Барбара Делински
Сълзите на гранита (3) (Страстите на Челси Кейн)

Глава втора

— Двойна пица с много месо, сирене, зелена чушка, гъби и лук — поръча Карл Харпър по телефона и се ухили на Челси. Усмивката му сякаш обещаваше: „Остави старият Карл да оправи всичко“. В отговор Челси само извъртя очи към тавана.

Беше изтощена. Бяха се върнали в офиса късно след представянето на скиците за здравния център, който проектираше. Би отишла сама, но Аби бе починала твърде скоро и Челси не можеше да се съсредоточи. Карл я придружи и макар всичко да мина благополучно, тя бе доволна, че беше дошъл и той.

Карл беше най-първият й и най-добър приятел. Баща му и Кевин Кейн бяха стажували заедно през петдесетте и от тогава семействата им бяха близки. Откакто Челси се помнеше, семейство Харпър летуваше в Нюпорт на две преки от тях. Челси и Карл бяха на една и съща възраст, еднички деца и взаимно се допълваха. Тя бе импулсивна, той практичен. Тя бе дръзка, той проявяваше разум. Той я караше да мисли, тя него — да чувства. Наистина се допълваха.

Спомни си, че на седем-осем години твърдо реши, че щом порасне, ще се омъжи за Карл. После мисълта за брак бе изместена от други неща — пубертет, Бийтълс, вегетарианство, докато не навърши петнадесет и се ориентира към сандвичите „Биг Мак“. Карл й остана верен.

Той живееше за и чрез нея и винаги бе до рамото й, когато тя имаше нужда от приятел.

Фактът, че бяха партньори и съдружници, бе естествен резултат от дните, когато заедно строяха пясъчни кули. Карл бе администраторът, бизнесменът. Обичаше работата си и заради възможностите да инвестира, и заради архитектурните предизвикателства, но контролираше Челси за всяко пени. Във фирмата той бе човекът, който движеше проектите, определяше стратегията при битката с конкуренцията и следеше редовно да имат публикации в „Архитектурен преглед“ или „Съвременна архитектура“. Челси пък носеше творческата искра и духа. Тя бе човекът на изкуството.

Точно сега обаче у Челси нямаше нито искра, нито дух. Тичаше от среща на среща, за да си навакса за седмицата след погребението. Беше капнала. Беше й трудно да се върне на работа.

— Двадесет минути — каза Карл и затвори телефона. — Ще издържиш ли?

— Разбира се. Ще ми направиш ли още една услуга? — той повдигна вежди. — Обади се на татко. Виж как е. Днес е първата вечер, когато не съм с него.

Карл вдигна слушалката, говори кратко и спокойно, като със стар приятел. После каза:

— Ще намине при нашите. В болницата всичко било наред. Радва се, че си с мен.

Челси се усмихна.

— Моята компания май му омръзна. Но беше хубаво. Странно! Знаеш ли, той се разприказва! Какви ли не истории от живота им с мама, преди тя да се разболее. Не мислех, че ще го направи. Обикновено е толкова затворен…

— И ти напоследък също — Карл застана зад нея и започна да разтрива раменете й. — Тежко ти е, нали?

— Да. Много ми е мъчно.

— Всичко ще се оправи.

— Знам. Все пак на мен ми е по-лесно, отколкото на татко. Толкова ми е мъчно за него! Непрекъснато си мисля какво да му кажа или да направя, за да го ободря.

— Нали си до него, когато има нужда теб.

— Вече не знам.

Кевин винаги бе свеждал отношенията си с нея до любезни усмивки и от време на време подаръци. Беше зает човек. По цял ден беше в болницата и щом се върнеше вкъщи първо отиваше при Аби.

— Май тази седмица прекарахме заедно повече време, отколкото през цялата последна година. Но аз не мога да я заместя, той иска нея.

Челси затвори очи и разкърши рамене, за да помогне на ръцете на Карл.

— Мммм! Знаеш къде да пипаш.

Пое дълбоко въздух, отпусна мускулите си и въздъхна.

— Карл?

— А?

— Мислиш ли, че ще продадат „Хънт-Омни“?

