помилвате тези хора, а мен да убиете!

— Не, напротив, така ще е съвсем справедливо. Като се има предвид гледната точка на индианците, човек може да им прости, но вие като бял заслужавате десеторно наказание, още повече че на съвестта ви тежат и какви ли не други престъпления.

— И други какви ли не престъпления? — попита той с язвителен тон. — Според вас трябва да съм голямо чудовище!

— Ами горе-долу.

— Може ли да попитам какво ще желаете да научите за мен?

— Да. Много ми се ще да знам къде е погребан падрето, на когото сте отнел чертежите и кипутата.

При тези думи сендадорът видимо потрепна. После, макар че лежеше вързан на земята, с един рязък тласък се изправи в седнало положение, втренчи погледа си в мен и някак унесено ме попита:

— Кое падре имате предвид?

— Човека, когото убихте, за да му вземете споменатите предмети.

— Мътните го взели! Пак убийство, за което нямам никаква представа и въпреки всичко казвате, че съм го извършил.

— Да не би отново да отречете?

— Не, няма да отричам, понеже човек може да отрича само нещо, което действително е направил. А аз нямам никаква вина и затова ще кажа само, че страшно много се лъжете.

— Но е имало свидетел на деянието ви. Той ви е извикал, за да предотврати убийството, ала вие не сте му обърнал внимание, защото е бил твърде далече.

— Сеньор, смайвате ме със способността си да фантазирате!

— Не се подигравайте, понеже ще утежните участта си! За щастие на свидетеля в него сте разпознал ваш стар приятел. Малкото съхранило се у вас човешко чувство не ви е позволило да убиете и този човек. След като сте преодолял съпротивата му, сте го принудили само да ви се закълне, че ще мълчи като гроб за видяното.

— И той е нарушил клетвата си, така ли?

— Не. Що се отнася до мен, човекът не ми е казвал нищо, а сам отгатнах как стоят нещата.

— Отгатнал сте! Тъй! И каквото само сте отгатнал, го смятате за толкова сигурно, че направо ме обвинявате в убийство, а? Но това е нечувано, изключително проницателни ми сеньоре!

Без да обръщам внимание на подигравката му, продължих:

— По-късно той се допитал до компетентни хора дали подобна клетва непременно трябва да бъде спазена. Убедили го, че ако я наруши, няма да извърши грях, понеже убиецът не е човек, който в името на Бога има правото да поиска някаква клетва от друго лице. И така, старият ловец и златотърсач могъл на смъртното си ложе да издаде тайната, без да изложи на опасност своята душа.

— И той ли е казал, че съм убил някакво падре?

— Да. Убил сте го и сте го ограбил.

— Каква лъжа! Впрочем вие смятате ли се за човека, който има право да ме съди?

— Да. Според обичаите на пампата всички ние можем да ви съдим. И ако се отнасяте към нас с язвителни забележки и подигравки както досега, не бива да очаквате никакво снизхождение.

— Хич и не искам снизхождение, но настоявам за справедливост, а справедливостта изисква да предадете цялата работа в ръцете на истински съдия!

В същия миг към него пристъпи един от мъжете, които беше подмамил на острова, ритна го с все сила и му кресна:

— Мълчи, подлецо! Ще бъдеш наказан според правото на пампата, което ще рече, че ще получиш куршум в тялото или въже на врата! Може би ще ни се удаде да ти направим пътя към ада и малко по-труден. Но нека първо видим как са жените ни. Тежко ти, ако е паднал макар и косъм от главите им! Ще те накълцаме на парчета с нажежени ножове!

— Да, нека преди всичко видим какво правят нашите жени и деца — съгласи се с него и друг от хората. — Този човек ще умре, ала от поведението му към тях ще зависи дали ще отиде при Сатаната лесно, или след големи мъки. Кой ще се спусне с мен до долу?

— Аз… аз… аз — завикаха един през друг всички с изключение на мен.

Изглежда никой не желаеше да остане. Всеки искаше да види как са жените.

— Чакайте! — помолих ги аз. — Не е възможно всички да тръгнат наведнъж. Нали трябва да охраняваме избата и сендадора. За тази цел са нужни повече хора.

Всички признаха, че съм прав. Не можехме да очакваме, че съпрузите и бащите ще останат. С тях тръгна и монахът, та в случай на нужда да изиграе своята роля на утешител и укротител. От любопитство към тях се присъедини и капитан Търнърстик, който накара боцмана да го придружи. Пена и Гомара също проявиха нетърпение да научат как стоят нещата, така че в крайна сметка останах само аз с йербатеросите.

Бяхме напълно достатъчни, за да охраняваме изхода. Впрочем на нас ни бе добре дошло, че другите се отдалечиха, понеже те желаеха смъртта на сендадора, а на нас ни се искаше да остане жив, за да ни издаде тайните си. Спрямо нас той не беше извършил никакво престъпление, така че не можехме нито да го обвиним в каквото и да било, нито пък да го съдим. Монтесо също споделяше това мнение и веднага щом другите изчезнаха, той ми каза съвсем тихо, за да не го чуе сендадорът:

— Добре че се махнаха! Как мислите, сеньор, ще трябва ли да го убием?

— Що се отнася до мен, то аз съм естествено против.

— И аз, а и моите другари също. Не забравяйте кипутата и чертежите!

— Само че няма да ни е възможно да предотвратим смъртта му.

— И аз се опасявам от това. Гомес го помилваха, защото като индианец не го смятат дотам отговорен за постъпките си и не чак толкова виновен, колкото белия сендадор, когото сигурно няма да пуснат да си върви.

— Убеден съм, че молбите ни нищо няма да помогнат, но все пак има един изход — да използваме хитрост.

— Аха! И как си го представяте?

— Ще го оставим да избяга. Сега ще разхлабим ремъците на ръцете му. После ще трябва да го отведем долу при колите. Ще се наложи да върви и следователно ще свалят ремъците от краката му. Тогава нейде по пътя ще може с един скок встрани да изчезне. И понеже е тъмно, навярно всяко преследване ще е безрезултатно.

— Хубаво, ами после?

— После ще ни чака някъде. Дано удържи на думата си.

— Несъмнено, защото сигурно ще се радва най-сетне да намери един човек, който да може да разгадае неговите скици, а евентуално и да разчете кипутата. Да поговоря ли с него?

— Да.

Докато траеше тихият ни разговор, сендадорът лежеше кротко и не извръщаше от нас очи. Но все пак имах чувството, че вниманието му не беше насочено единствено към нас. Той държеше главата си извърната настрани, като че ли бе заслушан в шумовете, идващи откъм зимника. В неговото положение това бе съвсем естествено, понеже там се намираха съюзниците му и затова поведението му не ми направи особено впечатление.

— Сеньор Сабуко — каза йербатерото, — много съм огорчен, че във ваше лице откривам такъв голям престъпник. Просто ме е страх за душеспасението ви. Ето защо ви моля добре да поразмислите и да почетете истината!

— Я стига сте дрънкали! — сопна му се сендадорът. — Аз пък съжалявам още повече, че един приятел, за какъвто ми се пишехте досега, е способен да повярва на подобни щуротии.

— А аз ви казвам, че с тези упорити лъжи не можете да разчитате на никакво милосърдие. Ако бяхте искрен, така че да знаехме какво да очакваме от вас, както този сеньор, тъй и аз щяхме да сме готови да ви спасим.

Тези думи не останаха без очакваното въздействие. Сендадорът ни погледна изпитателно, а после рече:

— От другите не мога да очаквам нищо хубаво, това ми е добре известно. По̀ ми е лесно да си представя, че вие бихте направили нещо в моя полза.

— Да, така е, но първо трябва да си признаете!

— Че какво ще спечелите от признанията ми?

— Твърде много!

— Не, нищичко няма да спечелите, понеже те с нищо няма да променят нещата.

— Нещата ще се променят извънредно много, и то във ваша полза. Който открито признае вината си, може да разчита на ново доверие.

— Ами! От вашето доверие не ще имам после никаква файда.

— Лъжете се. Всъщност тръгнахме за Гран Чако, за да ви търсим.

— За да ме преследвате!

— Не. С този сеньор се срещнах в Монтевидео и го придумах незабавно да тръгне с мен, за да дойдем при вас заради двата чертежа.

— Че той умее ли да разгадава подобни скици или планове?

— Да. А може би дори да разчете и вашите кипута.

— Че какво знаете пък вие за кипутата! Изобщо не съм ви споменавал за тях.

— По-бързо премислете всичко, преди да са се върнали останалите! Ние дойдохме като ваши приятели, понеже нямахме никаква представа какво още ще научим и преживеем. Ще ни споделите ли всичко? Решавайте бързо, защото след малко ще е твърде късно!

По лицето на сендадора се плъзна особена усмивка.

— Никога не е твърде късно — каза той. — Вярно е, че съм вързан, но въпреки това не ме е страх от никого.

— Не бъдете толкова самоуверен! Другите желаят смъртта ви.

— Но ще ме оставят жив! Нека самите те се пазят. Опасно е да си враг на сендадора! Е, мен наистина не ме е страх, ала ще е цяла глупост да отхвърля помощта, която ми предлагате, още повече че ми водите и човека, търсен от мен напразно толкова дълги години. След всичко разказано ми от Гомес навярно ще се оправдаят очакванията ми, че немецът все ще съумее да свърши нещичко.

До този момент не се бях намесвал в разговора им, но ето че сега се обадих:

— Значи признавате, че сте говорили с Гомес?

— Добре де, говорих!

— Но с това признавате и всичко останало.

— Не. Мислете каквото си щете! Смятайте ме за виновен или не — напълно безразлично ми е. Вие ми харесвате и съм готов да ви се доверя. А вие готов ли сте да предприемете пътуването из планините, макар и да сте убеден, че съм убиец?

— Да, и тогава. Никой не ме е назначил за ваш съдия.

— Много разумна мисъл!

— Да не ме разберете погрешно! Не ми е безразлично дали имам пред себе си престъпник, или почтен човек, ала извънредно много се интересувам от тази работа с кипутата. Освен това съм убеден, че съвсем скоро наказанието сигурно ще ви сполети.

— Имате ли основание да го вярвате?

— Да. Съществува Божие правосъдие, от което никой не може да избяга, а и във вашия случай отмъстителят е вече по петите ви — Гомара.

— В никакъв случай няма да го вземате с нас!

— Добре, няма, ала той ще ни преследва.

— Не ме е страх. Ще се погрижа да изгуби следите. Йербатерото разказа ли ви всичко?

— Всичко каквото знаеше.

— Значи ви е известно само, че притежавам две скици, така ли?

— Узнах и нещо повече — а именно как са попаднали в ръцете ви.

— Засега това са подробности!

— Добре, но освен другото знам, че имате и кипута. Предполагах го, а малко по-късно разказът на Гомара превърна предположенията ми в увереност.

— Той наистина ли е бил при трупа на брат си?

— Да.

— Спомена за някаква закопана бутилка. Известно ли му е мястото, където е скрита?

— Да. Често е ходил до горе, за да се увери дали и вие сте бил там. За ваше щастие никога не ви е срещал.

— По-добре кажете за негово щастие! Аз съм човек, с когото шега не бива. И самият вие ще го разберете.

— Не само ви вярвам, ами съм и убеден в това. Макар и да отричате всичко друго, все пак признавате, че пътят ни ще води нагоре към Пампа де Салинас, нали?

— Да.

— И че кипутата действително са скрити там и че споменатите чертежи са свързани с тях, а?

— Пак ще отговоря с „да“.

— Носите ли плановете у себе си?

— Да не съм луд! При превратностите на съдбата, на които съм подложен, няма да взема да мъкна със себе си толкова важни документи я! Закопах ги.

— Къде?

— По-късно ще научите. Все още не ви познавам. Преди да ви доверя всичко, ще трябва да ви изпитам. Засега най-важното е да разбера със сигурност дали наистина искате да ми помогнете да избягам.

— Готови сме да го сторим.

— Дано само не кроите някакъв коварен план. Съвсем не съм толкова безпомощен колкото може би си мислите!

— Давам ви честната си дума и това трябва да ви е достатъчно.

— Добре, ще ви се доверя. Тогава ще е най-добре още сега да ме освободите.

— Не става. Все пак не ни се иска толкова открито да покажем, че не желаем смъртта ви.

— Но след това ще е твърде късно!

— Не. Сега ще разхлабя ремъка на ръцете ви, а после ще се погрижа да внуша на другите мисълта да ви отведат долу при колите. Тогава ще ви развържат и краката.

— О, чудесно! След туй ще офейкам. Моля, разхлабете ми ремъка на ръцете.

— Няма да стане току-тъй, без каквито и да било условия. Трябва да ми дадете гаранция, че пак ще се срещнем.

— Ще я имате. Утре привечер тръгнете нагоре по речното корито, което следвахте и днес. Незабелязано ще ви наблюдавам и на някое подходящо място ще се присъединя към вас.

— Можем ли да разчитаме на думата ви?

— Напълно.

— Но сигурно разбирате, че на един убиец човек не може да има кой знае какво доверие!

— Добре де! Но пък аз ще ви припомня, че без вашата помощ както скиците, така и кипутата ще останат без каквато и да било стойност за мен. Следователно в мой собствен интерес е да удържа на дадената дума.

— И аз мисля така. Затова сега ще ви освободя от горния ремък. След като го срежа, ще хванете двата му края с привидно все още вързаните си ръце така, че да изглежда много здраво опънат. Рече ли после някой да го прегледа, ще види възела и изобщо няма да заподозре, че всъщност сте свободен.

— Тогава ще е нужно само да го захвърля на земята.

— Да, но няма да го направите. Нашите спътници може да го намерят и да разберат, че е бил срязан. А в никакъв случай не бива да разкрият как сте избягал.

— Добре, тогава ще го прибера и щом стигна до някое място, където няма да го намерят, ще го захвърля.

— Много ви моля да постъпите точно така. Но няма да имате нито оръжия, нито кон.

— На първо време не ми трябва нито едното, нито другото, а после всичко ще се нареди. Не се тревожете за мен.

— Но ще ми обещаете в бъдеще да не предприемате враждебни действия срещу когото и да било от нас!

— С удоволствие! Ще се радвам да се махна оттук. Ако искам да причиня някому нещо лошо, само ненужно ще се изложа на опасност.

— Успокоява ме, че го проумявате. Ще ви освободя.

