Христо Калчев
Лебедовата песен на майора (12)

12.

Има и необясними явления на този свят, които хората са свикнали да наричат случайности. Всичко, което е необяснимо за човешкия ум има някакво метафизическо или трансцендентално обяснение, но най-лесно и най-достъпно е прословутата дума случайност. В средата на януари 2004 година от всички краища на света „случайно“ потеглиха една група хора за „случайно“ избраното малко курортно градче на италианската Ривиера. Градчето „случайно“ се казваше Амалфи и „случайно“ беше на половин час път от Солерно. Градът, в който Влад Аберман беше организирал новата си лаборатория.

От Тампа, Флорида за Фиомичино в Рим излетяха Бенина, Майора, Бузата и шест души охранители, разпръснати в самолета като случайни пътници. От Мегало Кастро за Неапол излетя Козела. Макар болен с кръвно налягане 100 на 200 и пулс поне 120 удара в минута той не позволи на Флора да го изпрати на летището. Прехвърли известна сума на своя сметка в една гръцка банка в Марсилия, Франция и в полуунес взе самолета.

От Холандия за Капри потегли Любомир Лазов — малкия Ас. Той все още не знаеше, че майка му е мъртва, но знаеше, че на Виа Долороса в хотел „Маджоре форте“ ще го чакат подробни данни за Козела, или поне всичко, което майка му е успяла да намери.

Всички тези случайности се разиграха в разстояние на една седмица. И всички участници в това представление изпитваха вътрешен дискомфорт. Нещо куцаше в това представление. Сценарият ли беше калпав, режисьорът ли несръчен, артистите ли бездарни. Нито един от участниците нямаше точен отговор, но всички, с изключение на Бенина знаеха, че играят по чужда свирка и в чуждо представление.

— Госпожице Аберман, — каза Майора, когато излизаха от римското летище — надявам се, че знаете какво вършите?

— О да, — каза Бенина — изкупвам чужди вини. Не вие сте агнец, Майоре!

Михаил Митев разбра тридесет процента от отговора, но и да беше разбрал останалото, пак нямаше да схване логиката му.

— Ние отиваме срещу най-страшния човек на България, момиченце?! — продължи да настоява Майора.

— Не приятелю, — каза Бенина — аз нямам сметки за уреждане с Козела. Нито имам нещо против него, нито той има причина да ме преследва, но ако този опасен мъж комбинира уменията си с моя фалшив съпруг, тогава аз ще се превърна в Мария от Магдала, а ти ще бъдеш Варава на кръста, Майоре!

Михаил Митев отново не разбра нищо.

— Имаш ли готов план за действие? — попита той, колкото да чуе гласа си, но Бенина вече беше влязла в таксито.

— Ще говорим на вечеря — каза тя. — Ще се видим в ресторант „Ла комба“ на Виа Венето!

Майора и Бузата останаха сами.

— Тая ще ни изпържи — каза Бузата, докато Майора махаше на следващото такси.

— Тя е твоя грижа — каза Майора. — Ти ми я домъкна, ти се грижи за нея.

— Виж сега… — опита се да противоречи Бузата.

— Няма какво да гледам, Буза! — изсъска Майора. — Нареди ли се нейният пасианс, добре за всички. Рухне ли пъзела — зле за тебе! Ясен ли съм?

— Да — кимна Бузата, но вътрешно вече беше решил друго.

Той нямаше да бъде жертвата този път. Имаше цени, които можеше да плати и такива, които му се виждаха пресилени.

— Ще говорим ли за проценти? — попита той.

— След пасианса — каза Майора и следван от охраната си в три таксита на кервана напусна зоната на Фиомичино.

Бузата остана сам, той имаше и хотелска резервация и всичко, което беше необходимо за престоя му в Рим. Нямаше основното, обаче, вътрешното спокойствие и увереността, че върви по верния път с верните хора.

Преди да се качи в таксито, той набра един варненски телефон и след петнадесетина секунди чу гласа на Паско.

— Казвай — чу стария му приятел.

— Тука мирише на лайно — каза Бузата.

— И тука — отговори Паско — държавата е бетер Чечня.

— Дреми ми на кура за държавата! — изкрещя Бузата. — Там във Виница има един без капачка на коляното, сещаш ли се кой е?

— Оня от Ескадрона на смъртта ли? — попита Паско.

— Да, Найденов — ченгето. Вържете го, след три дена искам да пропее по телефона.

