Хенри Милър
Nexus (1)

Първа глава

Бау! Бау-бау! Бау! Бау!

Лай в нощта. Лае, лае. Пищя, ала никой не отговаря. Вия, но дори ехо няма.

Какво искаш — на изток от Ксеркс или на изток от Христа?

Сам — с мозъчна екзема.

Най-после сам. Колко прекрасно! Само че не е, както го очаквах. Де да бях сам с Бога!

Бау! Бау-бау!

Със затворени очи призовавам образа й. Ето го, плава в мрака — маска, изплуваща от морската пяна: bouche^[1] на Тила Дюрьо като панделка; бели, равни зъби; очи, по-тъмни заради туша, клепачите — отровно, лъскаво синьо; косата се развява лудо, черна като абанос. Актрисата от Карпатите и покривите на Виена. Издигнала се като Венера от равнините на Бруклин.

Бау! Бау-бау! Бау! Бау!

Крещя, но за целия свят сякаш шепна.

Казвам се Айзък Дъст. Намирам се в петия кръг на Данте. Повтарям също като Стриндберг в своя делириум: „Какво значение има? Дали някой е единственият или има съперник — има ли значение?“

Защо изведнъж ми хрумват такива шантави имена? Всичките ми съученици от милата стара Алма матер: Мортън Шнадиг, Уилям Марвин, Израел Сигел, Бърнард Пистнър, Луис Шнайдер, Кларънс Донахю, Уилям Оувъренд, Джон Куру, Пат Макафри, Уилям Корб, Артър Конвисар, Сали Лейбовиц, Франсис Гланти… Никой от тях никога не вдигна глава. Смазани, откакто са ги вписали в регистъра. Избити като усойници.

Там ли сте, другари?

Ти ли, скъпи Август, надигаш глава в мрака? Да, това е Стриндберг, Стриндберг с двата рога, стърчащи от челото му. Le cocu magnifique^[2].

Имаше щастливи времена — кога? Колко далече? На коя планета?, — когато се разхождах от стена до стена и поздравявах този и онзи — все стари приятели: Леон Бакст, Уистлър, Ловис Корнет, стария Брьогел, Ботичели, Бош, Джото, Чимабуе, Пиеро дела Франческа, Грюневалд, Холбайн, Лукас Кранах, Ван Гог, Утрильо, Гоген, Пиранези, Утамаро, Хокусаи, Хирошиге — и Стената на плача. Гоя също. И Търнър. Всеки от тях имаше нещо ценно, което да сподели. Но най-вече Тила Дюрьо — тя, с изразителните, чувствени устни, тъмни като листенца на роза.

Сега стените са голи. Дори и да бяха отрупани с шедьоври, нищо нямаше да разпозная. Спусна се мрак. Също като Балзак и аз живея с въображаеми платна. Дори и рамките са въображаеми.

Айзък Дъст^[3], роден от праха и завръщаш се в праха. Допишете завещанието заради доброто старо време.

Анастасия, наричана още Хегоробору, наричана още Берта Филигран от езерото Тахо-Титикака и Императорския двор на царете, временно е под наблюдение в болницата. Постъпи там по своя воля, за да разбере с ума си ли е или не. Саул лае в своя делириум и вярва, че е Айзък Дъст. Откъснати сме от света в просторна спалня със собствена мивка и двойни легла. Светкавица проблясва на пресекулки. Граф Бруга, тази мила кукличка, почива на бюрото, обграден от явански и тибетски идоли. Усмихва се като луд, преглъщащ купа стерно. Перуката му от пурпурни конци е увенчана с миниатюрна шапчица a la Boheme, внесена от la Galerie Dufayel. Гърбът му е облегнат на няколко подбрани тома, които Стася остави при нас, преди да замине за лудницата. Отляво надясно те са:

Императорската оргия — Ватиканската измама — Един сезон в ада — Смърт във Венеция — Анатема — Герой на нашето време — Трагичното чувство на живота — Речникът на дявола — Ноемврийски клонки — Отвъд принципа на удоволствието — Лизистрата — Мариус, епикуреецът — Златното магаре — Невзрачният Джуд — Тайнственият непознат — Питър Уифъл — Малки жени — Virginubus Pueriscjue — Кралица Маб — Великият бог Пан — Пътешествията на Марко Поло — Песните на Билитис — Непознатият живот на Исус — Тристрам Шанди — Златното гърне — Брей — Коренът и цветето.