Прерязах ремъка. Той хвана двата му края с вързаните си една върху друга ръце и каза:

— Благодаря ви, сеньор! Вече вярвам в почтените ви намерения към мен. Но тъй като все още изобщо не ви познавам, а се каните да ми направите толкова важна услуга, сигурно ще ви е лесно обяснимо желанието ми да узная нещо повече за вас.

— По-късно ще научите всичко.

— Но и сега имаме време, докато вашите хора се върнат.

— Обърнете се към сеньор Монтесо.

Йербатерото му даде желаните сведения като съвсем накратко му разказа приключенията ни. Все още не беше довършил историята, когато другите се върнаха. Те ни съобщиха, че жените и децата били брали много голям страх и настоявали за незабавното наказание на сендадора. За тях смъртта му била единствено справедливата и заслужена присъда. Естествено аз бях против, а също и брат Иларио, макар все още да не знаеше, че обвиняемият е вече наполовина свободен. Но аз му направих един многозначителен знак и той веднага ме разбра.

Капитанът и неговият боцман се въздържаха да вземат страна. Йербатеросите ме подкрепиха и така се разгоря спор, който се опитах да приключа със следното предложение:

— Така няма да решим нищо. Нека всяка от двете групи си избере говорител. Двамата говорители ще изложат становищата си и после ще гласуваме.

— Тъй е най-добре — обади се Гомара, който естествено беше убеден, че повечето хора щяха да се обявят за смъртта на сендадора. — Нека направим истинско съдебно заседание. Но къде? Тук ли? Не. Най-подходящото място ще е долу при волските коли в присъствието на онези, които изживяха такъв страх.

Той и не подозираше колко ме зарадва предложението му, с което всички се съгласиха.

— Но неколцина от нас трябва да останат тук като пазачи — подхвърлих аз, — иначе индианците ще ни избягат. Мисля да запазим досегашното положение — аз ще остана тук с йербатеросите, а при гласуването ви ще имате предвид, че ние седмината сме против смъртната присъда.

— А кой ще говори от името на вашата група? — попита Гомара.

— Брат Иларио. Той ще съумее да защити становището ни.

— Добре, останете с йербатеросите да пазите избата. Ние ще се спуснем долу и ще вземем този тип с нас.

— Но тогава неколцина ще трябва да го носят. Нали е вързан.

— И през ум не ни минава! На всичко отгоре и да го носим! Нека върви сам. Ще му развържем краката и ще го заобиколим с хора от всички страни. Няма да ни избяга.

Той се наведе и развърза ремъка от краката му. После помогна на сендадора да се изправи и продължи:

— Ръцете му все още ли са здраво вързани на гърба? Я да проверим.

Той огледа ремъка. Това бяха много критични мигове. Ала сендадорът толкова добре опъваше двата му края с ръцете си, че Гомара със задоволство отбеляза:

— Е, кажи-речи се е врязал в месата му, няма начин да го развърже. И така, напред, момчето ми!

Той го хвана за десния лакът и накара Пена да го улови за лявата ръка. Така те го поведоха надолу, но не към смъртта му, както си мислеха, а към свободата. Проследихме ги с поглед, докато тъмната нощ ги погълна и зачакахме олелията, която неминуемо щеше да се вдигне при бягството на сендадора.

Не мина много време и ето че дочухме едно пронизително: „Alto ahi, picano — стой, негоднико!“

Този вик бе последван и от други, а след това доловихме шум от голяма бъркотия и безразборни крясъци на гняв и уплаха. Шумоляха храсталаци. Пращяха клони и съчки. Топуркаха бързи стъпки.

— Избяга, свободен е! — обади се Монтесо. — Дано не успеят пак да го заловят.

— Ако го допусне, ще заслужава направо бой. Нека почакаме!

След известно време при нас дотичаха монахът и Гомара.

— Сеньор — още отдалече извика Гомара. — Сендадорът изчезна!

— Вие с всичкия ли сте си? Та нали беше вързан и вие двамата с Пена го водехте!

— Да, просто човек да не повярва, но веднага щом развалините останаха зад нас, той се изтръгна от ръцете ни и офейка.

— Това е вече прекалено! Да допуснете такъв престъпник да ви избяга! Де да бях дошъл с вас! Но човек не може да бъде навсякъде.

— О, и на вас щеше да ви офейка!

— Сигурно не, понеже нямаше да го водя просто ей тъй за ръката, а щях да го вържа за себе си.

— Да, така трябваше да направим. Ето че сега изчезна!

— Накъде ли е поел?

— Че кой знае!

— Но нали сигурно сте чули в каква посока е побягнал!

— Абсолютно нищо не чухме! Самите ние вдигахме такъв шум, че не беше възможно да доловим каквото и да било друго.

— И това не е било особено умно от ваша страна. Трябвало е да останете най-спокойно по местата си и внимателно да се ослушате.

— Е да, сега е лесно да ни се дават добри съвети, но ако бяхте дошъл с нас, също щяхте да се развикате.

Той отново хукна в обратна посока като силно крещеше и подвикваше. А монахът седна при нас и поиска да му обясним как стоят нещата. Той одобри поведението ни и допълни:

— Нито сме му началници, нито пък съдии. Ако се намирахме близо до някое селище, щях да предложа да го предадем на правосъдието, ала тъй като това е невъзможно, сме принудени да го пуснем да си върви. Убеден съм, че няма да избегне наказанието си.

— А съгласен ли сте да се срещнем с него и заедно да отидем до Пампа де Салинас?

— Да. В името на нашата цел ще трябва да се примирим с присъствието му. Убеден съм, че убитият падре е искал да предаде кипутата и скиците на своя манастир, който всъщност е бил ограбен от сендадора и ние ще се помъчим да му възстановим загубеното. Учудвам се, че индианците се държат толкова тихо и спокойно. Изглежда изобщо не чуват виковете, иначе не е изключено да опитат някой пробив.

— Нито един от тях не се осмели да се покаже на изхода.

— О, напротив. Видях един, който сякаш разузнаваше. Той сигурно е забелязал сендадора, защото негодникът тъкмо се беше надигнал и седнал.

— Защо не ни казахте?

— Защото щяхте да стреляте по този нещастник, а на мен ми е жал за тях.

— Щях да стрелям само в случай, че намеренията му са били опасни за нас. Впрочем сендадорът почти непрекъснато надаваше ухо към избата. Не ви ли направи впечатление.

— Да. Изглеждаше сякаш очаква помощ оттам.

— И на мен ми се стори така, още повече че някои от думите му навеждат на предположението, че не е кой знае колко разтревожен за живота и свободата си. Даже съвсем открито ни каза, че не бил чак толкова безпомощен колкото сме си мислели.

— Да не би избата да има и друг изход?

— Нали Пена отрече.

— Пет пари не давам за това. Тук индианците са у дома си и сигурно познават тази стара порутена постройка по-добре от него. Колко лесно са могли да прикрият някой друг подобен изход така, че изобщо да не се забелязва!

— Наистина! Трябва да отидем на разузнаване. Длъжни сме да го сторим заради отровните стрели, от които изпитвам голям респект. Ще дойдете ли с мен?

— Къде?

— Няма как да навлезем във входа със стълбите. Отърколените дребни камъни ще ни издадат. Но можем да отидем при страничните отвори. Струва ми се, като че от отдушниците не излиза вече никакъв дим.

— Сигурно са се свършили дървата им. Хайде, елате!

— Добре, но предпазливо. Винаги трябва да очакваме най-лошото. Ако изобщо има втори изход, тогава е съвсем възможно индианците да са залегнали някъде и да ни наблюдават.

Йербатеросите останаха да пазят пред входа. Ние двамата се отдалечихме от огъня и потънахме в тъмнината, за да можем незабелязано да се доберем до онази страна, където се намираше един от отдушниците.

Наведохме се ниско и бавно и безшумно се запромъквахме напред. Не беше лесно да се придвижваме, без да причиним какъвто и да било шум, понеже навсякъде наоколо бяха пръснати отломки от порутените зидове. Отдушникът бе на около шейсет крачки от нашия огън.

Когато се добрахме до него и понечихме да надникнем в избата, не успяхме да видим нищо, защото вътре беше тъмно.

— Дали само поради липса на дърва не поддържат повече огъня? — попитах аз. — Или изобщо не са вече долу?

— Това би било много опасно.

— Да. Впрочем не сме ходили по-надалеч от тези две дупки. Останете да ме чакате тук! Искам да се огледам и малко по-нататък.

— Пазете се! Твърде опасно е. По-добре ще е да ме вземете със себе си!

— Благодаря! Сам се чувствам по-сигурен. Впрочем нали знаете, че умея да се промъквам незабелязано. Залегнете зад камъните и не се изправяйте, преди да съм се върнал!

Дълго се промъквах покрай стария зид, без да забележа каквото и да било. Но по едно време напрегнатият ми слух долови шепот на човешки гласове. Внимателно се ослушах. Наистина, пред мен някой тихо разговаряше. При това ми се стори, сякаш ту тук, ту там с пръчка леко се потрепваше по земята. Дали не бяха цевите за издухване на отровни стрели? В такъв случай положението ми не бе кой знае колко розово.

Макар да ми беше ясно, че рискувам живота си, продължих да се промъквам напред. Скоро се приближих достатъчно, за да различа, че тук се бе събрала голяма група хора, които се бяха скупчили близо един до друг и нещо си шепнеха. Бяха индианците. Беше твърде тъмно, за да забележа по-големи подробности. Но вече знаех достатъчно. По неизвестен за нас начин арипоните бяха излезли от избата и се готвеха да ни нападнат. Трябваше да побързам да предупредя спътниците си.

Тъкмо се канех да се обърна, когато едно по-голямо раздвижване ме накара отново да се взра в групата. От нея се отделиха три силуета и много бавно закрачиха към нашия огън. Постарах се малко отстрани да се движа успоредно с тях. Успях даже леко да ги изпреваря и щом се озовах до брат Иларио, набързо споделих с него видяното. Показах му индианците, които вече не вървяха, а пълзяха, защото светлината от огъня достигаше до тях. Те преминаха покрай нас най-много на седем-осем крачки. Придружаваше ги Гомес. Познах го.

— Сигурно другите са вождове — прошепна ми монахът.

— В такъв случай работата ни се улеснява — обадих се също тъй тихо. — Ще ги пленим и ще ги задържим като заложници.

— Отлично! Веднага ли?

— Да, но по възможност по-безшумно.

Запълзяхме подир тях тихо, но колкото можехме по-бързо. Обърнеха ли се назад, преди да ги достигнем, бяхме разкрити. Едва в този момент разбрах колко непредпазливо е било от наша страна да седим тъй открито край огъня, където ясно се виждахме още отдалеч. Като нищо индианците са могли един по един да ни очистят със стрелите си.

Монахът не оставаше по-назад от мен в усилията си и ние се приближавахме абсолютно безшумно. Ето че ги настигнахме. Вляво от мен брат Иларио се озова зад гърба на Гомес, а малко по-надясно аз бях зад другите двама. Те клечаха пред нас. Премерих се точно и с протегнати ръце мощно скочих напред. Успях да сграбча двамата мъже за вратовете и със силата на скока си да ги съборя по лице на земята. Нападението на монаха също се увенча с успех. Четвърт или дори половин минута ги държахме затиснати под нас. Ръцете и краката им потръпваха конвулсивно. От гърлата им излизаше само тихо, задавено хъхрене. След малко брат Иларио угрижено ми пошепна:

— Сеньор, ще ги удушим!

— Няма, човек не се удушва толкова бързо. Смятате ли, че ще успеете да завлечете вашия пленник до огъня така, както сте го хванал?

— Да.

— Тогава бързо напред!

Сграбчил двамата за вратовете, аз се втурнах към нашия бивак, влачейки ги подир себе си. Монахът ме последва. Обаче аз не спрях при огъня, а продължих да тичам още малко нататък, където най-сетне пуснах на земята двойния си товар.

Йербатеросите бързо наскачаха на крака и се приближиха не малко учудени, че домъкнахме с нас трима индианци.

— Какво се случи? Откъде се взеха тези хора? Нима не бяха в избата?

— Не. Вържете ги. Донесете и пушките ни, които са при огъня. Не бива повече да седим там.

— Защо?

— Защото там червенокожите ще могат да ни видят. Те са се измъкнали от избата. Сядайте ей тук между дърветата, където е най-тъмно, и докато разговарям с Гомес, внимателно наблюдавайте онзи ъгъл, иззад който би трябвало да се появят индианците, ако искат да ни нападнат! Седем изстрела навярно ще са достатъчни, за да ги спрете.

Нарежданията ми бяха бързо изпълнени. Двамата индианци лежаха вързани на земята и без да кажат нито дума, се мъчеха да си поемат въздух. Все още не се бяха окопитили от уплахата си. Съвсем накратко монахът обясни на йербатеросите как сме се сдобили с такъв улов. Гомес бе в пълно съзнание, ала също едва успяваше да си поеме дъх. Допрях острието на ножа си до гърдите му и казах:

— Останете легнал и изобщо не мърдайте, иначе ще ви пронижа! Познавате ме. Отговаряйте на въпросите ми съвсем искрено! Знаете, че не ви желая злото, но трябва да сте откровен. Как излязохте от избата?

— През добре закрит процеп в зида.

— А-а, тъй значи! Канехте се да ни нападнете, нали!

— Да. Но поисках от моите хора обещанието, че никого няма да убият.

— Че защо ви е тогава това нападение, щом имате намерението да ни пощадите живота?

— За да освободим сендадора.

— Усилията ви щяха да са напразни. Сендадорът избяга.

— Нима е възможно? Че нали на вас никой не може да ви офейка?

— Самият аз срязах ремъците му. Той избяга с моето съгласие, както и със съгласието на йербатеросите, но не бива да го узнават другите, които искаха да го убият. Така че засега се налага във всички случаи да си мълчите.

— Нямам нищо против. Но истината ли ми казвате?

— А чували ли сте някога от мен каквато и да било лъжа? Я се ослушайте! Какви са тези викове там долу? Разбира се, нашите спътници, които го търсят. Е, сега вярвате ли ми?

— Да, сеньор. Ами ако пак го заловят?

— Сигурно ще е много предпазлив. От всичко казано навярно разбирате, че ви мисля доброто.

— Щом е така, защо тогава ни пленихте?

— Защото искахте да ни нападнете. Утре ще напуснем това място и ни се иска да се разделим с вас в мир. Кои са тези двама индианци?

— Кацики са.

