Барбара Делински
Сълзите на гранита (6) (Страстите на Челси Кейн)

Глава пета

Челси не мислеше да звъни на Карл по време на отсъствието си, понеже една от целите на пътуването й беше да прекъсне за известно време връзката им.

Но после промени плановете си и започна да се тревожи, че ако нещо се случи на Кевин, Карл няма да знае къде е тя. Освен това имаше нужда да чуе гласа му. Той беше окуражително близък. Беше приятелски предсказуем. И не я объркваше така, както гласът на Джъд Стрийтър.

Изчака телефона да звънне десет пъти, после затвори и опита офиса, но ако Карл работеше до късно, винаги включваше телефонния секретар. Беше девет. В девет и половина Челси опита пак, в десет отново. В десет и петнадесет той най-сетне вдигна.

— Карл! — въздъхна тя с облекчение. — Добре ли си?

— О, Челс, как си?

— Притеснявах се. Звъня от девет.

— Играех скуош. Нали каза, че няма да се обаждаш.

— Знам. Но просто исках да ти кажа, че все още съм в Норич Ноч. До утре няма да тръгвам за „Глинис“.

Последва кратко мълчание, после той каза съвсем небрежно:

— Какво те задържа там?

— Всъщност тръгнах и се върнах. Срещнах се с Точи и Петерсен, но тук валеше, затова не можах да огледам гранита хубаво. До утре сутринта щяло да се изясни. Мисля да хвърля още един поглед, преди да тръгна за брега. Знаеш ли, каменарите работят дори в такова време. Ужасна бъркотия. Всичко мокро и хлъзгаво. Очевидно спират, единствено в наистина големите студове, и то защото камъкът не се цепи добре.

— Чувстваш нещо, нали? — каза Карл след едва забележима пауза.

Тя си помисли за Джъд Стрийтър — за това как по тялото й се разливаше топлина, когато седеше до него в кабината на камиона, когато влязоха в офиса на кариерата, когато обикаляха, за да огледат огромните гранитни блокове. Беше нелепо, знаеше го. Чиста фантазия.

Разбира се, Карл питаше за реакцията й относно Норич Ноч.

— Не знам — каза Челси възможно по-небрежно. Усещаше нещо към града, но не беше сигурна точно какво. — Трудно е да изпиташ нещо в такава мокротия.

— Как е иначе, освен че е мокро?

— Малко. Тихо. Има огромен универсален магазин. Сега съм в хана. Той е в центъра, над парка. Приема пътници от двеста години. Ще ти хареса. Тъмно дърво и антична мебел — за пореден път тя огледа стаята, почти толкова изненадваща, колкото и магазинът на Фар. — Стаите са боядисвани преди няколко години. Моята е в синьо и бяло, с подходящи тапети и пердета. Всички десени са на цветчета, мисля, че целият град е на цветчета. Леглото е с балдахин, старовремско, другите мебели също. Има ракла за одеялата и писалище с ролетка. Има дори овално огледало на стойка.

— Звучи чудесно.

— Аха.

— А какво ще кажеш за хората? Някой, който да изглежда познат?

— Разбира се, че няма.

— Някой да се е вторачил в теб?

— Само защото съм чужденка. Вечерях в ресторанта на долния етаж. Облякох панталон вместо пола и все пак се чувствах наконтена.

Той се изкикоти и май се отпусна.

— Как беше гранитът?

— Хубав, според това, което можах да видя. Утре ще видя повече, също така ще намина в завода в Нашуа, там полират камъка от кариерите „Плъм“. Цветът може да е точно този, който ми трябва, но искам да съм сигурна. Бял с малко сиво ще е окей. Или не, бял с малко розово.

— Какво ще кажеш за цената?

— Може да се спори. Огладнели са за поръчки.

— Могат ли да произвеждат достатъчни количества в срок?

Тя се поколеба.

— Не съм сигурна. Имат парични проблеми. Компанията не е в крак с времето относно оборудването и производителността.

— Ще фалират ли според теб?

