Ричард Бротиган
Едно сомбреро пада от небето (15) (Японски роман)

Метла

Покрусеният американски хуморист естествено нямаше представа какво се разиграва сред накъсаните парченца хартия в неговото кошче за отпадъци. Но знаеше, че те вече имат свой самостоятелен живот, който продължаваше без него. Той само тъгуваше по своята изгубена любима. Помисли да й се обади по телефона и да й каже, че я обича, че е готов да направи всичко на света, само тя да се върне при него.

Погледна към телефона.

Тя беше само на седем цифри далеч от него.

Трябваше само да ги завърти.

И щеше да чуе гласа й.

Който щеше да бъде много сънен, защото той щеше да я събуди. И щеше да му прозвучи далечен, като идещ от голямо разстояние. Може би чак от Киото, макар тя да се намираше само на една миля от него, в района Ричмонд на Сан Франциско.

— Ало — обади се тя.

— Аз съм. Можеш ли да разговаряш?

— Не, не съм сама. Между нас е свършено. Не се обаждай повече. Той се дразни, когато ми звъниш.

— Моля?

— Мъжът, в когото съм влюбена. Неприятно му е, когато се обаждаш. Затова недей. Нали разбра?

Щрак.

И затвори.

Докато във въображението му Юкико затваряше телефона, в действителност тя спеше сама и до нея в леглото лежеше само котката й. Спеше дълбоко. Не беше спала с мъж, откакто скъсаха преди месец. Дори не бе излизала на среща с мъж. Заниманията й се ограничаваха в ходене на работа и стоене в къщи, където плетеше или четеше. Четеше Пруст. Сама не знаеше защо. От време на време отиваше на гости при брат си и жена му и тримата гледаха телевизия.

След като скъса с американския хуморист, за нея времето потече съвсем еднообразно. Но докато вършеше обичайните неща, тя дълго размишляваше върху живота си. Беше на двадесет и шест години и се опитваше да види живота си в перспектива. През двете години, докато ходеше с хумориста, тя неусетно бе изгубила измеренията на своето съществуване и на онова, което искаше от живота. Хумористът бе изсмукал от нея огромно количество сила. Непрекъснато й се бе налагало да захранва неговата неувереност и неврози със своята увереност и психическа уравновесеност. След две такива години тя вече бе изгубила представа за себе си. В началото искаше от живота само да бъде с него, да имат деца и да се радва на нормално съществуване.

Неговата вродена лудост попречи на всяко едно от тези желания да се сбъдне.

След едногодишно съжителство тя осъзна, че не е полезно за нея да го обича, но измина и втора година, докато сложи край на връзката им; сега обаче бе щастлива, че всичко е свършило.

Понякога се чудеше на себе си защо бе позволила тази история да продължи тъй дълго.

Следващия път, когато се влюбвам, ще трябва много да внимавам — помисли си тя. Обеща си и още едно нещо, което възнамеряваше строго да спазва. Никога повече да не тръгва с писател, колкото и очарователен, чувствителен, духовит или забавен да е той. В крайна сметка писателите не си струваха усилието. Емоционално излизаха прекалено скъпо, а и поддържането им бе много сложно. Те бяха като прахосмукачки, които все се повреждат, а само Айнщайн би могъл да ги поправи.

Искаше следващият й любовник да не е прахосмукачка, а най-обикновена метла.