— Значи вождове, а? Ама изобщо нямат такъв вид.

— Сеньор, арипоните са бедни. Те нямат възможност да се обличат разкошно и да се кичат с украшения. Единият е мирновременен, а другият военен вожд.

— Има ли с вас и други вождове?

— Само аз, но аз съм едва втори вожд.

— Добре! Ще ви направя едно предложение. Ще задържим тези двама мъже при нас като заложници. Ако не ни се случи нищо лошо, ще ги освободим веднага щом си тръгнем оттук. Но ако имаме и най-малката причина да се оплачем, ще ги наръгаме с ножовете си, а и вас ще избием до крак. Нали знаете, че държа на думата си.

— Сеньор, от главата ви и косъм няма да падне!

— И на собствеността ни няма да посегнете, нали?

— Няма.

— Нямам предвид само нас, които седим тук в момента, а и хората от кервана.

— И аз така разбирам нещата.

— Добре, тогава сте свободен. Върнете се при вашите воини и им предайте моите думи!

Той видимо се зарадва. Изправяйки се бавно и колебливо от земята, индианецът ме попита със съмнение в гласа:

— Значи наистина мога да си отида?

— Да, Гомес.

— Сеньор, отново виждам, че сте наш приятел. Вие съвсем се различавате от тукашните бели. Сигурно във вашата родина има по-дружелюбни хора.

— Добри хора има навсякъде. Тук също.

— Още не съм ги забелязал. Разказах на моите воини за вас. Всички желаят да ви видят. Ако ни разрешите, щом се съмне, ще дойдем при вас.

— Твърде е рисковано.

— Ще се появим съвсем открито, един по един и без никакви оръжия. А ако ни нямате доверие, предварително ще изпратим тук десетина от най-добрите ни мъже, които ще ви служат като гаранция за нашата дружба.

— Съгласен съм. Но първо елате при мен сам, за да мога с вас да уговоря условията, при които ще ви разреша посещението на бивака ни с толкова много хора.

— Ще дойда. Ако искате, сега ще уведомя моите воини, а после ще се върна тук като ваш пленник.

— Не, Гомес, не го искам. Уведомете двамата вождове за нашето споразумение, за да не се тревожат за съдбата си. За съжаление не владея езика им. Ще се отнасяме с тях добре и ще получат предостатъчно ядене и пиене.

Той поговори с кациките и аз видях как угрижените им, изплашени лица просияха. После добавих и следната забележка:

— Ей сега ще се спуснем долу при волските коли, където смятаме да прекараме нощта. Известна ви е волята ни. Ако действате според нея, няма да има от какво да се оплаквате. Лека нощ, Гомес!

— Сеньор, ще останете доволен от нас!

Той се отдалечи. Ние също си тръгнахме, но проявихме по-голяма предпазливост от Пена и Гомара. Освободихме краката на двамата вождове, за да могат да вървят, но около глезените им вързахме по един ремък, който здраво държахме в ръка. Така заслизахме бавно надолу по склона. За ориентир ни служеше светлината на горящите долу огньове.

Може би постъпвах непредпазливо, като проявявах такова доверие към обещанието на индианеца, но просто чувствах някаква твърда увереност, че нито той, нито съплеменниците му щяха да ме измамят. Щом веднъж се бяха примирили с мисълта, че са принудени да се откажат от очакваната плячка, то те сигурно щяха да са радостни да ни превърнат от врагове в приятели.

Когато пристигнахме долу при бивака, заварихме само жените, децата и воловарите. Липсваха мъжете, които все още претърсваха околността за избягалия сендадор, но в тъмната нощ сигурно няма да имат никакъв успех.

Естествено жените бяха вече узнали в каква опасност са били мъжете им, каква участ ги бе очаквала самите тях, както и че за избавлението си трябваше да благодарят единствено на нас. Ето защо те ни посрещнаха с изблик на най-голяма благодарност, която обаче съвсем не се отнасяше до двамата пленени кацики. Напротив, отправиха им такива погледи, които изразяваха всичко друго, само не и дружелюбност. Запознахме ги със сключеното с индианците споразумение, след което отношението на жените към двамата вождове не бе вече толкова враждебно и неприязнено.

Доста време измина, преди да се върнат преследвачите. Идваха един по един. Предпоследен беше Пена, а последен — Гомара. Двамата бяха най-много ядосани от изчезването на сендадора и бяха положили най-големи усилия да го заловят отново. Особено Гомара бе побеснял от гняв.

— В ръцете ни беше! — скръцна зъби той. — Даже го бяхме вързали! Трябваше само да забия ножа си между ребрата на убиеца на моя брат и щях да отмъстя за убийството. Ето че сега ни избяга! Сеньор, вие сте виновен за това!

Думите му бяха оправени към мен. Ето защо с тон на най-голямо учудване го попитах:

— Аз ли? Откъде накъде ви хрумна тази напълно безпочвена мисъл?

— Знаете го не по-зле от мен и от останалите. Вие сте голям човеколюбец, който не е в състояние да направи нещо лошо дори и на най-отчаяния негодник. Ако зависеше от мен, щях на часа да пронижа с ножа си този изпечен мерзавец. Но вие искахте да се отнасяме с този тип като към най-почтения човек в света и ето резултата от една подобна глупост — избяга ни.

— Не ми се ще да споря с вас, Гомара, защото в момента сте възбуден. Но щом говорите за извършена глупост, трябва да ви кажа, че няма да ви разреша да давате подобни оценки на начина, по който постъпвам. Ако ме смятате за глупак, единственото, което мога да ви посъветвам, е да си потърсите някой по-умен спътник, с когото ще успеете по-бързо и по-лесно да постигнете целите си, отколкото с мен. Или пък действайте сам! Не ви принуждавам да пътуваме заедно.

Той се накани да ми даде някакъв гневен отговор, обаче размисли и като мърмореше нещо недоволно под нос, седна край огъня.

Лошото настроение на хората се подсили и от вестта, че бях сключил с индианците мирен договор. Но все пак те го приеха спокойно, без да кажат каквото и да било. Започнаха един на друг да си разказват какво са направили по време на преследването на сендадора. Оказа се, че героичните им дела се изчерпваха с безцелно блъскане в дърветата, от което им бяха излезли цицини по главите, а ръцете и лицата им бяха изподрани от храсталаците, и то без нито да видят, нито да чуят сендадора.

— Вие трябваше да дойдете с нас, сеньор — каза ми Пена. — Тогава все пак може би щяхме да го спипаме.

— Може би? Не само може би, а съвсем сигурно — отвърнах му.

— Ами! — обади се Гомара, който още не беше овладял гнева си. — Защо не участвахте в търсенето, щом сте толкова сигурен в себе си?

— Защото нямаше време — отговори Пена вместо мен. — Нали сеньорът трябваше да остане горе при индианците.

— И да беше дошъл, пак нищо нямаше да открие. В тази тъмнина е невъзможно да се намери каквото и да било.

— Ами тогава вие защо търсихте? — попитах го аз.

— Защото бяхме твърде ядосани и припрени. Или не биваше да правим поне един опит? Нали можехме и случайно да се натъкнем на него. И вие твърдите с голяма самоувереност, че непременно сте щели да го заловите!

— Да, но с някои „ако“! Щях да намеря следите му, а открият ли се веднъж те, много скоро се спипва и самият човек.

— Все още не е късно!

— Късно е, защото всичко сте изпотъпкали и заличили. Щом наоколо из храстите са се мотали и пълзели над двайсет души, тогава и най-добрият следотърсач няма да може да ви каже кои отпечатъци са на беглеца! А дори и да ги открие някъде, съвсем скоро пак ще ги изгуби, понеже вашите стъпки сигурно ще го объркат.

Гомара не ми отговори, а ми обърна гръб, за да се отдаде безмълвно на гнева си. Човекът, който гледаше на нещата откъм най-веселата им страна, беше боцманът. Той седеше мълчаливо, непрекъснато поклащаше глава и правеше какви ли не гримаси.

— Какво ви е? — попитах го аз.

— Яд ме е, какво друго! Де да не ви бях послушал и да му бях счупил две-три ребра. Сега навярно нямаше и през ум да му мине да ни офейка! Тъй хубавичко ми беше попаднал между ръцете!

Той ми показа огромните си юмруци и натъжено впери поглед в тях.

— Я не се косете! — утеших го аз. — Все ще се намери още работа за страхотните ви ръчища. Кой знае дали не е по-добре, че засега този тип ни избяга.

Тайно му направих знак и той си замълча. Малко по-късно при нас седна Търнърстик и аз тихо обясних на двамата как сендадорът беше успял да избяга. Те не бяха толкова жестоки хора, за да не признаят моите доводи, и одобриха постъпката ми.

Всички вечеряха мълчаливо, а нощта измина, без да се случи нищо особено. Още в ранни зори, когато едва-едва се беше развиделило, в лагера ни се появи Гомес и попита дали ще разрешим на индианците да ни посетят. Дадохме съгласието си да дойдат петнайсет или най-много двайсет души наведнъж и това условие бе спазено съвсем стриктно.

Керванджиите носеха какви ли не предмети за разменна търговия, както и за подаръци, понеже предвиждаха срещи с индианците, с които желаеха да живеят във възможно най-добро разбирателство. От тези запаси всеки червенокож получи по някаква дреболия, която ги настрои толкова дружелюбно, че можехме да забравим всичките си опасения дори и ако все още ги бяхме имали. Арипоните станаха толкова доверчиви и общителни, че дадохме разрешение на всички да ни посетят едновременно, а това им достави радост и за да ни докажат добрите си намерения, те хвърлиха в огъня и изгориха всичките си островни стрели.

Трябваше да използваме чудесното им настроение. По мой съвет хората наизвадиха захар, ром и бренди и в намиращите се в колите войнишки котлета направиха силен грог, който така възхити червенокожите, че двамата кацики, чиито ремъци бяхме развързали, предложиха на преселниците да сключат с тях свещен съюз за взаимопомощ и отбрана, което естествено бе прието с голяма радост и бе приведено в изпълнение при обичайните задължителни церемонии.

Така доскорошните неприятели се превърнаха в сигурни приятели. Арипоните разбираха, че постоянното продължително и дружелюбно общуване с белите, които може би завинаги щяха да останат тук, ще им донесе по-голяма полза от еднократното им ограбване и затова изобщо не мислеха нито да търсят сендадора, нито пък да му помагат да осъществи подлите си планове.

Гомес играеше ролята на преводач. Беше проведено заседание, в резултат на което индианците обещаха да придружават белите, да ги закрилят и да им помагат във всичко. Преселниците се бяха озовали твърде далеч отвъд своята цел. Първоначалното им желание беше де се доберат до старите поселища, но заради сендадора бяха принудени да стигнат чак до мястото, където се намираха в момента. По тази причина те естествено трябваше да се върнат обратно.

Ако предишната вечер едва успяхме да ги склоним да бъдат по-снизходителни в присъдата си над индианците, то сега те направо се радваха, че бяха сключили с тях толкова хубаво и изгодно споразумение. Но затова пък бяха по-малко склонни да оставят сендадора да им избяга. Заклеха се да му отмъстят и си обещаха да го убият в случай, че някой път им се мернеше пред очите и успееха да го заловят. Настоятелно ни подканиха незабавно да започнем да го преследваме и щом го настигнем, да го обезвредим.

После обърнаха колите и впрегнаха животните. Придружаван от арипоните, керванът се върна към предишния си бивак по същия път, по който миналия ден колите бяха дошли до хълма.

През последните няколко часа Пена и Гомара не бяха в лагера. Тръгнаха да търсят следите на сендадора. С мен бяха останали само онези хора, на които се бях доверил и които бяха дали съгласието си на първо време да пощадим сендадора, за да отидем заедно с него до Пампа да Салинас. Накарах ги тържествено да ми обещаят да не издават на Гомара и Пена, че съм срязал ремъка на зловещия сендадор, за да му дам възможност да избяга.

— Но сега се намираме пред един много труден проблем — обади се монахът — и изобщо не мога да си представя задоволителното му разрешаване. Естествено Пена и Гомара имат намерение да пътуват заедно с нас. Но те искат да заловят сендадора и горят от нетърпение да го накажат. А ние пък искаме да яздим с него. Как ще се съгласува всичко това?

— Наистина сме изправени пред голямо затруднение, което не може току-така да се преодолее — отвърнах му аз.

— Няма ли да е по-добре да им кажем как стоят нещата?

— Не, поне засега все още не. Може би ще успеем някак си да укротим Пена, но Гомара — никога.

— Ами тогава да се разделим с тях, а?

— Не. Няма да е справедливо. Така няма да постъпим добре, даже и да бяха чужди за нас хора. А Пена е мой добър познат, някогашен мой спътник, към когото не мога да постъпя толкова безчестно.

— Ами тогава значи ще останем заедно. Но същевременно към нас ще се присъедини и сендадорът. Самият аз не мога да оправя нещата, а се съмнявам, че и вие ще можете.

— Да, неприятно положение. Може би ще е най-добре да оставим всичко както си е, докато се срещнем със сендадора.

— Хубаво, но тогава ще се лее кръв! Гомара незабавно ще се нахвърли върху него.

— Твърде се съмнявам, че ще стане така, понеже сендадорът няма да се появи сред нас неочаквано. Мисля, че някъде ще ни чака и ще ми даде тайно знак, че е наблизо. Тогава ще мога да му кажа, че Гомара е непримирим и ще изслушам предложенията му в това отношение.

— Сигурно ще ви каже да отпратим Гомара да си върви по пътя.

— Не е изключено. Но с подобно предложение не можем да се съгласим. Не ми се ще да постъпвам с досегашните си спътници по такъв начин. А дори и да го направим, мислите ли, че така ще решим въпроса?

— Не.

— И аз не мисля, понеже Гомара ще язди тайно подир нас, за да застреля сендадора. Той пък сигурно ще го очаква и ще бъде безкрайно предпазлив. Един от двамата ще трябва да умре. Не, все пак смятам, че ще е най-добре да кажем истината на Пена и Гомара.

— Тогава се пригответе да получите укори, които в никакъв случай няма да са приятелски.

— Не ме е страх от тях. Ще ги търпя, докато са в границите на онази учтивост, която имам право да очаквам дори и при подобни обстоятелства.

Ето че в същия момент Пена се върна от разузнаване. Бе намръщен. Обръщайки се към мен, той каза:

— Имахте право. Постъпихме глупаво като пълзяхме наоколо из храсталаците. Земята е изпотъпкана и сега един дявол знае кои отпечатъци се оставени от краката на сендадора.