Ако беше така, нямаше да са единствени. Това бе едно от нещата, които Челси научи от келнерката на вечеря не от Шелби на Матю Фар, а от едно друго момиче, Джени, което изглеждаше на не повече от деветнадесет и въртеше очи, за да подчертае важността на казаното. И не спираше. Челси, която трудно ставаше сутрин и имаше нужда от тишина между двете чаши кафе, се молеше момичето да не работи в смяната, която поднася закуската.

Но на вечеря с интерес поглъщаше всяка негова дума и сега каза на Карл:

— Двама други производители на гранит в околността са се провалили през последните пет години, така че има предостатъчно работа за „Плъм Гранит“, ако може да печели договори. За нещастие собственикът е опак човек и отблъсква клиентите.

— Но не и теб, нали?

— Той е просто още едно предизвикателство.

— Като да научиш кои са ти истинските родители.

Челси можеше да се закълне, че в думите му има сарказъм. Питаше се дали си въобразява, дали просто се чувства виновна. Но тя реши да не лъже.

— Да. Нещо такова.

— Разпитва ли?

Беше ходила до общинската болница в Норич Ноч. Независимо от думите на Кевин, че е родена в къща с помощта на акушерка, имаше възможност майка й да е отишла на лекар преди или след раждането. Болницата беше голяма, в стар викториански стил, стигаше се през покрит мост западно от града. Тя спря колата край нея, огледа всичко, после продължи. Записа си и имената на петимата адвокати в града, но не се обади на нито един.

— Казах ти, Карл. Не дойдох за това.

— Стига де, Челс. Познаваме се.

— Не съм дошла за това.

— Но се обзалагам, че ще харесаш гранита — подразни я той.

— А би трябвало да го мразя — измърмори тя. — Някой в този град не ме е искал достатъчно, за да ме задържи, и би било редно да отхвърля гранита.

Странно, но гневът й се стопи и я обзе старото любопитство за Норич Ноч. Използването на гранита би могло да й даде повод да се върне, докато го удовлетвори.

— Ако цветът е подходящ, може би си струва да се размисли.

— Дори ако компанията е нестабилна?

— Не. Но не знам това със сигурност. Така че се обади на Боб Махони.

Боб беше адвокат, работил за „Харпър, Кейн и Ку“.

— Той ще може да получи информация за финансовото положение тук — добави Челси.

Боб обаче беше специалист и по прехвърлянията и Карл го знаеше много добре.

— Ти не мислиш сериозно за това, нали? — хладно каза той.

— Не и докато не разбера повече за компанията.

— Дори и тогава не — заяви той невярващо. — Не можем да купим гранитна компания.

Не беше много умно да го казва точно на нея — нали беше прекарала живота си в извършване на невероятното.

— Защо не? — попита тя.

— Защото не знаем нищо за експлоатирането на каменоломни.

— Не знаехме нищо и за футбола, докато не проектирахме стадион. Все още изкарваме пари от това, Карл.

— Но гранит!

— Точно за нас е. Използваме го непрекъснато. Просто си помисли за сделките, които можем да направим за клиентите.

— Аха, което ще рече пари от нашия джоб, ако ние сме снабдителите, но това е извън въпроса. Нали току-що каза, че компанията е занемарена и няма съвременно оборудване. Имаш ли представа колко средства ще ни трябват за осъвременяване на операциите?

— Не. Това е второто нещо, което искам да разбере Боб.

— А може би и дали компанията се продава?

— Да. Това също.

— Невероятна си — въздъхна Карл.

— И аз те обичам, скъпи — засмя се тя.

— Не невероятно добра. Невероятно лоша. Няма да купуваме компания в забутания Ню Хампшир.

— Купували сме компании и на по-лоши места — напомни му тя добродушно. — Не е нужно да живеем тук, за да притежаваме по някоя акция.

— Няма да купуваме гранитна компания.

— Защо не? — усмивката й повяхна. — Защото е в Норич Ноч ли? Толкова ли те е страх от това място? Ти си като баща ми.

— Не — каза той спокойно. — Просто не мисля, че това е разумно действие от гледна точка на бизнеса.

— Как можеш да го кажеш, без да си запознат с фактите?

— Ще ни струва пари да се доберем до фактите.

