Ричард Бротиган
Чудовището Хоклайн (65) (Готически уестърн)

В това време там, в дневната

Вече беше почти полунощ и един викториански часовник изтикваше минути на двадесетия век към дванайсет часа. Звънките му и отмерени удари поглъщаха 13 юли 1902 година.

Непреднамерено, а всъщност много внимателно, Гриър и Камерън изследваха дневната още веднъж, за да проверят дали чудовището Хоклайн не се бе завърнало. Не беше.

Те, разбира се, не знаеха, че то спи дълбоко долу в лабораторията и дори похърква в колбата с Химикалите и че засега поне са в безопасност.

След като се увериха, че чудовището не е близо, Гриър се обърна към Камерън:

— Мисля, че е време да им кажем.

— Какво да ни кажете? — запита мис Хоклайн.

— За чудовището — отвърна Гриър.

— Какво за чудовището? — не разбираше мис Хоклайн.

Сестра й откъсна вниманието си от чашата горещо кафе в ръката си и напрегнато зачака Гриър да продължи.

Гриър порови из ума си за точните думи и ясната логическа последователност, в която да ги поднесе. Мълча доста дълго, защото онова, което имаше да каже, беше тъй фантастично, че не му беше лесно да намери прости думи да го изрази. Най-после думите сами го намериха.

— Чудовището не е в ледниковите пещери — каза Гриър. — А тук, в къщата. Мота се днес къде ли не. Изкара няколко часа и на вашите вратове.

— Какво! — възкликна невярваща мис Хоклайн.

Сестра й остави чашата с кафето.

Двете бяха развеселени и в същото време шокирани.

— Чудовището е някаква странна движеща се светлина, подир която се влачи тъпа сянка — обясни Гриър. — Не ми е съвсем ясно как действува, но действува и ние ще го унищожим. Ние смятаме, че в ледниковите пещери няма какво да се убива. Светлината може да променя разни неща, да мисли, да се настанява в чужди умове и да ги разиграва, както й скимне. Забелязала ли е някоя от вас светлината и сянката, която се влачи след нея като куче?

Сестрите Хоклайн не отговориха. Те обърнаха и се спогледаха.

— Е? — подкани ги Гриър.

След малко едната мис Хоклайн проговори.

— Да не би да става дума за една странна светлина, която се движи насам-натам, а зад нея се влачи тромава сянка? — попита тя.

— Да, виждахме я днес навсякъде из къщата — отвърна Гриър. — Вървеше с нас, преследваше ни. Тази вечер стоя дълго време в огърлиците ви. Отиде си преди малко и оттогава не се е връщала.

— Това, което описвате, е едно от свойствата на Химикалите — обясни мис Хоклайн. В колбата има една особена светлина и близо до нея някаква смотана сянка, която тръгва подире й, щом светлината се размърда. Светлината е напреднал стадий на Химикалите. Преди да изчезне, татко ни каза, че тази светлина може да се преобразува в нещо безкрайно полезно за цялото човечество.

— На нас ни трябваха още някои вещества, за да завършим преобразуването, и тъкмо тях донесе от Брукс, горкият ни иконом. Смятахме да завършим опита веднага щом убиете чудовището — допълни втората мис Хоклайн.

— На ваше място аз не бих завършвал нищо — посъветва Гриър. — Според мен трябва да изхвърлите тая партида химикали и да започнете наново. Там долу сте получили нещо, което се изплъзва от контрола ви. Мисля, че тъкмо то уби иконома, че то е виновно за изчезването на баща ви, че то превърна едната от вас в индианка и освен това си направи гаргара с нашите глави.

Сестрите Хоклайн гледаха опулени, онемели.

— Хайде сега да слезем долу, да вземем колбата с тази ваша шантава каша и да я изхвърлим, а после да си легнем и хубаво да се наспим — предложи Камерън. — Това все още мога да направя. Никога преди не съм погребвал джудже и съм уморен. А и толкова пъти спах с някоя от вас, че имам чувството, че се разпадам.

— Но Химикалите бяха заветната цел на баща ни — наруши отчаяна мълчанието втората мис Хоклайн. — Той посвети целия си живот на Химикалите.

— Знам — отговори Камерън. — Но ние сме сигурни, че тия дяволски Химикали са му видели сметката. Отхапали са ръката, която им е дала хляба, както се казва. Сами видяхте какво направиха с иконома ви. Не стига, че го убиха, а и в джудже го превърнаха. Дявол знае какъв ще е следващият ход на адската смес. Трябва да я изхвърлим, преди всички да сме станали на мъртви джуджета. Щото няма кой да ни погребе в куфари.