— Знаех си, че ще търсите напразно.

— Е, сега го знам и аз, но поне си изпълних дълга. Не мога да не се учудвам, че останалите не мислят по същия начин.

При тези думи той хвърли укорителен поглед наоколо.

— Учудвате се, че си седим тъй спокойно, без да полагаме същите усилия като вас, така ли?

— Естествено! Изглежда на вас ви е съвсем безразлично дали този тип ще избяга, или не.

— О, не. Но ние имаме две твърде основателни причини, за да не присъединим усилията си към вашите в това издирване.

— И кои са те?

— Първата засяга времето. Навсякъде, където сте търсили, сте заличили следите. За да ги открием въпреки това, ще трябва да обикаляме около бивака в много голям кръг, и то крачка по крачка, внимателно претърсвайки всяка педя земя. Това може да продължи до вечерта, без да постигнем целта си. Но дори и щастието да ни се усмихне и да намерим някой отпечатък от сендадора, той сигурно ще се окаже достатъчно умен по-късно да си избере такъв терен, където няма да остави никакви следи. А даже да е минал и по затревени места, стръкчетата сигурно ще се изправят, докато стигнем до там. И тъй, само бихме си изгубили времето, без да постигнем нищо.

— Това е вярно. И аз го разбирам. А коя е втората причина?

— Тя е далеч по-съществена от първата. Просто знаем съвсем сигурно, че пак ще се срещнем със сендадора.

— О! — слисано възкликна той. — И къде?

— Някъде по-нагоре по това речно корито. Самият той ни го каза.

— Какво? Казал ви го самият той?

— Да. Даже твърдо ни обеща.

— Сеньор, шегувате се!

— О, не. Споразумях се с него пак да се присъедини към нас.

— И мислите… че ще ви повярвам?

— Да. Седнете, всичко ще ви разкажа.

Той се озова на подканата ми. Но едва бях започнал разказа си, когато Пена бавно се изправи, изтъпанчи се пред мен и през цялото време, докато слушаше, ме гледаше с широко отворените си учудени очи. След като свърших, очаквах, че ще избухне. Ала той пак седна на мястото си със същите бавни движения, както беше и станал, и спокойно ме попита:

— И всички тези сеньори бяха съгласни, така ли?

— До един.

— Тогава съм принуден да мълча и да се подчиня, понеже мнозинството е против мен, но знаете ли, драги земляко, че досега ви смятах за умен човек?

— Само досега ли?

— Да, само до днес! Но вече край! Подобни гадини трябва да бъдат незабавно изтребвани. А това, че сте го освободил, е навярно най-голямата грешка, която сте вършил през живота си.

— Възможно е! И да е грешка, мисля, че мога да поема отговорността за извършеното.

— Несъмнено е грешка. Нима наистина вярвате, че той пак ще ни се мерне пред очите?

— Да. В негов интерес е да ме вземе със себе си до Пампа де Салинас.

— Вас да, но не и нас. В негов интерес е по-скоро да обезвреди всички свидетели на престъпленията му, както и хората, които знаят нещо за тях. Нека напуснем това място колкото е възможно по-бързо, защото съм убеден, че той се скита наблизо, за да ни очисти подло един по един.

— Но нали няма оръжия!

— Ха! Че какво значи оръжия! И една тояга е оръжие, с което може да пречука всеки отдалечил се от останалите. Вземе ли тогава пушката от убития, ще има вече нужното и като нищо ще ни изпрати един по един на оня свят.

— В такъв случай кой ще му разчете скиците и кипутата?

— О, вас ще ви остави жив — но само вас!

— Но тогава ще му е невъзможно да избяга от отмъщението ми, нито ще успее да ме принуди да му бъда в услуга.

— Ами какво ще направите, ако ви нападне или плени и насила ви накара да тръгнете с него?

— Дрън-дрън! Че как ще успее да ме завлече толкова надалеч? Дори и да не ми е възможно сам да се освободя, нали всяка среща с други хора ще бъде за него фатална. Изглежда забравяте, че по-нататък пътят минава през населени местности.

— Които той може да избегне. Трябваше да го задържите в плен дори и ако не сте искал да го убиете. Или щяхме да отидем с него до Пампа де Салинас и да го принудим да ни покаже къде е закопал кипутата и плановете, или щяхме да го предадем на властите, които сигурно нямаше да се церемонят много-много с него.

— Възможно е и да сте прав. Не мога да оборя мнението ви, защото то е просто едно мнение и само успехът или неуспехът ни ще решат дали е правилно, или не. Но стореното — сторено, вече нищо не може да се промени.

— Навярно все още може! Ако действително се окаже толкова глупав или доверчив и се появи при нас, ще го пленим и ще постъпим както ви предложих.

— Няма как, понеже вече му дадох дума.

— Глупости? Не е нужно да спазваш дадената дума, когато става въпрос за някой убиец, за такъв престъпник и опасен човек.

— Трябва да се спази! Стига само така да не се нарушават законите. Обещах му свободата и няма да престъпя обещанието си.

— Е, аз ще ви дам съгласието си, понеже се смятам ваш приятел и не искам да се карам с вас. Но много се съмнявам, че и Гомара ще прояви същата готовност. Поне можете да опитате.

Той ми обърна гръб и не пожела повече да разговаряме. Но аз бях убеден, че нямаше да предприеме нищо против волята ми. Малко по-късно се завърна и Гомара. По израза на лицето му си личеше, че се намира в отвратително настроение. Другите тайно взеха да ми хвърлят многозначителни погледи, с които искаха да ми кажат, че навярно ме очакваха трудни минути. Гомара гневно захвърли пушката си на земята и каза:

— Нищо! Един дявол знае в каква посока е офейкал този мерзавец. Навсякъде обиколих, всичко претърсих, ала напразно. Е да, отпечатъци от стъпки колкото щеш, ама кои ли са неговите? От яд ми иде да се обеся или отровя, че бях тъй глупав да му позволя да се измъкне! Но вие — обърна се той към мен — умеете да разчитате следи. Вие трябва да търсите. Така сигурно ще намерим истинската диря. Изобщо не разбирам как можете да седите тук толкова спокойно. Все още не сте станали да ни помогнете!

— Имах си друга работа, а и нямах никакво намерение сега да търся беглеца — отвърнах аз.

Брат Иларио, който смяташе, че заради сана му Гомара нямаше да се отнесе с него тъй грубо както с мен, взе думата и накратко му обясни случилото се, а и причините, накарали ни да постъпим по този начин. Гомара стоеше като каменна статуя и не продумваше. На няколко пъти устните му се раздвижиха, но изглежда обзелото го неимоверно вълнение не му позволи да обели нито дума. Лицето му сменяше цвета си. Кръвта така нахлу в главата му, че очите му силно кръвясаха. Ала веднага щом монахът свърши разказа си, темпераментният Гомара избухна:

— Хиляди дяволи! Всичко е станало зад гърба ми! Без да ме попитате за съгласието ми! Брат Иларио, ще ви убия! Или като сте духовник си мислите, че току-така ще ви се размине? Позволили сте на сендадора да избяга. Кръвта му ми се изплъзва. Но затова ще поискам вашата!

Той грабна пушката си от земята и запъна спусъка й. Аз седях с изопнати крака, но още в същия миг присвих единия към тялото си, за да се подготвя светкавично да се изправя, понеже заканата на този избухлив човек беше сериозна.

— Овладейте се! — извика му монахът. — Как можете да говорите за проливане на кръв! Да не се намирате в кланица? Пред вас са застанали хора, а не добичета!

— Все ми е едно дали са хора, или добичета! Искам кръв за кръв и питам кой стои зад този подъл и коварен номер! Сигурно е немецът, който предпочита да прегърне и най-големия негодник, отколкото да го накаже.

Брат Иларио се накани да отговори нещо, за да поеме вината върху себе си, ала аз го изпреварих и казах:

— Да, аз бях. Такова беше желанието ми, а другите сеньори нямаха нищо против.

Щом чу думите ми, лицето на Гомара стана тъмночервено. Той направи истински котешки скок към мен, после спря на едно място, насочи дулото на пушката си към главата ми и изкрещя:

— Значи ти, ти си бил, чуждоземен пес такъв! Ти си пуснал на свобода убиеца на брат ми! Върви в ада!

Той натисна спусъка. Но очите ми зорко следяха показалеца му. Веднага щом пръста му се допря до спусъка и прозвучаха последните му думи, аз се изправих като пружина и отскочих встрани. Изстрелът изтрещя. Куршумът мина покрай мен и се заби в земята зад мястото, където бях седнал. Но затова пък толкова по-сигурно юмрукът ми улучи целта си. Ударих негодника по главата така, че рухна като подкосен и неподвижно остана да лежи на земята.

Никой не беше очаквал подобно покушение. Всички наскачаха от местата си и взеха да ме питат дали съм ранен, понеже едва по-късно намерихме забилия се в земята куршум. Спътниците ми се поуспокоиха едва след като разбраха, че съм останал невредим. Прибрах ножа на Гомара, за да не направи някоя беля с него. Естествено пушката му също бе отнета и после зачакахме да дойде на себе си.

Доста време измина, преди Гомара да се размърда. Той посегна с ръка към мястото на главата си, където го бях ударил. Малко по-късно отвори очи и се огледа наоколо. Когато погледът му падна върху мен, съзнанието му бързо се възвърна и след като скочи на крака, извика:

— Още ли си жив, нещастнико! Не те ли улучих? В такъв случай ще…

Той посегна към Пена, който стоеше най-близо до него, за да изтръгне пушката му и да я насочи срещу мен, ала аз го изпреварих, сграбчих го за гърлото и за колана, вдигнах го във въздуха и го запратих на земята с такава сила, че човек можеше да си помисли, че не му е останала здрава нито една кост. Въпреки всичко негодникът успя да се изправи, посегна към пояса си и понеже не намери там ножа си, се нахвърли върху мен с протегнати напред голи ръце. Вдигнах десния си крак и го посрещнах със силен ритник в тялото, който отново го повали на земята. Но тогава коленичих до него, стиснах го за гърлото и заплашително казах:

— Ще се укротиш ли най-после, безумецо? Ако наистина трябва да се пролее кръв, то тя ще бъде само твоята! Или действително си въобразяваш, че можеш да се мериш с мен?

Преди малко бях добре забелязал, че приведените по толкова спокоен начин доводи от Пена срещу мен бяха направили сериозно впечатление на спътниците ми. Но ако чрез тях те почти бяха променили мнението си в негова полза, то невъздържаните яростни действия на Гомара отново ги превърнаха в мои поддръжници. Взеха да ме съветват да го вържа, но аз не се съгласих. Докато го притисках с коляно, с едната си ръка успях да претърся джобовете му и след като му отнех мунициите, го изправих да стъпи на крака и му казах:

— Ти стреля по мен, затова не мога повече да те търпя край себе си. Вече нямаме нищо общо помежду си. Ще си получиш пушката и ножа, но не и мунициите, за да не ти хрумне пак да стреляш по мен.

Известно време той се мъчеше с широко отворена уста да си поеме дъх и му беше трудно да говори. Мислех си, че или отново ще започне да ругае, или ще намери думи за помирение. Но Гомара не направи нито едното, нито другото. Лицето му придоби упорит израз и също с такъв тон той каза:

— А от какво ще живея, щом не мога да застрелям никакво животно?

— Присъедини се към кервана, който можеш бързо да догониш. Там ще получиш барут и олово и докато се върнеш тук, подгонен от жаждата за отмъщение, ние ще сме вече в безопасност от куршумите ти.

Дадох му ножа и пушката. Той ги взе от ръцете ми и ме погледна в очите. За миг ми се стори, като че бе обзет от по-благо настроение и сякаш се кани да каже някоя добра дума за помирение, ала устата му не се отвори. Той ми обърна гръб и безмълвно закрачи в посоката, в която го бях посъветвал да поеме.

В продължение на няколко минути сред нас се възцари дълбоко мълчание. После Пена каза:

— Няма защо да го съжаляваме! Не заслужава нищо по-добро. Не е в състояние да овладее индианската си кръв и за него няма място сред разумни хора.

— Не се безпокойте — обади се брат Иларио. — Този човек пак ще дойде.

— И аз съм на същото мнение. След като поязди малко в друга посока, ще се върне и ще ни помоли за извинение — съгласих се с монаха.

— Ще го приемете ли отново? — осведоми се брат Иларио.

— Да.

— Най-сериозно ви съветвам да не го правите. Не мога да повярвам, че ще се откаже от кръвожадните си намерения за отмъщение.

— Именно затова пак ще го приема. По-добре ще е да е пред очите ни, отколкото да действа зад гърба ни. Наблюдаваме ли го, ще ни е много по-лесно да предотвратим всеки негов опит да ни навреди.

Дадоха ми право. Почакахме още около час, но Гомара не се върна. Изглежда се бяхме излъгали. Но тъй като заради него не ни се искаше излишно да си пилеем времето, решихме да тръгнем на път. Бяхме вързали конете си за храстите малко встрани, за да могат да пощипват от клоните им. Когато отидохме при тях, видяхме на земята да седи… Гомара. Щом се приближихме, той се изправи на крака и с умолителен глас ми каза:

— Сеньор, постъпих несправедливо и ви моля за извинение! Ще ме вземете ли пак с вас?

— Та отново да изложа живота си на опасност, така ли? Не!

— Но аз нямах лоши намерения!

— Не си имал лоши намерения ли? Наистина си страшно безразсъден човек! Може би извъртанията ти щяха да минат, ако беше само насочил пушката си към мен, без да стреляш. Но едва от някакви си три крачки ти натисна спусъка и не ме улучи само защото бях нащрек и навреме отскочих встрани. Ако не го бях направил или ако се бях забавил един-единствен миг, сега щях да съм труп. Как можеш да твърдиш, че си нямал лоши намерения? Всички видяха, че не се шегуваш, а след като дойде на себе си, ти го доказа с яростта си, загдето куршумът ти не ме е улучил. Ако пак кажеш, че не си имал лоши намерения, значи си луд!

— Сеньор, всичко стана защото се бях разпалил и разгневил!