Един-единствен пропуск: Метафизика на секса от Розанов.

Надраскано със собствения й почерк (на парче амбалажна хартия) намирам следното — очевидно цитат от един от томовете: „Онзи странен мислител, Н. Фьодоров, пръв руснак сред руснаците, ще открие своя собствена, оригинална форма на анархизъм — форма, враждебна на държавата.“

Ако покажех това на Кронски, той веднага би изтичал до лудницата, за да го представи като доказателство. Доказателство за какво? Доказателство за това, че Стася е с ума си.

Вчера — така ли беше? Да, вчера към четири сутринта, докато вървях към метростанцията, за да търся Мона, която щях да проследя, докато се разхожда безгрижно под стелещия се сняг, но Мона и нейното приятелче, бореца Джим Дрискол. Като ги видите, ще си помислите, че търсят теменужки в златна ливада. Никаква мисъл за сняг и лед, никаква грижа за полярните пристъпи на вятъра откъм реката, никакъв страх нито от Бог, нито от човек. Просто си се разхождат, смеят се, бъбрят си, тананикат си. Свободни като чучулиги.

Чуйте, чуйте, чучулигата на портите на рая пее!

Проследих ги донякъде, сам почти заразен от пълното им безгрижие. Изведнъж рязко свих наляво към апартамента на Осицки. Неговата „ергенска квартира“, би трябвало да кажа. И много ясно, там светеше, а пианолата тихичко свиреше morceaux choisis de^[4] Донаний.

„Привет вам, мили въшки“ — помислих си и подминах. Над канала Гоуанус се вдигаше мъглица. Сигурно се топеше някой ледник.

Когато се прибрах, я заварих да си маже лицето с крем.

— Къде си, за бога? — попита тя почти обвинително.

— Отдавна ли се прибра? — контрирам аз.

— Преди часове.

— Странно. Бих се заклел, че излязох оттук само преди двайсет минути. Може би съм се разхождал насън. Странно, но имах чувството, че ви видях с Джим Дрискол да се разхождате под ръка…

— Вал, сигурно си болен.

— Не, само подпийнал. Искам да кажа… халюцинирам.

Тя полага хладна длан на челото ми, напипва пулса ми. Явно всичко е нормално. Това я озадачава. Защо си измислям такива истории? Само за да я мъча? Няма ли достатъчно поводи за притеснение — Стася е в лудницата, а наемът е просрочен. Трябва да съм по-деликатен.

Приближавам се до будилника и посочвам стрелките. Шест часа.

— Знам — казва тя.

— Значи не съм видял тебе само преди няколко минути?

Тя ме поглежда така, сякаш съм на ръба на слабоумието.

— Няма защо да се притесняваш, миличка — чуруликам аз. — Цяла нощ се наливах с шампанско. Сега съм убеден, че не си била ти — било е астралното ти тяло. — Пауза. — Както и да е, Стася е добре. Разговарях надълго с един от останалите…

— Ти…?

— Да, искаше ми се да направя нещо по-добро, затова реших да изтичам да проверя как се справя. Занесох й шарлота по руски.

— Трябва да си легнеш, Вал, изтощен си. — Пауза. — Ако искаш да разбереш защо закъснях толкова, ще ти кажа. Току-що се разделих със Стася. Измъкнах я оттам някъде преди три часа — тя се разкикоти — или пък се разкиска? — Утре ще ти разкажа всичко. Дълга история.

За нейно смайване отвърнах:

— Не се притеснявай, чух я цялата преди малко.

Угасихме лампите и пропълзяхме в леглото. Чувах я как се смее сама.

