Айзък Азимов
Фондацията (8)

8

Дълго време седяха и мълчаха, докато таксито свистеше през стотиците километри подобни на червеи тунели, които водеха към университета. После Гаал се размърда.

— Вярно ли беше онова, което казахте на комисаря? — попита той. — Наистина ли екзекуцията ви щеше да ускори гибелта?

— Никога не лъжа за резултатите на психоисторията — отвърна Селдън. — А в този случай нямаше да имам и полза. Чен знаеше, че говоря истината. Той е много умен политик, а поради характера на работата им политиците трябва да притежават инстинктивен усет за истинността на психоисторията.

— В такъв случай налагаше ли се да приемете заточението? — зачуди се Гаал, но Селдън не му отговори.

Когато изскочиха в района на университета, мускулите на Гаал започнаха да действат сами; или по-скоро отказаха да действат. Трябваше почти да го изнесат от таксито.

Целият университет блестеше в светлина. Гаал беше забравил, че въобще може да съществува слънце. Пък и университетът не беше на открито. Сградите му бяха покрити с огромен купол от стъкло, но не точно стъкло. Беше поляризирано, така че Гаал можеше да погледне направо блестящата звезда над тях. Въпреки това светлината й не беше отслабена и се отразяваше в металните сгради, докъдето стигаше погледът.

Сградите на университета не притежаваха твърдия стоманеносив оттенък на другите постройки в Трантор. Бяха по-скоро сребристи. Металната полировка имаше цвят почти на слонова кост.

— Войници, изглежда — подметна Селдън.

— Какво? — Гаал насочи погледа си към прозаичната повърхност и видя един часови. Спряха пред него и от близката врата се появи някакъв капитан с любезен глас.

— Доктор Селдън? — попита той.

— Да.

— Очаквахме ви. Отсега нататък вие и вашите хора сте във военно положение. Получих указания да ви уведомя, че ви се дават шест месеца, за да се подготвите да заминете за Терминус.

— Шест месеца! — възмути се Гаал, но пръстите на Селдън притиснаха леко лакътя му.

— Такива са указанията ми — повтори капитанът. Той се отдалечи и Гаал се обърна към Селдън.

— Ама какво може да се направи за шест месеца? Това не е нищо друго освен бавно убийство.

— Спокойно, спокойно. Нека стигнем в моя кабинет.

 

 

Помещението беше голямо, но напълно защитено от всякакво подслушване, и то така, че това не можеше да се установи. Насочените към него шпионски лъчи не приемаха нито подозрително мълчание, нито дори още по-подозрителните смущения. Вместо това хващаха разговор, съставен наслуки от неизчерпаем запас безопасни изречения, с различни гласове и интонации.

— Сега — рече Селдън, почувствал се у дома — шест месеца ще бъдат достатъчни.

— Не виждам как.

— Защото, момчето ми, в план като нашия, действията на другите се подчиняват на нашите нужди. Нали вече ти казах, че темпераментът на Чен беше подложен на по-пълно изследване, отколкото на който и да е друг човек в историята. Не бе допуснато процесът да започне, преди да настъпят подходящи условия и време за завършек по наш избор.

— Но не можехте ли да уредите…

— … да не бъдем изселени на Терминус? Защо? — Той постави пръсти върху определено място на бюрото и част от стената зад него се плъзна встрани. Само неговите пръсти можеха да го направят, защото единствено особеностите на пръстовите му отпечатъци задействаха скенера зад тях.

— Вътре ще намериш няколко микрофилма — каза Селдън. — Вземи отбелязания с „Т“.

Гаал го взе и зачака, докато Селдън го постави в прожектора и подаде два окуляра на младия човек. Гаал ги нагласи и започна да гледа преминаващия пред очите му филм.

— Но в такъв случай… — поде той.

— Какво те изненадва? — попита Селдън.

— Значи от две години се подготвяте да заминете?

— Две години и половина. Разбира се, не можехме да сме сигурни, че Чен ще избере Терминус, но се надявахме и започнахме да действаме при това предположение…

— Но защо, доктор Селдън? Ако вие сте уредили изселването, защо? Нямаше ли събитията да бъдат по-добре контролирани оттук, от Трантор?

— Ами съществуват известни причини. Като работим на Терминус, ще имаме подкрепата на Империята, без да създаваме опасения, че заплашваме сигурността й.

— Значи вие ги заплашихте само за да ги принудите да ни изселят — рече Гаал. — Все още не разбирам.

— Може би двадесет хиляди семейства нямаше да отпътуват доброволно за края на Галактиката.

— Но защо трябва да се принуждават да отидат там? — Гаал помълча. — Не мога ли да узная?

— Още не — отвърна Селдън. — Засега е достатъчно да знаеш, че на Терминус ще бъде създадено убежище за науката. Друго ще бъде изградено в противоположния край на Галактиката, да кажем — той се усмихна, — на Крайната звезда. А колкото до останалото, аз скоро ще умра и ти ще видиш повече от мен… не, не. Спести ми ужаса и благопожеланията си. Лекарите ми казват, че няма да живея повече от една или две години. Но през живота си аз постигнах онова, което възнамерявах, а може ли човек да умре при по-добри обстоятелства?

— А след смъртта ви, сър?

— Ами ще се появят наследници… може дори ти да бъдеш. И тези наследници ще успеят да доразработят докрай схемата и да предизвикат в подходящото време и по подходящия начин бунта на Анакреон. След това събитията ще могат да се развиват, без да бъдат управлявани.

— Не разбирам.

— Ще разбереш. — Набръчканото лице на Селдън придоби едновременно спокоен и уморен вид. — Повечето ще заминат за Терминус, но някои ще останат. Лесно ще се уреди. Но що се отнася до мен — и той завърши с шепот, така че Гаал едва го чу, — с мен е свършено.