Ричард Бротиган
Чудовището Хоклайн (49) (Готически уестърн)

Чакам те у нас, Бил Бейли, чакам те у нас

В това време в лабораторията над ледените пещери всичко беше спокойно, освен прокрадването на една сянка. Тази сянка едва-едва съществуваше сред другите форми. На моменти тя почти придобиваше форма. Трепваше в очертанията на нещо определено, едва ли не познато, а после отново се разсейваше в абстракция. Лабораторията беше претъпкана със странна апаратура. Част от нея беше конструирана от професор Хоклайн. Имаше много работни плотове, хиляди колби с вещества и генератор за производство на електричество тук, сред Мъртвите хълмове, където то изобщо липсваше.

В лабораторията беше ужасно студено. Всъщност вътре всичко беше замръзнало поради близостта на ледените пещери под нея.

Покрай стените имаше няколко чугунени печки, които размразяваха въздуха, когато, опитвайки се да разгадаят тайната на Химикалите, сестрите Хоклайн слизаха да работят.

Въпреки че в помещението нямаше осветление, бледа светлинка проникваше отнякъде, но откъде точно, не можеше да се определи. Светлината идеше някъде от лабораторията, но източникът й бе неоткриваем.

Разбира се, светлината бе необходима, за да се установи съществуването на сянката, която лудуваше като детски дух между формата и абстракцията.

После светлината се превърна в определено петно и тогава сянката се свърза с мястото, което пораждаше светлината, а то се оказа голяма колба от оловен кристал, пълна догоре с химикали.

Тази колба с химикали съставляваше целият свят на професор Хоклайн и мисията на неговия живот. В Химикалите той бе вложил всичката си вяра и енергия, преди да изчезне, неговите красиви дъщери, които лежаха в спалните на горния етаж с двама наемни убийци, довършваха това дело, но в момента се питаха защо са отишли да се любят с тия мъже, докато още топлото тяло на техния обичан великан-иконом лежеше забравено, изоставено и дори непокрито на пода в един от коридорите на къщата.

Химикалите в колбата бяха съединения от хиляди неща, събирани от цял свят. Някои идеха от древността и до тях се бе стигнало след много труд. Имаше капки от нещо си, взето от египетските пирамиди, което датираше от трихилядната година пр.н.е.

Имаше дестилати от джунглите на Южна Америка и капки сок от някакви треви, растящи само покрай снежната ивица на Хималаите.

Древен Китай, Рим и Гърция на свой ред имаха заслуги за сместа в колбата. Магьосничество, съвременна наука, както и най-нови открития също бяха допринесли за съдържанието й. Имаше дори нещо, за което се смяташе, че е стигнало чак от Атлантида.

Вложени бяха неимоверна енергия и гениалност, за да възцари в колбата хармония между минало и настояще. Само човек с таланта и себеотрицанието на професор Хоклайн би могъл да свърже тези химикали в приятелство и да направи от тях добри съседи.

Разбира се, ставали бяха и грешки, на един по-ранен етап, като тази, която принуди професор Хоклайн и семейството му да напуснат Изтока, но сбърканата проба бе изхвърлена в тоалетната и отнесена от водата и професор бе започнал отначало тук, сред Мъртвите хълмове.

Всичко беше под пълен контрол и крайните резултати от неговите опити с Химикалите обещаваха по-светло и по-красиво бъдеще за човечеството.

Тогава професор Хоклайн пусна електричество от генератора през Химикалите и така започнаха мутациите, довели до епидемия от палави бели в лабораторията, а дори и по горните етажи, което засегна живота в къщата.

Започна се с това, че професорът взе да намира черни чадъри на необичайни места в лабораторията и зелени пера, пръснати къде ли не; веднъж пък едно парче кекс вися сума време във въздуха, а професорът взе да се замисля прекалено дълго върху несъществени неща. Един път прекара два часа в размисъл за айсберги. А в целия му живот едва ли се събираха повече от няколко мига размисъл за айсбергите.

Същото нещо доведе и до изчезването на дрехите от телата на жените Хоклайн, както си седяха по стаите горе, и до други работи, прекалено глупави, за да се разказват.

Понякога професорът се замисляше за детството си. Оставаше погълнат часове наред, сетне не беше в състояние да си спомни над какво бе размишлявал.