— Аз ще платя. Само аз.

— Но защо? — попита той развълнувано.

Челси нямаше отговор. Не знаеше какво ще прави с гранитната компания. Не знаеше какво ще прави с Норич Ноч. Всичко, което знаеше, бе, че градът я привлича и че мисълта, че има материална връзка с него, ще й помогне. Тук имаше хора, някои приятни, някои не чак дотам, но всички до един различни от познатите й. Ако се сдружеше с гранитната компания, щеше да ги опознае по-добре. Дори от време на време можеше да извади сребърния ключ с оръфана панделка — някой би могъл да си го познае, дори да си го поиска.

Имаше и още нещо, една мисъл, която й се въртеше в ума, дълго след като успокои Карл с няколко думи, прати му въздушна целувка за лека нощ и затвори телефона. Ако станеше собственик на гранитната компания, щеше да е най-крупният работодател в града и да придобие значителна власт. Ако реконструираше компанията така, че да донесе ново благоденствие на града, щеше да стане местната героиня.

Колко различно от това да си пренебрегнато, дадено на чужди хора дете! Щеше да е в положение, от което да може да разбере всичко, което пожелае. И като научи всичко, ако иска, просто да им обърне гръб, да продаде изгодно компанията и да се махне завинаги.

До средата на април Боб Махони събра достатъчно информация и можа да съобщи на Челси, че макар „Плъм Гранит“ да не е на прага на предстоящ фалит, не е имала прираст от почти десет години. Според неговите източници компанията щяла да има много по-големи неприятности, ако не било високото качество на гранита, вниманието, което се обръщало при неговото добиване, и фактът, че всяка поръчка била изпълнявана и доставяна навреме.

— Значи компанията няма дългове? — попита Челси.

Карл не беше с тях. След връщането й от Норич Ноч взаимоотношенията им ставаха все по-несигурни. Имаше спадове и подеми. Спадовете неизбежно бяха свързани с чувствата на Челси за самата нея и за Норич Ноч. Тези проблеми бяха критични за нея и тя не виждаше никакво решение. Карл не можеше да я разбере, а тя не можеше да обясни подбудата си да направи нещо за, относно или с „Плъм Гранит“.

Но подбудата беше налице и затова Челси слушаше отговорите на Боб много внимателно.

— Компанията има дългове — каза той, — но само към местната банка. Оливър Плъм е ултраконсервативен. Той няма да се обърне към друга банка и може би това е хубаво. Дългът му е управляем. Но банкерът, Джеймисън, е също консервативен. Той няма да отпусне на Плъм още пари. Плъм ще има много големи неприятности, за да посрещне разходите си, освен ако не направи някакви промени.

— Твоят източник мисли ли, че ще ги направи?

Боб сви рамене.

— Той няма въображение. Ще започне с временни неплатени отпуски.

Челси помисли за родителите си, които не са могли да я задържат, може би защото някой от тях, или и двамата, са били без работа.

— Трябва да има и някакво друго решение.

— Не и без пари, а що се отнася до това, Плъм сам си е изял хляба. Трябва да се модернизира. Трябва му ново оборудване и нови мощности. Трябва да започне да търси поръчки, а не да стои и да чака да го търсят. От това, което разбрах, хората му са добри. Той е проблемът. Противопоставя се на промените, това включва и отказа му да потърси парите, от които има нужда, извън Норич Ноч.

— Колко? — попита Челси и му хвърли един бърз поглед. Слънцето беше ярко и пълно с обещания. Идеален ден за обсъждане на предизвикателства. — Колко ще струва да се модернизира оборудването, да се построи на място един цех за подготовка и да се създаде система за доставки?

Боб измъкна някаква хартия от блейзъра си, разгъна я и й я подаде.

— Виж предварителните сметки. Много са приблизителни.

Челси погледна най-долния ред. Цифрата беше висока, но не и невъзможна.

— Какво мисли твоят източник за възможностите на компания като тази?

— Мисли, че няма да загубите пари от тази сделка. Ако се направи умело, може да има приходи. При късмет дори доста добри.

Това й хареса. Но имаше и нещо по-важно.

