Ричард Бротиган
Чудовището Хоклайн (86) (Готически уестърн)

Хоклайнските диаманти

Преди да се покажат първите лъчи на слънцето, къщата беше изчезнала, а на нейно място се появи езеро, по което плаваха овъглени отломки. Всички станаха и отидоха до брега на новото езеро.

Семейство Хоклайн погледаха как останките от предишния им живот се полюшват по повърхността на езерото. Професор Хоклайн видя парченце от чадър и потрепера.

Едната от сестрите Хоклайн забеляза какво разтревожи баща й, протегна ръка и взе неговата в своята.

— Погледни, Сузън — обърна се тя към сестра си, а после посочи една снимка, която плаваше малко по-далеч.

Гриър и Камерън се спогледаха.

Сузън!

— Да, Джейн — беше отговорът.

Джейн!

Значи, двете мис Хоклайн си имали имена, така падна още една от магиите на пъкленото коварно чудовище.

Отломки от къщата още тлееха на брега на езерото. Гледката беше много странна. Почти като създадена от Йеронимус Бош, ако бе идвал из Дивия Запад.

— Любопитно ми е — каза Камерън. — Ще взема да се гмурна в мазето, за да видя дали не е останало нещо от проклетото чудовище.

Той се съблече по къси гащета и се гмурна в онова, което само до преди няколко часа беше къща. Камерън беше добър плувец, с лекота доплува до мазето и взе да се оглежда за чудовището. Помнеше много добре къде се бе крило, преди той да излее уискито в Химикалите.

Доплува дотам и намери шепа сини диаманти, изпопадали по пола. Нямаше никакво чудовище. Диамантите бяха много красиви. Той ги събра и изплува от лабораторията към брега на езерото, който едно време беше предна веранда на къщата. — Вижте — каза, когато излезе на брега. Останалите се скупчиха около него и започнаха да се възхищават на диамантите. Камерън ги държеше така, че да хвърлят сянка. И сянката на диамантите беше красива.

— Станахме богати — радваше се Камерън.

— Ние сме си богати — каза професорът. — Хоклайнови бяха много богат род.

— Пардон — извини се Камерън.

— Искаш да кажеш, че ти си богат — обади се Сузън Хоклайн, въпреки че още беше трудно да я отличи човек от сестра й Джейн. Изглежда, проклятието, с което чудовището бе отнело имената им, не е било от особено значение, но както и да е.

— А чудовището? — попита професор Хоклайн.

— Няма го, мъртво е. Свърши го това, че излях чаша уиски в Химикалите.

— Да, това изгори и къщата ми. — Професорът изведнъж си спомни, че е останал без дом. Той обичаше къщата си. В нея бе създал своята най-съвършена лаборатория, освен това смяташе, че ледниковите пещери са чудесно място за консервиране.

В гласа му прозвуча горчивина.

— А искаш ли отново да бъдеш стойка за чадъри във форма на слонски крак? — попита Гриър и притисна по-силно едната мис Хоклайн.

— Не — отговори професорът.

— Какво ще правим сега? — промълви Сузън Хоклайн, зареяла поглед в езерото, което някога беше тяхна къща.

Камерън преброи диамантите в ръката си. Бяха трийсет и пет, всичко, което остана от Чудовището Хоклайн.

— Ще измислим нещо — отговори Камерън.