Ричард Бротиган
Едно сомбреро пада от небето (85) (Японски роман)

Япония

Вече стана 11,15 часът.

Американският писател хуморист реши, че му се слуша музика, както седи с косъма от японска коса в дланта си. Той стана, стиснал в едната си ръка японския косъм, и отиде да пусне радиото.

Стаята изведнъж се изпълни със звуците на кънтри-енд-уестърн. Той обичаше мелодиката на кънтри-енд-уестърн. Това беше любимата му музика. Върна се при дивана, седна и се заслуша в песните за сломени сърца и за скитания по пътища с фургони и все тъй не изпускаше японския косъм.

Запита се дали някога е имало песничка в стил кънтри-енд-уестърн за любов с японка. Едва ли. Излизаше извън тематичния обхват на жанра. А защо аз да не напиша първата — помисли си той и умът му веднага заработи над нея:

Мойта малка лейди от Япония това е,

и обичам я, тъй както аз си зная.

Черна е косата й — от лунна светлина е нейното лице.

Как обичам аз да я прегръщам и притискам в своите

ръце.

Докато съчиняваше песента, той си представи как я пее Уейлън Дженингс в „Гранд Оул Опри“:

От земя далечна тя е,

мойта малка лейди от Япония това е,

тъмните очи загадките на Изтока таят,

щом погледна я, пирувам всеки път.

Уейлън Дженингс я изпълни прекрасно, после я записа на плоча и песничката стана най-популярната мелодия в страната. Озвуча всеки бар и кафене на Америка, понесе се навсякъде, където хората слушат кънтри-енд-уестърн. Тя завладя ефира.

И той запя на глас:

Мойта малка лейди от Япония това е…

— докато стискаше в ръката си косъм от нейната черна коса.