Носеше се слух, че хотелът се продава. Не бе голям според стандартите на Ню Йорк, но ако стаите трябваше да станат на самостоятелни апартаменти, щяха да имат чудесна възможност за изява.

— Така изглежда. Говорих с Джон Бейкър — нали е близък с купувачите. Разбра, че се интересуваме.

Досега Челси не се бе занимавала с преустройство на хотели. Щеше да й бъде интересно, щеше да има с какво да запълва мислите си, докато болката от смъртта на Аби започне да избледнява.

А имаше и друго — онова, което я тревожеше почти толкова, колкото и загубата на Аби. Тя улови ръцете на Карл, стисна ги нежно, свали ги от раменете си, стана и извади от куфарчето книжната салфетка.

— Какво е това? — попита той.

Тя я разгъна и показа ключа.

— О! — той го взе и го огледа. — За какво е?

— За навиване. Бижутерът каза, че е за музикална кутия.

Карл продължи да го изучава, оглеждаше го отвсякъде.

— Откъде си го взела?

— Майка ми го дала на Греъм да ми го предаде. Изпратен е от Норич Ноч, градче в Ню Хампшир. Там съм родена.

Очите му се заковаха на лицето й.

— Откъде разбра?

— От пощенското клеймо. Греъм потвърди. Баща му уредил осиновяването.

— Аха. Норич Ноч?

Тя кимна.

— Защо ми звучи познато?

Очите й светнаха.

— И на теб ли? Толкова пъти си го повтарях, че вече и аз не знам.

— Норич Ноч…

Той се замисли, запрелиства картотеката на паметта си. После смръщено поклати глава.

— Не се сещам. Къде в Ню Хампшир е това?

— В югозападната част.

— Ааа! Ясно. Сигурно сме минавали оттам, когато ходехме на ски. Или поне сме видели знаците.

Тя не помнеше да е видяла знаци, но се съгласи. Той имаше добра памет, а и в думите му имаше смисъл.

— Та кой го е изпратил? — попита Карл.

Тя сви рамене.

— Няма ли адрес на подателя? Или бележка?

— Нищо. Само клеймото на плика. Мама го е изтъркала от отваряне и затваряне — тази мисъл я преследваше. — Какво ли си е мислела през цялото това време!

Със сигурност не, че ще загуби Челси. Нали беше сигурна в любовта й. Челси подозираше, че ако Аби се е измъчвала от нещо, то е било заради евентуалната реакция на Кевин.

Карл й подаде ключа.

— Какво ще правиш с него?

— Още не знам. Но ще направя нещо. Това е ключ към отговора коя съм. Не мога да го пренебрегна.

— Какво казва Кевин?

Челси обърна палец надолу. Карл замислено се приближи до прозореца. Долу, шест етажа под тях, пристанището бе обляно от нощни светлини.

— Той все още не е излязъл от трапа, Челс. Постави се на негово място. Току-що е загубил Аби. Бои се да не загуби и теб.

Тя се намръщи.

— Все едно казваш, че бащата губи дъщеря си, когато тя се омъжва — не, не отричай, Карл, едно и също е. Той ми е баща. Не може да бъде така равнодушен към това, което открих. Фактът е, че онези са се отказали от мен, а той ме е взел. Винаги ще го обичам заради това.

Наистина го мислеше, но това не означаваше, че трябва сляпо да се подчинява. Никога през живота си не се бе подчинявала сляпо.

— Какво лошо има в това, че искам да знам обстоятелствата около моето раждане? Децата винаги питат родителите си. Поне ти знаеш.

— Да. Че съм бил грешка.

— Не си бил грешка. Бил си чудесна изненада, както казват родителите ти, а те са първите, които след малко умуване са разбрали, че са щастливи, защото си се появил, макар отначало и да са се притеснявали. Това е страхотна история и е факт, че го знаеш. А аз искам да знам своята история.

Там, където трябваше да има яснота, имаше огромна празнота, празнота, която я караше да се чувства самотна.

— Може да не ти хареса — предупреди я той.

Беше обмисляла и тази възможност. Беше сънувала и кошмари. Истинският й баща можеше да е убиец, майка й проститутка, братята или сестрите — слабоумни. Дори по-зле, те можеха изобщо да не искат да я знаят, което щеше да потвърди чувството, че е била отхвърлена по рождение.

