Хенри Милър
Nexus (19)

Деветнайсета глава

В едно ясно и прекрасно утро излизам навън на редовната си разходка и намирам Макгрегър да ме чака на вратата.

— Здрасти! — казва той и включва електрическата си усмивка. — Значи наистина си ти, в плът и кръв! Хванах те най-сетне, а? — Той протяга ръка. — Хен, защо трябва да те причаквам така? Не може ли да отделиш случайно пет минути на стар приятел? От какво бягаш? Иначе как си? Как върви книгата? Имаш ли нещо против да повървя с теб?

— Сигурно хазайката ти е казала, че съм излязъл?

— Как позна?

Тръгнах. Той вървеше до мен в крачка, сякаш бяхме на парад.

— Хен, ти май никога няма да се промениш. — Звучеше съвсем като майка ми — чак да се уплашиш. — Едно време можех да ти се обадя по всяко време през деня и нощта и ти идваше. Сега си писател… важен човек… нямаш време за старите приятели.

— Стига де — срязах го. — Престани. Знаеш, че не е заради това.

— А заради какво?

— Ето какво… Приключих с губенето на време. Тези твои проблеми — аз не мога да ги разреша. Никой не може, освен ти самият. Не си първият зарязан мъж.

— Ами ти! Забрави ли как по цяла нощ ме държеше буден и ми пълнеше ушите с Уна Гифърд?

— Тогава бяхме по на двайсет и една.

— Човек никога не е твърде стар, за да се влюби. На тази възраст е още по-зле. Не мога да си позволя да я загубя.

— Как така не можеш да си го позволиш?

— Би смачкало егото ми. Човек сега не се влюбва толкова често и толкова лесно. Не искам да я разлюбя, това би било пагубно. Не казвам, че тя трябва да се омъжи за мен, но трябва да знам, че я има… че мога да я докосна. Мога да я обичам от разстояние, ако е нужно.

Усмихнах се.

— Смешно е — точно ти да кажеш такова нещо. Засегнах същата тази тема онзи ден в романа. Знаеш ли до какъв извод стигнах?

— По-добре да избереш безбрачието, предполагам.

— Не, стигнах до същия извод, до който всяко магаре стига… че нищо друго няма значение, освен да продължиш да обичаш. Дори и ако тя се омъжи за някой друг, ти можеш да продължиш да я обичаш. Какво ще кажеш за това?

— По-лесно е да го кажеш, отколкото да го направиш, Хен.

— Точно така. Това е твоята възможност. Повечето мъже се предават. Ами ако тя реши да заживее в Хонконг? Какво общо има разстоянието с това?

— Говориш като някой от „Християнска наука“, пич. Аз не съм влюбен в Дева Мария. Защо да стоя и да я гледам как се изплъзва? Говориш безсмислици.

— Тъкмо в това се опитвам да те убедя. Точно затова няма смисъл да ме натоварваш с проблема си, не разбираш ли? Вече не мислим еднакво. Ние сме стари приятели, които нямат нищичко общо помежду си.

— Наистина ли мислиш така, Хен? — Тонът му беше по-скоро тъжен, отколкото укорен.

— Чуй — казах. — Навремето бяхме дупе и гащи — ти, Джордж Маршал и аз. Бяхме като братя. Това беше много, много отдавна. Случи се какво ли не. Връзката някъде се прекъсна. Джордж улегна — като превъзпитан престъпник. Жена му спечели…

— Ами аз?

— Ти се зарови в адвокатската си работа, която презираш. Един ден ще станеш съдия, помни ми думата. Но това няма да промени начина ти на живот. Предал си духа. Вече нищо не те интересува, освен ако не е партия покер. И смяташ моя начин на живот за смахнат. Такъв си е, признавам. Но не по начина, по който ти си мислиш.

Отговорът му донякъде ме изненада.

— Доста точно го налучка, Хен. Ние наистина я оплескахме — Джордж и аз. А останалите, ако става въпрос… — Говореше за членовете на Обществото на Ксеркс.

— Никой от нас не стигна доникъде. Но какво общо има всичко това с приятелството? Трябва ли да станем важни фигури в света, за да си останем приятели? На мен ми звучи снобско. Никога не сме се престрували — Джордж и аз — че ще преобърнем света. Ние сме това, което сме. Това не ти ли стига?

