Ричард Бротиган
Едно сомбреро пада от небето (24) (Японски роман)

Сън

Те спряха пред леглото и той пусна ръката й. Останаха така няколко мига, загледани в леглото, сякаш беше врата за някъде и то наистина беше врата, врата към къща с много стаи, които двамата щяха да опознават в продължение на две години.

Последната стая на тази къща беше самотният й сън тази вечер, желанието никога вече да не го види и косите й, пръснати около нея, сънуващи свои светове и откликващи само на белтъчините форми на живот, където нашите души придобиват други измерения и изпълняват други цели.

Точно тук дребната японка се обърна в съня си, но движението беше по-скоро полюшване, отколкото обръщане. Движенията на съня й бяха като листца от ябълкови цветове, зареяли се към земята в тих и ранен майски ден на безветрие. Нищо не трепва, освен листцата, а и те замират, щом докоснат пръстта.

И остават там като цветя, поникнали от земята, а не капнали от небето.

Котката до нея запреде, после забрави защо бе започнала да мърка и престана.

В Сан Франциско живеят 700 000 човеци.

Може би 350 000 от тях спяха в този миг.

Сънят им заслужава поне мъничко внимание.

Но те никога не ще го получат.