— Прав си — каза тя, — може и да не ми хареса, но поне ще знам. Чудя се понякога. Мога да приема истината. Мога да я разбера и да я осмисля. Но в момента се чувствам като в тресавище, откъдето не мога да изляза и наистина да бъда следващото поколение преди да съм разбрала кое е било предишното.

След кратка пауза Карл каза:

— Имаш предвид брак и деца.

Тя издържа погледа му, въздъхна, после се усмихна. Карл умееше да прониква през периферията до същината.

— Може би.

— Не може би, а сигурно. Това е най-очевидното нещо на света. Никога не си била омъжена, никога не си имала деца, а би искала и двете, знаеш, че би искала.

— Нямах време за нито едно от двете.

— Добре — призна той, — нямала си време, но сега имаш. Фирмата е утвърдена. Бизнесът върви от добре по-добре всяка година. Инвестициите ни се възвръщат. Моментът наистина е чудесен. Можеш да се отпуснеш малко, да прекарваш времето си със съпруг или да работиш в кабинета вкъщи, докато бебето спи. На тридесет и седем години си. Няма да станеш по-млада.

— Нито пък ти, но не виждам да си хукнал да се жениш. Какво става с Хейли?

Хейли Смарт бе адвокатка в една кантора два етажа под техния офис. Беше ексцентрична, предприемчива и огън в съда. Челси я харесваше.

Той сбърчи нос.

— Хейли е твърде неконвенционална за мен.

— Не е. Тя е върхът.

— Непрекъснато се задъхвам, когато съм с нея.

Челси се усмихна.

— Това е страст, приятелю.

— Не, това е старост. Освен това Хейли не е като теб.

Звънецът извести, че пицата е пристигнала. Всички вече си бяха отишли и те сами тръгнаха да си я вземат. Карл обви кръста й с ръка.

— Влюбен съм в теб, откакто бях на две години — каза той. — Ти си ми най-добрият приятел на света. Как бих могъл да се оженя за Хейли при твоето присъствие в живота ми?

— Вие с Хейли говорили ли сте за брак? — попита изненадано Челси.

Не мислеше, че е стигнало толкова далеч.

— Тя говори за брак — поясни Карл.

Това учуди Челси още повече. Хейли й приличаше на човек, способен да чака до последната минута, преди да се омъжи. На двадесет и девет години тя имаше време. Кариерата й бе едва в юношеска възраст.

— Хейли вярва — продължи той почти подигравателно, но не съвсем, — че може да прави всичко, което й хрумне. Това означава да бъде адвокат, съпруга и майка едновременно. Ако имаше начин, това момиче щеше да кърми бебето в съдебната зала.

Челси се засмя.

— Тя го каза. Всичко е планирала. Ще носи изтънчени дрехи и ще играе ролята на напълно преуспяла адвокатка, само ще уведомява съда, че ще прекъсва заради млякото. Съпоставянето на двете картини щяло да е неудържимо. Съдиите щели да ядат от ръката й.

Стигнаха в приемната, отделена от по-големите чертожни зали с модерни прегради. Цялото пространство, оформено по проект на Челси, бе с висок таван и открито, с много прозорци и оберлихти, за да се омекоти наситеното червеникавокафяво на голите тухли. Мебелите от стъкло и хром бяха и практични, и невероятно стилни. Меката светлина на ниските абажури изолираше помещението от нощта.

Карл плати за пицата. Върнаха се по същия път, минаха покрай работните места на тримата чертожника и началника им и стигнаха до офисите на ръководството. Влязоха в кабинета на Челси.

Тя бързо поднови разговора оттам, където го бяха спрели, защото думите му ехтяха в главата й. Чувстваше се странно неудовлетворена. Карл бе неин от толкова години, вярно, съвсем невинно.

— Обичаш ли Хейли?

Той вдигна от чертожната й маса няколко скици и постави пицата.

— Обичам теб.

— Сериозно, Карл.

— Говоря сериозно — каза той, после изчезна в собствения си офис и след секунда се появи с няколко салфетки.