— А Оливър Плъм? Ще продаде ли?

Боб се почеса по главата.

— Трудно е да се каже. Компанията е на семейството му от поколения насам. Той се гордее с това. Целият град се гордее. Там „Плъм Гранит“ е институция. Но Оливър Плъм има четири дъщери, всичките омъжени, и никой от зетьовете не иска да има нищо общо с този бизнес, така че в действителност Плъм няма наследник.

— Защо някоя от дъщерите не поеме бизнеса?

— В места като Норич Ноч жените не се занимават с такива работи.

— Защо не?

— Защото обществото там е патриархално. Жените слушат мъжете си и не се месят в мъжките работи.

Челси презрително изпръхтя, после попита:

— Да предположим, че искам да купя компанията. Кой ще е най-добрият начин на действие? Тъй като не е обществена компания, няма собственици на акции, от които да купуваме. Само Оливър Плъм. Как да го накараме да продава?

— Като начало можем да го попитаме направо. Може да излезе съвсем просто. Той знае, че компанията е загазила. Не е глупак.

— А ако каже „не“?

— Ще си помислим дали си струва да го убеждаваме да промени решението си.

— Струва си — каза Челси. Колкото повече мислеше за това, толкова по-сигурна беше. — Мога да направя много с тази компания, Боб, знам, че мога. Имам парите и имам ноу-хауто.

— Какво ноу-хау? Ти си архитект, а не предприемач.

— Имам контактите. Мога да привлека клиентите, които Оливър Плъм не може, и мога да го направя само с телефонни обаждания, това е. Знаеш ли колко много архитекти познавам, и всички са петимни за висококачествен камък като мен! Същото е и с доставчиците. А ако говорим за национални паметници, военни мемориали и правителствени здания, всичките направени от гранит, знаеш ли колко много конгресмени познавам?

Трябваше да бъде благодарна на родителите си за това. Наистина, Кевин щеше да побеснее, ако тя използваше тези контакти, за да започне бизнес в Норич Ноч. Но Аби беше причината тя да разбере за Норич Ноч и ако Челси превърнеше бизнеса в доходен, кой можеше да я обвини?

— А твоята собствена работа? — попита Боб.

— Мога да върша и двете.

Не беше ли казал и Карл същото, когато изтъкна като аргумент, че тя трябва да инвестира в брак и майчинство?

— И така. Ако Оливър Плъм откаже да продава, какво ще правим?

Боб я погледна смръщено.

— Увеличаваме предложението си.

— А ако и тогава откаже?

— Благодарим му за отделеното ни време и си отиваме.

Но Челси не искаше да стане така.

— Какво ще стане, ако аз искам част от тази компания, независимо от начина, по който мога да я получа?

Не я интересуваше, че Карл й беше казал, че е обладана от фикс-идеи. Искаше да влезе в „Плъм Гранит“.

— Хайде, Боб — ласкаво каза тя. — Нали си специалист. Ако Оливър Плъм се заинати, какво ще правим?

Той пое дълбоко въздух през носа си.

— Ще опитаме някой подходящ компромис. Ще маневрираме и ще се пазарим. Ще го подмамим да приеме плана ни.

— Как например?

— Например като оставим името му в името на компанията. Или да я изкупим, но да го оставим да седи като титуляр с определена заплата за неопределен брой години. Или да я купим, плюс да му дадем акции в компанията. Има най-различни възможности.

— А ако въпреки всичко откаже?

Боб спря и се обърна към нея.

— Тогава край. И наистина го имам предвид, Челси. Знам, че имаш някаква специална причина да искаш тази компания, но не знам каква е тя. Това си е твоя работа. И парите, които харчиш, както за „Плъм Гранит“, така и за мен, са си твои. Но аз не съм Дон Кихот. Ако дадем всичко, което можем, и Оливър Плъм продължава да отказва, това е краят. Не искам да се сражавам с вятърни мелници. Ще трябва да намериш друг отдушник за тази твоя страст.

Челси го разбра, но не искаше да обсъжда възможността за провал. Смачка списъка в джоба си, стисна Боб за ръката и се ухили.