— Виж — отвърнах, — за мен нямаше да има никакво значение, ако ще и да си пройдоха. Ти пак щеше да ми бъдеш приятел, и аз твой. Можеше да се майтапиш с всичко онова, в което вярвам, ако сам вярваше в нещо. Но ти не вярваш. В нищо не вярваш. Според моя начин на мислене човек трябва да вярва в онова, което прави — иначе всичко е фарс. Бих те подкрепил изцяло, ако искаше да станеш пройдоха и станеше пройдоха с цялата си душа и сърце. Но какво си ти? Ти си една от онези души без значение, които ни изпълваха с презрение на младини… когато будувахме по цяла нощ и обсъждахме мислители като Ницше, Шоу, Ибсен. Сега за тебе това са само имена. Ти уж нямаше да станеш като баща си, в никакъв случай! Нямаше да успеят да ти надянат примката, да те укротят. Но успяха. Или ти успя. Ти сам си надяна усмирителна риза. Хвана най-лесния път. Предаде се още преди да започнеш да се биеш.

— Ами ти? — възкликна той и вдигна ръка, сякаш за да каже: „Чуй, чуй!“ — Да, ти — какво чак толкова забележимо си постигнал? Наближаваш четирийсетте, а още нямаш нищо публикувано. Какво му е чак толкова великото?

— Нищо — отвърнах. — Плачевно е, ето какво.

— И това ти позволява да четеш проповеди на мен. Хо-хо!

Наложи се да вдигна малко гарда.

— Не съм ти чел нотации, обяснявах ти, че вече нямаме нищо общо.

— Така, както изглежда, и двамата сме се провалили. Това е общото помежду ни, ако бъдеш честен.

— Никога не съм казвал, че съм се провалил. Освен наум, може би. Как може да си се провалил, ако продължаваш да се бориш, да се биеш? Може би няма да успея. Може би най-накрая ще стана тромбонист. Но каквото и да правя, с каквото и да се заема, то ще е, защото вярвам в него. Няма да се нося по течението. По-скоро бих паднал в боя… неудачник, както казваш ти. Мразя да бъда като всички, да се подредя в редицата, да казвам „да“, когато искам да кажа „не“.

Той понечи да каже нещо, но му махнах да млъкне.

— Нямам предвид безсмислена борба, безсмислена съпротива. Човек трябва да положи усилие да стигне до чисти и спокойни води. Трябва да се бори, за да спре да се бори. Човек трябва да намери себе си, за това говоря.

— Хен — каза той, — говориш добре и мислиш добре, но напълно бъркаш. Четеш твърде много, там ти е проблемът.

— А ти изобщо не преставаш да мислиш — върнах се аз на темата. — Нито пък би приел своя дял от страдание. Мислиш, че има отговор за всичко. Не ти и хрумва, че може би няма, че може би единственият отговор си ти самият, начинът, по който гледаш на проблемите си. Ти не искаш да се бориш с проблемите, искаш някой да ги елиминира заради теб. Лесният изход — това си ти. Вземи тая твоя мадама… проблемът на живот и смърт… нищо ли не ти говори това, че тя нищо не вижда в теб? Ти пренебрегваш това, нали? Искам я! Трябва да я имам! Само на това трябва да отговориш. Без съмнение ти би се променил, би направил нещо от себе си… ако някой бе достатъчно любезен да виси над теб с ковашки чук. Ти обичаш да казваш „Хен, аз съм просто копеле“, но няма и пръста си да мръднеш, за да се направиш мъничко по-различен. Искаш да те приемат такъв, какъвто си, и ако някой не те харесва, майната му! Не е ли така?

Той наклони глава настрана като съдия, преценяващ дадените свидетелски показания, и каза:

— Може би. Може би си прав.

Известно време вървяхме в мълчание. Като птица с пясък в гушата той смилаше фактите. После устните му се разтегнаха в дяволита усмивка и той каза:

— Понякога ми напомняш на онова копеле Чалакоум. Господи, как ме дразнеше тоя! Вечно приказваше от пиедестала си. А ти си падаше по всичките му глупости. Вярваше в него — в ония теософски лайна…

— И още как! — възкликнах разпалено. — Ако не беше споменал нищо повече от името Свами Вивекананда, щях да се чувствам негов длъжник до края на живота си. Глупости, казваш. За мен това беше мъжът на живота ми. Знам, че той не отговаряше на твоята представа за приятел. Малко нещо твърде високомерен и затворен за твоя вкус. Той беше учител, а ти не виждаше учителя в него. Откъде беше взел препоръките си и останалото? Той нямаше образование, обучение, нищо нямаше. Но знаеше за какво говори. Или поне аз така си мислех. Той те караше да се въргаляш в собствения си бълвоч и на тебе това не ти харесваше. Ти искаше да се облегнеш на рамото му и да го одрайфаш целия — тогава той щеше да е твой приятел. И затова ти търсеше недостатъци в характера му, откриваше слабостите му, смъкваше го до собственото си равнище. Правиш го с всеки, труден за разбиране. Когато можеш да се подиграваш с другия така, както се подиграваш със себе си, ти си щастлив… тогава всичко е поравно… Виж, опитай се да разбереш това. Този свят е напълно объркан. Навсякъде има невежество, суеверие, тесногръдие, несправедливост, нетърпимост. И сигурно е било така, откакто свят светува. И какво от това? Причина ли е това да се чувстваш победен, да се ядосваш на света? Знаеш ли какво е казал Свами Вивскананда? Казал е: „Съществува само един грях. Това е слабостта… Не прибавяй една лудост към друга. Не прибавяй твоята слабост към идващото зло… Бъди силен!“

Млъкнах в очакване той да направи думите ми на кайма. Вместо това той каза:

— Продължавай, Хен, давай още! Добре звучи.

