Христо Калчев
Лебедовата песен на майора (15)

15.

В един и същи ден Козела посрещна Джон Хакелман на неаполското пристанище и Лазар Лазов — Аса на летището. Ситуацията му се струваше повече от критична, не защото се безпокоеше за живите си близки, такива вече почти нямаше. А защото знаеше здравословното си състояние и всеки ден губеше доверие в собствените си сили. „I’m a looser“ беше фразата, която го държеше на тръни цял живот. Не, той не беше губещата фигура, но все по-малко физически сили му оставаха, за да докаже, че е winner. От такова доказателство имаше нужда единствено самият той. Отдавна нямаше на кого да се доказва. Отдавна му беше безразлично, кой какво мисли за него. Предстоеше да се оттегли от тоя живот, но щеше да го направи като рицар, а не като дрисльо, както твърдеше стария виц.

Шест часа разлика имаше между двете срещи. Достатъчно време да опипва обстановката и да прецени има ли право да запознае един полковник от ЦРУ с един терорист от „Ескадрона на смъртта“.

Дългогодишните им контакти бяха опростили общуването до степен да се разбират, без да си говорят, затова Козела се задоволи да му подаде ръка мълчаливо и да му посочи таксито, което ги чака. И Хакел нямаше нужда от много приказки, но за разлика от Козела имаше много информация. Когато застанаха на терасата на хотела, Хакел се обърна към него и му подаде плик.

— Вътре е всичко, което те интересува — каза германският евреин от американски произход.

— От къде знаеш какво ме интересува? — попита Козела.

— Аз съм ченге, колега, и знам, че за да ме повикаш в Италия, нещо ти пуши под задника.

В плика имаше снимки, млад мъж, рус, синеок, на около тридесет и пет години, във военна униформа. После същият, с млада жена с бебе в ръце и още една групова снимка, на която не беше трудно да се разпознае същата физиономия.

— Е, и? — попита Козела.

— Обади се в Москва! — каза Джон Хакел.

Козела нямаше нужда от повече индикации.

— Слушам те, сабри! — каза той, когато чу гласа на Морис Алкалай.

— Йохан фон Веер, — каза великият сабри — това е пълномощникът на „Ротшилд Синай“. На петнадесети, четвъртък ще кацне на Фиомичино с полет от Виена в тринадесет и тридесет и пет часа. Човекът, който ще го посрещне, е Володя Аберман. Това е последната работа, която върша вместо теб, приятелю! Цената й е петдесет процента от ноу-хауто.

— Ние сме трима, Морис — каза Козела.

— Говорил съм с Хакел — каза сабри. — Уточнете подробностите. Ще чакам добри новини от вас, момчета!

— Ще пиеш ли водка, Хакел? — попита Козела.

— Уиски! — ченгето го гледаше втренчено. — Как си момче? Приличаш ми на току-що разопакованата мумия на Рамзес Втори.

— Така и се чувствам — отговори Козела. — Тази нощ трябва да се върнем в Рим.

— Знам — каза Хакел, — приготвил съм транспорт за двама.

— Трима — каза лаконично Козела. — Пътьом ще разбереш кой ще играе в нашия отбор. — Отивам да пикая — каза Козела. — Поръчай питиетата. Ако искаш можеш да ги платиш, евреино!

 

 

Картината започна да се изяснява или поне снимката да се проявява, когато се появи Аса. Далаверата наистина беше жестока. Някакъв гений можеше да разпраща тонове кокаин по всички точки на земното кълбо във вид на каквато си поиска стока, само защото знаеше някаква рецепта, с която да маскира тази масова смърт като невинен продукт. И това момче беше някъде наблизо.

Докато се занимаваше с Хауки Исламбули и Виктор Бут и докато се мъчеше да спаси малкото си еснафско благополучие на остров Крит, Козела беше проспал голямата далавера, която трябваше да тръгне по обратния път. „Пътя на коприната“.

Сега обаче той излизаше от унеса: „Дрогиран ли бях или пиян!“ мислеше той докато слушаше разказа на бившия си подчинен, Лазар Лазов — Аса. „Този Майор е или Сатана или гений“ мислеше Козела, докато разглеждаше снимките на една млада красавица с вид на порнозвезда и с умния поглед на Айнщайн.

— Коя е тая фльорца? — попита Козела.

— Истинският човек — каза Лазар Лазов — Аса. — Другите са фигуранти. Ако от някой ме е страх, Козел, това е от нея. А ако искам смъртта на някой, това е на сина ми.