— Свикнал съм с теб, Челс. Когато съм с други жени, имам чувството, че те предавам.

— Не бива. Не сме обвързани по този начин.

— Може би трябва да сме — каза той така сериозно, че тя се стресна още повече.

Карл отхапа от пицата и развали действието. Част от месото и сиренето се плъзна и падна обратно в кутията. Той ги загреба внимателно, нагласи ги, прегъна парчето и опита отново.

Челси също отхапа — съвсем мъничко. Чудеше се накъде ли бие той. Карл продължи:

— Мисля много за това, откакто Аби почина. Мисля, че е естествено. Когато загубиш някой близък, се изправяш лице в лице със смъртта. Мислиш за всички неща, които искаш, които можеш да пропуснеш, ако не направиш нещо, за да ги получиш. И двамата сме на тридесет и седем. Никой от нас не се е женил главно заради това, че си принадлежим един на друг. Защо да не го направим официално?

Челси бе съвсем неподготвена за предложението, да не говорим за неговата сериозност. Постави пицата и тихо попита:

— Това предложение ли е?

— Мисля, че да.

— Какво има да мислиш! — възкликна тя, разстроена, че не знае как да реагира. — Трябва да знаеш!

Внезапно й хрумна нещо.

— Твоите родители ли го измислиха?

— Те те обожават.

— И аз ги обожавам, но това не е достатъчно за един брак.

Карл се усмихна неуверено.

— А не обожаваш ли и мен?

Сърцето я заболя.

— Да, но не знам дали съм влюбена в теб, нито дали ти си влюбен в мен. Наистина никога не сме мислили за тези неща.

Карл винаги си бе точно такъв. Тя не го бе виждала в романтична светлина, със сигурност не и в сексуална — което не означаваше, че това бе невъзможно, просто не бе свикнала да мисли по този начин.

— Можем да опитаме — каза той, — да видим дали върви.

Тя обви врата му с ръка.

— О, Карл, не съм сигурна, че мога да мисля за брак. Още мисля за мама, а освен това съществува и ключът. Ти си прав. Трябва да разбера коя съм, за да мога да се омъжа и да имам деца. Само Бог знае какви генетични дефекти нося в себе си.

— Не ме е грижа за дефектите.

— Искам да знам коя съм.

— Но защо да не можем да помислим за това заедно? Толкова сме близки. Мисля, че си го дължим един на друг — да опитаме да бъдем по-близки.

— Ей! — сгълча ги от вратата Мелиса Ку. Както винаги беше влязла нечуто. — Нали се разбрахме да няма свалки в офиса.

Благодарна заради прекъсването, Челси се закикоти, но не бързаше да отдръпне ръката си. Копнееше за докосване и близост и намери утеха в близостта на Карл. С него я свързваха неща, различни от тези, които я свързваха с другите. Дори Мелиса, с която се бе запознала в университета и бе харесала веднага заради артистичната й ексцентричност, й бе позната от по-малко от десет години. Колкото и да бяха близки, не бе същото. Карл й бе като брат. С него я свързваха семействата им, приятелите, спомените.

Може би той беше прав. Това, че досега просто не бяха мислили за романтична връзка, не означаваше, че няма да е хубаво. Може би не бяха избрали правилно момента.

Може би щом свикне с мисълта, че ще се омъжи за него, всичко ще изглежда съвсем естествено.

И все пак засега тя просто го потупа по рамото и каза на Мелиса:

— Защо си се върнала толкова късно?

Мелиса бе слаба като манекенка, дори изглеждаше мършава. Лицето й се омекотяваше единствено от усмивката, но пък светваше, когато се ухили. И точно сега тя се ухили на Челси. Невероятно.

— Поркахме с Питър Шор. Спечелихме „Дейта Майл“.

Челси също се ухили. „Дейта Майл“ бе частна информационна банка, току-що станала държавна, и строеше три отделни центъра в Балтимор, Атланта и Денвър. Проектът на Мелиса бе много по-смел от обичайните проекти за информационни центрове и щом бъдеха завършени, сградите щяха да съберат очите на всички.

— Това е страхотно!

— Определено работа за награда — предсказа Карл.