— Ами тогава гледай по-добре да се владееш и да обуздаваш гнева си! Какво си въобразяваш всъщност, че се осмеляваш така да се бунтуваш срещу мен? Е, вярно, нито си ми слуга, нито пък аз съм ти господар, чиито заповеди е необходимо да изпълняваш, но не бива да ме вземаш за човек, който се бои от теб и ще позволи да му държиш сметка за всичко. Трябва да си учтив и скромен, а ако не желаеш да си такъв, си свободен да отидеш накъдето ти видят очите. А пък започнеш ли пак да стреляш с пушката си, ще те просна на земята с юмрук, както вече го сторих. Ако ти позволя да останеш при нас, сигурно мога да очаквам пак да се повтори същата сцена и тогава един от двама ни ще е загубен — или ти, или аз. Но в такъв случай няма да те ударя така, че само да изгубиш съзнание, а ще ти струва живота.

— Сеньор, твърдо ви обещавам, давам ви най-святата клетва, че срещу никого от вас няма да вдигна вече ръка!

Той отправи молбата си и към другите, и то толкова настоятелно, че най-сетне все пак му казах:

— Решението ни ще зависи единствено от поведението ти към сендадора.

— Нима наистина искате да се отърве без каквото и да било наказание?

— Не. Изобщо нямам намерение да бъда към теб несправедлив. Но разумът ни повелява да отидем с него до Пампа де Салинас. Дотам ще трябва да кротуваш. После можеш да правиш каквото си искаш.

— След това няма ли повече да го защитавате? Няма ли да го предупредите да се пази от мен?

— Не! Той сигурно и сам ще се пази от теб. И през ум не ми минава да предупреждавам престъпници да се пазят от заслуженото наказание.

— И ми обещавате, че няма да ни избяга и че ще бъде с нас до Пампа де Салинас?

— Не мога да обещая такова нещо. Към нас той ще удържи на думата си. Ако и ти се държиш с него така, че да се почувства сигурен за живота си, тогава ще остане при нас. Както виждаш, всичко зависи от теб.

Гомара гледаше мрачно пред себе си. Поне в този миг лицето му имаше мрачен израз, който никак не вдъхваше доверие, че даденото обещание ще бъде спазено. Ала скоро то се проясни и с тон, който би трябвало да мине за доверителен, той каза:

— Е, добре! Обещавам ви да отложа отмъщението си, докато този човек няма повече да ви е нужен. Но после няма да чакам нито миг. Ще ме вземете ли с вас?

— Обещанието ти искрено ли е?

— Да.

— Тогава нека опитаме още веднъж. Можеш да останеш при нас.

— В такъв случай трябва да ми върнете и мунициите.

Вече се канех да дам съгласието си, когато монахът се намеси:

— Не бързай толкова! Ти проигра доверието ни и първо ще трябва отново да го спечелиш. Едва след това ще те признаем пак за онзи наш добър спътник, какъвто беше доскоро. За малко щеше да направиш голяма беля с твоя барут и твоето олово. Затуй ще ги получиш обратно, когато ни докажеш, че наистина твърдо си решил да удържиш обещанието си.

Останалите наши спътници се съгласиха с него. Само за част от секундата Гомара му хвърли мрачен и заплашителен поглед, който изглежда никой освен мен не забеляза, а после с угоднически тон отговори:

— Нека бъде както искате, брат Хагуар. Разбирам, че всичко това напълно съм си го заслужил. Сигурен съм, че скоро отново ще спечеля доверието ви.

Така въпросът бе приключен. Възседнахме конете и поехме нагоре по речното корито. Яздех начело заедно с брат Хагуар, без да отделям поглед от земята, за да открия евентуално някаква следа от сендадора, ала напразно. Едва след като яздихме около два часа, ми направи впечатление, че речното корито бе направило твърде голям завой. И понеже монахът се чудеше, че дори и аз не съм в състояние да открия дирите, които сендадорът нямаше как да не е оставил, му отговорих следното:

— Тук изобщо няма защо да търсим следите му. Той познава местността по-добре от нас и сигурно е минал напряко, докато ние следвахме, а навярно и все още следваме, завоя на пресъхналата река. И понеже пътят ни извива наляво, тоест на юг, пътят на сендадора ще минава на север от нас и несъмнено от тази посока той ще излезе на речното корито. Ако внимаваме добре, ще видим, че ще се натъкнем на идващата от север диря на негодника.

— Възможно е. Дано се срещнем с него още днес.

— Така мисля.

— Тогава нека внимателно наблюдаваме Гомара. Все още му нямам доверие.

— Аз също. Мислите ли, че пак ще ми посегне?

— Не, няма да дръзне, понеже му дадохте такъв урок, ала се опасявам, че относно сендадора няма да удържи на думата си.

— Навярно и вие забелязахте погледа, който ви хвърли, когато отказахте да му върнете мунициите?

— Не.

— Ако съдим по него, не можем да очакваме нищо добро. Трябва внимателно да наблюдаваме Гомара, иначе ще ни създаде сериозни затруднения.

Бяхме решили да не спираме да почиваме, докато не се срещнем със сендадора, или пък, докато не се стъмни. Ето защо продължихме да яздим чак до късен следобед, когато стигнахме до едно място на десния бряг, където, както изглеждаше, се бе подхлъзнал човешки крак. Спрях коня и слязох от седлото, за да го огледам. Брегът на пресъхналото речно корито беше не тъй висок както другаде, ала бе доста стръмен. Личеше си, че тук някой се беше спуснал отгоре и после продължил нататък по реката. Заедно с монаха се изкатерихме горе. Между дърветата земята беше мека и там имаше отпечатани човешки стъпки, тъй че за нечие остро зрение следата бе лесно забележима. Върнахме се неколкостотин метра по нея, докато дърветата свършиха и пред нас се откри малка тревиста пампа. Там дирята ставаше още по-ясна. Отчетливо се открояваше по-тъмната черта, образувана от отъпканите стръкчета трева.

— Дали е бил сендадорът? — попита брат Иларио.

— Сигурно. Следата идва отдясно, точно както бях предположил. На това място речното корито се насочва рязко на юг и изглежда тук свършва големият завой на реката, който следваме. Фактът, че точно тук дирята излиза на пътя ни, е сигурно доказателство, че сендадорът отлично познава местността. Той се е озовал тук, без да се отклони нито на метър било наляво, било надясно. Може би в момента е толкова наблизо, че вижда как оглеждаме следите му. Нека продължим бавно да яздим нататък!

Двамата се върнахме обратно в речното корито и пак се метнахме на конете. Само след няколко крачки се оказа, че предположението ми е съвсем вярно. Пресъхналата по това време река рязко извиваше на юг. Внимателно се оглеждахме и на двете страни, където сендадорът можеше да се появи всеки миг. Дирята му бе добре забележима. Тя продължаваше право напред по средата на пътя ни. Ала не беше изключено от предпазливост да е излязъл от речното корито и да се е върнал малко назад, за да ни наблюдава тайно, докато си мислехме, че се намира нейде пред нас.

Колкото и внимателно да го търсеха погледите ни, сендадорът никакъв не се мяркаше. Ала скоро забелязахме оставен от него знак. На едно дърво, издигащо се на десния бряг, бе забодено малко парче бяла хартия. Всички наскачаха от седлата. Всеки искаше пръв да се докопа до листчето. Монтесо изпревари останалите, свали го от дървото и ми го донесе. Прочетох следните думи:

— Продължавайте по следите ми още два дни на запад.

Спогледахме се. Не бяхме очаквали подобно нещо. Защо искаше да отиде толкова далеч напред сам? Защо не ни беше изчакал тук? Сигурно имаше някаква причина.

— Дали ни няма доверие? — попита монахът.

— Това не обяснява нещата — отвърнах аз. — Ако тук ни няма доверие, след два дни пак няма да го има. Несъмнено причината е друга.

— Но каква?

— Де да знаехме? Я да видим дали е оставил ясно забележими следи.

Самият аз бях все още на седлото, но в този момент слязох на земята и се приближих до дървото. Дотук горичките непрекъснато ни бяха следвали, ала оттук нататък на кратко разстояние се виждаха само ниски храсталаци, а зад тях се простираше необятна равнина. Дървото, на което бе забодена бележката, беше последното и от него към храсталаците водеха дълбоки отпечатъци от човешки стъпки, явно оставени нарочно.

— Колкото и да оглеждате тази диря, едва ли ще намерите отговор на въпроса ни — обади се Пена.

— Така е — съгласих се аз, — но я ми кажете как бе закрепена бележката?

— Беше забодена на едно тънко полупрекършено клонче. Още е в мен — отвърна йербатерото. — Направо го отчупих от дървото, за да не скъсам хартията.

— Покажете ми го!

Йербатерото ми подаде клончето, което беше съвсем изсъхнало и дебело колкото кука за плетене. Оглеждайки го, казах:

— Това е клонче от „aristolochia“^[5], която се вие ей там нагоре по стръмния бряг. Ала дървото е чинар. Следователно клончето заедно с хартията е било забито в ствола му. Има ли там някаква пукнатина, или дупка?

Внимателно огледах въпросното място и открих неголяма резка с формата на удивителен знак, само че без точката — горе беше малко по-широка, а долу — съвсем заострена.

— Сендадорът е имал нож! — смаяно възкликнах аз.

— Дали пък не сме го открили като го претърсвахме? — попита Пена.

— Тогава би могло да е само някое джобно ножче, сгъваемо ножче, което не заема много място и може да се скрие в кое да е малко джобче. Единствено в такъв случай е възможно да не сме го открили. Обаче този нож тук е имал ширина на острието от седем-осем сантиметра. Никое джобно или сгъваемо ножче не е толкова широко. Съвсем сигурно е някой „кучильо“ с много здраво острие и заедно с дръжката е поне двайсет и пет сантиметра дълъг. Невъзможно е да не го намерим при претърсването на дрехите му.

— Значи го е взел от някого, така ли?

— Без съмнение! Във всички случаи ще е полезно да разберем с кого се е срещал. Ще се върна по следите му. Естествено не можеше да не ми направи впечатление, че се е опитвал да ги прикрие от нас.

— Да ги прикрие ли? По какво съдите?

— Съдя по това, че не е останал на онова място, където, идвайки от пампата, е излязъл на пътя ни. Нито пък е забол там бележката си. Продължил е в нашата посока още цели петнайсетина минути, за да отвлече вниманието ни и да не забележим какво е ставало зад гърба ни. Колкото и да е умен и опитен, сендадорът е извършил голяма грешка като е забил ножа в дървото, защото така узнахме, че е успял да се въоръжи с нож. Могъл е да закрепи хартията и по някакъв друг начин.

— Остава открит въпросът, дали бележката наистина е от него. На нея няма никакво име.

— Че от кого ли друг ще е? Тя е оставена за нас и е писана от сендадора. Сега тръгвам заедно с брат Иларио и сеньор Пена, а другите ще ни чакат тук, докато се върнем.

Ние тримата поехме обратно, и то в галоп, за да изгубим възможно най-малко време. На мястото, където се бяхме натъкнали на дирята на сендадора, излязохме от речното корито и продължихме да яздим през пампата все по неговите следи. Първо минахме през някакви храсталаци, после излязохме на една още по-обширна равнина, където конете ни можеха да препуснат с всички сили. Дирята се нижеше съвсем ясно пред очите ни и просто беше невъзможно да се отклоним от нея.

От време на време поглеждах часовника си, за да преценя преодоляното разстояние. Тъй минаваше четвърт час подир четвърт час. Следите водеха все в права посока, докато най-сетне достигнахме края на равнината. Бяхме яздили цял час и слънцето почти докосваше хоризонта, ала вече се бяхме озовали и при целта си, тъй като видяхме каквото търсехме.

Пред нас отново се издигаше гора, покрай която се виеше пояс от ниски храсти. Именно от тези храсталаци беше излязъл сендадорът, и то не сам. Заедно с него е имало и още един човек, с когото тук се бяха разделили. Сендадорът бе поел на юг в посоката, където се намираше пресъхналото речно корито, а другият беше тръгнал на запад покрай храсталаците, пред които се бяхме озовали. След като намерихме следите му, ние внимателно ги разделихме. Този човек беше индианец.

— Това е твърде съмнително! — обади се Пена. — Предпочитам да е някой бял.

— Защо? — попита го брат Иларио. — Сендадорът е срещнал този човек съвсем случайно и го е помолил да му даде ножа си.

— Прав сте, но там, където в Гран Чако има един индианец, съвсем сигурно е, че наблизо се намират и други. Или си мислите, че някой червенокож току-така ще подари някому ножа си, ако не знае, че наблизо са другарите му, от които може да получи друг нож? И освен това никой индианец няма да даде ножа си, без да получи друго в замяна. Сендадорът нямаше у себе си нищо и следователно му е обещал нещо. Какво ли е било то? Навярно единствено плячката, която може да се вземе от нас!

— Все си мислите най-лошото! — каза брат Иларио.

— В случая така е по-добре, отколкото да си мислите най-хубавото и после да преживеете най-лошото — отвърна Пена. — Ако сендадорът намери тук червенокожи приятели, изобщо не му е нужно да се предава напълно беззащитен в ръцете ни. В подобен случай не само че няма да имаме никакво предимство пред него, но може би той ще се окаже дори в по-изгодно положение от нас. С тази бележка ни приканва да продължим да яздим още два дни на запад. Ами ако червенокожите му приятели се намират именно на два дни път оттук в тази посока?

— Мислите ли, че човекът, чиито следи са пред нас, ще се отдалечи съвсем сам на такова разстояние от своите съплеменници?

— Защо да не е възможно? Кой го знае каква работа си е имал тук. Само по този начин може да се обясни желанието на сендадора да ни накара да го следваме по петите толкова надалеч. Или сте намерили някакво друго обяснение?

— Да.

— Любопитен съм да го чуя.

— То е много просто. Сендадорът знае, че много държим да отидем с него до Пампа де Салинас. Следователно не сме опасни поне докато все още не сме постигнали там целта си. Ала съвсем иначе стоят нещата с мъжете, които е подмамил на острова. Те нямат никакъв интерес да го оставят жив. Единственото им желание е отмъщението. Ето защо той е принуден да избяга колкото е възможно по-далеч от тях. Мъжете са могли да ни придружат до мястото, където намерихме бележката, за да го заловят, но в никакъв случай не биха продължили преследването, защото им е невъзможно толкова дълго да оставят жените и децата си сами из тези опасни и диви местности. Затова сендадорът изобщо не ни е дочакал. За него е по-добре да е колкото може по-надалеч. Ние ще го следваме още два дни, но двайсетте мъже сигурно ще се откажат. Ето това ще е единствената причина, поради която днес не ни е дочакал.