Лазар Лазов — Аса бръкна в джоба на сакото си, извади още едно тесте снимки и го остави пред тях.

— В чужбина аз съм безпомощен, Козел. Не зная езици, не познавам градове, още по-малко хора. Затова тука мога да служа единствено като наемник. Трябвам ли ти?

След дълга пауза Козела отговори:

— Ще работиш с Джон Хакел, Ас! А аз ще се погрижа за Майора и тази красавица.

 

 

Влад Аберман наистина беше на летището във Фиомичино. В точния ден и точния час, но беше облечен като кармелитка от Ордена на Санта Постумия. Той знаеше как изглежда Йохан фон Веер, но Йохан фон Веер нямаше никаква представа, че тази кльощава старица е мъжът, с когото има среща. Влад Аберман знаеше повече. Знаеше как изглежда Бенина, Майора, Козела. Той знаеше много, но не достатъчно. Набитото му око бързо различи балканската мутра на Лазар Лазов — Аса, но подмина с невнимание и разсеяност извънредно елегантния, застаряващ бизнесмен, който четеше Файненшъл тайм и пиеше чай на един от баровете. Дори и фенеците понякога са разсеяни. Влад Аберман не различи заплахата, а тя се наричаше Джон Хакел.

— Ако съдя по вашето име, вие сте немски аристократ, господине! — каза Влад Аберман.

— Ако съдя по вашето име, господине, вие сте креол от Южна Америка.

— Да, но не съм — отговори Аберман. — Барон Ротшилд е аристократ и пер на френската корона?!

— Франция е република, г-н фон Веер — каза Аберман.

— Невинаги е била, сеньор Аберадо. Но когато Франция стана република наистина, барон Ротшилд прехвърли банките си и капиталите през Ла Манша!

— Искате да кажете, че сте евреин — попита Аберман.

— Точно толкова, колкото и вие — отговори фон Веер.

— Тогава да минем на темата. Имаме ли обща цел?

— Ако двама евреи нямат обща цел, каква е причината да пият чая си заедно, приятелю? — попита усмихнатият фон Веер.

Той беше красив като Брад Пит, но имаше подлите очи на Джак Никълсън и дрезгавия глас на Марлон Брандо.

— Целта е ясна. Ние водим война, а тя има нужда от средства. Срещу нас водят асиметрична битка, а това ни освобождава от задължението да участваме в рицарски турнир.

— Разбрах — отговори Аберман — каква е целта?

— Огромна — отговори фон Веер. — Нашите момчета мрат като плъхове в Синайската пустиня на път за Ханаан. Всеки, който донесе светлинка в тъмнината, приятелю, е добре дошъл! Излишно е да ти казвам каква е съдбата на предателите.

— О, да, г-н фон Веер! — каза потомственият украински евреин Володя Аберман. — Може би едва сега тази игра ще добие смисъл… Сигурен съм, че и шахмата се е зародил случайно.

Фон Веер кимна усмихнат, и каза на испански:

— Влад, в заведението има трийсет души, които се грижат за нашата безопасност. Ако наистина си в състояние да доставиш на Цион средствата, за които ми говориха във Виена, и заради които съм тук сега, ти един ден ще бъдеш „сабри“, брат! Редом в пантеона на Мойсей, Соломон Бен Гурион и останалите мъченици на пясъка. Ако не — времето ти ще изтече обратно. Знаеш, сеньор Аберадо, времето е пясък.

 

 

— Михаил, чувствам се отвратително. — Тя седеше до него на леглото увита в хотелската хавлия и приличаше на жена, която всеки момент ще се разплаче.

Свикнал да работи с мъже и да ги управлява, а когато му пречат и да ги убива, Майора беше доста безпомощен с ориентацията в лабиринта на женската психика.

— Какво? Казах ли нещо? — не разбрал, попита той.

— Не! — със сълзи в очите отговори Бенина. — Направи!

— Какво направих, по дяволите? — все по-объркан, попита Майора.

Тогава Бенина избухна в истеричен плач. Сара Бернар не беше в състояние да изиграе тази роля, но това момиче се справи.

— Ти ме направи жена, Михаил! — каза тя, тресяща се от нервни конвулсии. — До вчера аз съм била девствена!

Това беше „тъпото на ножа“, с което Бенина се готвеше да заколи Майора. Той беше много опасен човек, жесток, понякога кръвожаден, но не достатъчно интелигентен, за да схване подобна игра. И тогава той направи фаталната грешка.

— Обичам те, Бени! — каза Майора и сам подписа смъртната си присъда.