 

 

Единственият човек, който знаеше, че трябва да си подсигури живота на принципа на „Гробницата със седемте ключалки“ беше Володя Аберман или Влад Аберадо, както се казваше напоследък. Той беше висок 1.80 м., тежеше 56 кг., имаше девет диоптъра очила и спеше между час, час и половина на денонощие. Това не му струваше кой знае какви усилия, още по-малко чувство за вътрешна саможертва. Той беше роден престъпник и нищо, което се извършваше според официалните конвенции на света не му беше интересно. Той беше слаб физически, никога не се беше бил в живота си, никога не беше успявал да наложи със сила волята си, но не му се и налагаше. Там, където силата не вършеше работа се появяваше разума, а Влад беше сигурен, че сивия му емитент е в много по-големи количества, от на който и да било от хората, с които се познаваше, с които общуваше или с които му предстоеше да общува. Знаеше и още нещо — когато Господ отнема едни сетива, той изостря други. На него му беше отнел част от зрението, но му беше усилил обонянието до границите на абсурда. Господ или Йехова или както и да се казваше там, го беше оскърбил с немощно тяло, което обаче беше прикрепил към железен гръбначен стълб, пълен с мозък, който безупречно управлява. Въоръжен с това съзнание Влад, който беше минал през джунглите на Боливия, Колумбия, Венецуела, през бандите на Кали и Меделин, сега се беше свързал с две групи хора смъртно ненавиждащи се едни други. Това бяха Корсиканската Ндрангета и Марсилската Камора.

Две експертни група на тези ненавиждащи се една друга мафии го чакаха на италианската Ривиера. Какво ли си представяха, как ли си въобразяваха, че изглежда колумбиеца Аберадо. Можеше да умре от смях при тази мисъл. Едно знаеше със сигурност, обаче, че ако не влезе във връзка с Диаспората и позволи на Бенина да го изпревари с една крачка, с него е свършено. Ако се страхуваше от някой на този свят, това беше именно тази малка развратница, която му беше едновременно съпруга, братовчедка и враг.

Загледан в тъпата физиономия на Кита в главата на хитрия евреин се появи една проста мисъл: „Що да не използвам това животно?“, помисли той и попита:

— Ти откъде си родом, приятелю?

— Сарафово, бургаско — наивно отговори Кита.

— Морско, чедо, а? — на лошото си славянско есперанто продължи да пита Аберман.

— Да — с глупава гордост отговори той.

— Познаваш ли някой от Варна? — Кита го погледна с пренебрежение и отговори гордо:

— Четири години и осем месеца лежах във варненския затвор.

— Така ли? — с възхита в гласа попита Аберман. — Поддържаш ли връзки с някой от старите варненски юнаци?

— Аз имам бригада там, момче — каза Кита.

— А ползваш ли интернет? — продължи да пита Аберман.

Пламен очакваше най-малко такъв въпрос.

— Да ти кажа, честно, брато, аз съм доста бос по науките. По ме бива в стрелбите.

— Не съм мислел друго! — каза Аберман. — Дай да направи една комбинация. Ти ще стреляш, аз ще мисля — става ли?

— Готово, — ухилен каза Кита, — чия тиква трябва да пръснем?

— Спокойно — каза Влад Аберман — първо ще намерим лицето в интернет, това ще е моя грижа, останалото твоя. На този принцип е изградено обществото, Кит. Семейството, че е семейство и то си има своите параметри. Един вади парите, а друг ги харчи. И при нас ще е така, приятелю. Аз ще мисля, ти ще стреляш. Навит ли си?

— Готово — глупаво усмихнат каза Кита.

— Тогава тръгвай с мен — каза Аберман. — Чака ни работа, моето момче! Иди вземи две кафета и ела горе, аз съм на компютъра!

 

 

Един час по-късно Кита имаше в джоба си едно тесте снимки на Бенина Аберман и задължението да дебне подобна дамска физиономия около хотела им. „Май свърших петдесет процента от работата“ помисли Влад, преди да тръгне от Амалфи за Солерно на среща с момчетата от Ндрангета.

 

 

Козела кацна на летището в прединфарктно състояние. „Господи колко съм стар и безпомощен“ мислеше той, докато стоеше като риба на сухо на една от пейките на т.н. „Рескоро мебел“ на летището. Един-два пъти посегна да извади цигари от джоба си, знаеше, че не може да се пуши тука и че веднага ще писне алармата. Знаеше обаче, че е задължително да поеме малко от тази отрова. Тогава видя един полунегър, полуарабин да бута една количка с куфари. Козела му показа петдесет долара и го спря с ръка, после, без да му казва нищо се подпря до него на ръкохватката и бавно излезе от фоайето. Вън се дишаше по-добре. Запали цигара, дръпна един-два пъти, прилоша му и я хвърли.

Все още се държеше за ръкохватката и черният го гледаше с очакващ поглед. Козела му даде още петдесет долара и мълчаливо като немите му показа вратата на заведението. Отсреща пишеше „Чинцано бар“. Негърът ловко прибра парите и го заведе до входа на заведението. Когато мина през летящата врата и го лъхна прохладата на климатичната инсталация Иван Милетиев, ченгето, бандитът, азилантът, човекът с чувство за вина реши, че е възкръснал. Отиде на бара и каза:

— Водка със сода!

— Сеньор, вие сте в Чинцано бар? — повече не помнеше.