За „лека нощ“ подхвърлих шепнешком:

— Берта Филигран от езерото Титикака.

 

 

Често след сеанс с Шпенглер или Ели Фор се просвам на леглото напълно облечен и вместо да размишлявам за древните култури, се залутвам в света лабиринт на фалшификациите. Като че ли никоя от тях не е способна да казва истината дори и за такова просто нещо като ходенето до тоалетната. Стася, сама по себе си искрена душа, придоби този навик, за да угоди на Мона. Дори и в онази фантастична история, дето била незаконно дете на Романов, има зрънце истина. При нея никога няма лъжи от край до край, както при Мона. Нещо повече, ако някой й излезе насреща с истината, тя не разиграва истеричен припадък, нито пък се изнася надуто от стаята. Не, тя просто се ухилва до уши и изражението й постепенно омеква до милата усмивка на ангелче. Има мигове, когато вярвам, че мога някак си да се разбера със Стася. Но точно когато усещам, че моментът е назрял, Мона я грабва и я отнася като животно, закрилящо малкото си.

Едно от най-странните бели петна в интимните ни разговори — защото от време на време разговаряме дълго-предълго и привидно искрено, — та един от тези непонятни пропуски, казвам, е свързан с детството. Как са си играли, къде, с кого си остава пълна мистерия. Очевидно от люлката са прескочили в женствеността. Никога не се споменават приятел от детинство или чудесна чучулига, на която са се радвали. Никога не говорят за любима улица, за парк, в които са си играли, или за игра, която са обичали. Питал съм ги направо: „Можете ли да карате кънки? Плувате ли? Играли ли сте някога на кегли?“ Да, наистина, умеят всички тези неща, а и други. Защо не? Но никога не си позволяват да се впуснат в миналото. Никога не се случва внезапно, както става в оживените разговори, да си припомнят някое странно или прекрасно преживяване от детството. Сегиз-тогиз едната или другата споменава, че си счупила ръка или си навехнала глезена, но къде, кога? Отново и отново се мъча да ги върна назад, леко, с придумване, както се води кон към конюшнята, ала напразно. Подробностите ги отегчават. Какво значение има, питат, кога се е случило или къде? Много добре тогава, кръгом! Прехвърлям разговора към Русия и Румъния с надеждата да уловя проблясък или лъч на разпознаване. Умело при това — започвам от Тасмания или Патагония и съвсем постепенно и заобиколно си проправям път към Русия, Румъния, Виена и равнините на Бруклин. Като че ни най-малко не подозират играта ми, те също изведнъж започват да говорят за непознати места, включително Русия и Румъния, но сякаш разправят нещо, разказано им от непознат или прочетено в пътеводител. Стася, малко по-изкусна, може дори да се престори, че ми подсказва нещо. Например може да й щукне да разкаже някоя фалшива случка, взета от Достоевски, като вярва, че си го спомням слабо — дори и да имах добра памет, не е възможно да си спомням хилядите случки, от които гъмжат многотомните произведения на Достоевски. А и как аз самият мога да бъда сигурен, че не ми пробутва истинския Достоевски? Защото имам отлична памет за аурата на прочетените неща. За мен е невъзможно да не разпозная фалшивия почерк на Достоевски. Както и да е, за да я предразположа, се правя, че си спомням случката, която ми разказва. Кимам в съгласие, смея се, пляскам с ръце — каквото си пожелае, но никога не се издавам пред нея, че знам, че си измисля. Понякога обаче й напомням — в същия игрови дух — за някоя дреболия, която е замазала, или за нещо, което е изкривила. Дори се впускам в продължителен спор, ако тя се престори, че е разказала случката вярно. А Мона през цялото време седи там и слуша внимателно, без да забелязва нито истината, нито лъжата, щастлива като птичка, защото говорим за нейния идол, нейния Бог, Достоевски.

Колко чаровен, колко възхитителен може да бъде този свят — свят на лъжи и фалшификации, когато няма какво по-добро да се прави, няма никакъв риск. Не сме ли прекрасни ние, веселите, проклетите лъжци?