— И е добро — отвърнах. — Винаги ще е добро. А хората ще продължат да правят точно обратното. Същите онези, които са ръкопляскали на думите му, са го предали в мига, в който той е спрял да говори. Това важи за Вивекананда, Сократ, Исус, Ницше, Карл Маркс, Кришнамурти… сам ги назови! Но за какво ли ти разправям всичко това? Ти няма да се промениш. Ти отказваш да растеш. Ти искаш да я караш с най-малки усилия, с най-малки грижи, с най-малко болка. С всеки е така. Чудесно е да слушаш разкази за майсторите, но да станеш майстор — майната му! Чуй, четох онзи ден една книга… честно казано, чета я вече от година или повече. Не ме питай за заглавието, защото няма да ти го кажа. Но ето какво прочетох — и никой майстор не би могъл да го изкаже по-добре: „Единственият смисъл, цел, намерение и тайна на Христа, скъпи мои, е не да разбираш живота, нито да го вкарваш във форма, нито да го променяш, или дори да го обичаш, но да пиеш от безсмъртната му същност.“

— Би ли го повторил, Хен?

Повторих го.

— Да пиеш от безсмъртната му същност — измърмори той. — Страхотно. Няма ли да ми кажеш чие е това?

— Няма.

— Добре, Хен. Давай! Какво още си скрил в ръкава тази сутрин?

— Това… Как я караш с твойта Гелда?

— Зарежи! Това е много по-добро.

— Няма да се откажеш от нея, надявам се?

— Тя се оказва от мен. Този път завинаги.

— И ти си се примирил?

— Ти не ме ли слушаш? Разбира се, че не. Тъкмо затова те причаквах. Но, както казваш ти, всеки трябва да следва собствения си път. Мислиш ли, че не го знам? Може би вече нямаме нищо общо помежду си. Може би никога не сме имали, хрумвало ли ти е? Може би нещо повече от това ни е държало заедно. Не мога да не те харесвам, Хен, дори и когато ме правиш на нищо. Понякога си безсърдечно копеле. Ако някой е прост, то това си ти, не съм аз. Но в тебе има нещо, стига да можеше да го изразиш. Нещо за света. Искам да кажа, не за мен. Ти не бива да пишеш роман. Това всеки го може. Ти имаш по-важни задачи. Сериозно ти говоря. По-скоро те виждам да четеш лекции за Вивекананда или Махатма Ганди.

— Или Пико дела Мирандола.

— Не съм го чувал.

— Значи, тя не иска да има повече нищо общо с теб?

— Така каза. Разбира се, една жена винаги може да си промени мнението.

— Ще го промени, не се тревожи.

— Последния път, като я видях, тя все още говореше, че ще замине на почивка в Париж.

— Защо не я последваш?

— Наумил съм нещо още по-добро, Хен. Всичко съм преценил. Веднага щом науча с кой кораб ще пътува, ще отида в корабната компания и, ако ще да се наложи да дам рушвет на чиновника, ще взема каютата до нейната. Когато на първата сутрин тя излезе, аз ще съм там, за да я поздравя. „Здравей, любима! Прекрасен ден, нали?“

— Страшно ще й хареса.

— Няма да скочи през борда, това е сигурно.

— Но тя може да каже на капитана, че й досаждаш.

— Майната му на капитана! С него мога да се оправя… Три дни по море и независимо дали й харесва или не, ще я пречупя.

— Желая ти късмет! — Стиснах ръката му и я разтърсих. — Тук трябва да те оставя.

— Да изпием по кафе! Хайде!

— Не. Връщам се да работя. Както казал Кришна на Арджуна: „Ако спра работа за миг, цялата вселена ще…“

— Ще какво?

— Май беше „ще се разпадне“.

— Добре, Хен. — Той се обърна и без да каже дума повече, тръгна в обратна посока.

Бях изминал едва няколко крачки и го чух да вика:

— Хей, Хен!

— Какво?

— Ще се видим в Париж, ако не и преди това. Доскоро!