— Оливър Плъм ще я продаде. Чувствам го до мозъка на костите си. Ще го сграбчиш за нула време — тя пое дълбоко дъх. — И така… — тя чак се изправи на пръсти от нетърпение, — кога ще му се обадиш?

— Упорит е — каза Челси на Сидра след две седмици. Пак беше утро и пак тичаха заедно. — Първия път затвори веднага. Втория път, преди да затвори, каза „не“. Третия път каза „не“, после изслуша аргументите на Боб и чак след това затвори.

— Много мило.

Но пък напредваме. Отиваме с Боб там следващата седмица.

— Иска ли да говорите?

— Не знам дали ще говорим. Ще ни изслуша. И това е нещо.

— А какво става с Карл? Той ще те изслуша ли?

Челси избърса потта от челото си с лентата, която обхващаше китката й.

— Още не. Не го пришпорвам. Нещата са още много неопределени.

— Но той знае, че отивате в Норич Ноч, нали?

— Да. И знае защо, само че бегло. Не обсъждаме подробности. Много се стяга.

— Какъв му е проблемът?

Напоследък Челси също се беше питала често за това. Карл беше на настроения — нещо, което досега изобщо не му се беше случвало. Не можеше да повярва, че всичко това е свързано с Норич Ноч, но когато го попита дали има нещо друго, той отрече. Тя се чувстваше ужасно. Не искаше да го ядосва, още по-малко искаше да го наранява. Не разбираше защо е и ядосан, и наранен. Не разбираше защо нейният интерес към Норич Ноч толкова много го притеснява. Нали всичко, което произтичаше от този интерес, щеше да я обогати като личност.

— Може би лоялност към баща ми — каза тя, тъй като това беше единственото нещо, за което можеше да се сети. — Отнася се с него така, като че ли му е роден баща. Изпитва същата необходимост да му доставя удоволствие.

— Баща ти също ли не харесва това, което става?

— Не много — завиха зад един ъгъл и се разделиха, за да заобиколят една купчина кофи за боклук.

Когато се събраха пак, Челси каза:

— Всъщност всичко е съвсем ясно. Норич Ноч е трън в петата му. Много остър трън.

— Това е признак!

— Може и да е — съгласи се Челси.

— Защо му разказваш за това?

— Не съм аз. Карл го прави.

— По дяволите, защо Карл го прави?

— Казва, че се опитвал да ме спаси.

— Като нервира баща ти?

— „Отчуждава“ е по-подходящата дума. Но когато му го казах, веднага се измъкна. Казва, че татко ме обичал. И той също. Че и двамата искали аз да бъда щастлива. Но че Норич Ноч им пречел.

— Май искат да избегнат истинската причина.

— Коя е тя?

— Ревност. Искат твоето време и привързаност. Не искат да те разделят с миналото.

Челси знаеше, че в това, което беше казала Сидра, има много истина, и се измъчваше. Искаше да достави радост на Кевин. Искаше да достави радост на Карл. Но се връщаше към мисълта, че трябва да достави радост и на себе си, и колкото и да беше егоистично, не можеше да я отхвърли. Норич Ноч беше всичко, което винаги бе искала да знае за себе си, но нещата се бавеха. За тридесет и седем години беше станала нетърпелива.

Затова, без да разгласява къде ще ходи, тя се измъкна почти по тъмно, за да отиде с Боб на срещата с Оливър Плъм в Норич Ноч. Беше първи май. Пролетта в Ню Хампшир идваше по-късно, отколкото в щатите, разположени по на юг; пъпките на дърветата едва започваха да се разпукват. Но лалетата в градския парк бяха разцъфнали, светлолилавите рододендрони, розовият кучешки дрян и бялата андромеда също, и хората бяха наизлезли да се порадват на слънцето.

Боб караше, така че Челси беше свободна да наблюдава — и тя наблюдаваше, като се опитваше да види всичко наведнъж. По предните веранди имаше сандъчета за цветя, в задните дворове — люлки. Пред много от къщите, покрай които минаваха, се развяваха знамена — някои на Щатите, други просто пъстри парчета плат.

