Ричард Бротиган
Едно сомбреро пада от небето (23) (Японски роман)

Книги

— Харесват ми книгите ти — каза тя, — но ти го знаеш и без да ти го казвам.

Той се смая. Стоеше и я гледаше. Чакаше я да каже още нещо. Но тя не каза. Само се усмихна. Усмивката й беше тъй неуловима, че пред нея Мона Лиза приличаше на разбъбрил се палячо.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — попита той, окопитвайки се от психическия срив. Без да дочака отговора й, той отиде в кухнята и взе бутилка коняк и две чаши. Източиха се още няколко минути, преди да отнесе коняка в стаята, защото се помая насред кухнята, опитвайки се да измисли следващия ход.

Силно искаше да спи с тази кротка и красива японка, седнала като истинско чудо на дивана в неговия апартамент. Но не можеше да си представи, че това някога ще стане. Как да пристъпи към нея? Замисли се по кой начин да я прелъсти, сякаш умуваше над екзотична мозайка-ребус.

Частиците на мозайката ребус кръжаха като облаци в главата му, а той не беше в състояние да състави дори две заедно. Как да постъпи?

Изведнъж помръкна, чувство за безнадеждност замести облаците в съзнанието му. Въздъхна тежко и се върна в стаята.

Японката беше събула обувките и чорапите си и седеше на дивана, грациозно скръстила крака, в подчертано съзерцателна, но и леко чувствена поза. Сякаш чувствеността бе облъхнала цялото й тяло като лек летен вятър.

Той не беше подготвен да я види седнала в тази поза, без обувки и чорапи. Това бе последното нещо на света, което очакваше. Секунди по-рано в кухнята мислите му по кой начин да я прелъсти го бяха хвърлили в отчаяние.

Но като я съзря на дивана, всичко в него се преобърна още веднъж и той мигом се отпусна. Мислите за прелъстяване изчезнаха. Успокои се. Постави бутилката с коняка и двете чаши на една масичка. Не наля на себе си, нито на нея. Просто остави бутилката и чашите на масата, доближи се до дивана, седна до нея и протегна ръката си към нейната, а тя сама вече се протягаше към него.

Нежно подържа ръката й в своята.

Загледа се внимателно в пръстите й, сякаш дотогава не бе виждал пръсти. Омая се от тях и си помисли колко са красиви. Пожела никога да не ги изпуска. Пожела до края на живота си да държи ръката й.

Нейната ръка се стегна в неговата.

Той я погледна в очите.

Те бяха тесни черни вселени, изпълнени с приближаваща мекота.

— Няма нужда от нищо — каза тя.

В нежния й глас се прокрадна онази сила, която обяснява как една крехка порцеланова чаша за чай устоява непокътната векове наред като предизвикателство към превратностите на историята и бъркотиите на хората.

— Извинявай — каза той.

Тя се усмихна отново и отмести поглед от лицето му назад, през неговото рамо, където се намираше спалнята. Той мълком стана и я поведе натам. Въпреки че вървеше малко пред нея и държеше ръката й, всъщност тя беше водачът.