„Ще се видим в ада“ — помислих си наум. Но щом продължих разходката си, усетих угризения. „С никого не бива да се държиш така, дори и с най-добрия си приятел“ — рекох си.

По целия обратен път редях монолог. Горе-долу следния…

„И какво, като е пълен досадник? Разбира се, всеки трябва сам да си решава проблемите, но — причина ли е това да отхвърляш човек? Ти не си Вивекананда. И освен това, Вивекананда би ли се държал така? Не бива да режеш човек в беда. Нито пък да го оставяш да драйфа върху ти. Да речем, той се държи като дете — и какво от това? Ти винаги ли се държиш като възрастен? И не беше ли страшна глупост онова, че вече нямате нищо общо помежду си? Още тогава, на място, той трябваше да те зареже. Общото помежду ви, малки ми Свами, е простата, обикновена човешка слабост. Може би той е престанал да расте отдавна. Да не би това да е престъпление? Без значение докъде е стигнал по пътя, той все пак е човешко същество. Върви напред, щом ти харесва… гледай право напред… но не отказвай да протегнеш ръка за помощ на мудния. Ти къде щеше да си, ако трябваше да го вървиш сам? Ти стоиш ли на собствените си крака? Ами всичките онези никакъвци, онези мухльовци, които са си изпразвали джобовете за тебе, когато си бил в нужда? Те нищо ли не струват сега, когато вече нямаш нужда от тях?“

— Те, то…

— Значи нямаш отговор! Преструваш се, че си нещо, което не си. Боиш се да не я подкараш пак постарому. Самоласкаеш се, че си различен, но факт е, че прекалено много приличаш на другите, които нагло презираш. Онова лудо пиколо в асансьора ти се нахвърли. Той те прозря какъв си, нали? Кажи откровено, какво си създал ти със собствените си ръце или с тоя твой разум, с който толкова се гордееш? На двайсет и една години Александър е тръгнал да завладява света, а на трийсет е държал света в ръцете си. Знам, че ти нямаш за цел да завладееш света — но би искал да оставиш драскотина върху него, нали? Искаш да те признаят като писател. Е, кой те спира? Не е горкият Макгрегър, със сигурност. Да, съществува само един грях, както е казал Вивекананда. И това е слабостта. Вземи го присърце, старче… вземи го присърце! Слез от коня! Излез от кулата си от слонова кост и влез в редиците! Може би в живота има нещо повече от писането на книги. Ти втори Ницше ли си? Ти дори още не си ти, разбираш ли го?

Когато стигнах ъгъла на нашата улица, се бях направил на пихтия. Останала ми беше смелост колкото на пор. Още по-лошо, Сид Есен ме чакаше в подножието на стълбите. Цъфтеше в усмивки.

— Милър — каза той, — няма да ти отнемам ценно време. Но не можех да задържа това в джоба си нито минута повече.

Той извади един плик и ми го подаде.

— Какво е това? — попитах.

— Малък спомен от приятелите ти. Онези чернилки смятат, че си върхът. Купи с тях нещо за госпожата. Събрали са малко парици помежду си.

Както бях оклюмал, аха-аха щях да се разплача.

— Милър, Милър — Реб ме обгърна с ръце, — какво ще да правим без теб?

— Няма да ме има само няколко месеца — казах, като се изчервих като глупак.

— Знам, знам, но ще ни липсваш. Ще пиеш ли едно кафе с мен? Няма да те бавя. Трябва да ти кажа нещо.

Върнах се с него на ъгъла, в магазина за сладкиши и канцеларски материали, където се бяхме срещнали за първи път.

— Знаеш ли — каза той, щом седнахме в ъгъла, — почти съм решил да дойда с теб. Ала знам, че ще ти преча.

Малко засрамено отвърнах:

— Май кажи-речи всички страшно искат да заминат за Париж на почивка. И някой ден ще го направят…

— Имах предвид, Милър, че бих искал да го видя през твоите очи — и ме погледна така, че се разтопих.

— Да — казах, без да обръщам внимание на думите му, — един ден няма да е нужно да се качваш на кораб или самолет, за да стигнеш Европа. Трябва да научим само как да преодолеем силата на земното притегляне. Само ще стоиш, а Земята ще се върти под краката ти. Тя се върти бързо, тази стара Земя. — Продължих в същия дух в опит да преодолея неловкостта си. Двигатели, турбини, мотори… Леонардо да Винчи. — А ние се движим като охлюви — завърших. — Дори не сме започнали да използваме магнитните сили, които ни обгръщат. Все още сме пещерни хора, с мотори в дирниците…

Горкият Реб не знаеше как да разбира това. Сърбеше го да каже нещо, но не искаше да бъде неучтив и да ме прекъсне. И затова продължих да дърдоря.