Тогава един ден страховитото чудовище зави и заблъска по желязната врата, отделяща ледниковите пещери от лабораторията. Чудовището беше тъй силно, че разтресе вратата. Професорът и дъщерите му не знаеха какво да предприемат. Страхуваха се да отворят.

На другия ден едната от сестрите Хоклайн слезе долу в лабораторията, за да занесе обяд на професора. Когато се разработеше, той не обичаше да прекъсва за едното ядене.

Неговата безгранична отдаденост на делото го караше да работи без отдих, за да възвърне равновесието между Химикалите, докато чудовището ревеше и блъскаше с опашка по вратата.

Дъщеря му завари отворена вратата към ледниковите пещери, а професорът беше изчезнал. Тя доближи вратата и изкрещя към пещерите:

— Татко, там ли си? Излез!

От дълбините се понесе смразяващ рев, който започна да се приближава през пещерния мрак към разтворената врата и мис Хоклайн.

Вратата мигом бе залостена и едната от сестрите, облечена като индианка и убедена, че е такава, замина за Портланд, за да търси мъже, способни да убият едно чудовище, но също така и дискретни, защото дъщерите искаха да поправят грешката на баща си, без да привличат върху себе си общественото внимание, и да доведат опитите с Химикалите до такъв завършек, който той би одобрил, тоест да бъдат от полза за цялото човечество.

Те обаче не знаеха, че чудовището е една илюзия, родена от светлинни мутации в Химикалите, че е светлина, която притежава силата да въздействува върху умове и материя и да променя самата същност на действителността, нагаждайки я към пакостливия си нрав.

Животът на тази светлина зависеше от Химикалите, както нероденото дете от пъпната връв.

Светлината можеше да напуска Химикалите за кратко време, но после пак трябваше да се завръща при тях, за да се презареди и да поспи. Химикалите бяха като ресторант и хотел за светлината.

Светлината можеше да се преобразява в малки изменящи се форми и си имаше за спътник сянка. Сянката беше комична мутация, изцяло подчинена на светлината и твърде нещастна от ролята си, поради което обичаше често да си припомня дните, когато сред Химикалите цареше хармония, а професор Хоклайн припяваше наблизо популярната песен на деня:

Чакам те у нас, Бил Бейли, чакам те у нас —

тя по цели дни ридае, —

аз ще готвя, скъпи, наема ще плащам аз,

грешна съм пред тебе, зная.

Когато изливаше в Химикалите капка от едно и капка от друго с надеждата за един по-добър свят, професорът не си даваше сметка, че всяка капка го доближаваше до деня, в който щеше да пусне електричество през Химикалите и неочаквано щеше да се роди злата пакост. Химикалите щяха завинаги да изгубят хармонията си и много скоро злото щеше да насочи всички свои дяволски сили срещу него и красивите му дъщери.

Много от Химикалите не се радваха на онова, което взе да се случва, след като пуснаха през тях електричество и започнаха мутациите, породили злото.

Един химикал успя да се отдели напълно от съединението. Той силно страдаше от развоя на последните събития и от изчезването на професор Хоклайн, защото от все сърце желаеше да помогне на човечеството и да накара хората да се усмихват.

Сега той плачеше дълго и самуваше някъде в дъното на колбата.

Разбира се, имаше Химикали, зли по природа, които ликуваха, че са се отървали от политиката на добросъседство, водена от професора, и сега злорадствуваха заради страха, в който светлината, всъщност чудовището Хоклайн, впримчваше домакините, сестрите Хоклайн, и всеки, който ги доближеше.

Светлината притежаваше неограничени способности и особено се гордееше с приложенията, които им измисляше. Нейната сянка се отвращаваше от действията й и се тътреше неохотно подире й.

Всеки път, когато чудовището Хоклайн напускаше лабораторията и се понасяше нагоре по стълбите, а после се източваше като разтопено масло под желязната врата между лабораторията и къщата, на сянката й се повдигаше.

Ех, ако професорът беше тук, ако не бе го сполетяла тази ужасна съдба, той щеше да припява:

Двамата с Мами О’Рорк

бродехме през пищни светлини

по тротоарите на Ню Йорк.