— Жалко, че самият Достоевски не е с нас! — възкликва понякога Мона. Сякаш той е измислил всички онези луди, всичките налудничави сцени, наводнили романите му. Искам да кажа, измислил ги е за собствено удоволствие или защото е роден глупак и лъжец. И веднъж не им е просветнало, че те може да са „лудите“ герои на книга, която животът пише с невидимо мастило.

Ето защо не е чудно, че почти всеки — мъж или жена, — от когото Мона се възхищава, е „луд“, а всеки, който презира — „глупак“. И все пак когато реши да ми направи комплимент, винаги ме нарича глупак. „Ти си толкова мил глупак, Вал.“ Което значи, че съм достатъчно велик, достатъчно сложен, поне по нейна преценка, за да принадлежа на света на Достоевски. Понякога, когато започне да се превъзнася по ненаписаните ми книги, дори отива толкова далеч да твърди, че съм втори Достоевски. Жалко, че не мога сегиз-тогиз да получа някой епилептичен припадък. Това наистина щеше да ми придаде необходимата тежест. Онова, което за жалост става, онова, което разваля магията, е, че бързо-бързо дегенерирам в „буржоа“. С други думи казано, ставам твърде любопитен, твърде дребнав, твърде нетолерантен. Достоевски според Мона никога не е проявявал ни най-малък интерес към „фактите“. (Една от онези полуистини, от които понякога ме полазват тръпки.) Не, ако се вярва на нея, Достоевски винаги е витаел в облаците — или пък се е ровел в дълбините. Никога не си е правел труда да изплува на повърхността. Изобщо не се е сещал за ръкавици, маншони и палта. Нито пък е ровел из женските чанти, за да търси имена и адреси. Живял е само във въображението.

Стася пък си имаше свое собствено мнение за Достоевски, за начина му на живот, за метода му на работа. Въпреки приумиците си в края на краищата тя беше малко по-близо до действителността. Знаеше, че куклите се правят от дърво или папиемаше, а не само от „въображение“. И не беше много сигурна, че и Достоевски не е имал своята „буржоазна“ страна. При Достоевски най-силно я привличаше диаболичният елемент. За нея дяволът беше истински. Злото беше истинско. От друга страна, злото при Достоевски като че ли не засягаше Мона. За нея то беше само още един елемент от неговото „въображение“. Нищо в книгите не я плашеше. И в живота почти нищо не я плашеше, ако става дума. И може би точно заради това минаваше невредима през огъня. Но що се отнася до Стася, прихванеше ли я странно настроение, дори и споделянето на закуската се превръщаше в изпитание. Тя надушваше злото, можеше да усети присъствието му дори в студената каша. За Стася дяволът беше всеприсъстващо Същество, вечно причакващо жертвата си. Носеше амулети, за да отпъжда злите сили. При влизане в непознат дом правеше разни знаци или повтаряше литании на странни езици. На всичко това Мона се усмихваше снизходително и смяташе за „възхитително“, че Стася е толкова примитивна, толкова суеверна.

— Това е славянката в нея — казваше тя.

 

 

Сега, когато властите повериха Стася в ръцете на Мона, беше наш дълг да преценим по-ясно положението и да осигурим по-надежден, по-спокоен начин на живот на това сложно създание. Според жалната история на Мона освободили Стася от затвора й с най-голяма неохота. Какво им е казала за своята приятелка — и за себе си също, — може да узнае само дяволът. Чак след седмици и само с най-ловки маневри успях да сглобя пъзела, който тя бе конструирала в разговора си с лекуващия лекар. Ако си нямах друга работа, щях да заявя, че и двете са за лудницата. За щастие чух и друга версия на разговора и то най-неочаквано не от друг, а от Кронски. Защо се беше заинтересувал от случая не знам. Без съмнение Мона бе дала на властите името му — като семеен лекар. Вероятно му се беше обадила посред нощ и с ридаещ глас го бе умолявала да направи нещо за обичната й приятелка. Онова, което пропусна да ми каже, беше във всеки случай, че Кронски бе гарантирал за освобождаването на Стася, че никой не отговаря за нея и че една дума от него (на властите) можеше да се окаже пагубна. Това последното беше ала-бала и аз така и го приех. Истината вероятно беше, че отделенията са били претъпкани до преливане. Имах едно наум да посетя болницата някой хубав ден и да разбера точно какво се е случило. (Само за протокола.) Нямаше за къде да бързам. Усещах, че сегашното положение е само прелюдия или предвестие за онова, което тепърва щеше да става.