— Опростяване, това ни трябва на нас. Погледни звездите — те нямат мотори. Замислял ли си се някога кое кара тая наша Земя да се върти като топка? Никола Тесла е мислил доста за това, Маркони също. Все още никой не е стигнал до окончателния отговор.

Той ме погледна, напълно объркан. Знаех, че си мислеше за всичко друго, но не и за електромагнетизъм.

— Съжалявам — рекох. — Ти искаше да ми кажеш нещо, нали?

— Да — отвърна той. — Но не искам да…

— Само си мислех на глас.

— Добре тогава… — той прочисти гърло. — Исках да ти кажа само това… ако закъсаш там, не се колебай да ми телеграфираш. Или пък ако искаш да удължиш престоя си. Знаеш къде да ме намериш. — Той се изчерви и извърна глава.

— Реб — казах, като го сръчках с лакът, — ти си просто прекалено добър с мен, по дяволите. А почти не ме познаваш. Искам да кажа, познаваш ме много отскоро. Никой от така наречените ми приятели не би го направил, бас ловя.

На това той отговори:

— Боя се, че не знаеш на какво са способни приятелите ти за тебе. Ти никога не си им дал шанс.

Направо избухнах.

— Аз ли не съм? Човече, толкова много шансове съм им давал, че вече и името ми не щат да чуят.

— Не си ли малко суров към тях? Може би са нямали какво да ти дадат.

— Тъкмо това казваха и те — всичките. Но това не е вярно. Ако нямаш, можеш да вземеш назаем — за приятел. Нали така? Аврам е жертвал сина си, нали?

— Това е било за Йехова.

— Не съм искал от тях жертви. Исках само дреболии — цигари, едно ядене, стари дрехи. Чакай малко, искам да смекча онова, което казах. Имаше изключения. Спомням си едно момче, от моите куриери… това беше, след като напуснах телеграфната компания… когато разбереше, че съм я закършил, ходеше да краде заради мен… Носеше ни пилета, някой зеленчук… Понякога само шоколадче, ако само това е успял да пипне. Имаше и други, бедни като него или смахнати. Те не обръщаха джобовете си, за да ми покажат, че вътре няма нищо. Онези, с които пътувах, нямаха право да ми откажат. Никой от тях не беше гладувал. Не бяхме бедняшка бяла измет. Всичките идвахме от прилични, уютни домове. Не, може би евреинът в теб те кара да си толкова мил и отзивчив, извинявай, че така ти го казвам. Когато един евреин види човек в беда, гладен, обиждан, презиран, той вижда себе си. Той веднага се идентифицира с другия. Не и ние. Ние не сме вкусили достатъчно бедност, нещастие, немилост, унижения. Никога не сме били парии. Ние само си седим и господстваме над останалия свят — така си е.

— Милър — каза той, — ти трябва да си понесъл много наказания. Без значение какво си мисля аз за собствения ми народ — и той си има недостатъци, знаеш — никога не бих говорил за него така, както ти говориш за своя. Още по-щастлив ме прави мисълта, че ти ще се позабавляваш. Предстои ти. Но трябва да погребеш миналото!

— Трябва да престана да се самосъжалявам, искаш да кажеш. — Усмихнах му се нежно. — Знаеш ли, Реб, аз не се чувствам така през цялото време. Дълбоко в мен то продължава да ме мъчи, но повърхностно аз приемам хората горе-долу такива, каквито са. Май онова, което не мога да преодолея, е, че трябва да го измъквам от тях — всичко, което имам. А какво получих? Трохи. Преувеличавам, разбира се. Не всички са ме отблъснали хладно. А онези, които са ме отблъснали, сигурно са имали право да се държат така. Същото е като със стомната, която твърде често носиш на кладенеца. Много добре знам как да бъда непоносим. А за човек, който иска да хапне коричка хляб, аз се държах твърде арогантно. Имах навика да галя хората срещу косъма. Особено когато моля за помощ. Виждаш ли, аз съм от онези глупаци, които си мислят, че хората, или поне приятелите, трябва да предусетят факта, че си в нужда. Когато се натъкнеш на беден, мръсен просяк, трябва ли той да накара сърцето ти да кърви, преди да му подхвърлиш монета? Не и ако си прилично и чувствително същество. Когато го видиш с наведена глава да рови из канавката за изхвърлен фас или парче вчерашен сандвич, ти вдигаш главата му, прегръщаш го, особено ако гъмжи от въшки, и му казваш: „Какво има, приятелю? Мога ли да ти помогна с нещо?“ Не го отминаваш с едното око вперено в птица, кацнала на телеграфната жица. Не го караш да търчи подире ти с протегнати ръце. Това искам да ти кажа. Нищо чудно, че толкова много хора отказват на просяците, когато ги заговорят. Унизително е да подхождат към теб така — кара те да се чувстваш виновен. Всички ние сме щедри по свой собствен начин. Но в мига, в който някой проси нещо от нас, сърцата ни се затварят.