— Надявам се — каза Мелиса и гласът й стана кисел, — защото загубихме „Акрън Арийна“.

Усмивката на Челси се стопи.

— Сериозно ли?

— Поне неофициално. Но се носи слух, че Бейкър, Уилс и Крок гърмят шампанското, което значи, че знаят нещо, което ние не знаем. Предполагам, че утре ще ни се обадят — тя зърна сребърния ключ и салфетката върху масичката за кафе. — Ау! Какво е това?

Вдигна го и го огледа отвсякъде.

Челси й разказа накратко. Когато стигна до Норич Ноч, Мелиса се смръщи и се обърна към Карл.

— Защо ми звучи познато?

Челси я погледна, после погледна Карл.

— Когато на мен ми прозвуча познато, го отдадох на въображението си. Когато прозвуча познато на теб, Карл, го отдадох на съвпадението. Но щом и на теб ти звучи познато, Мелиса, сто на сто има нещо. Къде сме чули това име?

— На ските — настоя Карл.

Челси поклати глава.

— Мелиса не кара ски. Опитай с Ню Хампшир. Какво правихме в Ню Хампшир?

— Групово жилищно строителство в Портсмут, спортен център в Сънапи и ледени скулптури за Зимния фестивал в Дартмут — каза Мелиса, — но нищо в Норич Ноч. Може би мислим за Пейтън Плейс. Той е в Ню Хампшир, нали?

— Съжалявам, скъпа, Пейтън Плейс е литературна измислица — каза Карл.

— Нотс Лендинг също, но може би точно затова Норич Ноч звучи толкова познато — тя се присъедини към тях на чертожната маса. — Норич Ноч. Норич Ноч — откъсна си малко от пицата. — Познаваме ли някого от Норич Ноч?

— Що за въпрос! — ахна Челси. — Може би всичките ми кръвни роднини живеят там. Майка, баща, сестри, братя, лели, чичовци, братовчеди — списъкът може да е безкраен. Направо се побърквам!

— Норич Ноч — промърмори Мелиса и вдигна глава. — Трябва ми време. Ще се сетя.

Като се има предвид, че единственото общо нещо, което свързваше Карл, Челси и Мелиса, бе архитектурата, щом всички бяха чували за Норич Ноч, трябваше да е във връзка с работата им. Поне така реши Челси и прекара следващата сутрин в преглеждане на папките, за да открие дори и най-дребната справка за града. Не намери нищо и се обади на един приятел, с когото „Харпър, Кейн и Ку“ бе работила преди. Когато и тук се натъкна на задънена улица, позвъни на един професор в Принстън, с когото поддържаше връзка, но пак без никаква полза.

Беше решена да разкрие загадката. И тя, и двамата й партньори бяха чували за Норич Ноч и тя искаше да знае откъде. Разгорещена, Челси смело извади тефтера си от чантата, обърна на страницата, на която бе записала телефони от Норич Ноч и без да се колебае, позвъни в кметството.

След минута знаеше отговора. И тъкмо затваряше телефона, в кабинета нахлу Мелиса. Размахваше някаква папка.

— Центърът за изкуства в Уентуърт! Не в Ню Хампшир! В Мейн!

След нея нахълта и Карл и я прекъсна:

— Сетих се! „Харпър, Кейн и Ку“ са се занимавали с тях не повече от шест месеца. Нали наддавахме за онзи център по изкуствата на брега на Мейн…

— Уентуърт — добави Мелиса.

— Точно така — каза той удовлетворен и погледна Челси. — Имахме нужда от работата, затова наддавахме ниско, но бе стабилно. Те искаха да има камък.

— Гранит — уточни Челси и седна на стола си. Сърцето й пулсираше бързо. — Той е шест пъти по-твърд от мрамора и здрав като желязо. Искаха го, понеже издържа на соления въздух и се съгласихме, че е така, но ние искахме и сиво-зелен нюанс, който да хармонира с брега. Почнахме да търсим кариери. Вносният камък беше прекалено скъп, пък и ние мислехме, че местният ще е по-подходящ… — тя пое дъх. — И една от каменоломните, която отхвърлихме, бе в Норич Ноч, Ню Хампшир.