Улицата, на която се намираше „Плъм Гранит“, изглеждаше различна. Тревата беше по-зелена, бялата акация беше бяла като вар, вечнозелените растения изглеждаха свежи. Екскортът и блейзърът бяха в алеята. Мотоциклетът обаче го нямаше, което означаваше, че Хънтър Лъв също го няма. Нямаше ги и Джъд Стрийтър, и камионът.

Челси изпита леко разочарование. Беше се надявала, че Джъд няма да е там, защото това, което щяха да обсъждат с Оливър, беше лично. И все пак една малка част от нея искаше да го зърне. Просто да го зърне. Това щеше да е достатъчно, за да литнат фантазиите й. Джъд Стрийтър беше нещо обещаващо.

Тя пропъди тази мисъл и се съсредоточи върху срещата с Оливър. Присъстваше адвокатът му, някой си Джеремая Уип, който, реши Челси веднага, беше твърде млад, за да е замесен в нейното осиновяване.

Веднага щом всички седнаха — Челси и Боб на столове с права облегалка, Джеремая на сгъваем стол, донесен от приемната — Оливър изръмжа:

— Няма да продавам. Можете да правите каквито си искате предложения, но ако няма какво друго да кажете, сте си изгубили времето с това пътуване. Няма да продавам. И толкоз.

Лицето му застина в намръщена гримаса — очевидно естественото му изражение.

Боб запази спокойствие.

— Да, мистър Плъм, вие вече ми казахте това. Всъщност учуден съм, че ни поканихте тук.

— Не съм ви канил. Сами се поканихте.

— Но не казахте „не“.

— Времето си е ваше, парите също. Щом искате да ги пилеете, пилейте си ги.

— Според нас не ги пилеем. Но ще има пропилени пари, ако тази компания отиде по дяволите. Натам вървят нещата и вие го знаете. Точно затова слушайте нещата, които имаме да ви кажем.

— Изобщо не искам да ви слушам — измърмори Оливър толкова сърдито, че чак беше смешно.

Всъщност, колкото повече се замисляше, толкова повече Челси откриваше в него нещо карикатурно. Дълъг като върлина, с оредяваща, мазна отзад бяла коса, костелив нос и тънко очертани устни, Оливър Плъм беше олицетворение на упорития янки, възмутен от промяната.

Докато Боб повтаряше предложенията, които вече беше направил и аргументите в тяхна полза, Челси заразглежда снимките по стената. Бяха черно-бели, почти всички свързани с бизнеса. Повечето бяха с ниско качество — плътно тъмно покритие, плоски, от мрачни по-мрачни лица, техническа безпомощност — което подсказваше, че са правени някъде в началото на века. На една неколцина мъже бяха замръзнали до каменен блок, който се готвеха да поместят. На друга сковани работници се бяха подредили в редица пред огромен булдозер. Трета показваше самата кариера — голямо сиво набраздено платнище, по което пъплеха мънички като мравки хора.

— Отегчаваме ли ви, госпожичке? — прекъсна наблюденията й гласът на Оливър.

Челси бързо го погледна и за миг се почувства смъмрена както подобава. После се овладя и каза, без да се извинява:

— Любувам се на снимките ви. Много добре показват, че този бизнес се върти от доста време. Кой го е ръководил преди вас?

— По-големият ми брат, за три години, после го прегази камион. И не казвайте колко съжалявате. Това се случи преди петдесет години. Забравил съм дори как изглеждаше.

Челси си помисли, че Оливър Плъм или е тъжно подобие на човешко същество, или лъже. Не можеше да си представи, че човек може да бъде толкова коравосърдечен.

— А кой е ръководил бизнеса преди него?

— Баща ми. И неговият баща преди това. И неговият чичо преди това. Други въпроси?

— Да — каза тя. — Кой ще го ръководи след вас?

Устата му се изкриви в подобие на усмивка.

— Нали точно това обсъждаме. Ако не бяхте толкова заета да зяпате картинки, щяхте да знаете това.

Тя стисна ръце в скута си.

— Цялата съм внимание, мистър Плъм. Продължавайте.