— Милър — рече Реб, очевидно трогнат от моя изблик, — ти си онова, което аз бих нарекъл добър евреин.

— Втори Исус, а?

— Да, защо не? Исус е бил добър евреин, макар и да сме страдали две хиляди години заради него.

— Поуката е, не полагай твърде много усилия! Не се мъчи да бъдеш прекалено добър.

— Човек никога не може да прекали — възкликна разгорещено Реб.

— О, да, може. Прави каквото трябва, това стига.

— Не е ли същото?

— Почти. Работата е там, че Бог се грижи за света. Ние трябва да се грижим един за друг. Ако добрият Господ имаше нужда от помощ, за да управлява този свят, щеше да ни даде по-големи сърца. Сърца, не мозъци.

— Исусе — възкликна Реб, — но ти говориш като евреин! Напомняш ми за някои учени, които съм слушал като малък — обясняваха закона. Прескачаха от другата страна на оградата като кози. Когато ти е студено, те държаха топло и обратно. С тях никога не можеше да знаеш къде си. Ето какво искам да кажа… Колкото и да бяха страстни, те винаги проповядваха умереност. Пророците са били неистовите — те са били отделна класа. Светците не са произнасяли тиради и не са вилнели. Били са чисти, затова. И ти си чист. Знам го.

Какво ли можех да отговоря? Той, Реб, беше безхитростен и имаше нужда от приятел. Без значение какво казвах, без значение как се държах с него, той се държеше така, сякаш съм го обогатил. Аз бях негов приятел. И той щеше да остане мой приятел независимо от всичко.

Докато се връщах към къщи, възобнових вътрешния монолог.

„Нали виждаш колко е просто — приятелството. Как беше старата поговорка? За да имаш приятел, ти трябва да бъдеш приятел.“

Ала беше трудно да се разбере по какъв начин аз съм бил приятел на Реб — или на когото и да било, ако става въпрос. Виждах само, че съм най-добрият приятел на самия себе си — и най-злият си враг.

Докато отварях вратата, трябваше да си кажа наум: „Щом толкова знаеш, старче, много знаеш.“

Заех обичайното си място пред машината. „А сега — казах си, — ти си отново в своето малко царство. Сега можеш пак да се правиш на Господ.“

Комизмът на това обръщение към себе си ме спря. Господ! Сякаш вчера съм спрял да си общувам с Него отблизо, започнах да разговарям с него като едно време. „Защото Господ толкова обичал света, че жертвал родния си син…“ И колко малко сме жертвали ние в замяна. Какво можем да ти предложим, о, Небесни отче, в замяна за твоята благодат? Сърцето ми говореше на глас сякаш, макар и да съм самото нищо, имах някакво понятие за проблемите, с които се сблъсква Създателят на вселената. Нито пък се срамувах да се държа толкова интимно със своя Творец. Не бях ли част от онова необятно, което Той категорично бе изяснил, може би за да реализира безкрайните рамки на своето Същество?

От векове не бях се обръщал към Него по този интимен начин. Каква разлика между онези молитви, изтръгнати от чисто отчаяние, когато го призовавах за милост — милост, не благоволение! — и непринудените дуети, родени от разбирането! Странно е, нали, това споменаване на земно-небесната беседа? Това се случваше най-често, когато духът ми беше приповдигнат… когато нямаше причина, запомнете това, да проявявам никакви признаци на дух. Може да звучи нелепо, но често когато жестоката човешка природа ме халосаше между очите, духът ми се издигаше. Когато, като червей, прогризващ пътя си в калта, ми хрумнеше мисълта, може би налудничава, че най-низкото е свързано с най-висшето. Не ни ли казваха като малки, че Господ е видял как врабчето пада? Макар и никога да не повярвах, въпреки това бях впечатлен. („Вижте, аз съм Господ, Бог на всичко живо — има ли за мен нещо непосилно?“) Пълно осъзнаване! Приемливо или не, мисълта беше стигнала далече. Понякога като дете, когато се случваше нещо наистина необикновено, аз възкликвах: „Видя ли това, Господи?“ Колко прекрасно е да мислиш, че Той е там, наблизо, и те чува! Тогава Той беше присъствие, не метафизична абстракция. Духът му просмукваше всичко. Той беше във всичко и над всичко едновременно. А после — докато мислех за това, се усмихнах с най-ангелската си усмивка — а после щеше да дойде време, когато, за да не полудееш напълно и безвъзвратно, трябва просто да го погледнеш (да погледнеш абсурдната, чудовищна природа на нещата) с очите на Създателя, Той, който е отговорен за всичко и го разбира.

