Ричард Бротиган
Чудовището Хоклайн (68) (Готически уестърн)

Пробуждане

Чудовището Хоклайн продължи да се върти сред Химикалите. То беше почти будно. Сянката въздъхна, докато чудовището блуждаеше на ръба на пробуждането. И отново ужас разтърси сянката, като си помисли, че ще участвува в поредната му злина. Тя не одобряваше шегите му със сестрите Хоклайн, като им налагаше да вършат напълно противоречащи на тяхната природа неща. Преобразяването на една от сестрите Хоклайн в индианка беше според сянката направо просташка работа.

И никога не можеше да се предвиди следващата стъпка на чудовището. Нищо не беше прекалено ужасно за неговия ум и, разбира се, зловещата му изобретателност едва сега се разгръщаше.

Светлината, която всъщност беше чудовище, продължаваше да се мята и обръща сред Химикалите, докато събуждането я връхлиташе гръмовно като подранила зимна буря.

Сянката отново въздъхна.

Мамка му.

Изведнъж светлината се събуди. Престана да се върти и замря между Химикалите. Погледна към сянката. Сянката я зяпаше безпомощно, примирена със съдбата си.

Светлината отмести поглед от сянката. И го плъзна по стаята. Беше неспокойна. Огледа стаята втори път, още сънена, но бързо набираща сила. Долови във въздуха опасност, но не можеше да определи каква.

След малко щеше да бъде в пълна форма.

Чудовището Хоклайн усети, че нещо не е съвсем наред.

Сянката следеше тревожната си господарка.

Като дърво в подранила зимна буря, умът на чудовището отърси от себе си листата на съня.

Сянката желаеше смъртта на чудовището Хоклайн, пък дори и с цената на това да го последва в забвението.

Всичко бе за предпочитане пред ада да живее в съдружие с чудовището Хоклайн и да злодействува.

Сянката си припомни ранните стадии на Химикалите и колко вълнуващо беше, когато ги създаваше професор Хоклайн. По онова време светлината беше благотворна, почти опиянена от възбудата, че е току-що сътворена. И бъдещето даваше надежда за помощ и радост на цялото човечество. А после светлината се промени. И скри от професор Хоклайн преобразяването на характера си.

Започна да прави безобидни лудории, които професорът отминаваше като случайности. Нещо току падне, друго се превърне в нещо трето, а професорът все си мисли, че сам е допуснал грешка или пък е разменил етикетите, докато един ден светлината откри, че може да излиза от колбата и да се разхожда и, разбира се, горката невинна сянка бе принудена да я следва и да се превърне в свидетел — съучастник на лудории, които набираха мощ, докато се превърнаха в злочинства.

След време професор Хоклайн вече знаеше, че с Химикалите е станала някаква голяма грешка, но до момента, в който чудовището направи онова ужасно нещо с него, той продължаваше да вярва, че може да възвърне равновесието на Химикалите и да завърши опитите си с хуманни резултати за целия свят.

Това обаче никога нямаше да се осъществи, защото един следобед, докато професорът работеше горе в кабинета си над някаква нова формула, светлината му скрои грозна шега.

Сянката потрепера при спомена за нея.

Най-после светлината напълно се разбуди с ясното съзнание, че я застрашава опасност от хората горе и че трябва веднага да се справи с тази опасност.

Тя изпълзя от Химикалите и се закрепи на ръба на колбата, готова да потегли, а сянката неохотно се надигна, за да я последва.