Междувременно хуквах към Вилидж всеки път, когато имах импулс. Скитосвах навсякъде като улично псе. Приближах ли електрически стълб, вдигах крак и го опикавах: бау-бау! Бау!

Ето защо често се оказвах пред Железния котел, до парапета, отделящ мизерната полянка, сега потънала до колене в черен сняг, и гледах кой идва и кой си отива. Двете маси най-близо до прозореца бяха на Мона. Наблюдавах я как припка напред-назад в приглушената светлина на свещите, раздава храната с вечната цигара, залепена на устните, а лицето й разцъфва в усмивка, докато поздравява клиентите и им взима поръчките. От време на време Стася сядаше на масата, вечно с гръб към прозореца, облегнала лакти на масата и подпряла глава с длани. Обикновено продължаваше да седи и след като и последният клиент си отидеше. После Мона сядаше при нея. Съдейки по израза на лицето на втората, те вечно водеха оживен разговор. Понякога така се заливаха от смях, че чак се превиваха. Ако в това настроение някой от любимците им се опиташе да се присъедини към тях, те го отпъждаха като муха винарка.

За какво ли можеха да си говорят тези две мили създания, че толкова, ама толкова да ги поглъща? И да е толкова болезнено смешно. Отговорете ми и сядам и ви написвам историята на Русия.

В мига, в който подозирах, че се готвят да тръгнат, офейквах. Бродех бавно и горестно, надничах ту в един, ту в друг бардак и накрая стигнах до площад „Шеридан“. На ъгъла на площада, вечно осветено като старомоден бар, беше свърталището на лесбийките. Знаех, че двете най-накрая ще се домъкнат тук. Чаках само да се уверя, че ще седнат. После — поглед към часовника, за да преценя, че само след два-три часа поне едната от двете ще се върне в леговището. Беше утешително, като хвърлиш последен поглед към тях, да установиш, че вече са се превърнали в център на загрижено внимание. Утешително — що за дума?! — да знаеш, че са под закрилата на милите създания, които така добре ги разбираха и вечно се сплотяваха, за да ги подкрепят. Беше забавно и да размишляваш, докато влизаш в метрото, че с леко преподреждане на дрехите дори експерт по Бертийон би срещнал трудности да установи кой е момче и кой — момиче. Момчетата неизменно бяха готови да умрат за момичетата и обратно. Не бяха ли всичките в същия зловонен кюп, в който са погребани всички чисти, почтени души? Толкова милички бяха — цялата банда. Направо сладурчета. Олеле, мале, какви дрешки само си измисляха! Всяка от тях, особено момчетата, беше родена актриса. Дори и онези срамежливи дребосъчета, дето се свиваха по ъглите и си гризяха ноктите.

Дали от контакта с тази атмосфера, в която царяха любов и взаимно разбирателство, Стася не бе развила идеята, че между мен и Мона не всичко е наред? Или се дължеше на ударите с парен чук, които нанасях в мигове на истина и откровеност?

— Не бива да обвиняваш Мона, че те мами и лъже — казва ми тя една вечер. Как така се случи, че бяхме сами, не мога да си представя. Може би тя очакваше Мона да се появи всеки миг.

— А според теб в какво да я обвинявам? — отвърнах, като се чудех какво ли ще последва.

