Ричард Бротиган
Едно сомбреро пада от небето (70) (Японски роман)

Тишина

На земята двама щатски полицаи наблюдаваха приближаването на хеликоптерите.

— Не летят ли прекалено наблизо? — попита единият от тях.

— Летят наблизо — отвърна другият. Беше едър, силен, храбър, верен офицер, но не се славеше с особени умствени способности. Обикновено се съгласяваше с думите на всеки, който се случеше наоколо.

— Тревожат ме — каза първият офицер. — Тия хеликоптери горе са на нашия капитан и на губернатора. Защо, дявол да ги вземе, летят тъй наблизо? Не ми харесва тая работа.

Не дотам интелигентният офицер само поклати глава. Не можа да намери в главата си думи, с които да изрази съгласието си с току-що казаното, затова само поклати глава.

Освен това кимането му беше почти толкова уместно в случая, колкото всяка изречена дума. Понякога той се чудеше защо изобщо хората говорят. Ако не говореха тъй много, той нямаше така да се напряга да измисля отговори.

Приказките са губене на време, това беше неговата теория.

Три-четири пъти му се случи да арестува граждани, без да им продума дума.

— Какво съм направил, старши?

Мълчание.

— Искам да бъдат зачетени правата ми!

Отново мълчание.

— Нямате право да ми слагате белезници, без да ми обясните в какво ме обвинявате. Моят братовчед е адвокат!

Дълбоко мълчание.

— Господи! Ох! Не мога да повярвам. Сигурно сънувам. Такива неща не стават наяве. Ох! По-полека де!

Но думите срещаха безнадеждно глухо мълчание.

— Може би все пак ще се събудя!