Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Sombrero Fallout (A Japanese Novel), 1974 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Рада Шарланджиева, 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Интелектуален (експериментален) роман
- Постмодерен роман
- Съвременен роман (XX век)
- Хумористичен роман
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- johnjohn(2017 г.)
Издание:
Автор: Ричард Бротиган
Заглавие: Чудовището Хоклайн; Едно сомбреро пада от небето.
Преводач: Рада Шарланджиева
Език, от който е преведено: Английски
Издание: първо
Издател: ДИ „Народна Култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1982
Тип: сборник
Националност: Американска
Печатница: ДП „Димитър Благоев“
Излязла от печат: Декември 1982 г.
Редактор: Жечка Георгиева
Художествен редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Методи Андреев
Художник: Стефан Марков
Коректор: Наталия Кацарова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1275
История
- —Добавяне
Тълпа
Около кмета, двамата плачещи мъже и сомбрерото вече се бяха натрупали хора. Те любопитствуваха какво става, но засега само стояха и гледаха кмета, двамата плачещи мъже и сомбрерото.
Тълпата не шумеше. Само от време на време пробягваше шепот. Човек трудно би си представил, че същите тези хора скоро щяха да съкрушат местната полиция, да отблъснат Националната гвардия, а после да се сражават с парашутни отряди, танкове и бойни хеликоптери. По никакъв начин човек не би допуснал всичко това, погледнеше ли ги в този миг.
Кметът продължаваше опитите си да спре двамата мъже да плачат, за да разчепка до дъно тази история, но мозъците на двамата мъже се давеха във водопади от сълзи и те не бяха в състояние да престанат да плачат, за да обяснят какво им е.
В тълпата започнаха да си шушукат.
— Това сомбреро ли е? — запита шепнешката някой.
— Сомбреро е — отговориха му с шепот.
— Какво търси на улицата?
— Не знам. Току-що пристигнах.
— Чие е?
— Нямам представа.
— Нито пък аз.
— Зная, че не знаете, защото току-що ме попитахте.
— Вярно. Попитах ви. Извинявайте.
— Няма за какво да се извинявате.
— Благодаря.
В другия край на тълпата също зашушукаха.
— Защо плачат?
— Това братовчедът на кмета ли е?
— Да.
— А защо плаче? Никога не съм го виждал да плаче. Дори като малък не беше ревльо. Бяхме съученици в гимназията. Той беше в отбора по бягане. Вземаше стоте метра за 10.3 секунди. Страшен бегач. Никога не е плакал.
— Тихо! Искам да чуя какво говори кметът.
— 10.3 беше превъзходно време в ония дни.
— Добре де, оставете ме да чуя кмета.
— Много ли говоря?
— Да!
Кметът вече беше извън себе си от ярост.
— ПРЕСТАНЕТЕ ДА ЦИВРИТЕ! — крещеше той! — ПРЕСТАНЕТЕ ВЕДНАГА! ЧУВАТЕ ЛИ МЕ? АЗ СЪМ ВАШИЯТ КМЕТ! ЗАПОВЯДВАМ ВИ ДА ПРЕСТАНЕТЕ ДА ПЛАЧЕТЕ!
От виковете на кмета плачът на мъжете не само че не секна, а изригна с още по-голяма сила, ако това бе възможно; оказа се, че е.
Шушукането продължаваше:
— Защо се е разкрещял кметът? Никога досега не съм го чувал да крещи така.
— Не знам. Аз гласувах за другия кандидат. Вие за кмета ли гласувахте?
— Да. За него.
— Какво ме питате тогава защо крещи? Вие сте си гласували за него.
Две жени си шушукаха:
— Срамота!
— Кое е срамота!
— Това.
— Аха.
Деца си шушукаха:
— Я виж как реват ония мъже.
— Ъхъ, по-непослушни са и от нас.
— Когато се разрева така, веднага ме изпъждат в моята стая.
Старци си шушукаха:
— Чу ли за увеличаването на социалните осигуровки?
— Не съм
— 4.1 процента от ноември, ако Конгресът одобри.
— Ами ако не одобри?
— Какво?
— Викам, ако Конгресът не одобри?
Две домакини си шушукаха:
— Закъснява ми с осем дена.
— Искаш да кажеш, че пак си забременяла ли?
— Дано не съм. Три деца ми стигат.
— А помниш ли, като говореше, че ще родиш дузина?
— Трябва да не съм била на себе си.
Шушукането набираше сила.
Тълпата растеше и забръмча.
Шушукането изведнъж зазвуча като жужене на разбунен пчелен кошер.
Гражданите следваха разписанието стъпка по стъпка по оная пътека, която щеше да изведе градеца им във фокуса на световното внимание, а тях до сраженията с федералните войски.
Не оставаше много време.
Беше въпрос само на няколко часа, преди канонадата на картечници и артилерийски огън да екне в ушите им, а целият свят да обърне очи към тях.
Броени дни ги деляха от пристигането в града на президента на Съединените американски щати, за да огледа разрушенията и да ги дари с целителната палмова клонка на утехата и смирението.
Също така президентът щеше да произнесе онази своя знаменита реч, която по-късно щяха да сравняват с речта на Линкълн в Гетисбърг. След години тя щеше да бъде препечатана във всички гимназиални учебници. А в знак на почит към загиналите и като ново посвещаване на живите в каузата на националното единство щеше да бъде обявен още един национален празник.