— Мона не е лъжкиня и ти го знаеш. Тя си измисля, преиначава, стъкмява… защото така е по-интересно. Мисли си, че я харесваш повече, когато усложнява нещата. Уважава те прекалено много, за да те лъже наистина.

Не си направих труда да отговоря.

— Не го ли знаеш? — повиши тя глас.

— Честно, не! — отвърнах.

— Искаш да кажеш, че преглъщаш всички онези фантасмагории, които ти пробутва?

— Ако искаш да кажеш, че смятам всичко това за невинна игричка — не.

— Но защо да иска да те мами, когато толкова много те обича? Знаеш, че си всичко за нея. Да, всичко.

— За това ли ревнуваш от мен?

— Аз да ревнувам? Бясна съм, че се държиш така с нея, че си толкова сляп, така жесток, така…

Вдигнах ръка.

— За какво точно намекваш? — троснах се. — Каква е играта?

— Игра? Игра? — тя се надигна с маниера на възмутена и съвсем стъписана царица. Изобщо не подозираше, че панталонът й е разкопчан и ризата й се подава.

— Седни — казах. — Ето, вземи си още една цигара.

Отказа да седне. Настоя да се разхожда напред-назад, напред-назад.

— В какво предпочиташ да вярваш? — подхванах аз. — Че Мона ме обича толкова много, че трябва да ме лъже ден и нощ? Или че теб обича толкова много, че няма смелост да ми го каже? Или че ти я обичаш толкова много, че не издържаш да я гледаш нещастна? О, нека те попитам първо ти знаеш ли какво е любов! Кажи ми: била ли си влюбена в мъж? Знам, че някога си имала куче, което си обичала — или поне така си ми казвала. Знам, че си правила любов с дървета. Знам и че обичаш повече, отколкото мразиш, но… знаеш ли какво е това любов? Ако срещнеш двама души, които са лудо влюбени един в друг, дали твоята любов към тях ще усили тази любов или ще я унищожи? Ще ти го кажа другояче. Може би така ще ти стане по-ясно. Ако гледаш на себе си само като на обект за съжаление и някой ти покаже истинска привързаност, истинска любов, ще има ли значение за теб дали този човек е той или тя, женен или не? Искам да кажа, можеш ли, би ли могла да се задоволиш просто да приемеш тази любов? Или ще я искаш изключително за себе си?

Пауза. Тежка пауза.

— А какво — продължих аз — те кара да мислиш, че си достойна за любов? Или дори че си обичана? Или ако мислиш, че си, че си способна да отговориш със същото? Седни, защо не седнеш? Знаеш ли, наистина ще е интересно да си поговорим. Дори бихме могли да стигнем до нещо. Бихме могли да стигнем до истината. Ще ми се да опитам. — Тя ми хвърли странен, сепнат поглед. — Казваш, че Мона си мисли, че харесвам сложните същества. Честно да ти кажа, не ги харесвам. Да вземем теб — ти си много просто устроена… издялана от едно парче, нали? Цялостна, както казват. Толкова си наясно със себе си и с целия свят, че само за да се увериш, се поставяш под наблюдение. Твърде жесток ли съм? Давай, подхилвай се, щом искаш. Нещата стават странни, като ги преобърнеш наопаки. Освен това не си постъпила в болницата по своя воля, нали? Поредната небивалица на Мона, какво друго! Естествено, налапах я с все въдицата, кордата и плувката… защото не исках да разваля взаимната ви дружба. И сега, когато си навън благодарение на моите старания, искаш да ми изразиш благодарността си. Това ли е? Не искаш да ме гледаш нещастен — особено след като живея с някого, който ти е мил и драг.

Тя се разкиска, въпреки че беше страшно вбесена.