— Хмм! Не ми се вярва. Какво е вашето мнение, сеньор? — попита ме Пена.

— Не мога да дам право нито на единия, нито на другия — отвърнах аз. — И двамата подкрепяте становищата си с основателни причини. Единствено бъдещето ще покаже кой е прав и кой не е. Сендадорът знае твърде добре, че сме негови врагове и че сред нас има един човек или и повече хора, от които не може да очаква никаква милост. Следователно е твърде възможно да ни постави някоя клопка. Ще трябва да сме предпазливи.

— И то много! И тъй навярно разбирате, че сгрешихте като го оставихте да избяга. Несъмнено се намираме в опасност, а това нямаше да е така, ако сега беше при нас. Какво ще правим? Ние искаме и трябва да го заловим, следователно сме принудени да изпълним желанието му.

— Да, така ще постъпим. Да се връщаме. Тук нямаме повече работа.

Слънцето беше залязло и бързо се мръкваше. Препускахме в галоп през пампата, без да се страхуваме, че ще изгубим следите и ще се заблудим. И да не ги виждаме, можехме да разчитаме на конете, които сигурно нямаше да се отклонят от посоката, освен ако не ги принудехме. Доверието ни в тях наистина бе оправдано. Те се озоваха при речното корито точно на онова място, където бяхме излезли от него. Единственото ни затруднение бе да се спуснем по стръмния бряг, а после, след като се справихме с него, продължихме нагоре, докато се добрахме до нашите спътници.

Те не бяха посмели да запалят огън, но щом чуха, че поне засега нямаше основания за кой знае колко голяма предпазливост, побързаха да го сторят. През нощта поставените на стража хора имаха грижата да го поддържат. Конете бяха вързани за околните храсти, от чиито клони пощипваха листа чак до сутринта, когато отново тръгнахме на път.

Следите на сендадора бяха толкова дълбоко отпечатани, че и след като се разсъмна, все още ясно ги различавахме. Яздехме по тях с най-голямата възможна бързина, надявайки се да го догоним преди определеното от него време, ала както скоро се оказа, бяхме принудени да се откажем от подобни мисли.

Бяхме останали на бивак около седем часа и това време бе за нас загубено, понеже, както се оказа, сендадорът беше вървял през цялата нощ. Успяхме доста да стопим от преднината му, защото, когато отново започна да се смрачава, по дирята му прецених, че е не по-стара от три часа. Но ние пак трябваше да спрем, тъй като в тъмнината не можехме да виждаме следите му.

Очаквахме, че този път и на него ще му се наложи да почива, ала в положението, в което се намираше, бяха достатъчни само няколко часа сън, за да възстанови силите си за похода на следващия ден, докато ние отново щяхме да се видим принудени да чакаме поне седем часа, преди да можем да продължим пътя си.

Откакто изоставихме речното корито, най-често трябваше да яздим през открити равнини. На следващия ден се натъкнахме на вековен лес, ала той не приличаше на вековната непроходима гора на Monte impenetrable^[6], защото дърветата растяха нарядко и конете ни спокойно можеха да минат между тях. Тази гора приличаше по-скоро на парк, чиито неравномерно засадени дървета предлагаха добра закрила срещу знойните слънчеви лъчи. Тук-там имаше по някоя поляна, но нито една от тях не беше особено голяма.

Това ни бе добре дошло. Очаквахме среща със сендадора и бяхме длъжни да внимаваме да не изпаднем в такова положение, в което да речем с някакви свои съюзници да може изненадващо да ни връхлети.

Привечер отново излязохме на една от тези поляни и пред нас забелязахме не нарядко растящи дървета, а гъста гора, обзет от съмнения, аз спрях коня си. Откритото място беше покрито с трева и само тук-там се виждаше по някой самотен храст. Цялото можеше да се прекоси пеша за десетина-петнайсет минути.

Извадих бинокъла си от кобурите на седлото и го насочих към гората, зад която слънцето бе вече изчезнало. Между дърветата различих ниски храсталаци. Там човек едва ли можеше да прекара нощта спокойно и в безопасност. Затова слязох от коня и казах, че съм решил да бивакувам насред поляната.

— Но защо точно тук? — попита Пена. — Нали дирята продължава и ако искаме да се срещнем със сендадора, трябва да я следваме!

— Не, не е наложително да продължаваме нататък — отговорих му аз. — Вторият ден изтече и можем да сме сигурни, че той е някъде наблизо. Та дирята му не е по-стара от половин час. Положително се крие ей там в гората.

— Че какво лошо има в това?

— Тъкмо вие ли ми задавате този въпрос, дето преди малко бяхте толкова подозрителен? Ами ако заедно с него има индианци, както твърдяхте самият вие?

— Но те няма да ни видят, понеже ще бъдем достатъчно предпазливи да не палим огън.

— Тъй! Значи сендадорът трябвало да дойде при нас, ама не бивало да палим огън, а? Че как тогава ще ни намери след като падне нощта? Огън ни е абсолютно необходим, защото каквито и подозрения да имаме, все пак не бива да забравяме, че не е изключено сега-засега намеренията на сендадора да са почтени. Трябва да си изберем такова място, където той ще може да забележи светлината му, ала няма да има възможност да ни нападне. Ако изобщо го придружават някакви индианци, в гората те ще могат да се промъкнат толкова близо до нас, че отровните им стрели да ни наранят. А тук теренът е открит и ще ги забележим навреме.

— О, тук ще му е още по-удобно да се промъкне до нас, понеже отдалече ще ни вижда.

— Не е вярно. Трябва само да поставим стражи и тук те ще забележат тайно приближаващия се неприятел много по-лесно, отколкото в гъстата гора.

— Както желаете. Но ще поемете ли и отговорността, ако се окаже, че сте се лъгал?

— Разбира се, и то за разлика от вас, защото, ако последваме вашия съвет, после едва ли ще можете да поемете каквато и да било отговорност.

Откакто Пена знаеше, че аз бях дал възможност на сендадора да избяга, по негова вина отношенията ни така се бяха изострили, че лека-полека започнахме да се отчуждаваме един от друг. Спътниците ни в този случай ми дадоха право и като слязохме от седлата, се заловихме да събираме сухи дърва за огъня. През деня бяхме застреляли достатъчно дивеч за вечеря. За конете също нямаше защо да се безпокоим, понеже за тях имаше не само колкото щеш паша, но съвсем наблизо се намираше и малка падина пълна с вода, откъдето можеха да пият.

Докато траеха приготовленията за нощуването ни, аз се отдалечих, за да се убедя дали дирята действително навлиза в гората, или пък води встрани покрай нея. За да не бъда забелязан, доколкото можех вървях по-приведен и търсех прикритие зад всеки храст. След като изминах около осемстотин крачки за мен не остана никакво място за съмнение, че без да се отклонява нито наляво, нито надясно, сендадорът се е насочил право към гората и затова се върнах обратно.

Огънят вече гореше и спътниците ми се бяха заловили да пекат месото. Когато се стъмни, определих четири души да застанат на пост. След известно време щяхме да ги сменим. Единият застана пред бивака ни, другите двама — отляво и отдясно, а последният зае задната страна, понеже не беше изключено сендадорът да ни заобиколи и да ни се появи в гръб. Хората получиха указанието да залегнат зад храстите, за да не могат лесно да бъдат забелязани. Нарочно не ги поставихме близо до бивака, а на почти двеста крачки от него, първо, защото евентуалният неприятел нямаше да предположи, че се намират толкова далеч от нас и второ, ако надушеха някаква опасност и ни предупредяха със силни викове, на нас ни трябваше време да се приготвим за защита, преди още врагът да е изминал споменатото разстояние.

Но изглежда, че нито сендадорът, нито който и да било друг мислеше да идва при нас. Веднага след вечерята легнах да спя, за да мога да подремна някой и друг час по времето, когато бе най-малко вероятно да последва някое нападение. В полунощ трябваше да ме събудят. Когато дойде моят ред, все още никой не се беше мяркал. В един момент Пена се обади:

— Сендадорът сигурно ще гледа да не ни се появи повече пред очите? Това е резултатът от вашето милосърдно отношение дори и към един такъв човек?

— Можете да разчитате на това, че ще дойде — отвърнах му аз.

— Но ще дойде като враг!

— Нека изчакаме. Сега ще поема поста пред бивака и ще стоя на стража до зазоряване.

Докато се отдалечавах, успях да забележа как Пена и Гомара седнаха съвсем близо един до друг и нещо си зашушукаха. С всеки изминал час Гомара ми харесваше все по-малко и по-малко. През последните два дни кажи-речи изобщо не беше проговорил. Както това мълчание, така и озлобеният израз на лицето му и погледите, които хвърляше, когато станеше дума за сендадора, не оставяха никакво място за каквото и да било доверие към него. Опасявах се, че щом сендадорът се появеше при нас, щеше да се стигне до спречкване.

Боцманът беше постът, когото трябваше да сменя. Когато отидох при него, той каза:

— Мизерно нещо е да киснеш тъй дълго на вахта, без да ти се мерне нито едно платно на хоризонта! Щях да се радвам най-много, ако ми дойдеха дузина червенокожи, та поне веднъж да ми се отвори истинска работа. Но на човек като мен никога не му се случва онова, което си пожелае!

— Не говорете така, че дяволът си няма работа! Нощта едва се е преполовила и могат да ни се случат какви ли не неприятности.

— Нищо друго няма да се случи освен това, че ще отида да легна да спя. Лека нощ!

Той си тръгна в кисело настроение, а аз заех мястото му. Изглежда боцманът щеше да излезе прав, понеже измина час, а после и още един, без да чуя или видя някакво живо същество. От време на време за някой и друг кратък миг зад мен припламваше слабата светлина на огъня, а пред мен се беше притаила тъмната нощ, която обаче лека-полека бе нежно посребрена от тънкия лунен сърп, изплувал на небето.

И ето че по едно време ми се стори, че пред мен нещо се раздвижи. Прилепих ухо до земята и долових особен шум, като че някой тихо и бавно се провираше сред тревата. После зърнах приведен човешки силует, който се приближаваше към мен. Дирята на сендадора преминаваше съвсем близо покрай храста, където бях залегнал. Това, че човекът идваше при нас по тези следи, беше добър знак, защото ако намеренията му бяха враждебни, едва ли щеше да избере този път, едва ли щеше да тръгне по дирята, която следвахме и ние.

Скоро той се приближи, а после ме подмина. Изчаках малко да видя дали е сам. Никой не го придружаваше. Тогава се изправих, за да му се покажа, понеже в този човек лесно разпознах сендадора. Направих подир него около двайсетина крачки, без да ме усети. След това взех да стъпвам по-шумно. Той се извърна светкавично, забеляза ме, направи едно движение, сякаш се канеше да избяга, но все пак остана на мястото си и с приглушен глас попита:

— Кой е?

Пристъпих към него и отговорих:

— Огледайте ме по-внимателно, сеньор Сабуко! Не ме ли познахте?

— Да — отвърна ми той след малко. — Как така сте по петите ми? Значи сте вие! Но как така сте по петите ми?

— Стоях на пост или по-скоро лежах зад един храст и когато видях, че идвате, ви пропуснах да минете, за да разбера дали сте сам. След това ви последвах.

— Че кой друг може да е с мен?

— Ваши добри приятели.

— Ами! Поставили сте и стражи, а?

— Естествено! Всеки предпазлив човек има този навик.

— В случая предпазливостта е излишна. Обещанието ми е напълно искрено. Ами вие с кого сте тук? Само с йербатеросите ли?

— Да, с тях, с двамата моряци, монаха, Пена и Гомара.

— По дяволите! Този последния не искам да го виждам.

— Мисля, че няма защо чак толкова да се тревожите. Той ми обеща на първо време да се въздържа от враждебни действия срещу вас.

— Значи само на първо време, а? Тогава по-късно ще може да се нахвърли върху мен, когато си поиска, така ли?

— Не. Докато сте заедно с мен, сте под моята закрила.

— Обещавате ли ми го?

— Вече ви обещах и ще удържа на думата си.

— Вярвам ви, че имате почтени намерения, а скоро сам ще разбера какво мога да очаквам от останалите. Те подозират ли как съм избягал?

— Да, казах им.

— Сеньор, това е опасно за вас!

— Така е. В първоначалния си пристъп на гняв Гомара стреля по мен.

— По дяволите! Рани ли ви?

— Не. Но после така го подредих, че сега има голям респект от мен.

— Значи в разправията с него сте могли да си намерите смъртта? Няма да го забравя, сеньор! Вие сте извънредно опасен човек за неприятелите си, но вече знам много добре, че държите на дадената дума. Разчетете моите кипута, разгадайте ми скиците и сигурно ще останете доволен от мен! Видях вашия огън. Разбрах, че сте тук. Значи намерихте бележката ми, нали?

— Намерихме я и я прочетохме.

— И спътниците ви веднага ли се съгласиха да последват указанията ми?

— Кажи-речи, макар че не им се видяха съвсем безопасни.

— Че каква опасност може да се крие в тях?

— Не една и две. Ами ако сте ни дали думата си само за да се отървете от най-опасните си врагове?

— И как ще стане това? Нали ми взехте оръжията!

— Наистина ли сте с голи ръце?

Миг-два той ме гледа в очите, а после отговори:

— Е, не съвсем.

— Какви оръжия имате?

— Ей този нож.

Той го измъкна от пояса си и ми го показа.

— От кого го взехте? — осведомих се аз.

— От един индианец, когото случайно срещнах. Даде ми го на заем.

— Червенокожият все още ли е с вас?

Сендадорът отново ме гледа няколко секунди право в очите, преди колебливо да ми отговори:

— Да, сеньор, с мене е.

— А има ли и други с него?

— Да. Те са от едно приятелски настроено към мен племе. Повиках ги да дойдат тук чрез случайно срещнатия техен съплеменник. Ако вашите намерения и намеренията на спътниците ви са почтени, тези червенокожи ще се държат дружелюбно към вас. Но посегнете ли ми, ще ви избият като бесни кучета.

— От кое племе са?

— Ще го научите едва след като разбера, че при вас съм в безопасност.

— А колко са на брой?

— Ще се съгласите, че и това мога да ви кажа по-късно.