Но той не каза нищо, а просто продължи да я гледа, така че тя се обърна към Боб и изви недоумяващо вежди.

— Някой каза ли нещо?

— Искам да знам какво целите с това — изръмжа Оливър.

Челси вдигна пръст към гърдите си.

— Аз ли?

Мълчалив и неподвижен, Оливър удържа на погледа й.

Убедена, че ако той знае коя е и какво цели, вече би казал нещо, тя продължи:

— Печалба. Какво друго бих могла да искам?

— Не знам. Затова питам. Струва ми се, че ако гоните печалба, можете да постигнете по-голяма и по-лесна някъде другаде.

— Но аз харесвам гранита.

— Какво знаете вие за гранита! Вие сте декораторка — изсумтя той.

— Архитектка.

— Все едно. Не знаете нищо за бизнеса.

— Смея да кажа, че знам толкова, колкото и вие.

— А за експлоатиране на кариери? Знаете ли толкова, колкото мен? Знаете ли как се кара кран? Или да работите с пневматична бургия? Или да се спуснете по кариерата на сто стъпки, без да се пребиете? Знаете ли какво е желязна кука? Или клин? Някога държала ли сте горелка с триметров пламък?

— Не мисля лично да работя в кариерата… — не се смути Челси.

— Аз го правя — избоботи той.

Тя игнорира прекъсването.

— Добрият ръководител има добри хора за това. Вие имате добри хора. Това, което ви липсва, са пари и добро ръководство. Казвам, че мога да осигуря и двете.

— Аз пък ви казвам, че това е безсмислено. И не ми говорете за печалба. Дори ако се съглася да продам — което няма да направя — ще мине доста време, преди да видите печалба.

— Една година — каза тя. — Мога да оправя нещата за година.

— Дрън-дрън!

— И в процеса на работата — продължи тя — мога да наема много повече хора от града, отколкото тези, на които плащате сега. Ако се интересувате от Норич Ноч, чуйте какво ви казвам. Продължавайте по същия начин и след година „Плъм Гранит“ ще е още по-голяма сянка на това, което е била, отколкото е сега. Ще има по-малко работа за по-малко хора и по-малко пари за града. Всички губят. Продайте я на мен, и всички ще печелят. Вие ще си напълните джоба, хората от Норич Ноч ще имат пари и в джобовете си, и в банката, което със сигурност ще се хареса на вашия банкер. А „Плъм Гранит“ отново ще стъпи на краката си.

— Ще ви трябва повече от една година.

— Само една година — тръсна глава тя.

Той махна с ръка, сякаш гонеше муха.

— Вървете си. Никой не ви е канил. Вие нямате нищо общо с този град.

Глупаво, но я заболя. Думите му да се маха бяха като ехо на страданията й, че е била отхвърлена само няколко часа след раждането си. Но тя не беше дошла толкова далеч, за да страда или да бяга, затова решително се намести на стола си.

В стаята беше тихо, Челси се втренчи в Оливър. Той й отвръщаше с вторачен поглед, но проклета да бъде, ако първа сведе очи. Оливър Плъм нямаше монопол върху вироглавието. Тя също беше твърдоглава и не я беше грижа какви аргументи изтъква той. Тя искаше „Плъм Гранит“.

Джеремая Уип се прокашля. Погледна притеснено Оливър, после Боб.

— Не може да няма начин да говорим с вас за бизнес — каза той срамежливо. — Не можем да отречем, че „Плъм Гранит“ има нужда от пари.

— Можем да се справим чудесно и без пари — излая Оливър.

Джеремая го стрелна ядосано с поглед. Ръката му, досега отпусната на коляното, се вдигна и успокояващо, и предупредително.

— Клиентът ми не е подготвен да продава компанията в момента — каза адвокатът на Боб. — Тя принадлежи на семейството му от много отдавна. Тя е целият му живот.

Челси се ядоса. Защо се обръщаше към Боб, след като тя беше човекът, който дава парите.

— Той би могъл да живее чудесно от парите от продажбата.

— Няма да се пенсионирам — зарече се Оливър.

— На колко години сте? — попита тя.