Докато траках на машината — сега препусках в галоп — мисълта за Сътворението, за всевиждащото око, за всеобхватното съчувствие, близостта и далечността на Бога ме обгръщаше като воал. Каква шега — да пишеш роман за „измислени“ герои, „измислени“ ситуации! Не беше ли Господарят на вселената измислил всичко? Какъв фарс — да господстваш над това измислено царство! Затова ли бях умолявал Всемогъщия да ми даде дар слово?

Пълната абсурдност на моето положение ме накара да спра. Защо да бързам да завърша книгата? В ума ми тя вече беше завършена. Бях докарал въображаемата драма до въображаемия й край. Можех да си почина малко, провесен над мравкообразното си същество, и да оставя още няколко косъма да побелеят.

Изпаднах отново във вакуума (където Господ е всичко) със сладостното чувство на облекчение. Виждах всичко ясно — земната си еволюция от стадия на ларва до настоящето, и дори отвъд настоящето. За какво или с каква цел беше борбата? С цел съюз. Може би. Какво ли друго можеше да означава това желание да общуваш? Да стигнеш до всеки, високо и ниско, и да получиш отговор — опустошителна мисъл! Да вибрираш вечно, като световната лира. Доста страшно е, ако стигнем до най-далечните изводи.

Може би не исках да кажа точно това. Достатъчно е може би да установиш комуникация с равните си, със сродните си души. Но кои бяха те? Къде бяха? Човек можеше да разбере само ако пусне стрелата.

Сега ми се натрапи една картина. Картина на света като паяжина от магнитни сили. Обсипали тази мрежа като ядра — пламтящите духове на земята, около които различните родове на човечеството се въртяха като съзвездия. Поради това йерархично разпределение на силите и способностите цареше висша хармония. Не бяха възможни никакви раздори. Всички конфликти, всички смутове, всичкото объркване и безредие, към което човек напусто се старае да се приспособи, бяха безсмислени. Разумът, който покриваше вселената, не ги познаваше. Убийствената, самоубийствена, маниакална дейност на земните същества, да, дори и тяхната доброжелателна, тяхната почитана, тяхната човешка, твърде човешка дейност беше илюзорна. В магнитната мрежа самото движение беше нула. Нищо, към което да вървиш, нищо, от което да отстъпваш, нищо, към което да се стремиш. Огромното, безкрайно силово поле приличаше на провесена мисъл, провесена нота. След цяла вечност отсега — а какво беше сега! — някоя друга мисъл можеше да я смени.

Бррр! Тази мисъл предизвикваше студени тръпки. Исках да полегна на пода от нищо и вечно да съзерцавам картината на сътворението.

Скоро ми хрумна, че елементът на сътворение, що се отнася до писането, няма нищо общо с мисълта. „Дървото не търси плодовете си, то ги ражда“. Да пишеш, заключих аз, беше да гарнираш плодовете на въображението, да врастваш в живота на съзнанието като разлистващо се дърво.

Дълбока или не, тази мисъл беше утешителна. С един скок се озовах в скута на боговете. Чувах смях навсякъде около себе си. Нямаше нужда да се правя на Бог. Нямаше нужда да слисвам никого. Вземи лирата и изсвири сребърна нота. Над цялата суматоха, даже над кънтящия смях, звучеше музика. Неспирна музика. Това беше значението на върховния разум, покриващ света.

Припряно се плъзнах надолу по стълбата. И онази прекрасна, прекрасна мисъл ме улови за косата… Вие там, които се преструвате на мъртви и разпнати, вие, с вашата ужасна historia de calamitatis — защо не я разиграете отново в духа на играта? Защо не я преразкажете сами и не извлечете от нея малко музика? Истински ли са вашите рани? Дали те са все още живи, все още пресни? Или са по-скоро литературен лак за нокти?