— Добре! Няма да настоявам, понеже знам, че към вас нямам никакви задни мисли и няма защо да се боя от хората ви. Виждам, че имате почтени намерения и не ме мамите, което сигурно ще доведе до твърде добро разбирателство.

— О — засмя се той полугласно, — в това отношение не бива да говорите за почтеност от моя страна, сеньор. По-скоро е разумност, отколкото почтеност.

— Защо?

— Защото извърших голяма непредпазливост, за която обаче се сетих едва по-късно. Гомес… но къде е той? И той ли е с вас?

— Не, остана при кервана.

— Аха! Та Гомес ми разказа някои неща за вас и каквото чух създаде в мен представата, че обръщате внимание и на най-незначителните подробности и не се оставяте току-така да ви измамят. Така че съвсем сигурно сте забелязали как беше закрепена бележката на дървото, а?

— Разбира се. Веднага си помислих, че имате нож и че несъмнено сте срещнали някого, който ви го е дал.

— И по-нататък?

— Върнах се по дирята ви и открих следите на индианеца. Естествено си казах, че незабавно е отишъл да ви доведе своите червенокожи другари.

— И затова ли поставихте часови?

— Не само затова. Щях да го направя дори и ако бях убеден, че ще ви заваря съвсем сам. Обичам да съм предпазлив дори и в такива случаи, когато това не изглежда чак толкова необходимо.

— И особено в този случай, когато все пак не можете да ми имате кой знае какво доверие!

— Да. Проявявате твърде похвално и благородно себепознаване. Няма да ви навреди, че ми издадохте истинската причина за вашата искреност. Щом сте действали не от вродена почтеност, а от благоразумие, остава да се надявам, че и в бъдеще ще бъдете все така благоразумен и следователно ще проумеете, че коварството само би ви навредило. Видя ли, че с нещо искате да напакостите било на мен, било на някого от спътниците ми, няма да ви щадя нито миг повече. Е, сега и двамата знаем какво можем да очакваме един от друг. Хайде, елате да отидем при огъня!

Отначало разговаряхме тихо, но понеже после продължихме на по-висок глас, край огъня ни бяха чули. Другите три поста се бяха присъединили към останалите хора, тъй че, когато се появихме в бивака, всички се бяха събрали и ни очакваха.

По изражението на лицето му не си личеше какви чувства изпитва в момента — дали беше срам, или нещо друго, не можеше да се каже. Той пристъпи към хората с вдигната глава и с горд глас заяви:

— Ето ме. Виждате, че удържах на думата си, така че очаквам и вие да сторите същото. Нека живеем в разбирателство, докато си свършим работата горе при Пампа де Салинас. После всеки ще може да прави каквото си иска. Съгласни ли сте?

— Да! — разнесе се наоколо.

Само Гомара мълчеше. Изпълнени с пламтяща омраза, очите му се бяха впили в сендадора, който продължи:

— Досетили сте се, че сега при мен има индианци и наистина не сте се излъгали. Казвам ви го, за да ви покажа, че не се намирам напълно безпомощен и беззащитен в ръцете ви.

— Какви са тези червенокожи? — попита монахът.

— Сам ще ги видите.

— Ще ги видя ли? Да не би да се срещнем с тях?

— Да, понеже ще ме придружат до Пампа де Салинас, за да не съм съвсем сам срещу толкова много противници, след като изтече сключеното между нас примирие.

— А не се ли питате дали ще ни хареса присъствието на тези хора?

— Не, понеже не е необходимо да ви се харесва. Никой няма насила да ви кара да общувате с червенокожите. Аз ще бъда заедно с тях, а вие можете да останете като отделна група. Така ще се изкачим в планините разделени на два отряда и едните няма да досаждат на другите.

— А-а, тъй значи! Не желаете да останете при нас, а?

— Не. Дойдох само за да ви покажа, че можете да разчитате на думата ми и за да обсъдим заедно по кой път да тръгнем. После се връщам при моите индианци, но по време на целия ни поход ще бъда с тях толкова близо до вас, че винаги ще можете да ме виждате и да разговаряте с мен, естествено при онези мерки за сигурност, които сметна за необходими в името на моята безопасност!

Гомара сложи длан на устата си и се покашля. Това прозвуча толкова неестествено, че реших да го наблюдавам още по-внимателно.

— Но това е против споразумението ни! — обади се Пена.

— Вие се задължихте да останете при нас, а за индианци и дума не е ставало.

— Все едно. Ще остана при вас, но не така, че по всяко време да можете да ме пипнете с ръка. А сега естествено ще трябва да ви помоля да ми върнете и оръжията.

— Ще си получите пушката — рекох аз, — в случай че обещаете да не я използвате срещу никого от нас.

— Ще я използвам само срещу онзи, който ме нападне.

— Това ни е достатъчно.

— Не, не ни е достатъчно! — извика Пена. — Настоявам да…

— Мълчете! — прекъсна го брат Иларио с много строг глас. — Така само увеличавате и без това съществуващите затруднения. Щом не гледаме вече на сендадора като на пленник, нямаме никакво право да му отказваме връщането на собствеността.

— Но аз все още гледам на него като на пленник и няма да търпя повече някой друг да се разпорежда тъй самовластно, както досега, нито да се върши нещо без съгласието ми!

— Пена, мен ли имате предвид? — обадих се аз.

— Да, вас!

— Тогава ще ви кажа, че пет пари не давам за това какво смятате да търпите и какво не. Ето къде е пушката и сега ще я…

Оръжието все още лежеше на мястото, където бях спал. Докато говорех, се приближих до него и се наведох да го вдигна. Ала не успях да довърша думите си, понеже с пяна на уста Гомара изкрещя:

— Какво, ще му върнете пушката ли? И ще остане при индианците, за да го защитават? Нима отново ще ми се изплъзне? Не! Ето ти, сатана такъв, умри!

Светкавично се изправих с пушката в ръка и се обърнах. Гомара се беше нахвърлил върху Сабуко, и то толкова светкавично и неочаквано, че изпадналият в опасност човек нямаше как достатъчно бързо да отстъпи. Вярно, че ножът на побеснелия Гомара не прониза гърдите му, ала все пак се заби в ръката му над лакътя. Веднага след това той пак замахна, но замахнах и аз, тъй както стоях от едната му страна. Преди да успее за втори път да забие ножа си, аз го улучих с приклада на пушката в главата така, че той рухна на земята.

— Такава ли е работата? — изрева сендадорът като притискаше с дясната длан кървящата рана на лявата си ръка. — Тогава нямам никакво намерение да оставам тук. Но ние пак ще се видим, и то много скоро, лъжци и вероломни мерзавци!

Той ни обърна гръб и за да не го задържим, бързо побягна и изчезна от погледа ни.

— Сеньор Сабуко, останете, останете! — извиках подир него, ала той изобщо не ми обърна внимание.

— Избяга кучето му с куче! — задави се от гняв Пена. — Но аз ще го върна обратно, а ако не желае доброволно да ме последва, ще го застрелям на място!

Той грабна пушката си от земята и се затича подир сендадора. Брат Иларио понечи да хукне след него и да го задържи, обаче аз го помолих:

— Останете тук! И Гомара, и Пена са полудели, тъй че нека си носят последиците. За съжаление покрай тях сигурно ще патим и ние. Сендадорът действително имаше почтени намерения и несъмнено гневът му ще е двойно по-голям.

— Убедихте ли се в почтеността му? — попита Монтесо.

— Да. Той най-искрено ми призна, че наблизо има индианци и че един от тях му е дал ножа. А не беше необходимо да ми го казва. Спокойно можеше да ни подмами в някоя засада. Той наистина е злодей, но съжалявам, че днес моментът, в който беше решил да се прояви като почтен човек, му донесе за награда удар с нож. От това сигурно ще последват големи неприятности.

Брат Иларио беше коленичил до Гомара, за да го прегледа.

— Dios! — изплашено възкликна той. — Убили сте го!

— Сам си е виновен! Предупредих го. Намираме се в Гран Чако, а не в будоара на някоя дама. Впрочем обикновено такива гадини не умират лесно. Счупен ли е черепът му?

— Не е.

— Е, тогава сигурно е все още жив. За да избегна други подобни сцени след като се съвземе, ще гледам да изчезна от очите му и ще отида на разузнаване. Нека постовете пак заемат местата си! Бъдете много предпазливи! Не ми се вярва сендадорът да тръгне незабавно да си отмъщава, но все пак не е изключено да бъде подведен от своята ярост и кървящата рана.

Стигнах до храста, зад който бях лежал допреди малко, а после продължих нататък по дирята. Нито се виждаше, нито се чуваше каквото и да било. Придвижвах се изключително предпазливо, за да не ме забележат, и най-сетне успях да измина повече от половината разстояние между нашия огън и гората. Не биваше да се приближавам повече до дърветата. Залегнах на земята и напрегнах слух, за да доловя някакъв шум, ала напразно.

Бях прекарал около десетина минути все тъй внимателно заслушан и ето че изведнъж дочух нещо. Но това не беше какъв да е шум, а такъв рев сякаш от пъкъла бяха излезли хиляди дяволи. Бивакът ни беше нападнат. Скочих на крака и се затичах натам, изваждайки револверите от колана си. Не бях взел със себе си пушка.

Когато се приближих, видях неописуемо драматична и бурна сцена.

Цяла тълпа от червенокожи юначаги, които не успях тъй бързо да огледам, а камо ли да преброя, се беше счепкала с моите спътници. Те бяха толкова много, че върху всеки бял се бяха нахвърлили по десетина-петнайсет индианци. Другарите ми са били тъй бързо връхлетени от неприятелите ни, че изобщо не бяха намерили време и възможност да използват огнестрелните си оръжия. Повечето от тях лежаха повалени на земята. Забелязах, че само брат Иларио и боцманът все още се държаха на краката си, ала и единият, и другият се намираха сред куп индианци, които се бяха вкопчили в тях и полагаха всички усилия да ги съборят.

Не видях оръжие в нито един от червенокожите. Надясно, на известно разстояние от счепканите човешки тела беше застанал някакъв мъж, който с висок заповеднически глас повтаряше едни и същи думи на чужд и неразбираем за мен език.

И аз не знам точно как стана, но обстоятелството, че индианците използваха само голите си ръце ме накара неволно да прибера револверите си и със свити юмруци да се хвърля срещу групата, наобиколила брат Иларио. Започнах да раздавам удари, разблъсках червенокожите типове наляво и надясно, за да се добера до монаха. И наистина успях, ала зад гърба ми кръгът от хора веднага отново се затвори. Притичаха и други индианци, които се бяха справили вече със своите противници. Почувствах как ме сграбчиха от всички страни. Опитваха се да ми хванат ръцете и да ме повалят на земята. Застанах с по-широко разтворени крака, за да придобия по-здрава опора, и взех да се защитавам с всички сили.

Ето че вече и монахът се намери на земята. Седем-осем индианци го вързаха и го повлякоха нанякъде. Видях, че само боцманът-исполин все още се държеше на краката си. Той така използваше юмруците си, че направо бе цяло удоволствие човек да го наблюдава. Най-после съкровеното му желание се беше сбъднало, обаче противниците му бяха твърде многочислени. Личеше си, че поражението му е неизбежно.

Едва сега разбрах, че бях постъпил глупаво. Веднага щом бях забелязал огромното числено превъзходство на противниците ни, с които в никакъв случай не можехме да се мерим, още повече, че бяхме напълно изненадани, аз не трябваше да се намесвам, а да се скрия. Ако бях останал на свобода, щях да съумея да направя за спътниците си много повече, отколкото ако попаднех в ръцете на неприятелите ни. Ето защо реших да се опитам да си пробия път и да избягам.

За да постигна целта си, имах нужда от по-ефикасни оръжия от голите си ръце. Посегнах към колана си. Ножът и револверът ми липсваха. Някой ми ги беше изтръгнал по време на ръкопашната схватка. Сигурно същото се бе случило и с другарите ми, понеже никъде не забелязах ранен или убит индианец.

Е, сега вече бях убеден, че нямаше да успея да се измъкна. Ето че наблизо бе повален и боцманът. Предводителят на индианците, който бе подвиквал неразбираемите за мен заповеди, се приближи. Беше сендадорът.

— Сеньор, предайте се! — викна ми той. — Обещавам ви, че нищо лошо няма да ви се случи. Съпротивата ви е безсмислена. Невъзможно е да не го виждате!

Беше прав. Отпуснах юмруци и за миг ме събориха на земята, където тези типове ми вързаха краката и ръцете. Индианците нададоха неописуем победоносен рев. Сигурно се чуваше на един час път от нас. Сендадорът пристъпи към мен. Ръката му беше превързана. Изглежда предварително бе уговорено всичко, каквото трябваше да се извърши, понеже по негов знак двама червенокожи взеха падналата на земята шапка, изправиха ме седнал и я нахлупиха толкова ниско над очите ми, че нищо да не виждам и здраво я вързаха.

Крясъците им бяха затихнали. Вдигнаха ме и ме понесоха. За да имам някаква представа за разстоянието, се опитах да броя крачките на моите носачи. Когато ме оставиха пак на земята, бях стигнал до цифра над хиляда и двеста.

После измина дълго, много дълго време, сигурно няколко часа, докато най-сетне чух да се приближават някакви хора, които водеха коне. Между тях беше и сендадорът, когото познах по гласа. Той каза:

— Сеньор, обещах ви, че нищо лошо няма да ви се случи и ще удържа на думата си, стига само да се примирите с положението си. Но направите ли и най-малкия опит за бягство, ще ви забия ножа си!

— Къде са приятелите ми? — попитах го аз.

— Не им берете грижата!

— Значи още са живи, така ли?

— Няма защо да се бере грижата само на онзи, който е приключил вече със земните си дела. Екзекутирани са, както искаха да екзекутират и мен.

— Чудовище!

— Не ме ругайте! Намирате се в ръцете ми!

— Ако не ме убиете и мен, ще отмъстя за тях. Бъдете сигурен!

— Ами! — изсмя се той. — Ще се погрижа да не ви се предложи такава възможност. Сега тръгваме оттук. Ще ви вържат върху един кон. Подчинете се без каквато и да било съпротива, понеже тя само би влошила положението ви.

— Махнете шапката от лицето ми!

— Да не съм луд! Не бива да знаете през кои местности ще яздим.

Развързаха ремъците на краката ми и ми помогнаха да се кача на коня, след което отново ги вързаха под корема на животното. После поехме на път.