— Чуй ме, ако ме беше попитала дали ревнувам от теб, макар и да ми е много неприятно да го призная, щях да кажа „да“. Не ме е срам да си призная, че за мен е унизително да мисля, че човек като теб може да ме накара да ревнувам. Ти едва ли си типът, който бих избрал за съперник. Не обичам морфодитите повече от хората с палец, който има две фаланги. Имам предразсъдъци. Буржоазни, ако щеш. Никога не съм обичал някое куче, но не съм и мразил. Срещал съм педали — забавни, умни, талантливи, занимателни, но трябва да кажа, че не ми е хрумвало да живея с тях. Не ти говоря за морал, нали разбираш, говоря ти за предпочитания. Има неща, които ми лазят по нервите. Много е жалко, нека се изразя по-меко, че жена ми е толкова пламенно привлечена от теб. Звучи нелепо, нали? Почти литературно. Жива срамота си е. Искам да кажа, че не е могла да избере истински мъж, щом е трябвало да ми измени — дори да е някой, когото презирам. Но ти… — защо, мамка му?! — това ме прави абсурдно беззащитен. Потръпвам при самата мисъл, че някой ще ми каже: „Какво ти има на тебе?“ Защото няма как да не му има нещо на мъж — или поне така разсъждава светът, — чиято жена е страстно привлечена от друга жена. Съсипах се да търся какво ми има, ако изобщо ми има нещо, но не мога да го посоча с пръст. Освен това ако една жена е способна да обича друга жена освен мъжа, с когото е свързана, в това няма нищо нередно, нали? Не бива да бъде обвинявана, ако случайно е надарена с необичаен запас от обич, нали? Ала ако предположим, че като съпруг на едно толкова необикновено създание човек се съмнява в изключителната способност на жена му да обича, тогава какво? Че за да подготви съпруга си, да го уговори, както се оказва, тя лукаво и коварно се бори да отрови ума му, измисля или скалъпва най-фантастични небивалици — разбира се, до една невинни — за преживявания с приятелки преди брака. Без никога да признава открито, че е спала с тях, но го загатва, намеква, вечно намеква, че може и да е било така. И в момента, когато съпругът… аз, с други думи, покаже страх или тревога, тя яростно отрича всякакви подобни неща, настоява, че картината е плод на въображението му… Схващаш ли? Или става твърде сложно?

Тя седна. Лицето й внезапно придоби сериозен вид. Приседна на ръба на леглото и ме погледна изпитателно. Изведнъж на лицето й се изписа усмивка, сатанинска усмивка, и тя възкликна:

— Значи такава е играта ти! Сега ти искаш да отровиш моя ум! — щом го каза, сълзите й бликнаха и тя се разрида.

За късмет Мона се прибра точно в разгара на рева.

— Какво правиш с нея? — беше първото, което каза. Обгърна раменете на горкичката Стася, започна да я гали по косата и да й шепне успокоително.

Трогателна сцена. Ала малко прекалено истинска за мен, че да се трогна.

Развръзката: Стася не бива и да се опитва да си тръгне. Трябва да остане и да си отспи добре.

Стася ме поглежда въпросително.

— Разбира се, разбира се! — казвам. — В такава нощ и куче не бих изпъдил.

Най-шантавото нещо в тази сцена, като си я припомням сега, беше Стася, издокарана в мека ефирна нощничка. Ако имаше и лула в устата, щеше да е идеално.

 

 

Да се върнем към Фьодор… Понякога направо ме хващаше краста от вечните им глупотевини за Достоевски. Аз самият никога не съм претендирал, че разбирам Достоевски. Във всеки случай поне не целия. (Познавам го, както човек познава сродна душа.) Нито пък съм го изчел целия, дори и до днес. Винаги съм си мислел да оставя последните няколко хапки за четене на смъртното легло. Например не съм сигурен дали съм чел Сънят на смешния човек или съм слушал за него. Не съм и никак сигурен дали знам кой е Марцион и какво е марционизъм. У Достоевски, както и в самия живот, има много неща, които бих желал да останат мистерия. Обичам да мисля за Достоевски като за личност, обвита в непроницаемата аура на мистерията. Например никога не мога да си го представя с шапка — каквито е нахлупил Свегенборг на ангелите си. Нещо повече, винаги съм очарован да узная какво имат да кажат другите за него — дори и когато техните възгледи ми се струват безсмислени. Само преди ден се натъкнах на цитат, който съм драснал в един бележник. Вероятно от Бердяев. Ето го: „След Достоевски човекът вече не е същият като преди.“ Ободрителна мисъл за болното човечество.