Идва каденцата…

„Целуни ме, целуни ме, пак!“ Тогава бяхме на осемнайсет или деветнайсет, двамата с Макгрегър, а момичето, което той беше довел на купона, учеше за оперна певица. Тя беше чувствителна, привлекателна, най-добрата, която бе намерил досега и, като става дума, щеше да намери. Обичаше го страстно. Обичаше го, макар и да знаеше, че е лекомислен и неверен. Когато той казваше по своя безгрижен, нехаен начин „Луд съм по тебе!“, тя припадаше. Те си имаха една песен, която никога не му омръзваше да я слуша. „Изпей я пак, моля те! Никой не може да я пее като теб.“ И тя я пееше, отново и отново. „Целуни ме, целуни ме пак.“ Винаги ме болеше, когато я чувах как я пее, но тази вечер ми се струваше, че сърцето ми ще се пръсне. Защото тази вечер, седнала в далечния ъгъл на стаята, сякаш възможно най-далече от мен, седеше божествената, недостижимата Уна Гифърд, хиляда пъти по-красива от примадоната на Макгрегър, хиляда пъти по-тайнствена и хиляди хиляди пъти по-далеч оттам, където бих могъл да я достигна. „Целуни ме, целуни ме, пак!“ Как ме пронизваха тези думи! И нито една жива душа в тази шумна и весела компания не подозираше за моята агония. Цигуларят се приближава, игрив, жизнерадостен, с буза, залепена за инструмента, и, изсвирвайки всяка фраза на приглушени струни, ми свири тихо на ушенце. Целуни ме… целуни ме… пак. Не можех да понеса нито една нота повече. Бутам го настрани и хуквам навън. Тичам по улицата и сълзите текат по бузите ми. На ъгъла се натъквам на кон, мотаещ се по средата на улицата. Най-окаяната и съсипана кранта, която някога е виждало човешко око. Опитвам се да говоря на това загубено четириного — то вече не е кон, дори не е животно. За миг си помислих, че разбира. Дълго време то ме гледа право в очите. После, ужасено изцвили така, че да ти се смръзне кръвта и си плю на петите. Неутешим, аз издадох звук като ръждиво звънче и рухнах на земята. Весели звуци изпълниха пустата улица. Те се сипеха върху ушите ми като врява от казарма, пълна с пияни войници. Купонът беше в моя чест. И тя беше там, моята любима, руса като сняг, със звезди в очите, завинаги недостижима. Кралицата на Арктика.

Никой друг не я смяташе за такава. Само аз.

Отдавнашна рана беше тази. От нея изтичаше вече много малко кръв. По-лошото предстоеше. Много-много по-лошо. Не е ли смешно — колкото по-бързо идват, толкова по-бързо очакваш — да, очакваш! — те да са по-големи, по-кървави, по-болезнени, по-опустошителни. И те винаги са.

Затворих книгата на спомените. Да, в тези стари рани имаше музика за извличане. Но още не му беше дошло времето. Засега нека гноят в тъмното. След като веднъж стигнем Европа, щях да си отгледам ново тяло и нова душа. Какво бяха страданията на едно бруклинско момче за наследниците на Черната чума, Стогодишната война, унищожаването на албигойците, кръстоносните походи, инквизицията, избиването на хугенотите, френската революция, безкрайното преследване на евреите, хунското нашествие, нахлуването на турците, дъждовете от жаби и скакалци, неописуемите дела на Ватикана, избухването на цареубийства и сексуално изтормозени кралици, слабоумни монарси, Робеспиери и Сен Жюстове, Хоенщойфени и Хоенцолерни, ловци на плъхове и костотрошачи? Какво можеха да означават няколко душевни хемороида американска реколта за Разколниковците и Карамазовците на древна Европа?

Видях се застанал върху маса, незначителен, гушест гълъб, пускащ дребните си бели топчици гълъбови барабонки. Маса на име Европа, около която се бяха събрали монарсите на душата, несъзнаващи болките и мъките на Новия свят. Какво ли можех да им кажа на езика на белите гушести гълъби? Какво ли можеше всеки, отгледан в атмосфера на мир, изобилие и сигурност да каже на синовете и дъщерите на мъченици? Вярно, ние произхождахме от едни и същи праотци, идентични безименни предци, разпъвани на дибата, горени на кол, набучвани от колона на кол, но — споменът за тяхната участ вече не гореше в нас. Ние се бяхме извърнали от овъгления ствол на родителското дърво. Поени от водите на Лета, ние се бяхме превърнали в неблагодарна раса от неблагодарници, лишена от пъпна връв, безгрижна, както е безгрижно синтетичното.

Скоро, скъпи европейци, ние ще бъдем при вас в плът и кръв. Идваме — с нашите хубави куфари, паспорти с позлатени краища, стодоларови банкноти, пътнически застрахователни полици, пътеводители, банални мнения, дребни предразсъдъци, недозрели преценки, розови очила, които ни карат да вярваме, че всичко е наред, че всичко накрая се оправя, че Бог е любов, а Разумът е всичко. Когато ни видите такива, каквито сме, когато ни чуете как дърдорим като свраки, ще разберете, че не сте загубили нищо, като сте останали там, където сте. Няма да имате причини да завиждате на свежите ни нови тела, на гъстата ни червена кръв. Пожалете ни — нас, които сме толкова груби, толкова крехки, толкова уязвими, толкова нови — неразтъпкани и лъскави! Ние повяхваме бързо…