Много скоро забелязах, че не седя върху моя дорест жребец. Несъмнено сендадорът го беше взел за себе си. Нямаше как да видя в каква посока поехме, но много внимателно следях и за най-малките признаци, по които можех нещо да отгатна. Така разбрах, че първо минахме през гора, после яздихме през равнина, покрита с дълбок пясък, а накрая и по затревена земя. По-късно слънцето започна да прежуря. То огряваше повече лявата ми страна, отколкото дясната — следователно се движехме на запад. След това спряхме в някаква гора. Предложиха ми месо и вода. Приех и двете, макар водата да имаше солено-сладък вкус и трябваше да я пия от шапка, която вонеше на пот. След кратко време продължихме.

Отново се движехме през открита равнина. Вече не усещах слънцето, въпреки че не можеше да е изминало кой знае колко много време след пладне. Чувствително застудя и ръцете и откритите части на лицето ми започнаха да мръзнат.

Нямах представа колко души яздеха с мен. По конския тропот можех да си извадя заключение, че конете са горе-долу колкото нашите, но успях да различа, че ни придружаваха и пешеходци. Продължавахме ездата все по-нататък и по-нататък, пак се озовахме сред гора и там спряхме. Освободиха ми краката. Накараха ме да сляза от седлото и ме преведоха през някакъв храсталак. Там отново ми вързаха краката, принудиха ме да седна, махнаха ремъка от ръцете ми, извиха ги назад около тънкия ствол на някакво дърво, на което ме облегнаха, и там отново ги вързаха. Мъжете разговаряха на непознатия за мен език. Долових пращенето на огън. После развързаха и шапката и ми откриха очите. Пак можех да виждам всичко наоколо.

Между дърветата и храстите се намираше малка поляна, която предлагаше тъкмо толкова място, колкото за огъня и двайсетте индианци, насядали около него заедно със сендадора. Всички те имаха познатите безизразни лица на южноамериканските червенокожи. Бяха полуголи, а въоръжението им се състоеше от ножове, лъкове, цеви за издухване на стрели, както и самите отровни стрели.

Сендадорът беше седнал съвсем близо до мен. До него лежаха моите две пушки, револверите ми, а също и моят нож. Той забеляза, че погледът ми падна върху тях и каза:

— Сега тези хубави неща са мои. Не ви ли е яд?

— Няма да са ви кой знае колко полезни. Първо се научете да си служите с такива пушки!

— Охо! Само не ставайте груб, иначе и аз ще сменя тона! За наказание тази вечер няма да получите храна, а през нощта няма да ви позволим да лежите. Ще останете вързан както досега. Фактът, че не сте изцяло ограбен, както искаха индианците, може да ви послужи за доказателство, че съм имал добри намерения към вас. Но дали все пак няма да им разреша да си довършат работата, ще зависи изцяло от вашата учтивост и смиреност.

— Не разчитайте на това!

— Хубаво! Естествено е да сте в лошо настроение. Утре ще ви направя някои предложения и тогава сигурно ще ви дойде друг акъл.

Той ми обърна гръб и повече не ми проговори. Червенокожите си изпекоха месо и щом се нахраниха, легнаха да спят с изключение на двама, които очевидно трябваше да останат на пост.

Сендадорът прегледа моите ремъци и след като установи, че всичко е наред, каза няколко думи на пазачите, навярно предупреждавайки ги да са бдителни и предпазливи, и после също легна да спи. Оръжията ми все още лежаха между него и мен. Защо поне едната ми ръка не беше свободна!

Огънят не беше вече тъй усърдно поддържан както преди. Той гаснеше все повече и повече, докато накрая остана само едно малко пламъче, на чиято светлина наоколо танцуваха какви ли не призрачни сенки.

Часовете се нижеха един подир друг. Отначало пазачите бяха разговаряли полугласно, но вече седяха притихнали с притворени очи. Може би спяха. Ето че неочаквано нейде зад мен долових съвсем леко шумолене. Помислих, че е от някакво дребно животинче. Ала само след няколко мига дочух тих шепот на немски език:

— Спите ли?

Бях пронизан от възторжен трепет. Поклатих глава. Зад мен шепотът продължи:

— Аз съм… Пена. Сега ще срежа ремъка на ръцете ви. После ще вземете вашия нож и ще прережете ремъка на краката си. След това грабвате пушките си, а аз револверите и ме следвате по петите.

Извърнах глава настрана, доколкото ми бе възможно, и тихо попитах:

— Накъде?

— В посока зад гърба ви.

— Къде са конете?

— Не знам.

— Страшно жалко! Скоро ще се вдигне ужасна олелия. Тъмно е и ще израним главите си в дърветата. Ще проверя дали пазачите спят.

Покашлях се. Вдигнах вързаните си ръце нагоре. Никой от двамата индианци не се помръдна. Действително спяха. Тогава усетих движенията на ножа между ръцете си. Щом ги почувствах свободни, посегнах към моя нож. Срязах ремъка на краката си, пъхнах ножа и револверите си в колана, предпазливо преметнах пушките през рамо, здраво нахлупих шапката си, за да не се закачи на някой храст, и бавно и безшумно се изправих на крака.

Бях спасен, стига само да не ме улучеше някоя отровна стрела.

Сантиметър по сантиметър се оттеглих от мястото си. Пена ме хвана за ръката и ме поведе подир себе си. Но го направи толкова непредпазливо, че храстите прошумоляха. Този шум събуди пазачите. Но ние се намирахме вече извън полезрението им. Проехтяха два вика.

— Елате! Бързо, бързо! Знам пътя. Дръжте здраво шапката си!

При тези думи Пена енергично ме задърпа след себе си. Да, наистина знаеше пътя, понеже не се блъснахме в нито едно дърво. Разстоянието през гората бе съвсем кратко. Само след около двайсетина крачки дърветата останаха зад нас и ние се озовахме пред открита равнина, докато зад нас в гората индианците така крещяха, че ми писнаха ушите.

— А сега напред! Все направо! — каза Пена. — Сигурно е, че няма пак да ни спипат.

— Но конете, конете!

— Оставете ги за Бога, иначе отново ще ви пленят! Не знам къде са животните, а нямаме никакво време да ги търсим.

Имаше право. Затичахме се с все сила през пампата и не намалихме темпото около петнайсетина минути. После преминахме в тръс и продължихме така, докато останахме без дъх и се принудихме да вървим ходом.

— Кажете ми преди всичко накъде ме водите? — попитах Пена.

— Естествено към мястото, където ни сполетя тази беда.

— Известен ли ви е пътят?

— Да, та нали дойдох при вас, като все следвах групата на сендадора. Мътните го взели, ама че злополучна вечер!

— Само заради глупостта, която извършихте с Гомара. Но станалото — станало. Поне вие си поправихте грешката.

— Да, поправих я! Втурнах се подир сендадора, но никъде не го видях. Проявих голяма дързост и се промъкнах до гората, ала червенокожите не бяха вече там. Тогава дочух врявата от нападението и побързах да се върна. Пристигнах тъкмо навреме, за да видя как ви повалиха на земята. Естествено останах скрит. Отнесоха ви нейде в посока към гората. Опитах се да ви намеря, ала напразно. Затова тайно поех обратно към бивака ни и стигнах съвсем близо до него. Неприятелите ни се съвещаваха там дълго време. Накрая сендадорът заедно с двайсетина души и конете пое наникъде, а аз тръгнах по петите им, понеже си помислих, че ще ме отведат при вас. И наистина не се излъгах, защото ги следвах доста отблизо и видях как ви качиха на един кон и продължиха да яздят нататък. Не ги изпусках из очи. Индианците бяха принудени да яздят по-бавно, тъй като половината от тях вървяха пеша и не бяха нужни кой знае какви усилия да не изоставам. Придържах се на такова разстояние зад тях, че да не ме забележат, още повече че ездачите можеха по-трудно да видят мен, пешеходеца, понеже не се откроявах като тях на фона на по-светлото небе. Продължихме все тъй нататък и най-сетне те свърнаха в избраното от тях скривалище, а аз бях принуден да почакам да се стъмни напълно и всички да заспят.

— Нищо ли не знаете за съдбата на спътниците ни?

— Абсолютно нищо. И без друго щеше да ми е невъзможно да ги освободя всичките, а после никой от тях не би проявил необходимите сръчност и умение да измъкне и вас. Ето защо реших първо да отърва вас, а след това двамата заедно да се опитаме да открием и останалите.

— Сендадорът каза, че са избити. Но се надявам да ме е излъгал. Нас двамата едва ли ще ни преследва. Беше ми вързал очите и сигурно си мисли, че не знам къде се намирам. Ето защо ще изчака настъпването на утрото и тогава ще потърси следите ми. Но през това време ние ще изминем значително разстояние.

— Ако не сте прекалено изморен, ще бързаме колкото ни държат краката!

Това бе всичко, което си казахме. Закрачихме така енергично, сякаш бягахме от смъртта. Понякога преминавахме в тръс или хуквахме с все сили. След около два часа започна да вали, и то както винаги вали в онези географски райони, а именно — като из ведро. Често газехме до над глезените в кал и почти до колене във вода, но въпреки всичко пъргаво и неуморно продължавахме напред. Беше цяло чудо, че Пена не сбърка пътя.

Призори дъждът престана, за да започне отново след около час и после пак да спре тъкмо когато излязохме от гъстата гора, в която се бяха крили индианците, и най-сетне видяхме пред нас мястото, където ни бе сполетяла злощастната ни участ. Обаче не намерихме никакви следи. Описахме няколко окръжности, всяка следваща по-голяма от предишната, като минахме през гората, през бивака, през пясъците и пампата — не открихме нито един отпечатък от човешки крак. Дъждът бе запълнил дирите с вода и ги беше заличил. Когато вечерта се бяхме вече толкова преуморили, че легнахме на земята направо там, където се намирахме в момента, се видяхме принудени да се простим с всяка надежда да открием спътниците си.

— Нима няма никаква възможност да ги намерим в случай, че са все още живи? — попита Пена.

— Една-единствена. Трябва да се върнем пак там, където избягахме от сендадора. Тъй като му се изплъзнах, той ще отиде при спътниците ни — в случай, че все още не е наредил да ги избият.

— Тогава да поспим няколко часа и да тръгваме на път!

Така и направихме. Телата ни се нуждаеха от почивка, ала тревогата ни ги лиши от нея. Още в полунощ отново поехме обратно. Щом се развидели, видяхме, че и нашите следи от предишния ден бяха напълно заличени.

— Това е много добре — обади се Пена, — понеже така сендадорът няма да разбере накъде сме тръгнали.

— Не, никак не е добре — отвърнах аз, — защото тогава и ние няма да узнаем в каква посока е поел. Неговите следи ще са заличени също като нашите.

— Но нали е потеглил на път по-късно от нас. Доста преди полунощ аз бях вече при вас, докато той е могъл да тръгне да търси следите ни едва след развиделяване.

— Но с изключение на едно кратко прекъсване дъждът валя до обед. Не са останали никакви отпечатъци.

Оказа се, че предположението ми е вярно. Когато се приближихме до местността, където бях пленен от индианците, трябваше да внимаваме изключително много, защото сендадорът все още можеше да е някъде наоколо. Прилагайки какви ли не уестмански трикове и хитрини, които ни струваха доста време, лека-полека ние се промъквахме напред и когато най-сетне се добрахме до мястото, където бяха лагерували индианците, заварихме вече изправена не само тревата, но дори и отъпкания мъх. След продължително търсене открихме къде са били вързани конете. Познахме мястото по многото откъснати и оголени от шумата клончета.

И тук започнахме да описваме кръгове, но не намерихме нито „следа от следи“, ако мога така да се изразя. А когато вечерта тъжни и изтощени до смърт лежахме един до друг, Пена ме попита:

— Какво ще правим сега? Нищо повече не ми хрумва.

— На мен също.

— Но нали не можем да киснем тук, докато преблажено предадем Богу дух?

— Изобщо нямам такива намерения. Първо ще се наспим, а утре още в ранни зори отново ще продължим търсенето. Може би все пак ще открием някоя, макар и едва видима следа.

— Отдавна изгубих всяка надежда. Спътниците ни сигурно са мъртви. Припомнете си само омразата, която сендадорът хранеше към Гомара!

— Първо ми покажете труповете им. Докато не ги видя, няма да повярвам в смъртта им. Сендадорът е бил приятел на йербатеросите. Защо му е да ги избива? Защо да убива и монаха, капитана или боцмана? Може би е пречукал Гомара. Но ако наистина е заповядал да ликвидират и другите, тогава той не е просто злодей, а направо Сатана!

— Ами такъв е. Изморих се от това търсене и ми се иска да се прибера у дома.

— Без да сме отмъстили за смъртта на другарите си?

— Та нали не знаем къде е сендадорът! Изгубихме следите му!

— Вярно е, обаче пак ще ги намерим нейде по пътя за Пампа де Салинас.

— Мислите ли, че ще се отправи натам?

— Съвсем сигурно.

— Но нали вече няма никакъв смисъл, понеже му избягахте и няма кой да му разчете кипутата и скиците.

— Ала аз знам доста точно мястото, където е закопал бутилката. И понеже това му е известно, той непременно ще предположи, че ще отида там, за да я взема. Не мислите ли, че този факт е достатъчно важна причина, за да тръгне възможно най-бързо към Пампа де Салинас, опитвайки се да ме изпревари?

— Всъщност може да ми е безразлично. Ще ми се да се върна у дома, да си подредя нещата и после да отида до Естансия дел йербатеро, където ще видя племенницата си.

— А неотдавна направо изгаряхте от омраза и жажда за отмъщение към сендадора! Къде ви е последователността? Да се махаме оттук и да отидем някъде, където ще намерим хора! Може би ще научим нещо, което ще ни е от полза. Ще поемем в посока към Андите и пътьом ще си отваряме очите. Не се съмнявам, че небето ще ни даде някой знак и ще ни изведе на прав път!

Бележки

[1] Мътните го взели! Б.пр. ↑

[2] Хвала на Бога, слава Богу! — Б.пр. ↑

[3] И двете думи означават страдание, болка, грижа. Б.пр. ↑

[4] Опазил ме Бог! — Б.пр. ↑

[5] Вълча ябълка. Б.пр. ↑

[6] Непроходима планина, но и непроходим лес. Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Карл Май През Кордилерите (1)

Метаданни

Данни

През Кордилерите

Информация

История

Сваляне / Връзки

1. В Гран Чако

Карл Май
През Кордилерите (1)