Що се отнася до следващото, никой освен Бердяев не би могъл да напише това: „При Достоевски има сложно отношение към злото. Може до голяма степен да изглежда така, сякаш той е заблуден. От една страна, злото си е зло, то следва да бъде разобличавано и трябва да бъде изпепелявано. От друга страна, злото е духовен опит на човека. Такава е човешката съдба. Докато върви по пътя си, човек може да се обогати, изживявайки злото, но е нужно това да се разбира правилно. Не самото зло го обогатява; той се обогатява от онази духовна сила, която се надига в него, за да преодолее злото. Човекът, който казва: «Ще се предам на злото; за да се обогатя», никога не се обогатява — той загива. Но именно злото е това, което подлага на изпитание човешката свобода…“

А сега още един цитат (пак от Бердяев), защото ни приближава с една крачка до рая…

„Църквата не е царството Божие; църквата се е появила в историята и действа в историята: тя не означава трансфигурация на света, поява на ново небе и на нова земя. Царството Божие е трансфигурация на земята, не само трансфигурация на отделния човек, но и трансфигурация на общественото и космическото; и това е краят на този свят — свят на правда и красота. Когато Достоевски е казал, че красотата ще спаси света, е имал предвид трансфигурацията на света и идването на царството Божие и това е есхатологичната надежда…“

Като говоря за себе си, трябва да кажа, че ако някога съм имал надежди — есхатологични или каквито щете, — то тъкмо Достоевски ги разби. Или може би трябва да го смекча, като кажа, че е „обявил за невалидни“ онези културни стремежи, породени от западното ми възпитание. Азиатската част, с една дума, монголецът в мен, е останала непокътната и винаги ще си остане такава. Тази моя монголска страна няма нищо общо с културата и личността; тя представлява съществото — корен, чиято мъзга идва от някой неподвластен на времето прародителски клон на генеалогичното дърво. В този бездънен резервоар всички хаотични елементи на собствената ми природа и на американското ми наследство са погълнати, както океанът поглъща реката, вливаща се в него. Странно, но като роден в Америка, аз разбирам Достоевски или по-скоро героите му и проблемите, които ги измъчват, по-добре, отколкото ако бях европеец. Струва ми се, че английският е по-подходящ да предаде Достоевски (ако трябва да го четете в превод) от френския, немския, италианския и всеки друг неславянски език. А американският живот — от гангстерското до интелектуалното равнище — има парадоксално огромни прилики с многопластовото руско ежедневие на Достоевски. Какво по-добро доказателство да искаме от метрополиса Ню Йорк, в чиято почва конгломерат избуява като бурен всяка разпътна, позорна, откачена идея? Човек трябва само да се сети за тамошната зима, за това, какво значи да си гладен, самотен, отчаян в този лабиринт от монотонни улици, оградени от монотонни къщи, гъмжащи от монотонни индивиди, претъпкани с монотонни мисли. Монотонни и в същото време неограничени!

Милиони от нас никога не са чели Достоевски и дори при споменаване името му не им говори нищо, но въпреки това те — милиони хора — направо са извадени от Достоевски, водят същия смахнат, „налудничав“ живот тук, в Америка, който създанията на Достоевски са живели в създадената от въображението му Русия. Ако вчера те все още можеха да бъдат смятани за водещи човешко съществуване, утре светът им ще има характер и ще се отличава с черти, по-фантастично изтерзани от всяко или всичките създания на Бош. Днес те вървят до нас, рамо до рамо и очевидно не стряскат никого със своя допотопен аспект. Някои наистина продължават да следват призванието си — проповядват Евангелието, обличат трупове, грижат се за лудите, — сякаш никога нищо не се е случило. И най-малко понятие си нямат, че „човекът вече не е същият като преди“.