— Ако сте си написала домашното, щяхте да знаете.

— Знам на колко години е компанията и точно нея предлагам да купя, не вас.

— Е, аз пък съм си написал домашното. Знам на колко години сте, кое е семейството ви и откъде си получавате парите. Просто не ви дава мира това, че имате голям капитал, чудите се какво да го правите и сте решила да си играете с нас. Е, няма да бъда изиграният.

— Изобщо не си играя — каза тя навъсено.

Нищо, свързано с Норич Ноч, не беше за игра, доколкото се отнасяше до нея. Ако Оливър наистина си беше написал домашното както трябва, щеше да го знае. Но пък не можеше да знае нещо, което не е документирано. Нали и тя беше дошла в Норич Ноч по същата причина.

— Щом влагам парите си, значи искам възвръщаемост — натърти Челси. — „Плъм Гранит“ няма да е първата компания, за която съм направила това. Ако имах навика да инвестирам в губещи предприятия, щях да съм свършила големия капитал, за който споменахте, още преди години.

— Стъпвате на гнила дъска, ако си мислите, че гранитът носи печалба. Теренът е почти мъртъв, откакто стъклото и стоманата взеха връх.

Ако Челси имаше друга професия, можеше и да му повярва, но тя познаваше нещата отвътре. Знаеше какви сгради ще се строят след две години. Беше в авангарда на дизайна.

— Точно тук грешите. Тенденцията е към възкресяване на традиционализма. Гранитът бързо се връща на мода и не само като външен строителен материал. Хората искат гранит за кухните и баните.

— Уф! — изломоти той. — Нищо работа. Дребни печалби.

— Това показва колко сте далеч от истината — възрази тя. Този човек започваше да й пада в ръцете. — Имате ли представа до каква степен хората са склонни да плащат за гранитни плотове в проектираните си кухни? Или печалбата, която може да се осъществи, ако продавате висококачествен гранит на луксозни хотели за баните им? Всяка единица може да е малка по размери, но да се продава на първокласна цена. Разбира се, няма да видите нито цент от това, както я карате сега. Вадите необработен гранит и го изпращате друг да го реже, полира и да прави пари. Може да сте чудесен каменар, мистър Плъм, но като бизнесмен не струвате пет пари.

Той притисна ръце в бюрото.

— Доста остър език имате.

Тя се наведе напред.

— И остър ум. А с двете заедно мога да изкарам компанията от батака.

— Майната ви! — изруга той. — Имам нужда от парите ви, не от вас.

Тя се вторачи в него.

— Не можете да имате едното без другото. Аз съм ключът към бизнеса.

Той също я гледаше, без да мигне.

— А аз съм ключът към ваденето на камъка. Без Плъм да ръководи, нищо не става.

— Май всичко се е съсипало, защото точно Плъм ръководи! — Оливър Плъм може и да беше възрастен, но пък беше твърдоглав и нямаше какво да се церемони с него. — Факт е, че вие никога няма да можете да се справите с бизнеса, който ще почна.

— Гре-ши-те, госпожичке! Факт е, че вие няма да можете да почнете бизнес и да давате работа на хората ми.

— Една година — каза тя и се облегна на стола. — Една година и този бизнес ми е в кърпа вързан.

Той също се облегна, без да сваля очи.

— Не сте ли малко самоуверена?

— Ако искате, да се обзаложим.

— Да не сте се родила със сребърна лъжица в устата?

— Може би.

— Между другото, що за име е Челси? — сви устни той.

Тя не мигна.

— Името, което са избрали родителите ми.

— Тук това име няма да мине.

— Какво ме засяга това?

— Ако искате да я карате тук, би трябвало да ви засяга.

— Не възнамерявам да я карам. Възнамерявам да превърна тази компания в печелившо предприятие.

Убедена, че Оливър Плъм е един от най-неприятните мъже на света и вбесена от това убеждение, тя погледна часовника си.

— Аз и адвокатът ми имаме доста път до вкъщи — хвърли един поглед на Джеремая Уин. — „Плъм Гранит“ има нужда от пари, аз имам пари. Ще говорим ли сериозно, или не?